Бележити Българи Том II 1396-1878

И неговото име е станало легенда, един от символите на борбата на българския народ срещу турската робия. Макар Филип Тотьо да не се издига до ръководен деец на националноосвободителните борби, неговите подвизи и лична храброст и особено славата на четата му от 1867 г. са му осигурили безсмъртие в народната памет.

Филип Тотьо, или Тодор Тодоров Топалски, както е било истинското му име, е роден през 1830 г. в колибите Гърците край Килифарево, Търновско. Баща му бил джамбазин. Израсъл силен и снажен, буен смел, още като юноша той се противопоставя на необузданите турски големци и насилници. Това му навлича ненавистта на поробителите. Заловил се с търговия, Филип Тотьо често обикаля села и градове и неведнъж става свидетел на издевателствата на турските аги над българското население. В душата на младия българин растяла жаждата за възмездие.

Едно спречкване с турски грабители, при което Филип Тотьо показал силата и смелостта си, а те скъпо заплатили за своята наглост, решило по-нататъшната му съдба. Той трябва да остави дом и семейство, да се прости със занаята си и да започне хайдутски живот. Заедно с неколцина другари, забягнали също от турския гнет, той дълго време обикаля из Търновско, Еленско и другаде, наказва местните грабители, укрива се у верни ятаци. По-късно се прехвърля на юг от Стара планина и действува с другарите си най-вече в Новозагорско. Неизбродни били пътеките, по които минали Тотьо и другарите му. Много били селищата, гдето наказвали омразните мъчители на беззащитната рая. Неизказани мъки и нещастия видели те по родната земя, на много кърви и безчестия станали свидетели очите им.

Няколко пъти Филип Тотьо попада в ръцете на турските власти и бил затварян в Търновския и Сливенския зандан. Подложен на тежки изтезания, той успявал да избяга и да се изскубне от смъртта. И от ново започвал живота на волен хайдутин и безпощаден отмъстител.
Десетки заптиета и многобройни потери преследвали Тотье и другарите му, но той бил неуловим. Мълвата за него плъзнала навред и на* шир, името му се носело от уста на уста. Властта обещавала големи награди за главата на „канатлъ Тотьо“ (хвърковатия Тотьо) — както го наричат турците.

В началото на 1863 г., след като избягал от Сливенския затвор, Филип Тотьо се прехвърля в Румъния. Тук, за да прикрие следите си от турските власти, които го търсели непрестанно, той променя името си и се нарича Филип. Във Влашко се залавя с градинарство, но юнашката му кръв не го задържа дълго при зеленчуковите градини. Той се стреми да се свърже с емигрантите революционери. Удава му се случай да се запознае с великия български революционер Г. С. Раковски.

Срещите и разговорите с пламенния български патриот оказват силно влияние върху Филип Тотьо. Смелият хайдутин разбира, че игото на тираните не може да се отхвърли с унищожението на отделни злодеи, че трябват задружни, общи усилия на всички, които обичат народа и земята си, за да се срине султанското робство, да се освободи България. Раковски го учи, че е необходима борба и срещу султанското господство, и срещу гръцкото фанариотско духовно иго, че трябва да се организират въоръжени чети, които да нахлуят в България и да поведат народа на борба.

Тази свята цел обладава напълно и душата на Филип Тотьо. Той става привърженик на идеите и плановете на Раковски за освобождение на България. Срещите с бележития революционер и влиянието на емигрантската среда помогнали на Филип Тотьо да израсне като съзнателен и организиран борец за освобождението на родината от чуждо робство. В следващите години той отново преминава с неколцина другари в България, обхожда Балкана, предизвиква тревога сред турските власти.

Настъпва 1867 г. На Балканите започват отново брожения, в Крит бушува въстание. Започва и подготовка за изпращане на няколко чети в България, които да проучат настроението на народа, да повдигнат духа му и да подготвят почвата за бъдещото въстание. Филип Тотьо е назначен за второстепенен войвода.

В средата на май чета от 35 души под войводството на Филип Тотьо преминава Дунав близо при Свищов. Тя трябвало да се насочи към Стара планина, където щяла да се съедини на предварително набелязано място с четата на П. Хитов, преминала Дунава в края на април.
Свищовските младежи революционери, с които Ф. Тотьо бил във връзка, посрещат четата, прекарват заедно с нея един ден, а неколцина от тях се присъединяват към четниците. Това забавяне и някои непредпазливи действия дават възможност на властта да открие присъствието на четата. По дирите й тръгват башибозушки потери и редовни турски войски.

След ден-два четата достига край с. Върбовка и се укрива в гората Пустията. Но нейното убежище е забелязано от турци ловджии и скоро гората е обградена от стотици въоръжени башибозуци и военни части от Свищов, Търново и Севлиево. Пламва лют бой на живот и смърт. Четниците, ръководени от своя смел и опитен войвода, посрещат твърдо пристъпите на неприятеля и упорито отбиват непрестанните му атаки. Но огненият обръч около тях се затяга все повече и повече. „Захванала се — пише Зах. Стоянов — отчаяна борба. Мирната до него време малка горичка Пустия… преобърнала се на касапница. Битката била гърди срещу гърди. От една страна гърмели пушки, от друга звънтели ятагани, а из помежду мнозина са борели като пехливани, стискали са за гушите, за косите, драли си лицата и пр.“

Цял ден екотът на боя се носи далеч по поля и гори. „Сражението — разказва биографът на Ф. Тотьо — беше ужасно! Биеха се един срещу 60 души! . . . Тези смели и изпокъсани, бледни и изнемощели хора, които не бяха яли от 24 ч. и не бяха спали, които бяха почти изгърмели патроните си и оставаше да се надяват само на ножовете си. . . половината ранени, с надупчени дрехи, от които течеше кръв, приличаха на подскрежени тигрове.“

Едва настъпващата нощ дава отдих на изнурените четници. Mногo от тях са ранени, други са загинали в тежкия бой, показвайки изключителна храброст и себеотрицание. Повечето от тях били неопитни във военното дело, но въодушевени от любов към родната земя и люта ненавист към поробителите, не знаейки страх, паднали със смъртта на героите. . .

Използувайки нощния мрак, оцелелите четници успяват да се отскубнат от обкръжението и да потеглят към Балкана. Но по дирите им пълзят потери и с нови боеве и кървави жертви те се промъкват към заветните върхари на Стара планина. Въпреки засиления терор на властите четата чувствува подкрепата на народа. Между нейните помагачи бил и народният учител и бележит родолюбец Бачо Киро Петров от с. Бяла черква, който им изпратил хляб, сланина и мехлем за рани.

След много премеждия, останал само с няколко четници, Ф. Тотьо се добира до Стара планина и в района на Юмрукчал (Ботев връх) се среща с четата на П. Хитов, откъдето заедно се отправят за Сърбия.

Ехото от битката при Върбовка и смелостта на четниците отекнали далеч по българските земи. За силния отзвук и влияние, които четата имала върху съвременниците си, красноречиво говори в записките си Бачо Киро: „В това Тотьово време много хорица пострадаха за права бога и за народна свобода. Агаларите побесняха десет пъти повече, отколкото бяха преди. Името Филип Тотьо не излязваше из устата им ни деня, ни нощя. Секи малко-много разбуденичък българин тие го наричаха Тотьо. ..“

Боевете на четата, съденето и бесенето на четниците и съмишлениците им произвели силно впечатление в страната и чужбина, разбудили духовете, засилили още повече популярността на войводата. „Четицата на Филип Тотьо — пише Зах. Стоянов, — колкото тя и да е скромна както по своя състав, така и по своите действия. . ., но тя стресна най-чувствително босфорските аги, тя обърна вниманието на цивилизованата Европа върху българите, най-после тя даде право 8а гражданство на новата дума комита, дума, която беше начало на турското пропадание. Филип Тотьо, хвърковатият тоя гяурин! Какъв страх зададе той на апатическата Турция, колко много по-дигна той морално-политическото чувство на българския народ!“ Скоро след пристигането си в Сърбия Ф. Тотьо заминава и се установява в Румъния. Но турските власти, които дирели неуловимия комита, искат от румънското правителство да арестува бунтовника и да им го предаде. Започват отново неспокойни дни за войводата. Непрекъснато дирен, арестуван, той често мени местожителството си, но не прекъсва политическата си дейност сред емиграцията. В едно донесение на окръжния управител на Телеорман до министъра на вътрешните работи на Румъния от 1/13. II. 1869 г. се изтъква, че Филип Тоте, българин, заподозрян като главатар на чета. . . се е завърнал отскоро в Александрия, където, бидейки отблизо наблюдаван, установих, че не мирясва, обхождайки граничните общини. . .“

Това принуждава Филип Тотьо да емигрира в Русия, където престоява по-дълго време, ползувайки се от руска държавна пенсия. Но и оттук той не прекъсва връзките си с българските революционери, които го ценят като опитен войвода. Към Филип Тотьо често се обръща с писма и Васил Левски, който му разяснявал целите и тактиката на революционната организация, подготвяща въстание в България.

И след смъртта на Левски емигрантите в Румъния имат пред вид в плановете си за въстание и Филип Тотьо като един от видните четнически предводители. Когато през лятото на 1875 г. започва въстание в Босна и Херцеговина и БРЦК в Букурещ решава да се вдигне всеобщо въстание в България, Хр. Ботев е натоварен да обиколи юж-норуските градове, да набере средства и оръжие, да доведе българи — офицери на руска служба и по-специално Ф. Тотьо, който трябвало да мине с голяма чета в България. До него той носи специално адресирано писмо от комитета. Ф. Тотьо заминава за Румъния, но бързият развой на събитията и потушаването на Старозагорското въстание осуетяват намеренията му за минаване с чета в България.

Идва и бунтовната 1876 г. В страната кипи трескава подготовка за въстание. Раздвижена е и българската емиграция, набавя се оръжие, формират се чети. Филип Тотьо трябва да застане начело на въста-ннческата чета, подготвяна от българската емиграция в Румъния.В последния момент обаче, обвързан с други планове, той заминава за Сърбия, където се стичат много български емигранти и се формират доброволчески отряди с надежда да преминат в България след започване на предстоящата Сръбско-турска война.

Тук Филип Тотьо е определен за войвода на една от доброволческите чети, състояща се от няколкостотин български емигранти. Тя взема активно участие в Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. и води кръвопролитни боеве с турските войски. За кратко време четата успява да навлезе в Северозападна България, но под натиска на превъзхождащите сили на противника трябва да отстъпи отново.

След приключване на военните действия и неуспешния край на войната Филип Тотьо се завръща отново в Русия. Тук той дочаква обявяването на Руско-турската война и потегля с освободителните руски войски към своето страдалческо отечество, възкръсващо за нов живот след страшната петвековна турска робия.

В годините след освобождението старият поборник се установява да живее в с. Острица, Беленско, и в гр. Русе. Занимава се предимно със земеделие и получава скромна пенсия за участието си в нацио-налноосвободителните борби. Той починал през 1907 г.

Образът на Филип Тотьо остава да живее в съзнанието на българите като мъжествен и дързък борец срещу турското иго, като славен войвода, отдавал силите си и проливал кръвта си за свободата на народа и отечеството си.

Николай Жечев