Д-р Богомил Великов Колев
(240 години от подписването на Кючук – Кайнарджанския мирен договор)
Преди началото на Великото българско възраждане, почти чак до Кримската война (1853 – 1856), борбата на българите срещу Османското владичество се проявява с въоръжени стълкновения на хайдушките чети, а надеждите и очакванията за освобождение са свързани с въстанията в съседните страни, и най-вече с руско-турските войни, в някои от които участие са взели много будни и родолюбиви българи.
(Първата Руско-турска война била през 1671-1681 г. Турците се стремели да завземат Киев. Обединените руско-украински войски разгромили турците и татарите на 13 януари 1681 г. Русия сключила за срок от 20 г. Бахчисарайския мир, според който Турция трябвало да признае обединението на Русия и Украйна. Руско-турската война от 1710-1713 г.,била следствие на разгрома на шведските войски (съюзници на Турция) в Полтавската битка.)
През XVIII век външно политическите интереси на Русия се насочили все повече към Черно море и Персия. След победата в дългогодишната Северна война и Нишадския договор през 1721 г., гарантирал прибалтийските владения на Русия, Петър I насочил вниманието си към Задкавказието и Балканите. Вълненията сред българите от началото на 30-те години давали основание, че в една бъдеща война с Османската империя, Русия ще намери “многочислени съюзници в лицето на покорените народи”. Това изострило противоречията й с Османската империя. Все пак до 70-те години на века, с цел да стабилизира положението си като авторитет на европейска държава, поради европейските си конфликти, Русия се стараела да отбягва военни стълкновения с Империята на юг.
(През 1735 г. започнала следващата война между Русия и Османската империя, а през 1737 г. на страната на Русия се намесила и Австрия. Вoйната се водела за спечелване на излаз на Черно море и за прекратяване на набезите на кримските татари. Руските войски имали големи успехи в Молдова, завзели Азов, Очаков, Яс и други градове и на два пъти Крим (през 1736 и 1738 г.). Войната свършила с Белградския договор на 18/29 септември 1739 г., с който Русия си възвърнала Крим, а другите земи били върнати на Турция. Във войната през 1735-1739 г. в руската армия постъпили голям брой доброволци, т.н.”волонтиери”. Наред с казашката войска, в руските части били създадени хусарски полкове, един от които бил съставен от балкански християни, т.е от българи, гърци и сърби, които храбро се сражавали с османския противник. Победите, удържани от русите в Молдова през 1739 г., намерили отзвук сред българите и привлекли нови доброволци в руската армия. Сключеният по това време Белградски мирен договор сложил край на притока на български доброволци. Българите и другите балкански народи съхранили и увеличили през следвоенните години готовността за борба заедно с Русия против османлиите.)
Макар че през 1739 г. Високата Порта с помощта на Франция успяла да си възвърне с подписан мирен договор някои земи в т.н. „Мало Влашко”, тя се опасявала, че войните с Австрия и Русия „стават все по-рисковани”. Присъствието на руски войски по Дунава събудило големи надежди у българите, когато през 1770-1771 г. в Силистренския край действали „дружините на Вичо, поп Марин и Недялко”. Между 1771 г. и 1776 г. в Русенско, Видинско и Врачанско се подвизавали хайдушки дружини. Имало такива и в Софийско, Дупнишко, Ихтиманско и други райони. Традиционната вяра в „Дядо Иван” (Русия) прераснала в стремеж към конкретно бойно сътрудничество, което било подсилено от въстанието в Гърция. Сътрудничеството между русите и българите в хода на войната ставало все по-тясно. Съобщава се, че това сътрудничество достигнало своя връх по време на събитията, разиграли се във Видинско, във връзка с опита за въстание през пролетта на 1773 г., след края на примирието. След прекъсване на примирието на 28 февруари 1773 г., и последвалите бойни действия през 1773-1774 г., руските войски преминали Дунава, обсадили Русе, Варна и Силистра и превзели Тутракан, Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и започнали обход на Шумен.
Мирът на Балканите бил нарушен, когато започнала руско-турската война – 1768-1774 г. Подтикван от Франция, султан Мустафа III (1757-1774) в 1768 г. обявил война на Русия с цел да си възвърне Подолието. Бойните действия се водели на няколко фронта – в Кавказ по Черно море, из Молдова и Влашко, по Дунава в Добруджа, даже и в Южна България. Съгласно източници, през 1773 година руските войски отново са пред крепостните стени на Силистра и Тутракан. В районите на тези селища се водят активни бойни действия. Командващ руските войски при Тутракан е прославеният пълководец, легендарният генерал Суворов. На 10 май, с малоброен отряд, без знанието на главното командване, той преминава река Дунав и с блестящо проведен маньовър превзема крепостта. Тогава отправя към императрица Екатерина Велика крилатата си стихотворна фраза, относно победата;
„Слава Богу, слава Вам,
Туртукай взят и я там”
Съобщава се, че по този повод се ражда и известната резолюция на императрица Екатерина Велика, която тя поставя върху оплакването на главнокомандващия руските войски граф Румянцев срещу действията на самонадеяния и амбициозен генерал Суворов ”Победителите не ги съдят“. Само 38 дни по-късно Суворов отново овладява крепостта и извоюва още една блестяща победа за славата на руската войска и руското оръжие в тази победоносна за Русия война с Османската империя.
На 20 юни 1774 г. генерал Суворов нанесъл катастрофално поражение срещу значително превъзхождащата го „40 хилядна турска армия” при с. Козлуджа (днес Суворово, Варненско). Гонейки руските войски при влизането в една гора турците при излизане от гората били подложени на убийствен огън с огромни загуби. Потресен от съкрушителния разгром, султанът нямал друг изход, освен да моли за мир. Тази победа се оказала решаваща за изхода на войната. Портата била принудена да моли за мир. При тези боеве българите много по-активно от преди можели да съдействат на руското командване, какъвто бил случаят по време на боевете край с. Козлуджа. Водените през 1773 г. и 1774 г. военни действия на юг от река Дунав, предимно в районите на Североизточна България и Добруджа, предизвикали масово раздвижване на българското население. Много българи се включвали в образуваните доброволчески отряди, които подпомагали действията на руската армия при Силистра, Хаджиоглу Пазарджик, Русе, Тутракан и други места.
На 10/21 юли 1774 г. в края на петата поредна война на Екатерина II срещу султан Мустафа III е подписан „Кючук-Кайнарджанския мирен договор”, до една чешма край силистренското село Кючук Кайнарджа (днес Кайнарджа). Съгласно договора Керч и няколко други черноморски пристанища на Кримския полуостров се отстъпват на Русия, и останалата част от Кримското ханство се обявява за независимо. Османската империя признала независимостта на Кримското ханство и присъединяването на Азов към Русия, правото на руските търговски кораби да плават в турски води и да минават през Протоците, както и руския протекторат над Молдова и Влашко, които са възстановени под властта на султана, но Русия придобива правото си да се намесва в работите на Високата порта (съдът на султана) от името на тези две княжества. Освен че утвърдил важни за Русия териториални придобивки, този договор давал право на Русия да придобива определени права върху Представителството от името на гръцките православни поданици на султана, да покровителства православната църква в Османската империя, като гарантирал правото на християните да се изселват вън от пределите на Високата порта. Портата била принудена да ограничи размера на данъка, плащан от дунавските княжества, да обяви амнистия на участниците във войните срещу нея и да предостави редица други привилегии. Руските посланици в Цариград получили право да защитават българското население в Македония. Сключеният през 1774 г. Кючук Кайнарджански мирен договор, който давал право на Русия да покровителства християните в рамките на Отоманската империя, засилва надеждите на българите за освобождение. (Днес в центъра на Тутракан има бюст на генерал Суворов, който да напомня на потомствата за тези събития).
Стихийното или частично организирано раздвижване сред българите по време на войната ги поставило в пряко взаимодействие с русите, а Кючук Кайнарджанският договор убедил българите във военното надмощие на Русия над Османската империя и разпалил още повече надеждите в подкрепата на Русия при освобождението на земите български. Установеният Кючук Кайнарджански мирен договор имал своята сила до 1787 г. (На фона на бойните знамена на името на Казанския полк, участник в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г, издаденият възпоменателен медал и годините 1700-1900, заедно с имената Плевен, Ловеч, Шейново от войната през 1877-1878 г. е отбелязано и името на с. Кючук Кайнарджа (дн. Кайнарджа). След войната през 1774 г., главнокомандващият руските войски граф Пьотър Румянцев получава прозвището Задунайски. Руската императрица Екатерина Велика му подарява имението Тройцкое край Москва. В чест на победата и сключения мир край българското село Кайнарджа, руското селище е наименувано Троицкое – Кайнарджа, днес Фенино-Троицкое-Кайнарджа в Балашихинския район край Москва.)
В източниците се съобщава, че от Първата Екатеринина война между Русия и Османската империя (1768-1774 г.) до Кримската война, след оттеглянето на руските войски е имало масови изселвания на българи от Добруджа. Например, едно от най-масово изселилите се селища е с. Алфатар, Силистренско, жителите на което се заселват в украинското село Олшанка, заедно с оттеглянето на армиите на генерал Румянцев по време на Първата Екатеринина война. Те вземат активно участие в бойните подвизи на руската армия. Над 600 души бивши жители на с. Алфатар участват в армиите на Суворов и Кутузов. (По време на войната през 1827-1828 г. стотици добруджанци от с. Алфатар от състава на Бургаския полк, отново са пред стените на Силистра, само на около 20 км от родното си село. Този полк взема участие и в Бородинската битка с Наполеон, където се отличава със своя безпримерен героизъм и се окичва със заслужена бойна слава. Редно е да се спомене, че потомци на алфатарци участват в паметните и героични сражения с турците по време на Шипченската епопея. Съобщава се за „570 души от това украинско село”, взели участие във Втората световна война (1941-1945). 150 от тях загиват в борбата срещу фашизма.)
Определеното раздвижване на българите по време на войната през 1768-1774 г. ги поставило в пряко взаимодействие с русите. Русия продължила своята активна политика на Балканите, перспективата на която била формулирана в т.н „Гръцки проект” на Екатерина Велика, обявен през 1780 г. Според този проект, османлиите трябвало да бъдат ”изгонени от Европа”, като от балканските им владения бъде обособена една единна ”Гръцка империя” с владетел руската династия. Подбуждана от Англия и Прусия, при цялото си незавидно положение, Високата порта се решила да обяви война на Русия през 1787 г., надявайки се да си върне Крим и да изтласкат русите вън от пределите на Черно море. Руско–австрийско-турската война от 1787-1791 г. дала нов тласък на опитите за освобождение на балканските народи.
Отново войната била главно за Северно-българските земи и Добруджа. Съобщава се, че в тази война не по-малко от 2000 българи се намирали в състава на руските бойни части. Военните и дипломатически победи на Русия през втората половина на XVIII век породили у българското население основателни надежди за освобождение, създали основата за конкретно бойно единство и взаимодействие межди българи и руси. В източниците се посочва, че ако опитите за освобождение на българите през посочения период не били достатъчно масови и внушителни, причината за това трябва да се търси в извънредно тежкото състояние, в което цяло Българско се озовава по време на големите размирици, време, оценено като напрягане на силите за самоотбрана, за да се оцелее физически.
Съществено въздействие за активизиране на освободителните борби на българите в началото на XIX век оказали бойните действия на руската армия на юг от река Дунав. Руското командване предприело активни мерки за привличане на повече доброволци от балканските страни. За кратко време, измежду българските изселници в южноруските област били сформирани четири доброволчески отряда. При преминаване в Бесарабия и отвъд Дунава, техният брой се увеличил многократно. Засилили своите действия и българските разузнавачи. Движейки се по направлението Никопол – Търново, руското командване могло да разчита „на 10-15000 въоръжени българи”.
Софроний Врачански отпечатал две възвания към своите съотечественици, призовавайки ги да посрещнат русите като свои братя, да им оказват помощ, като ги снабдяват с всичко необходимо и да бъдат изцяло в тяхна служба. С примери от историята той се опитал да докаже, че липсата на здраво единство „между народ и владетели е довело до падането на България„ под османско господство. Софроний утвърждавал схващането, че освобождението на земите български може да се осъществи при взаимодействието на двата много съществени фактора: въоръжена борба на потиснатите народи и решителната подкрепа от страна на Русия.
След падането на Силистра, Тутракан, Разград, Русе, Никопол и др. с бърз марш руските войски достигнали околностите на Търново, Габрово, Севлиево. За отбелязване е, че освободителното движение на българите обхванало съществена част от земите български между Дунава и Стара планина. Високата порта трябвало да полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и други. В направлението „Габрово – Шипка – Казанлък” били съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите”.
Русия се стараела да приключи войната с портата по-скоро и затова решила да се отнесе благосклонно към предложението на българската емиграция през 1810 г. да се създаде „самостоятелна българска военна единица”. Генерал Кутузов взел мерки българската войскова част да бъде организирана съобразно с традициите на българите. Всеки български полк е трябвало да бъде разделен на по-малки подразделения с личен състав до 100 души. Едновременно с пехотните полкове, в края на май 1811 г. била сформирана „българска кавалерия”. Създадена била „Българската земска войска” в състав около 2000-3000 души. Тази българска войска взела участие в сраженията край Тутракан, Силистра, Русе, с. Батин и др., където българите се сражавали геройски с голяма храброст и жертвоготовност и получили висока оценка с благодарност на генерал Кутузов. Те се оказали „напълно достойни за високото доверие” на руското командване. Съобщава се, че в хода на военните действия в редовете на българската бойни части се ”вливали нови свежи сили из средата на българското население”.
(По времето на т.н Дибичка война, ръководената от генерал Дибич Задунайски войска достига до Одрин и го овладява. Капитан Георги Мамарчев – български офицер ”волонтиер” на руска слъжба е назначен за градски управител на силистренската крепост, която съгласно Одринския мир оставала под руско командване от 1829 г. до 1836 г. Силистра преживява 7 свободни години (1829 – 1835), докато Турция изплати наложените й контрибуции. Освобождението на Сърбия и Гърция с помощта на Русия, съгласно подписания през 1829 г. мирен договор отново подхранва надеждите на революционно настроените българи и волнослужещи в руската войска, че българският народ ще се вдигне на въоръжено въстание, което ще бъде подкрепено от Русия. Такова е било убеждението и на прочутия българин капитан Г. Мамарчев, който се заема с подготовката на такова въстание.
В освободителните действия в началото на XIX век участвали представители на всички прослойки на тогавашното българско население. Съобщава се, че „начело на този социален поток стояла зародилата се българска буржоазия”. Българските дейци полагали усилия да предизвикат намесата на Русия, но по това време „българският въпрос стоял извън стратегията на руската външна политика”. Условията още не били подходящи да се тръгне към освобождение на българските земи от османски гнет, т.е. на война свързана с отнемане на голяма част от европейските територии на Високата порта. Борбата на българите в този период се водела главно на два фронта; борба за образование, просвета, създаване на светско училище, читалища и борба за независма българска църква срещу гръцкото духовенство и гърчеещите се българи. Все пак вътрешната и международна обстановка в началото на XIX век способствала за по нататъшна ориентация на оная част от българите, която търсела начин за политическо освобождение от чуждото господство.
Според източници, идеите за автономна българска държава, за създаване на тесен съюз с Русия и за необходимостта от общ ръководен център в борбата против османския гнет способствали за очертаване на развитието, до което по-късно достигнала идеологията на национално освободителното движение, която имала съществено значение за по-нататъшното разгръщане на борбата за политическо духовно освобождение от чуждото господство.
Забележка: Текстът и снимките са подготвени, като са ползувани литературни, архивни и други исторически източници и проучвания oт книжни носители. Д-р Богомил Великов Колев, кореспондент на в. „България“
източник:bulgaria-weekly.com, връзка към цялата статия – линк