Димитър Светозаров Списаревски (19 юли 1916 г., Добрич – 20 декември 1943 г., край Долни Пасарел, Софийско) е български офицер, летец-изтребител. Другарите му го наричат Спайч (в част от публикациите – Спаич). Приживе е поручик; посмъртно е произведен в капитан и награден с орден „За храброст“, а през 2009 г. му е присвоен чин полковник. Остава в паметта като пилота, който на 20 декември 1943 г. сваля американски бомбардировач B-24 над София чрез въздушен таран.
Произход и семейство
Родът му идва от Кюстенджа, а според семейното предание – от котленски възрожденски род. Адресът на историята го свързва с котленския род на „аполоновците“, наричан още „списовачи“, от който са и Неофит Бозвели и Панайот Хаджидобрев. Майка му Елисавета е родом от Белоградчик; баща му Светозар, запасен офицер, и чичо му, дипломатът Коста Списаревски, са българи от Кюстенджа. Според откъса от книгата на Димитър Недялков дядо му по бащина линия Добри Панайотов Списаревски (р. 1854 г.) е учил в Русия и е бил офицер, а баща му Светозар е роден в Кюстенджа и е офицер от българската армия от времето на Първата световна война. Другият му чичо, също Димитър Списаревски, е офицер и поет и е убит като парламентьор при Злетовска река в края на Междусъюзническата война.
Роден е в Добрич, когато градът е под румънска власт – няколко седмици преди да бъде освободен от българската войска през септември 1916 г. След Ньойския договор Добруджа пак остава в Румъния и семейството е изгонено заради протестна проява на бащата. То живее във Варна, Лом и Белоградчик, а от 1932 г. – в София. Рождената дата не е еднаква във всички източници. Уикипедия и надписът „19.VII.1916“ върху плочата с релеф в Долни Пасарел дават 19 юли; текстът към снимките на паметното място в imgrabo.com пише 19 юни, а плочата върху скалата в Стражарски дол, според снимка с ниска резолюция, изглежда да гласи „20.VI.1916“. 19 юли дава и Столичната община, която на 19.07.2018 г. отбелязва „102 години от рождението“ му. 19 юли пише и на новата плоча в Добрич от 2023 г. Тук е използвана датата от Уикипедия.
Образование и обучение за летец
Учи във Втора мъжка гимназия в София, завършва през 1934 г. и е знаменосец на училището. Спортува активно – гимнастика, плуване, борба, бокс, а през 1933–1935 г. играе футбол в юношите на „Левски“. Пише стихове и владее немски и руски.

Постъпва във Военното училище, но още през първата година е временно изпратен като редник в пехотна дружина заради простъпка; за добро поведение правата му на юнкер са възстановени. Завършва през 1938 г. в 57-и випуск. Причината за наказанието се разказва по два начина: според едни е преписвал на класно, според други е прескочил оградата, за да се види с момиче. Според популярния разказ на парада на 6 май се спира пред цар Борис III и му подава молба да бъде върнат, а след пет месеца вече е отново юнкер. В откъса от книгата на Недялков няма царско вмешателство: там е описано, че като редник в Шеста пехотна търновска дружина в София той е в добри отношения с командира си, който след няколко месеца го произвежда в кандидат-подофицер, и че рапортът му, подкрепен с лично ходатайство на командира, стига до Щаба на Действащата армия, след което правата му на юнкер са възстановени и той продължава с по-следващия випуск. От април 1938 до юли 1939 г. е на обучение в Германия – в школите в Кауфбойрен и Шлайсхайм, а в края на 1939 г. завършва изтребителната школа във Вернойхен край Берлин. Датировката не е еднозначна: в откъса от книгата на Недялков (глава 9) групата български изтребители, завършила във Вернойхен, тръгва за България на 8 юли 1939 г. и на 11 юли се представя на командира на Въздушните войски полковник Васил Бойдев, след което е разпределена в части, между които 2-ри изтребителен орляк на летище Марино поле. Откъсът не позволява да се провери кои подробности се отнасят лично до него. Текстът към снимките в imgrabo.com датира завършването във Вернойхен през 1938 г., т.е. още една различна година.

Служба до 1943 г.
След завръщането си служи в изтребителен орляк на летище Марино поле край Карлово, после командва строево крило във 2-ри армейски въздушен полк до лятото на 1941 г. и лети на „Авиа 534“ и първите германски „Месершмит Bf 109E“. От края на март 1942 г. е старши инструктор по висш пилотаж в Долна Митрополия, след това командва рота в Скопие, а в началото на 1943 г. е ротен командир в 6-и изтребителен полк в Карлово. През лятото на 1943 г. е изпратен за кратко край Ламанша, за да се запознае с тактиката на германската изтребителна авиация срещу англо-американските бомбардировачи.





Характерът му е труден за армейския ред. В публикацията на „Българска история“ е описан като офицер, който често чупи самолети при рискови маневри и затова е наказван със забрана да лети, а за неподчинение и остър език е разжалван в подпоручик; Уикипедия и списъкът на загиналите военни пилоти в Pan.bg го назовават поручик, затова тук е приет този чин. Същият автор му приписва и публични прояви в защита на други – измъква арестувана еврейка от полицаи в София, а сред приятелите си го представя като противник на войната със САЩ и Великобритания. Тези сведения са от обобщаващи публикации и не са проверени по документи.
На 26 май 1943 г. рота от полка, водена от поручиците Димитър Списаревски и Виктор Евстатиев, е изпратена по реда за помощ на полицията срещу партизани в гората край Карлово. Според донесението на командира на полка е заловен един партизанин и е ранен друг. От 11 декември 1943 г. е в 3/6 изтребителен орляк на летище Божурище, който отбранява столицата.
Въздушният бой на 20 декември 1943 г.
На 20 декември 1943 г. към София се насочва група от 37 американски бомбардировача B-24 „Либърейтър“ с изтребително прикритие от около 50 „Лайтнинг“. Срещу тях излитат едва 38 български самолета – 16 „Месершмит“ от Божурище и 22 „Девоатин“ от Враждебна. Задачата им е да разстроят строя и да принудят бомбардировачите да хвърлят товара си извън града. Това е първият боен полет на Списаревски. Той излита с резервен самолет и стига при бомбардировачите, когато боят вече е започнал. Според откъса от книгата на Недялков орляците започват да излитат около 12:30 ч., а Списаревски излита самостоятелно след 12:40 ч. заради технически причини и набира височина над София, за да се присъедини към строя над Витоша.

Данните за размера на налета се различават: Уикипедия посочва 37 бомбардировача и около 50 изтребителя „Лайтнинг“ срещу 38 български самолета, „Българска история“ – 60 бомбардировача и 50 „Лайтнинг“, а Адресът на историята – над 200 вражески самолета срещу 36 български изтребителя. В откъса от книгата на Недялков, който следва военен доклад, са описани две американски групи – 20 и 17 бомбардировача, с 33 и 15 изтребителя – и 37 български машини в началното построение. Според разказите той се откъсва от два вражески изтребителя, атакува водещия самолет на южната група и го удря в опашката. Бомбардировачът се разпада във въздуха и от екипажа оцелява само опашният стрелец Робърт Хенри Ренър. Самолетът на Списаревски се разбива в местността Стражарски дол над Долни Пасарел (други публикации сочат само „района на Пасарел“ или „околностите на София“), където местни хора намират тялото му; обгореният труп е разпознат по сребърна верижка с кръстче. В същия бой загива и подпоручик Георги Кюмюрджиев. Докладът, цитиран в книгата на Недялков, го назовава поручик и командир на ято и съобщава, че от много близко разстояние той се блъска в бомбардировача и го разкъсва на три части, но сам загива; подпоручик Кьомюрджиев (така е изписано името в откъса) е прострелян край Калище след преследване и самолетът му се забива в земята. Същият доклад отчита и американски изтребители „Лайтнинг“, свалени или принудени да кацнат край Панчарево, Железница, Негованци и Извор, и заключава, че нападението е засегнало само жилищни квартали на София и е донесло човешки жертви, предимно жени и деца. Според Уикипедия на Списаревски са признати три въздушни победи; той е награден посмъртно с орден „За храброст“ и погребан в Алеята на летците в Централните софийски гробища. Според книгата на Недялков погребението му и на Георги Кьомюрджиев е на 23 декември 1943 г. в църквата „Св. София“ в присъствието на властите, а на 28 декември, на панихида за загиналите при отбраната на София, командирът на Въздушните войски генерал Димитър Айранов от името на военния министър награждава посмъртно с ордена „За храброст“ Йордан Славов, Мито Дисов, Павел Павлов, Димитър Списаревски и Георги Кьомюрджиев.

Подвигът е отразен в чужда преса и радиопредавания – според „Българска история“ „Радио Лондон“ се обръща към българските летци да не се блъскат в „крепостите“, а според Адреса на историята от Токио търсят подробности за „Балканския въздушен таран“. Откъсът от книгата на Недялков също споменава „Радио Лондон“: според него подполковник от британските ВВС говори за слух, че 362 български летци са дали клетва да последват примера на Списаревски, и предупреждава за загубите, които такива нападения биха донесли; без друго потвърждение този цитат е приет само като твърдение на книгата. На 31 декември 1943 г. са отпечатани 100 000 паметни пощенски картички с лика му. Разказът за тарана не е безспорен: в доклад от научна конференция в Нов български университет (2023 г.) Любомир Георгиев поставя въпроса дали той е исторически факт, или легенда, а подробностите за свалените самолети и за екипажа се различават между публикациите. Затова тук е предаден основният разказ, без да се твърди точен резултат.
Личност и възгледи
Съвременниците му описват горд, буен и силно привързан към войниците си офицер, който настоява на дисциплина, но ги защитава от несправедливост. Често цитирана е фразата му „Аз съм се венчал за България“; по друг разказ е казвал, че е по-добре да загинеш във въздуха, та да научи целият народ, отколкото да умреш незабелязано. Приятели и родственици го определят като националист и противник на комунистите; според Уикипедия е симпатизирал на легионерите, но членство не е доказано. Анекдотите за юмручни разправии с германски офицери и за разпоредбите му в ротата се основават на спомени на съвременници и не са независимо потвърдени. В спомена на Борис Стоилов, публикуван от Българския национален съюз през 2018 г., той е млад войник в 3-та рота на 6-и изтребителен полк в Карлово от юли 1943 г., а Списаревски му е ротен командир и го определя за своя свръзка. Описан е като строен, строг и буен офицер, запален футболен привърженик на „Левски“ и добър волейболист, който сам показва на новобранците упражненията с щик. Според същия спомен забранява в ротата да се говори за Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт и Мусолини („вие сте преди всичко български войници“) и по вечерна проверка кара войниците да пеят български бойни маршове. Стоилов предполага, че един от тях е бил израз на неодобрение към германските летци на летището. Това е лично свидетелство от десетилетия по-късно, публикувано от организация със собствена гледна точка, и тук е използвано само като такова.
След 1944 г.
След 9 септември 1944 г. семейството му е преследвано като семейство на „царски офицер“: бащата е уволнен от общината в Добрич като „фашист“, на майката е отнета пенсията, а брат му е уволнен от армията. Според Адреса на историята бащата е спасен от по-тежки репресии, когато съветският комендант на София го признава за баща на герой. Името на летеца дълго е цензурирано; генерал-майор Стоян Стоянов успява да публикува спомените си „Ние бранихме тебе, София“ едва през 1972 г., а по-пълен разказ за тарана излиза във второто издание от 1986 г.
Памет
Още на 6 март 1944 г. Добричкият общински съвет решава да наименува на Списаревски улица, площад и училище и да започне събиране на средства за паметник. Днес негово име носят улици и клуб на летците, а паметни плочи, бюстове и монументи има в Добрич, София, Пасарел, Белоградчик, Казанлък и Пловдив. В София плоча на ул. „Хан Аспарух“ 57 отбелязва, че летецът е живял в тази къща от 1932 до 1943 г. Надгробната му плоча в Централните софийски гробища го назовава „капитан“ и „живата торпила“. В Добрич има и плоча с релефен портрет и надпис „Капитан Димитър Списаревски, летец изтребител, Живата торпила“, поставена от Военновъздушните сили и Клуба на летците (според снимка на Коста Политов в „Адресът на историята“). В Пасарел първият му бюст е открит на 20 декември 2014 г. Всяка година в София се провежда факелно шествие „Списаревски марш“.





Столичният регистър на паметниците описва в Долни Пасарел военен паметник на площада и паметна плоча с релеф на ул. „Кап. Димитър Списаревски“. Над селото, в местността Стражарски дол, е паметният кът на лобното място: дървен кръст, плоча върху скала, венци, трибагреници, пейки, маси и навес, които местни хора и организации поддържат всяка година. На портала към мястото, с надпис „България, за тебе те умряха“, две табла изброяват загинали при отбраната на небето пилоти; на тях Списаревски е „поручик“, а подпоручик Мито Симеонов Дисов е с дата 24.11.1943 г. (по снимка на Благой Анев, с ниска резолюция). Плочата върху скалата го назовава „капитан“.






В София, в район „Искър“, има паметник с портретен релеф и улица с името на летеца. На 19 юли 2018 г., по повод 102 години от рождението му, столичният кмет Йорданка Фандъкова, кметът на района Ивайло Цеков и граждани поднасят венци и цветя пред паметника (по съобщение на Столична община).

На летище Крумово има паметник с релефен портрет, на чиято плоча пише „Капитан Димитър Светозаров Списаревски“ и че на 20.XII.1943 г. той „вложи себе си“ във вечен вклад пред олтара на Отечеството.

В София, в квартал „Иван Вазов“, на кръстовището на ул. „С. Сарафов“ и ул. „П. Каравелов“, на 4 май 2007 г. е открит възобновеният паметник на летците от 6-и изтребителен полк, загинали в защита на небето над София през 1943–1944 г.; идеята е на Националния военен университет, Клуба на летците „Димитър Списаревски“ и фондация „Българска памет братя Диневи“. Според съобщението в сайта на ДСБ – София в списъка на загиналите летци са 16 имена, сред тях Димитър Списаревски (20.12.1943).

В центъра на Белоградчик – откъдето е майка му и където семейството живее – е издигнат негов кенотаф с портрет, орел отгоре и надпис с негови думи, че името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцата ни. Откриването е обявено за 29 май 2019 г. от комитет „Криле на нацията“ и кмета на Белоградчик (по съобщение в eurochicago.com, което не потвърждава, че събитието се е състояло).

През октомври 2025 г. в парка на Националния исторически музей в София е представена реплика в мащаб 1:1 на неговия „Месершмит“ Bf 109 G-2, изработена от Асоциацията за история и бъдеще на българската авиация (председател Орлин Георгиев) в партньорство с музея. По данни на БТА от 16 октомври 2025 г. проектирането е продължило шест месеца, а изработката – около година и три месеца; репликата е с размах на крилата десет метра и дължина девет метра, финансирана е от над 150 дарители, най-големите от които са випуск 1995 г. на Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“, а асоциацията се е ангажирала да построи купол за защитата ѝ от времето.

В Добрич, на нова сграда на ул. „Димитър Списаревски“, има и втора, по-нова плоча от черен гранит с размери 2 на 1,20 м и месингов релефен портрет, излят в леярна в Генерал Тошево. Дарител е предприемачът Йордан Апостолов; според съобщение на „Про Нюз Добрич“ от септември 2023 г. откриването ѝ е предвидено за 20 декември 2023 г., когато се навършват 80 години от подвига. На плочата са изписани датите „19.07.1916 – 20.12.1943“, цитат „Национализмът не е омраза към другото, а готовност да защитим своето“ (без посочен автор) и имената на четирима други летци, свързани с Добрич: Симеон Кирилов Михайлов (10.01.1944), Димитър Стефанов Попов (17.04.1944), Георги Николов Атанасов (03.06.1944) и Йордан Славов Тодоров (14.11.1943). Съобщението не потвърждава, че откриването се е състояло.

За него са написани книги – „Наричаха го Спаич“ от Кремена Желязкова (2009), „Списаревски. Повест за живата торпила“ от Любен Овчаров (Еър Груп 2000, 2023 г., 248 страници), „Димитър Списаревски – живот, легенди, митове и факти“ от Орлин Георгиев (2024) – и са заснети филмите „В търсене на Списаревски“ (2013) и „Войната на Спаич“ (2025). Първият е документален филм на режисьорката Адела Пеева, продукция на „Адела Медия“ и БНТ, посветен на 70-годишнината от гибелта му; ролята на Списаревски играе Иван Юруков, а премиерата е на 15 октомври 2013 г. в Дома на киното в София, под патронажа на столичния кмет.



Източници
- Уикипедия – Димитър Списаревски
- Руменин, Румен – Офицерският корпус в България 1878–1944, т. 3, 1996, с. 230 (цитиран в Уикипедия)
- Георгиев, Орлин – Димитър Списаревски – живот, легенди, митове и факти, 2024 (цитиран в Уикипедия)
- Георгиев, Любомир – Въздушният таран на Списаревски – исторически факт или „несполучливо скроена легенда“?, сборник „Човекът и войната“, НБУ, 2023 (цитиран в Уикипедия)
- Стоянов, Стоян – Ние бранихме тебе, София, 1972 (цитиран в Уикипедия)
- Българска история – Димитър Списаревски – героят с човешко лице
- Адресът на историята – Димитър Светозаров Списаревски – история, къща и биография
- Pan.bg – Загинали български военни пилоти и авиоспециалисти – част 1, 03.11.2009 (списък по номера със самолет, място и причина)
- Овчаров, Любен – Списаревски. Повест за живата торпила, Еър Груп 2000, 2023, 248 с. (само библиографски данни от книжарница; книгата не е четена)
- Регистър на паметниците на Столична община – описание на паметник и паметна плоча с релеф в Долни Пасарел (registersofia.bg)
- Стоилов, Борис – Спомен за моя ротен командир Димитър Списаревски, публикуван от Български национален съюз (bgns.net), 2018
- БТА – Копие на самолета на капитан Димитър Списаревски ще посреща посетителите в НИМ от днес, 16.10.2025 (bta.bg)
- Адела Медиа – Документален филм „В търсене на Списаревски“, режисьор Адела Пеева, премиера 15.10.2013 г. (по съобщение на e-scriptum.com)
- Про Нюз Добрич – Йордан Апостолов постави паметна плоча на кап. Списаревски на нова сграда в Добрич, септември 2023 (pronewsdobrich.bg)
- Eurochicago – Кенотаф на Списаревски в Белоградчик – обявено откриване на 29 май 2019 г. (eurochicago.com)
- ДСБ – София – Паметник на летците от 6-и изтребителен полк, открит възобновен на 4 май 2007 г. (sofia.dsb.bg)
- Imgrabo – текст към снимки на паметното място край Пасарел (imgrabo.com; ползван само за разминаването в датите)
- Недялков, Димитър – Списаревски. Живот в служба на България, изд. „Българска история“, София 2026 (ползван е публикуваният на сайта на издателството откъс от 20 страници)