В летописа на българските въстания годината 1862, ознаменувана със създаването на Първата българска легия, влезе и с едно друго въстание — знамение за политическото раздвижване на целия български народ. Хаджиставревото въстание, наричано от съвременниците още Хаджиставрева буна или Търновско въстание, се откроява като важно звено от низа революционни прояви, свързани с прехода на българското националноосвободително движение към нов решителен етап. Изследването на все още оскъдния документален материал постепенно разкрива зад ограничения на пръв поглед териториален обхват на движението по-широки и организирани приготовления със значителен брой участници. Нишките на проектираното въстание със средища Търново и Габрово водят не само към Трявна, Елена, Горна Оряховица, Сливен и околните будни села, но и по-далеч, към големия замисъл на Г. С. Раковски в „План за освобождение на България“.
Размирно време е тогава на Балканите. Националноосвободителните борби разтърсват полуострова и усилват вътрешната криза на Османската империя, която едва удържа напора на назряващата бур-жоазнодемократична революция. През есента на 1861 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина. От пролетта на 1862 г. срещу Турция воюва и малкото княжество Черна гора. За война се подготвя усилено и Сърбия. Недоволството и брожението сред българския народ също растат. Българското националноосвободително движение е съзряло.
В края на 1861 година Г. С. Раковски пристъпва към изпълнение на своя забележителен революционно-стратегически план. На неговия зов към Белград се „стичат млади патриоти от всички краища на България — доброволци за бъдещата легия. Столицата на Сърбия се превръща в притегателен център, в средище на свободолюбивите мечти и на неспокойната многохилядна българска емиграция от Влашко, Молдова, Бесарабия, Австрия, която Раковски полага усилия да въвлече в големия си почин. Възвания, писма и специални пълномощници раздвижват духовете. Тайни пратеници кръстосват неспокойните краища на Българско, за да подготвят въстание за идната пролет.
Сред многобройните сътрудници и помощници на Раковски в тези напрегнати дни са и няколко браилчани, изселници от България. Между тях един от най-дейните е хаджи Ставри — бъдещият войвода на въстанието в Търновско. Сред кипежа на общото въодушевление подробностите са забравени. Мито спомените, пито документалните материали позволяват да се очертае по-цялостно дейността на хаджи Ставри Койнов, известен като капитан от Кримската война. Едно обаче е вън от всякакво съмнение — участието му в общите приготовления като доверено лице на Раковски.
Роден около 1820 г., Ставри Койнов произхожда от заможния сливенски род Хаджикойноолу. За детството му не се знае почти нищо. Към 1818 г. Ставри се установява в Браила и подпомогнат навярно от свои сродници, преселени по-рано, се залавя за търговия. Но той носи в гърдите си духа на родния Балкан, на бунтовния Сливен — традиционно хайдутско гнездо. Копнежът да се посвети на борбата за освобождение на отечеството кара Сгаври да зареже търговията още при първия зов за събиране на доброволци в помощ на руската войска през 1853 година. Така Ставри Койнов се озовава сред доброволците сли-венци, чийто брой бил значителен. В сраженията с турците под българско знаме младият Ставри израства като волонтирски капитан.
След края на войната, когато угасва надеждата за близко освобождение на България, Ставри Койнов не се отказва от избрания път на борба. Известни указания сочат, че наскоро след разпущане на доброволците той отива в Одеса и участвува дейно в патриотичните начинания на одеските българи. Без съмнение капитан хаджи Ставри като изтъкнат участник в доброволческия корпус през Кримската война е от българите с военна подготовка, които Раковски особено цени, уверен, че ,,на първи сигнал са готови“ да се притекат. И действително, когато удря решителният час, виждаме хаджи Ставри край народния войвода сред кипежа на приготовленията в Белград или кръстосващ до Браила, Търново и Сливен.
В началото на 1862 г. хаджи Ставри е натоварен с важни поръчения по народното дело, възложени му от Раковски. По това време той е вече един от доверените му хора. В края на февруари в Белград при Раковски се явяват двама пратеници — Христаки Хаджиниколов от Търново и Иван Грудов от Габрово, – за да се уверят, че слуховете за подготовката на въстание са истина и войната между Сърбия и Турция съвсем близка. По този повод Раковски решава да изпрати свои пълномощници в търновския район, които да насърчат местните дейци.
Задачата е трудна. Тя изисква енергичност, опитност и предпазливост. Изборът пада върху хаджи Ставри и Никола Паскалев. Месец по-късно виждаме хаджи Ставри натоварен отново с важна мисия — този път в Браила. От писмото позив на Раковски до браилци за материално подпомагане на формиращата се легия проличава, че хаджи Ставри е посветен подробно в хода на общото дело. След успешната мисия в Браила в началото на април хаджи Ставри, изглежда, се е върнал заедно с Касабов в Белград, за да предадат събраните над 1000 минца — лепта на родолюбивите браилски българи за легията.
През май 1862 г. хаджи Ставри е пак на път — вече за България, за да обиколи повторно Търновско, където приготовленията за въстание вземат най-широк размер. С настъпване на пролетта брожението в този буден български край се усилва. В историята на Търновския край сякаш е синтезирана съдбата на целия български народ. Още не се съвзело населението от реквизициите, насилията и ангарията по време на Кримската война, започват други беди – притеснения от новите заселници татари, от грабителството на агите и новите данъци. Смяната на един некадърен, злобен и алчен каймакамин или мюдюрин с друг с като че ли единственото, което прави централната власт на империята, за да „подобри“ положението на раята.
Тайни приготовления за бунт започват още през зимата. За кой ли път търновци, габровци и тревненци се стягат за въстание? Губят се в тъмата на изминалите векове спомените за кървавите разпри с тиранина. Но споменът за капитан дядо Никола е жив. Само шест години са изминали от дядо Николовото въстание и поуката от неговата изолираност кара съучастниците да бързат с приготовленията и да търсят пътищата на общо споразумение.
В първите дни на юни един тежък търговец на бубено семе отсяда в Щърбановия хан – най-добре обзаведената странноприемница в Търново, което по онова време е едно от средищата на търговията с бубено семе и копринени пашкули, доставяни от производителите от околните села. И тежкият търговец тръгнал да обикаля селата из Търновско, като само пред посветените в бунтовното дело открил, че е пратеник на Раковски.
Зареждат се дни на трескава работа. Пристигането на хаджи Ставри с прогонило и последните колебания сред съзаклятниците. Вестта за широко замисления план на Раковски и пламенните думи на пратеника укрепват вярата в успеха на подетото общо дело. За кратко време хаджи Ставри успява да обиколи търновския район, да се срещне и обедини усилията и на по-първйте съмишленици от Габрово и Сливен. За насърчение и споразумение с местните дейци района спохождат и други пропагандатори на революционното дело, между които в източниците се споменава калоферецът Стоил Попов, заловен по-късно в Сливен. Търново, Габрово и Сливен са измежду градовете, в които според плана на Раковски от 1861 г. има основани тайни комитети със задача да пропагандират въстанието.
В Търново при подготовката на бунта се намесват по думите на Пандели Кисимов и „хора с тежест и положение както от града, така и от околните големи села“. Основната група съучастници обаче са младежи — синове на търговци, млади занаятчии и чираци. Често вечер в бабукчийския хан се събират оглашените Йордан Инджето и брат му Петър, Атанас Иванов, Стефан Димитров, Ботьо Николов, Илия Сарънедялков, Стефан Маждраков, К. Миланкин и други. Сред участниците се споменават кундурджии и тютюнджии и наред с тях синове на заможни граждани, което подсказва, че движението е обхванало различни социални слоеве.
В Габрово начело на съзаклятието са учителят Никола Стефанов, Дончо Войновски, Тодор Попкойчев, Коста Евтимов и още неколцина младежи, които се събират често в наскоро основаното читалище и под прикритието на просветна дейност пропагандирали революционни идеи. През пролетта движението обхваща и редица балкански села. Патриотите, известени за готвения бунт, купуват и пренасят барут, правят фишеци, събират храна, потягат пушки и пищови.
В разгара на приготовленията идва известие за бомбардирането на Белград от турците. Във въоръжените сблъсквания между сърби и турци дейно участвува Българската легия с надеждата да бъде пренесено движението в България. Патриотите в Търновско смятат, че това е начало на война между Сърбия и Турция, и решават, че часът на въстанието е ударил.
Хаджи Ставри, подкрепян от младежите, настоява да се вдигнат незабавно на оръжие. Някои от по-умерените заможни съучастници обаче държат да се изчакат събитията и накрая благоразумно се оттеглят. До нетърпеливите съзаклятници в Търновско достига смътният слух, че голям български отряд доброволци — четата на Ильо войвода — е потеглил към Крагуевац и оттам ще тръгне за границата. Те не подозирали, че скоро въоръжените действия ще бъдат спрени, а легията разпусната. Примамливият план на народния войвода за бърз марш на Българската легия по билото на Стара планина към Търново, за „хай-дутски горски боеве“ от двете страни на Балкана се отлага. Вестта за помирителния обрат в отношенията между княз Михаил Обренович и Високата порта обаче идва твърде късно.
Уреченият ден за вдигане на въстанието — 14 юни — настъпва. Вечерта търновските съзаклятници се събират на малки групи в гората около Петропавловския манастир при Лясковец. Тук ги чакат хаджи Ставри и знаменосецът Г. Бочев от Горна Оряховица. Когато пред дружината излиза стегнатият енергичен войвода, малцина познават в него търговеца от Щърбановия хан в Търново. Хаджи Ставри се бе преобразил. Сякаш се е върнало доброволческото време от Кримската война. Той оглежда своите момчета, над 70 души, повечето младежи от Търново. Наистина далеч не всички предизвестени са дошли, а и оръжието е недостатъчно, но войводата вдъхва увереност в рискованото дело. Хаджи Ставри и помощниците му вярват в успеха на общия план.
След напътствията войводата повежда дружината с развято знаме и бунтовни песни към Габровския балкан. Утрото ги сварва на път. В Капиновския манастир четата отпочива добре, за да продължи отново на следния ден към местността „Бедек“, североизточно от Бузлуджа, над с. Енина, която е определена за сборно място на въстаниците от Търновско и Габровско. Очаквали се въстаници още от Котел и Сливен. Три дена търновската чета обикаля из тези места, но други бунтовници не идват.
В същото време в Габрово турската власт започва да задържа заподозрените. Само една малка група от съзаклятниците успява да се измъкне от града под предводителството на Никола Стефанов и Коста Евтимов. Все по това време в горите край Сливен излизат няколко младежи, за да се присъединят навярно към въстаниците, но били разбити от турците. Панайот Хитов, който също кръстосвал с малка дружина по Стара планина, узнал с изненада за излизането на Търновската чета и отбелязва с болка това движение като прибързана акция.
Общото споразумение между търновци, габровци и сливенци не могло да се изпълни. Изморени от осемдневното скитане из планината, гладни и измокрени от проливния дъжд, момците от Хаджиставревата чета все още вярват, че скоро ще дойдат другарите им. Вместо помощ идва известие от габровци, че в града е пристигнал един табор низами и многоброен башибозук и бунтът в Габрово е подавен. Рухва надеждата за подкрепления и от други места. А по петите на четата вече тръгва силна потеря, изпратена по нареждане на търновския мютесариф веднага, след като се е получило съобщение за появата на въоръжени бунтовници в Капиновския манастир.
Конници и скороходци разнасят заповедта на Тахсен паша до околните турски села да се въоръжават. Нови потери тръгват из Балкана да ловят „душманите на султана“. Изолирана и преследвана, четата на хаджи Ставри избягва сблъскванията с потерите. Съзнавайки безизходността на положението си, след 22 юни четата се разпръсва на малки групи. Някои от търновските въстаници, опитни в горски боеве момци, продължават да действуват из Балкана. Повечето от момчетата обаче се връщат към Търново с надежда да се укрият у близки или познати. Мнозинството от тях били заловени от турската власт.
Търсейки спасение от турската мъст, хаджи Ставри и някои други от ръководителите и заподозрените успяват да се прехвърлят във Влашко. Отначало войводата се укрива заедно със знаменосеца при верни хора в Сливен, сетне, предрешен като кираджия, отива в Бургас и оттам с параход отпътувал за Галац и Браила.
Между малцината участници в четата, които могли да се спасят, са братята Петър и Йордан Инджето. Те заровили оръжието си в бащиното лозе и по тайни пътища се прехвърлили през Дунава. След няколко години Йордан Инджето се връща в Търново и става един от активните дейци на местния революционен комитет. Забележителен е пътят и на един друг емигрант от 1862 г. — габровския революционер Коста Евтимов. След като се спасява във Влашко, непокорният свободолюбив българин се озовава в Италия, гдето участвува в отрядите на Гарибалди, а сетне е доброволец в Критското въстание. През 1868 г. той се включва в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и геройски загива в бой с турците. За по-нататъшната дейност на хаджи Ставри Койнов обаче не се знае нищо положително, както и за съдбата на мнозинството от прокудените зад граница. Едва през 1871 г. Високата порта обявява амнистия за политическите емигранти от 1862 година.
Чуждите консули и дипломатически агенти в Русе, Видин, Белград и Цариград проявяват необикновен интерес към бунтовните събития от 1862 година. Представителите на Австрия Ф. Хас и барон фон Прокеш, както и англичаните Рикетс и Лонгуорт без съмнение долавят същността на българското освободително движение, но в своите доклади изопачават истината, като представят въстанието дело на руски или сръбски агенти. Турската власт пък обявява въстанието пред външния свят за „хлапашка работа“. Извънредният комисар Сабри паша, изпратен от Високата порта да разследва размириците в Търново, Габрово и Сливен, успешно потулва всичко и делото приключва със заменянето на Тахсен паша с поредния нов мютесариф.
В същото време арестите, изтезанията и издевателствата върху мирното население продължават. Затвор и заточение в Диарбекир очакват всеки заподозрян по тази уж „момчешка“ работа. Гневът на фанатизираните управници се излива не само върху търновци и габровци. Сред политическите заточеници от 1862 година има и от Ловеч, Троян, Беброво, Арбанаси, Казанлък, Стара Загора, Джумая, Битоля и Видинско. Само заточените пряко по това въстание били повече от тридесет, а задържаните и преследваните стотици.
В Диарбекир, Кютахия и Цариградската терсана сред заточеници от различни политически движения затворените търновски и габровски младежи погребват младостта си, а мнозина от тези страдалци, които Христо Ботев нарече мъченици за свободата, оставят и костите си. Такава бе жестоката равносметка от този последен опит за бунт в Търновския край, с който завършва един етап от борбата, за да отстъпи място на продължителна, системна работа на революционната организация. Четиринадесет години по-късно — през 1876 година — Търновският край, люлката на Велчовата завера, дядо Николовото въстание и Хаджиставревата буна, ще бъде отново между първите в борбата.
ОГНЯНА МАЖДРАКОВА—ЧАВДАРОВА
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878