ГОРСКИ ЦАР

КАЛИФЕР ВОЙВОДА

Христо Рудински

 „Калофер…, основано от Калифер войвода, чийто  гроб още стои край селото.” Из „Кратка география”  от Иван Андреев (Богоров),  Букурещ, 1851 г.

Янул се върна от стража, отказа да яде и си легна. Сетне утринта едва можа да вдигне глава. Цялата снага го болеше, избиваше го пот. Сгълча го войводата, че е спал с влажни дрехи, натри го с мокра коприва.
Някои се смееха, само хоругвоносецът Радан рече:
— Много има да се учите, момци…
…Насядаха в кръг около войводата и той, както всяка заран, разпореди какво ще чинат през този божи ден. Радан тръгна да смени стражите от трикатната охранителна верига покрай хайдушкия лагер. Двамина от най-младите щяха да проверят примките – при такова изобилие от дивеч е грехота да не осолят повечко месо за черни дни. Останалите щяха да се обучават на военни игри, познати още от времето на Първото българско царство.
— Войводо, войводо — притича най-близкият съгледвач от току-що постъпилата нощна стража, — от кулата Венчан прави знак: хора са дошли с важни известия. Кого ще заповядаш да изпратя.
— Аз ще ида — посегна за отметнатия встрани колчан Калифер и назова седмина да тръгнат с него: Дойчин, Добри, Марко, Власьо, Драгоя, Вълко и песнопоеца Наньо.
Спуснаха се по конопения мост, заобиколиха хълма и стигнаха Бяла река. Покрай нея се вървеше по-леко. Луната блестеше във водите и водеше осмината по избраната посока.
— Наньо — рече войводата, — вземете утре от Радана пари и слезте да купите с Венчан още петшест катъра. Стражници има да се укрепват, зърно да се разнесе по скришните места. Ако наши хора нямат, не се изказвайте пред неогласени. Думайте, че за търговия ви трябват, че сте откъм другата страна на планината. И на Станоя из Сопот заръчайте повече върхове за стрели и сулици, пък да побърза и с поправката на арбалетите.”
Починаха до високи папрати, пристегнаха вървите на цървулите. Оставаше още малко път. Но, колкото и да се опитваха да скрият стъпките си, да изненадат стража, Венчан, човек с тънък слух, отдалеч ги усети и поиска лозинка. Позна своите и ги въведе в помещението.
Край софричката на дъбови пънчета седяха прастар селянин и белобрад отец с тясно чело – бяло, но покрито с множество бръчки.
Отведнъж се позна: дошъл е самият предводител хайдушки, макар той да носеше като останалите мешинена торба със скромни вещи – храна и чиста риза, парцали за превръзка, игли и конци, калъп сапун, прахан за спиране на кръв, съд с гъба сюнгер наводнена, ако дружината спира принудително в безводно място. Имаше сив ямурлук, а над цървулите се виждаха кадънките на бели навуща.
Старецът се хвърли напред да хване десницата му, но Калифер с жест го накара да спре, пристъпи, целуна ръката на свещеника, покани нечаканите гости да седнат.
— Дядо ми беше старейшина още по време на нашето си царство, сега аз съм най-стар в рода и в селото човек, а отецът е син на божи служител, убит отагарянците. Можеш да вярваш на всяка наша дума. Макар да не сме те виждали, войводо български, ние те знаем.
— Не сте били, отче, и ти, дядо, половин ден път, за да ми речете, че ме познавате. Казвайте що ви води насам!
— Войводо, излиза, че залудо се женят человеците, щом кръвникът им измъква изпод ръцете децата да ги прави еничери. Дошъл е пак Емин ага със сеймени — бавно, мерейки словата, поде свещеникът. — Изпокрихме мъжките рожби, но насилниците не си отиват. Богослужебните книги не се посвениха да заграбят от черковата. Намери се един потурнак да разчете кой кога с отроче от мъжки пол се е сдобил и сега агата е събрал в храма всички мъже, а в моята къща са булките, що имат момчета. Срок е дал – не ги ли доведе селото, бащите им под ножа, майките – в харем… Ще станат децата ни царски слуги, ще дойдат своите да турят под ножа, казват така ги учели, та по-големи кръвопийци излизали от истинските агарянци.
Калифер мълчаливо изслуша словото на отеца, прекрачи навън и забелязал сянката Вълчанова, кратко заповяда сбор.
Оседлаха добре хранените коне и в неспирен галоп се понесоха напред. Турският страж дори не успя да извика, прикован от точна стрела.
Изненадаха мюдюра и неговия гост пред отрупана с баници и пилета софра. Налети със забранената от корана ракия анасонлийка, с пълни търбуси, те дори не разбраха кой и за какво ги търси. Наложи се, след като ги свързаха, да им плиснат по ведро студена вода, за да дойдат на себе си.
Войводата заръча да съберат сеймените заедно с агата и местния големец и свъсил вежди, заговори:
— Емин ага и ти, управнико, ако ушите ви са били затворени за името ми, вече сте го научили. Слушайте добре и вие, сеймени. Пленници не вземам и това добре знаят тук от години. А беззащитни, дори такива насилници като тебе, не убивам. Дарявам всинца ви живота! А на твоите началници, аго, речи, а искам това да стигне и до Цариград: посегне ли се на най-скъпото за един народ след свободата – децата, даже и заробен да е той, хаир от него не търси. Кажи им още, че всеки, било то най-простият низам или везирите и самият султан да тръгнат деца за еничери да грабят, ще ги посрещна с нож. Разумява се, че ако и една само българска майка изпищи от вас, главите ви дълго няма да стоят на раменете…
И в последното си съобщение до Високата порта пловдивският аянин, след като се похвали колко добре вървят работите при него, писа как в горното течение на Тунджа стават неразгадаеми неща. Колкото и храбри султански войници и именити предводители да се изпращат, за да въдворяват ред, нито един не се е завръщал. Ум не ми побира, съобщаваше големецът, всичките ли са избити от врага или нашите добре въоръжени мъже са се присъединили към неверниците. Сетне постепенно името на войводата, изричано от уста на уста, започна все по-често да стига до ушите на властниците. Вярно, те го изговаряха и пишеха погрешно – Калефер, но пък не можеха да сгрешат юначеството му с никое друго.
Един голям патриот – калоферецът Еньо Хр. Кърпачов, – който възнамерявал да напише историята на родния град под надслов „Исторически сборник из тъмните страници на българската история и славното минало на злетний и многострадалний Калофер” в записките си споменава, че под предводителството на войводата Кальо (Калофер) са били хайдутите Радан, Христо, Янул, Богдан, Дойчин, Стоян, Бою, Минчо, Видял, Боян, Венчан,
Драгоя, Драган, Недялко, Добри, Младен, Янул (II),
Марко, Милко, Черньо, Стайко, Михал, Жельо,
Радул, Първан, Цвятко, Наньо, Вълко, Велко, Власьо, Ангел и Божил.
Иван Богоров на страница 186 в своята „Кратка география”, отпечатана през 1851 година, сочи: „Калофер – фабрично село, разположено в един хълм, съставен от издънките на ближния Балкан, прохлаждано през средата от Тунджа, извираща наблизо – от рът Купен, основано от Калифер войвода, чийто гроб още стои край селото.”
А „Цариградски вестник” от 13 септември 1852 година съобщава за Калофер: „… по предание, казват, че го заселил някой си Калифер войвода и дал на селото името си”.
„Когато България попаднала под турско иго – отбелязва Каниц , – някой си войвода Калимфер забягнал в обраслия с гъста гора Тунджански проход и се заселил със своите хора. Тук те намерили един голям пръстен. Това те взели за добър знак и нарекли заселището „Калосферай”. Понеже забегнали от бойното поле без жените си, нападнали близкото градче Сопот и оттам грабнали своите сабинянки”. Турците уважавали населението като герои, а на бързопроцъфтяващото градче султанът дал големи правдини.”
В сборника на Калоферската дружба, книжка първа от 1908 година, Димо х. Гендов споменава, че Калофер е основан във времето на султан Сюлейман I (1520-1566) от войводата Калифер.
Народното предание разказва как повече от десет години войводата Калифер бил едничката надежда за българското население. Наказвал алчните грабители, раздавал на бедните отнетото имущество, отразявал всяка атака, разгонвал и избивал потерите.
Турция, затънала във войни, отслабнала, нуждаела се от спокойствие във вътрешността. И по волята на султана усмирявала раята: на едно място с ятаган, на друго заселвала свои си хора, на трето давала власт на някои, каквато на много места самите правоверни нямали.
Оставал Калифер – един горски цар, който владеел днешното калоферско землище, покрито тогава с вековна непроходима гора, между която имало и стружни. То се простирало от Стара планина по река Тунджа до река Копринка, Казанлъшко, и от малкия балкан Падалото до Средна гора и Нувалиите. Калифер войвода имал караули до Вехтата стража и до селата Митиризово. Куртово, Горни и Долни Омарбас… От тази гора минавала, както и днес, пътека през Стара планина. До Самодивското кладенче имало кула, дето също пазела стража. Тук през 1912 година дядо Млъчко (дядо на Иван Димитров Ябането – Странски) намерил плоча, на която било забелязано, че тази кула била направена за една нощ и тухлите били донесени, като си ги подавали от ръце на ръце хайдутите, които били наредени по цялата Занога.
…Султан Мурад III пратил един кадия да се споразумеят с този юнак войвода – по друга версия пък сам везирът попаднал случайно по тези страшни гори и за да се отърве, приел всички Калиферови искания. По заповед на Калифер войвода кадията най-първо разковал петалата на конете си и смирено се явил пред този малък планински цар. Кадията приел всички искания на Калифер. А те били: да се засели с дружината си там в гората, да не плаща никакъв данък, турци там да не се заселват и туркиня да не пренощува, турци, минат ли през гората, да разковават петалите на конете си на единия край и да предават оръжието си, а на другия да си го вземат.
След това Калифер войвода и другарите му съградили колиби от дъбови и букови дървета, сечени на самото място. Сетне войводата повежда дружината си към Сопот. Сам знаменосецът Радан бил от Сопот. Това станало на връх Великден. Край Сопот на моравата играело хоро. Споразумени още по-рано, Калифер войвода и другарите му се наловили на хорото и при условния знак с тръба всеки грабнал по мома и избягват в колибите си. Калифер войвода грабнал Боянка, сестра на Радан.
Калифер войвода живял още 50 години. Гробът му бил при Млъчковата (Ябановата) чешма.
И една песен, предавана от поколение на поколение, разказва за основаването на града:
Заигра хоро голямо край село на моравата.
Войвода в пътя замина.
Луд се хайдутин провикна:
„Върни се, върни, войводо,
Сеир чини хоро голямо!” И войводата се повърна, изгледа хоро голямо, всичките моми надарил, Боянка мома пет ката.
Боянка плаче, не ще го. Братец Боянки думаше: „Земи го, земи Боянке, че ти си била честита!”

Никола Начов е на мнение, че това са фрагменти от по-дълга творба. Но и така тя ни дава сведения за живота на Калифер и неговата дружина.
В известното си селищно проучване „Калофер в миналото”, където е поместена легендата, Никола Начов грижливо е събрал всички сведения за героя, известни дотогава. По-сетне издава и ръкописите на Еньо Хр. Кърпачов – общественик, издател, а след Освобождението – заместник-кмет на града. Изпратен в Цариград да търси архивни документи, които биха разрешили спора със съседното село за Калоферското землище, Кърпачов успял да открие един султански ферман:

„ФЕРМАН СЕРБЕЗИЕ
Хатихумаюн султан Селим I
Високо славно царско слово за свобода
I. По великата наша милост даваме съгласие, щото в отдавна покореното българско царство от нашите непобедими сили, останалото в Караджа даг (Сърнена гора) горско воеводство да удържи свой закон и права над живот и смърт, неговите жители свободно ще могат да ходят и да живеят в подвластните наши земи, дето ще бъдат изключени от арач (данък) и други даждия.
II. Вследствие на тази наша висока милост, воеводските жители постъпват в числото на подвластните нам властители, за което се задължават, вместо дан, да изпълняват високата длъжност, която е да съхраняват мир и тишина в страната.
III. Войводските жители не са задължени да вземат участие в нашите военни походи, както това стана с другите привилегировани места.
IV. Във войводското землище строго е забранено на мюсюлмани да се заселят и да преминуват с кован кон и оръжие.
V. Догде войводските жители изпълняват гореспоменатите задължения, ще им се уважават и покровителствуват посветените права от нашия верозакон (шериат).
VI. За спокойствие на страната, издаде се тази моя свещена заповед, която носи свещения знак (тугра).
VII. Ония, които не се покоряват на моята свещена заповед и помислят нещо да притурят или да оттурят, такива нарушители да не видят благодат божия, която е предписана в свещената книга, и да наследят проклятие с присъда.
Худутнаме – Границите на земленото пространство на горското войводство Калейфер (Калофер) в Караджа даг, Чирменски санджак, Истанимашка (Станимашка) муката.
(Следва пълното описание на границите, от които става още по-ясно, че това е землището на Калофер).
Написано в половината на честития месец Реджеп 950.
Издаден в Чирмен теслим (предаден) на тридесет и три сулиционосци в Караджа даг.
Преведено и преписано от първообразното в старата царска архива, наречена баталие, от танзиматския закон на султан Махмуд II.
Преписал Георги Танасов от гр. Костур в Македония.
5 юлий 1896 в Цариград”
Все още никой не може да докаже дали този текст е автентичен или мистификация на Еньо Кърпачов. Но за нас е важно, че той до голяма степен се покрива с народното предание за Калифер, сочен от много автори като един от най-вехтите и най-юначни хайдушки войводи.
Близо до центъра на града, където по свидетелства на стари калоферци е бил гробът му, има скромен паметник с надпис „Калофер войвода, основател на града, XVI век”. А на непристъпната Стража от няколко години се издига величествен монумент на прославения горски властелин.

Източник: Български войводи

---

Гробът на Калифер войвода – Калофер

---

---

Легендата за Калифер войвода (видео)

„Българска история”

В четвъртия епизод от втория сезон на поредицата Ви представяме легендата за Калифер войвода.. – връзка към видеото – линк

---