Пpез 1853 г. избухва Кримската война. Спомените за отшумелите войни на Екатерина, горещите слова на Софроний Врачански от 1806 г. наново облъхват с надежда за свобода пробудена България. Раковски е поел своя път на революционер, дипломат и войвода. Каравелов расте духовно за великото дело на свободата.
Веднага след избухването на войната българи от различни краища на поробеното отечество търсят връзка с руския консул в България. Раята се раздвижва като горите на Балкана пред буря — войните на дядо Иван са близо, зад спокойните води на Дунава.
Необхватни са поривът към обновление и жаждата за свобода, които вдъхновяват историята на българското Възраждане. Времето на легендарните хайдути от XVIII в. сякаш е отдавна минало и все пак животът на мнозина дейци от късния възрожденски период е епична песен, която запазва само имена и една неизмерима любов — любовта към отечеството.
Всичко лично, всичко обикновено и всекидневно е отбягвало от духовния поглед на тая вдъхновена епоха, която остави на поколенията безкористната смелост и героизъм на Левски, скромността на поп Харитон, твърдостта на Велко Атанасов Джамджията, беззавет-ната честност на капитан дядо Никола Филиповски, изпепеленото сърце на Васил Петлешков.
Делото на Паисий Хилендарски е родено от непокорството на непристъпните западнобългарски краища. То намери своя изблик в съкровищницата на славянския юг — Света гора Атонска. Старопланинските селища, заживели със стремленията на новото време, доказаха единството на българите, защото първият последовател на Паисий стана поп Стойко Владиславов от Елена.
Църковната борба се поведе от съгражданите му Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Тя включи Неофит Рилски от Банско, Авксентий Влешеки от Кюстендил, Христаки Павлович—дупничанин. Когато след Берлинския мирен договор (1879 г.) Западна България остана под робство, иконом Чучулайн от Банско преписва Царственика на Христаки Павлович през 1886 година, за да се множат българските словеса и история.
Откриването на габровската Априловска гимназия привлича тук най-просветените за своето време учители. Своя път на будител, поет и борец за църковна свобода синът на Рачо бакърджията — Петко Славейков —започва в Трявна и Търново. От другата страна на Балкана няколко години по-късно Добри Чинтулов запява българските революционни песни.
Тази атмосфера увлича и пленява. Хората стават нетърпеливи и готови на крайности. Докато богатите се колебаят, докато мнозина от тях си дават сметка, какво значи да се загубят огромните пазарища на Османската империя, народът приема идеята за освобождение в буквалния, безкомпромисен смисъл на думата. Така се раждат масовият героизъм на Батак, подвигът на Кочо Чистеменски, на отец Матей Миткалото и бай Иван Арабаджията от с. Цалапица, Пловдивско.
В кипежа на Търновския край израстват много от борците на нашето Възраждане, между които е и капитан дядо Никола Филиповски.
Противоречиви сведения говорят, че е бил дребен занаятчия — вероятно обущар. Кога и къде за пръв път се свързва с революционното движение, също е неизвестно.
В душата на този човек попадат искрите, хвърлени от просветителите П. Р. Славейков, Никола Козлев, Кънчо Кесариев, Петър Кисимов. Страшната бесилка на Велко Атанасов Джамджията ще да е била вечният повик за отмъщение в този събуден край.
„Тайното общество“, създадено от Раковски за подготовка на българското население след избухването на Кримската война, потърсило свои привърженици в Елена, Трявна, Горна Оряховица, Търново, Лясковец и Габрово, в огнищата на църковната борба. Дядо Никола е между тях. Подготвят се селяните и занаятчиите. В тайните комитети влизат всички, които чакат свободата.
Напрегнатите дни отвеждат дядо Никола по селата, където той намира свои привърженици. Побелелият вече човек вдъхвал респект у по-младите. В знак на почит той бил наречен „Капитан“,
Истинският ход на войната оставал далеч някъде извън въображението на подготвящата се за бунт България, за която Русия била непобедима. След загубването на войната през 1856 г., когато вече било немислимо да се подпомогне въстаналото население в България отвън, в много краища на страната народът се вдига. Тия скромни бойци, които до вчера чакали водачеството на руската армия, стават генерали под натиска на съвестта си — те са се клели в свободата на отечеството.
На 15 август 1856 г. в Търновския край също трябва да избухне въстание. Чорбаджиите са изплашени. Дребните собственици заравят мушките дълбоко в земята. Турците са предупредени многократно, че се готви въстание.
Дядо Никола Филиповски събира най-верните си момчета за борба. Те са само 13 души. Лясковският манастир е трябвало да ечи от притока на войници. Камбаните е трябвало да известят началото на бунта. По пътя за Балкана капитан Никола се надява, че към десетината му четници ще се присъединят и други. Но никой не го последвал. Днес само надписи посочват легендарния им път през Божковци и Енчовци към Габрово.
Опитвайки се да влезе в града, четата има престрелка с турците. Убит е един османлия. Байрактарят на четата Семко и едно даскалче от Ямболско падат в ръцете на турците. Дядо Никола се опитва да призове неизлезлите габровчани, но никой не грабнал пушката.
Семко прекарва няколко години по затворите и най-после бил освободен. Ямболското даскалче е осъдено да бъде публично убито заради смъртта на загиналия край Габрово турчин.
В своите записки Бачо Киро Петров е оставил песен, в която се говори за майката и сестрата на даскалчето, които давали мило и драго на Галиб паша, за да го освободи. Молбите не били чути. „Прощавайте, братя, за правдина отивам“ — това били последните думи на даскалчето.
След няколкодневен преход в августовските горещини капитан дядо Никола се добира до Тревненския балкан. Скрил се в един пчелин. Открит от турците, след кратка престрелка дядо Никола бил убит. Една побеляла глава, набучена на кол, гордо и страшно отправяла своя завет към бъдещето: „Роби не сме, не, ние роби не сме!“
Въстанието на дядо Никола било предварително обречено на неуспех. Не само поради слабата организация, но и поради разкриването на Раковски като революционен деец. Той е принуден да бяга и да се крие. Отделните селища не са имали сигурна връзка помежду си, организаторите са разчитали преди всичко на свои лични връзки и познанства, а не на една по-масова организация. Конспирацията е била също незначителна. Дотолкова, че турците предварително взимат предохранителни мерки.
Но подвигът на капитан дядо Никола и неговата чета доказва назрялата и осъзната необходимост на българския народ от свобода. Той е едно от онези звена, които родиха Априлската епопея. Това въстание заедно с Димитракиевата буна, въстанието на хаджи Ставри и въстанията в Македония показаха пътя, по който трябваше да се поведе борбата за освобождението на България.
ЕЛЕНА КОЦЕВА
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878
Информация за Капитан Дядо Никола е налична и в следната статия – линк
Въстание на Капитан Дядо Никола
Връзка към статията – линк