Историята никога не научи какъв точно е бил краят на Търново. Във всеки случай Търновска България рухна през 1393 г. Ако вземем под внимание, че първите османски набези над наша земя започват през шейсетте години на XIV век, то лесно е да изчислим: отчаяната съпротива на България е траяла не по-малко от четвърт столетие. И нека прибавим още три години — Видинска България се удържа до 1396 г. Впрочем през 1396 г. България вече не съществува като държава.

Всъщност не би трябвало да го взимаме твърде буквално — нека’ видим събитията в тяхната историческа светлина.

В края на четиринадесетия век не е съвсем правилно да се говори за османска държава. Нея я обединяват само името на султана и целите, които преследва: завоевание, грабеж, насилие. Армията й е твърде разнородна, събрана от цяла Предна Азия, съставена от всякакви тюркски племена, от дружини на различни отцепници феодали или войници по занаят. Все още тази войска не е имала време да уседне и усвои заграбеното, да установи своя власт и управа. Наместо редовен, данък в Баязидовата държава съществува обирът, наместо ангария — влачат роби и ги разпродават където и комуто падне. Впрочем последното десетилетие от четиринадесетия век и първото от петвековната робия е десетилетие на пълен произвол, на безвластие над България.

Още не са твърдо очертани западната и северната граница на османските владения. Една широка ивица ничия земя, която владеят някои; дребни балкански феодали с твърде променливо върховенство (те се подчиняват ту на султана, ту на сръбския или маджарския крал или пък, използувайки хаоса, не се подчиняват никому), отделни села, откъснати от всякаква власт, опразнени от населението си, пусти и дълбоко пустеещи полета — тъй изглежда тая ивица, където османски военачалници извършват чести набези. Отвъд нея управляват още оцелелите балкански крале и деспоти, но и те чакат своя час. В стремежа си да го отложат те предоставят на победителя средства и войска, сами му помагат срещу себе си. В това няма нищо изключително — то е характерен израз на цялата средновековна действителност, в която народността определя твърде малко, в която много нещо се обуславя от съюза, роднинството или враждата между владетелите.

Независимо от владетелската воля и през Средновековието съществуват народи. За тях не е съвсем безразлично кой ще събира данък, какъв и колко; не им е безразлично на чия страна ще се бият и кому ще бъдат записани крепостни. Затова съпротивата на Балканите срещу новия нашественик е съпротива народна, не само неръководена, но често и предавана от балканските владетели.

По време на османските завоевателни походи тя се е изразила в отчаян, траен отпор. Поради това завоеванието на Балканите заема почти век и половина — много по-бързо би завършило то, ако останеше на царе, крале и деспоти. Но селячеството е бранило стихийно всяко отделно село, проход или мост и с това е забавило победния ход на поробителите.

Разгледаме ли историята на османското нашествие и началните години на османската власт, веднага забелязваме: отпорът срещу нашественика съвсем плътно, без преход е преминал в освободителни опити. За тях знаем малко, понякога само гадаем. Те са останали в повечето случаи безименни, защото са били всекидневие, най-обикновена проява на съществуване на балканските народи. През ранните векове на робството те трудно могат да бъдат разграничени народностно — в борбите против поробителя участвуват смесено българи, сърби, босненци, власи, албанци. Достатъчно е един от балканските войводи, главатари или още не премахнати феодали да вдигне глава и под знамето му вече се стичат бойци от всички поробени или заплашени краища на полуострова.

Османците им противопоставят бързи и жестоки удари. Тия удари по начало са успешни, защото разчитат на неизмеримо по-голяма бойна сила, а съпротивата е крайно разбита, несъгласувана. Но това не отменя нейното историческо значение — тя е непрекъсната, упорита и непримирима, съпротива, в която бързо се изработват методите на едно бунтовничество, обхванало през следващите векове балканската земя.

Като първа проява на такова бунтовничество историята приема въстанието на Константин и Фружин. Всъщност то така близо следва края на Търново и особено на Видин, че може да бъде прието и за последна брънка от отпора против нашественика. Подобна оценка се налага и от друг факт: въстанието е ръководено от Двамата български престолонаследници, не поели престола поради падането на България.

Не е точно установена съдбата на последните Шишмановци. Науката се губи в догадки, подкрепени или опровергани от противоречиви сведения. Ясно е едно — след 1396 година никой извор не говори нито за Иван Шишман, нито за брат му по баща Иван Срацимир. Двамата сетни наши царе очевидно са загинали в защита на царствата си или скоро след това. Това е правдоподобно, като вземем пред вид, че завоевателят е изтребил дори търновските боляри, заварени в столицата — по тоя начин Баязид е вярвал, че обезглавява България.

Но Шишмановци са имали синове. Единият от тях — Александър, син на Иван Шишман —приел (неизвестно как и под какъв натиск) исляма и получил висок сан в османската държава. Но не той бил престолонаследникът на Търново. Първородният Шишманов син Владислав, или Фружин, след падането на Търновска България потърсил убежище във Видин при чичо си Иван Срацимир.

През 1393 година Срацимир е вече зависим от османците и не дръзва да подслони задълго своя племенник. Така Фружин е принуден да насочи стъпките си другаде. Не и в Сърбия, която също се намира под турско върховенство; не и във Влахия, която е принудена да се съобразява с надвисналата и над нея опасност и още не може да прости на Иван-Александър, загдето е изгонил жена си Теодора, дъщеря на войводата Басараба, за да я замести със Сара – Шишмановата майка. И Фружин заминава за Маджарско.

Крал Сигизмунд го приема добре. Маджарско е в почти непрекъснати войни със съседите си, готви поход срещу османците и в тая борба между другото разчита на името Шишмановци. Фружин получава феодални владения в Унгария и е причислен към унгарската аристокрация. Той участвува във всички последвали Сигизмундови походи на югоизток. Неговата съдба остава докрай свързана с Маджарско.

За убежището на Срацимировия син Константин само гадаем. Известно е, че той не е избягал нито в Сърбия, нито в Унгария. Остава Влашко, с чийто войвода го обвързва близко роднинство — Константин е внук на влахинята Теодора.

И тъй, лишени от престол и власт, изгонени по чужди дворове, българските князе прекарват до 1404 година.

Тя е предхождана от голямо събитие: монголите начело с Тамер-лан са нападнали в гръб османската държава, докато тя води завоевателни войни на Балканите. Една още по-дива, още по-неизброима от османците войска е заляла Мала Азия.

През 1402 година турци и монголци се сблъскват при Анкара. Баязид е довлякъл в боя войници от всички подчинени нему балкански земи. Може би тъкмо затова и губи — монголците нанасят на войската му жестоко поражение; пленен е и самият султан. Баязид Светкавицата, възцарил се на бойното поле при Косово, е разбит в битката при Анкара и загубва властта си. Той живее още година в плен и умира, изоставяйки държавата си на близо единадесет годишна междуособица (1402—1413 г.). Главните действуващи лица в нея са Баязидовите синове — Муса, Сюлейман, Мехмед. Като привличат на своя страна отделни балкански феодали, като се облягат на някои племена, войска и дори на избухналите междувременно народни антифеодални движения, те яростно воюват помежду си. Току-що понесла вражо нашествие, балканската земя отново става жертва на дълга и кървава война.

Съвсем естествено оцелелите балкански владетели виждат в династическите разпри между Османовци условие за успех срещу поробителя. Много набързо на Балканите възниква съюз, който се поставя под предводителството на унгарския крал Сигизмуид. В него участвуват българи, босненци, сърби и власи. Впрочем, въпреки че България вече около десетилетие е заробена, тя продължава да се числи като-съюзник в противотурските коалиции. Това ни навежда на предположението, че в земята ни съпротивата изобщо не е заглъхнала през-тия десет години, че българите са продължили своята борба.

Действията на съюзниците срещу османската власт започват на широк фронт — от Дунавските устия до Далмация. В най-северната част на полуострова завладените от турците земи са нападнати от влашка войска, която заема значителни области. Веднага на запад от нея действуват българите, водени от Константин, син на Срацимир. Техният успех е още по-ярък, защото редица български градове отхвърлят властта на султана и подкрепят своя княз.

Фружин, синът на Шишман, настъпва към бащините си земи от друга посока. Той придружава войските, изпратени от маджарския крал в подкрепа на сърбите. Така откъм запад тия съюзени маджарско-българо-сръбски войски се движат по посока на Пиротско, Нишко и Видинско. Преди да са ги заели, тези български градове също отхвърлят османската власт и преминават към Фружин.

Съвместните действия на българи, маджари, сърби и власи започват в началото на 1404 година. Въстава населението от Северозападна България, а може би и от Софийско, като увеличава бойната сила на Константин и Фружин. Северно от българите освобождават и задържат редица области власите, а югозападно от българите — сърбите. Отвоюваната от Константин и Фружин българска земя стои в центъра на тия освободени области. Затова и врагът насочва удара си именно срещу българските войски. Решителната битка става в Темско, в долината на река Морава.

Този път османците не се сражават срещу съюзени войски — българите са сами. Те удържат с отчаяни усилия натиска на Сюлейман, чиито далеко превъзхождащи ги сили печелят победа. Един по един падат въстаналите градове; това е всъщност едно повторно завладяване на Северозападна България, в което поробителят е принуден да загуби време и сили. Това дава възможност на останалите съюзници да прегрупират войските си и да се подготвят да пресрещнат османския натиск.

Но Сюлейман, вплетен в борба с братята си, засега не напредва срещу тях. Неговата цел е постигната: успял е да направи пробив в  съюзените сили, откъснал е сърби от власи и се е вклинил между тях. Отново за сметка на България.

Въстанието на Константин и Фружин завършва с неуспех — първото българско въстание срещу турците. Кои са причините за неговия неуспех?

Погледнато отстрани, съюзът на балканските владетели и Маджарско възниква в най-изгодния момент. Османската държава все още не е затвърдила господството си над България; Османовата династия е в междуособици, които отслабват властта и практически на много места я подриват до дъно; в тила на османците победоносно напредват монголите; балканските народи, вече понесли достатъчно от нашественика, са нащрек и напълно готови за нов отпор. Не би могло наистина да се намери по-подходяща обстановка за успеха на една голяма коалиция против турците. И все пак тя търпи провал.

Причината е същата, която довежда до османските победи в края на четиринадесетия век: несъгласие между балканските владетели, феодална раздробеност на Балканите, липса на народностно съзнание у феодалната класа. Докато набързо бива скърпен съюзът против турците, и в Сърбия, и в Маджарско, и в Босна бушуват династически борби. Те не само отвличат част от балканските владетели от борба с нашественика — те превръщат в негови помагачи тия претенденти за престола. Използувайки умело вътрешните борби в балканските държави, султанът разделя и владее. Така той държи в непрекъснато напрежение своите врагове, като не им позволява да съсредоточат всичките си сили против него.

В тоя хаос на династически междуособици на Балканите не можем да не изтъкнем, че Константин и Фружин, потомци на двата дълбоко враждуващи клонове от Шишмановия дом, успяват да преодолеят наследствената вражда, действуват съвместно, печелят и губят рамо до рамо. Горчивият опит на техните бащи, които не са си подали ръка дори пред гибелта на Търново и Видин и затуй се лишават от престола и живота си, им е достатъчен урок. С тази заслуга последните български князе напускат повторно България и пак поемат в изгнание. Фружин се завръща в Маджарско (там той живее до края на дните си), а Константин отива в Белград, където умира наскоро.

Защо наричаме въстание борбата, оглавена от Константин и Фружин? Не е ли тя просто продължение на отпора срещу поробителите, който трае вече половин столетие? И означава ли участието на двама князе в противотурския съюз едно въстание?

Всъщност този епизод от вековната борба на народа ни против османците е наречен въстание тъкмо заради народа, който се влива в опита на Шишмановци да възстановят своите загубени владетелски права. Константин и Фружин не може да са имали своя войска извън България, при изгнанието им във Влашко или Маджарско. А през 1404 година ги виждаме военачалници над хиляди бойци, които отвоюват големи области, освобождават градове. Всъщност известията говорят, че градовете сами са отхвърлили османската власт — ще рече, българският народ е отговорил на съюзното напредване с някаква своя стихийна съпротива, търсейки и намирайки начините да се отърве от османските гарнизони. На тази неорганизирана, но масова борба са дължели изключително успехите си Константин и Фружин, които не водят към България своя войска.

Събитията от 1404 година са въстание и за това, че над България (макар може би не твърдо и не плътно) е била установена османска власт. Така българите са се борили през посоченото време вече не като част от дългия фронт срещу турците, а са освобождавали крепости и земя чрез чисто бунтовни действия. При все че са разчитали на съюзна помощ, въстаниците от нашите градове е трябвало със собствени сили да си пробият излаз към тази помощ и от своя страна сами са подпомогнали общата борба на балканските владетели.

Впрочем 1404 година заслужава да бъде запомнена. Тя е действително година на първия ни освободителен опит. Това, че той датира от непълно десетилетие след падането на България под турска власт, е многозначително — няма по-ярко свидетелство за непресъхналата нито за миг воля на народа ни за освобождение.

ВЕРА МУТАФЧИЕВА