Стефан Тодоров Димов
11 май 1840 – 31 юли 1868
Роден в с. Ичме (дн. с. Стефан Караджово), Ямболско. Произхожда от многобройното семейство на Тодор Димов от местния род на Узунниколовци и Каля (Калина) Маринчова Згурьова от прочутия юнашки род на Бинбеловци от с. Факия, Бургаско. Чудни разкази за минали времена дават отражение на характера му – едновременно весел и жизнен, непокорен и чувствителен към житейските неправди. Детските и юношеските му години преминават из разни селища на Лудогорието и Севена Добруджа, където през 1846 г. се преселва семейството му – Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, отново Долно Чамурлий, Бабадашко и гр. Тулча.
Първи стъпки в учението прави през зимата на 1847-48 г. при учителя Петър Николов Топ Сакал в с. Бей Дауд. На десетгодишна възраст остава без майка и е принуден да помага като пастир в препитанието на семейството. През 1854 г. продължава да учи в гр. Тулча при учителя Енчо Кузманов, който покрай уроците по български и гръцки език вдъхва в душата му любов към поробеното отечество. Същевременно помага в дюкяна за еминии (вид кожени обувки) на своя зет Никола Станев и в работата на баща си като пазвантин (нощен пазач).
Навлича си омразата на турците поради това, че се е преборил с прочутия борец Гааза (Непобедимият) Плиса Пехливан. Заподозрян и в убийството на турчин, на 2 април 1862 г. Стефан Караджа напуска Тулча и след кратък престой във Влашко заминава за Белград, където постъпва в Първата българска легия. С присъщата му смелост и решителност участва в сраженията и се отличава особено при превземането на Байраклъ джамия в града. В легията се запознава с Васил Левски, с когото го свързва приятелство.
След разтурването на легията през септември 1862 г. Стефан Караджа се завръща тайно в Тулча. Събира най-напред малка чета, с която действа в района на градовете Бабадаг и Тулча, а през 1864 г. обикаля с друга чета из Стара планина. През 1865 г. за няколко месеца държи гостилница в Гюргево, която е свърталище на другарите му хъшове, сред които е известен с прозвището “Караджата”. От това време датира запознанството му с Хаджи Димитър, с когото през лятото на същата година организира нова чета, преминала Дунав при Силистра и действала в Котленския Балкан. На следващата година той, Х. Димитър и Жельо войвода минават отново Дунав с чета от двадесет души, но се разделят и действат самостоятелно в различни райони на Стара планина. До 1867 г. непрекъснато кръстосва между Румъния и България и поддържа връзка с поробените си братя. Прави опити и за създаване на комитети в някои селища, които да събират и изпращат момчета в Балкана. През 1867 г. участва в организирането на голяма чета в гр. Олтеница и на две по-малки чети в други румънски селища, но след като по ред причини никоя от тях не успява да премине в България, заминава отново за Белград и участва във Втората българска легия.
На 5 февруари 1868 г. напуска Белград и се връща в Румъния. Достигнал в своето израстване като революционер най-високото стъпало на българското национално-освободително движение през този период, той остава верен на решението да развее бунтовното знаме в родния Балкан. И още през пролетта на същата година се заема заедно с Хаджи Димитър да организира нова голяма чета, преценявайки като удобен за целта тогавашния исторически момент.
Стефан Караджа ръководи приготовленията в районите на градовете Браила и Гюргево. Събира около 50 души, набавя 50 пушки и значителни парични помощи, организира прехвърлянето на товарите до сборния пункт. В тези трескави дни той е неуморим. Своята неизчерпаема енергия, жизненост и бодър дух предава на бъдещите си братя по оръжие. Нерядко е възмутен от поведението на чужди за съдбата на отечеството свои сънародници. “От нашите богати българи нищо не трябва да се очаква…” – оплаква се той на Филип Тотю – “…Като че не отиваме да пролеем кръвта си за святото родно дело, което е и тяхно и наше.”
По време на второто сражение в Карапановата кория Караджата е леко ранен. Втора рана получава в третото сражение в местността Дълги дол, без това да се отрази на действията му като войвода. В следващия тежък бой в местността Канлъ дере, начело на отделение четници, той полага невероятни усилия да пробие противниковата обсада с оглед заемането на по-добра позиция, но това не му се отдава. Получил множество рани, не успява да отстъпи навреме и попада в ръцете на врага.
Стефан Караджа е откаран в близкото с. Плужна. Там търновският мютесариф /окръжен управител/ Али бей му прави предложение да прикани четниците да се предадат, което той отхвърля. След това е изпратен в търновския затвор, където военният лекар на турска служба Каприел Джерахян се грижи за раните му. На 13 юли 1868 г. е откаран в Русе, където срещу него и други заловени четници е заведен съдебен процес. Подложен на многократни разпити, в последните дни от живота си той показва пред врага завидна смелост. Не се побоява да изложи причините и подбудите, които заставят него и другарите му да грабнат оръжие за бой с цяла империя и се превръща във всенароден обвинител на потисниците в България.
“Гордостта на България”, както Захари Стоянов нарича Караджата, умира в русенския затвор. Според в. “Дунав” той е починал от “болестта, називаема се тетанос”, “без да мине през губилищното място /бесилката/, отдето минаха другарите му…” Погребан е от баба Тонка Обретенова, която през 1871 г. изважда черепа му и го запазва за поколенията.
Подвигът на големия герой е обезсмъртен с паметници в родното му село и в градовете Варна, Русе, Добрич и Силистра.
източник:страницата на Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“
връзка към цялата статия – линк
източник на изображенията: НАБИС репозиториум
връзка към снимката на страницата – линк
Списък на четниците в четата от 1868 е наличен в секция Чети – Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Статии и други материали за Хаджи Димитър може да намерите на следната страница: Статии и материали за Хаджи Димититър
Информация за книги за Хаджи Димитър и Стефан Караджа е събрана в секция Книги – Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Информация за филми и предавания е събрана в секция Филми – Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Страницата за Хаджи Димитър
Различни материали за четата може да се прочетат на следните страници: За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Кога и къде е роден Стефан Караджа
Автор: д-р Ташо Ташев
На 10 и 11 май последователно отбелязахме 175-годишнината от рождението на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. За биографиите на Хаджи Димитър датата и мястото на раждането му никога не са били проблем, докато за неговия „съратник и брат“ Стефан Караджа различията продължават повече от век.
Но не и за родното му село. Честването му там, превърнало се в традиция, е ставало всяка година на трайно установената дата. Въпросите, на които се спираме, не са за подценяване. Видя се какво значение им се отдава и на разгорялата се полемика на страниците на в. „Десант“ за родното място на Паисий Хилендарски, следена впрочем с голям интерес.
В публикациите за Караджата преди и след Освобождението се срещат три различни години на неговото раждане – 1840, 1842 и 1844 г., а в два отделни случая още две 1852 г. и дори 1864 г. Последната се появява в биографична книга, което може да е само печатна грешка.
Това разноезичие и двусмислие е пречело да се честват и в национален мащаб и кръгли годишнини от рождението на Караджата, да не се появи нито ред в пресата или да се чуе нещо за него и по другите медии.
Тази биографична неяснота е ощетявала естествено откъм признателност и зачитане националния герой и войвода, иначе достатъчно известен, за когото съществуват стотици публикации в периодичния печат, възпят по неповторим начин от Вазов в „Епопея на забравените“, в стихове на добруджанската поетеса Дора Габе, в повести, пиеси и романи, с издигнати паметници на много места в страната и с населени места, носещи името му.
Но откъде тръгват нещата за съществуващото разномислие по отношение рождената му дата, след като вярната може да бъде само една? Най-напред погрешната дата за раждането на Караджата съобщава в „История Болгаръ“ (Одеса, 1878) Константин Иречек. Той пише, че Стефан Караджа е роден през 1844 г. Сведенията си събира от съвременници на войводата, но се оказва, че те не са съвсем точни. Иречек допуска и втора грешка, като уверява читателите си, че Караджата е роден в гр. Тулча, Северна Добруджа.
Друга погрешна дата намираме в книгата „Четите в България…“ на изтъкнатия наш общественик, ненадминат публицист и писател Захари Стоянов, появила се на бял свят през 1885 г. и претърпяла няколко издания. В нея посочва, че Караджата се е родил между 15 и 20 май 1842 г. Сведенията си и той събира от четници и съвременници, но не и от преките родственици, някои от които са все още живи.
След публикуване на книгата за четите посочената от Захари Стоянов рождена дата отново се възприема безкритично, някак си по инерция, без собствено проучване, от значителен брой автори, между които Хр. Македонски, Стилиян Чилингиров, Хр. Вакарелски, Б. Ангелов, В. Георгиев и др. Въпреки че още през 1888 г. се появяват в ръкопис (част първа) записките на добруджанеца Балчо Нейков Дяков, озаглавени по-късно като „Факийско предание. Сбирки от народния живот за праотците на войводата Стефан Караджа,“ в които той посочва вярната дата на раждането – 11 май (стар стил) 1840 г.
През 1887 г. Балчо Нейков се озовава в родното село на Караджата Ичме, тогава към Лозенградска ка(а)за, посрещнат изключително сърдечно от ичменци. Заклан е едър ялов добитък и направен курбан на мегдана. Балчо поставил дървен кръст
в двора, където е била бащината къща на Караджата. Разказал и крайно интересни случки от съвместния си живот със Стефан в с. Потур (дн. Пандуру), Бабадагска околия, Тулчански санджак (окръг).
След като загубва майка си, Стефан е приютяван за дълго у семейство Нейкови. Между двете момчета възниква искрено и трайно приятелство. Балчо е с една година по-голям. Изключено е между двамата да не е ставало дума кой, кога и къде е роден – Балчо на 18 май 1839 г. в Айбунар, Мачинско, а Стефан на 11 май 1840 г. в с. Ичме. Тази рождена дата Нейков научава и от бащата на Караджата, който разказва, че на другия ден след раждането на Стефан (12 май) станало и неговото кръщаване. Ще добавим: в Ичменската църква „Успение Богородично“, вече с 252-годишна история, действаща и до днес, нуждаеща се обаче от основен ремонт, укрепване и спешна реставрация на иконите. Запазен е и купелът, в който е кръстен бъдещият войвода.
През 1889 г. Александър Теодоров Балан, бъдещият академик, прочита Балчовите записки и остава смаян от многобройните исторически сведения, които се съдържат в тях, и подготвя студия за периодичното списание „Българско книжовно друество“. Така за първи път стават достояние на обществеността новоиздирените от Нейков биографични данни за Стефан Караджа и неговото родословие. От своя страна, и Нейков излиза със статия в сп. „Светлина“, бр.2, 1892 г., озаглавена „Войводата Стефан Караджа“, утвърждавайки се като негов пръв биограф.
Три години по-късно ще имаме още едно неопровержимо доказателство за точната рождена дата на Стефан Караджа. Двете му сестри Търна и Пена посещават през 1895 г. родното си село Ичме, вече с ново име – Стефан Караджово, не само да видят как изглежда то след половинвековна раздяла с него, но и да продадат изоставения от баща им имот (ниви). А той е изоставен поради това, че баща им Тодор Димов Търнин е принуден да премахне един турчин злодей от съседното село Исуфлар (не съществуващо от 1896 г.), който при честите си „гостувания“ в Ичме, наред с другите си зулуми, задирял моми и невести, като се опитал да посегне и на семейната чест на Търнени.
Тодор имал и други пререкания с него и поради опасност от разкрития, както свидетелства и Пена Тодорова, семейството било принудено да напусне незабавно Ичме, тръгвайки за далечна Добруджа.
С част от получените за земята 520 златни лева сестрите издигат в двора, където е била къщата им (в самия център на селото) паметник на своя брат, загинал за свободата на България. След Освобождението този паметник трябва да е първият или един от първите в страната ни на революционер от ранга на Караджата.
На него пише: „В честъ и споменъ на покойний ни съселянинъ Стефанъ Караджата, българский поборникъ, род(ен) на 11 май 1840 г. в с.Стефан Караджово (Ичме), умрълъ на 1868 г.“. Надписът е върху релефно издялан кръст. По-надолу е очертано знаме, на което е написано „Свобода или смъртъ“. Следва елипсовидна рамка, в която релефно е дадена фигурата на Караджата в цял ръст, с пушка през рамо (по известната негова снимка). Най-отдолу четем: „Поставенъ в 1895 г. по инициатива на Търна Тодорова), сестра на Караджата“.
Търна е родена през 1832 г., т.е. когато се ражда брат й Стефан, тя е вече 8-годишна и не е могла да не знае годината на неговото раждане. Подготвеният текст за паметника очевидно става с нейното непосредствено участие. Тогава тя е вече на 63 години, а сестра й Пена на 52. Мемориалът е изработен в дюкяна на Стоян Г. Турлаков от майстор Паскал от гр. Каваклии (дн. Тополовград), с прозвище Пчелата. До 1959 г. всички тържества, посветени на Караджата, са ставали пред него, до построяването на новия му паметник на площада, засега най-монолитния и най-внушителния в страната.
Може да се очаква, че след толкова неоспорими доказателства за точната рождена дата на Стефан Караджа още от края на ХІХ в. различията ще бъдат бързо преодолени. Но това не става. Те продължават да съществуват през целия ХХ в. И дори да се множат. Може Балчо Нейков и близките на Караджата да са си казали думата по въпроса, аргументирано и точно, но друго е да се опреш и използваш казаното от такива авторитети като Иречек и Захари Стоянов. Така се стига до появяването на погрешната 1842 г. върху новия паметник на Караджата в Русе, открит през 1968 г., коригирана след намесата ми с материал във в. „Отечествен фронт“.
Като историк, тръгнал за по-високо образование от родното място на Караджата и вече работещ в един от най-престижните музейни институти в столицата, изпитвах непреодолимо желание да се намеся още по-активно с публикации в централния печат, със семплото може би заглавие „Кога е роден Стефан Караджа“? От една страна, да се затвърди истинската рождена дата на 11/23 май 1840 г. И от друга, да се привлече вниманието по въпроса и на най-авторитетното историческо списание „Исторически преглед“, както и стана.
И това ставаше все по-наложително, защото започнаха да се подминават и кръгли годишнини, без да се появи в централния печат нито ред за Караджата.
Рожденият ден на Караджата се честваше ежегодно само в родното му село Стефан Караджово, но не на 23 май (нов стил), а на 24 май, заедно с празника на българската просвета и култура и на славянската писменост, когато бе и съборът на населеното място.
За този троен празник ние, тогавашните ученици, дълго се подготвяхме по специална програма. Предния ден отивахме в близката гора, за да се върнем оттам с божури, синчец и други цветя, с които изплитахме венци и ги поставяхме около портретите на св. св. Кирил и Методий, Стефан Караджа и други възрожденски дейци.
След вълнуващо тържество, с участието и на много гости от близки и далечни села и градове, започваха пехливанските борби, посветени на Караджата, прочут борец по цялото „Добруджанско кьоше“ (по думите на Захари Стоянов), с участието и на борци от областта. Това ставаше в центъра на селото, на затревения терен (някогашната Русева бахча), днес парк за разходки и почивка.
Паметното ще остане за стефанкараджовци и многобройните гости тридневното честване през 1968 г. на 100-годишнината от стъпването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на родния бряг и водените от нея епични боеве срещу многократно превъзхождащия по численост и въоръжение противник – башибозук и редовна турска войска. За моя милост беше изключителна чест да занеса за участие в тържествата оригиналното знаме на четата, участвало в боевете й от Караесен до Бузлуджа, спасено от втория знаменосец Хр. Македонски (първия загинал в битката при Канвъдере), която светиня днес се пази в Националния военноисторически музей.
За да приключа с основната тема, ще добавя още, че различията с трите рождени дати на Караджата затрудняваха в голяма степен и издателите на настолни календари. Но и те му намериха лесното, като не отбелязваха нито една от тях. С това се пречеше да се създаде една по-трайна традиция за честване рождения ден на Караджата в национален мащаб, каквато имаше отдавна за честването на Левски, Ботев, Хаджи Димитър и др.
Днес въпросът с настолните календари не стои по-добре в сравнение с миналия век. В Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ такива календари, доколкото ги има, не се получават, тъй като това не са книги, вестници и др. Там в почти всяко помещение има стенни календари за 2015 г., но за 175-годишнината на Ст. Караджа няма нищо отбелязано срещу датата 11 май или срещу 23 май (н.ст.). 11 май е отбелязан само като ден на светите равноапостоли. Изключение се прави в Националния календар за годишнини и събития и в интернет страницата на Министерството на културата, раздел „Годишнини, исторически личности и събития“. Но достатъчно ли е това, особено когато става въпрос за честване на една кръгла годишнина?
А известно ли е на широката общественост и по-специално на учащата се младеж неговото родно място, носещо името му от 1889 г. Така, както се знае например къде са родени Раковски, Хаджи Димитър, Левски, Ботев, Бенковски и т.н.
Импровизирани анкети в горните класове на столични училища показаха, че учениците нямат отговор. Само в отделни случаи някой от тях отговаряше, че той е от Тулча. И как би могло да бъде другояче, след като и в някои учебници по история от 50-те и 60-те години на миналия век най-вече, за родно място на Караджата се посочваше добруджанският дунавски град Тулча. А той отива да живее там със семейството си, когато е вече на 14 години.
Понякога в редки случаи наистина, същата грешка се допуска и в иначе солидни издания, автори на които са историци. В поредната например „История на България“, излязла от печат през 1993 г., четем на стр.335, че Хаджи Димитър е от Сливен, а Стефан Караджа от Тулча. Трудно може да се установи дали това не е някакво подвеждане по Панайот Хитов, който в издадените през 1872 г. в Букурещ спомени пише, че Караджата е от Тулча, вероятно защото е знаел, че подгоненият от турската власт Стефан Караджа забягва в Румъния от Тулча и затова е смятал, че той е родом от този град.
175 години ни делят от рождението и 147 от подвига и смъртта на Стефан Тодоров Димов – Караджата. Можем ли вече да твърдим, че Стефан Караджово е достатъчно известно като негово родно място поне колкото това, че в Медвен е роден Захари Стоянов?
Стефан Караджово се намира в югоизточната част на страната, доста отдалечено от градските центрове – от Елхово на 25 км, от Ямбол на 44 км и от Бургас на 71 км. Писмени сведения за възникването му има от ХVІІ век. От 1763 г. то ще е вече и с църква, единствена и за други села.
Ичме (Стефан Караджово) възниква като чисто българско село. Преброяването на населението му след съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. сочи, че от всичките 747 жители, българи са 731, 4 гърци и 12 цигани (4 мъже и 8 жени). И нито един турчин.
През 1889 г. с княжески указ Ичме е преименувано на Стефан Караджово – първото село в Къзълагачка (Елховска) околия, което сменя турското си име.
След 1934 г. населеното място става община с четири съставни села – Голямо Крушево, Поляна, Оман и Деница и за известно време и Камен връх, управлявана в продължение на 10 години от кметове юристи. По данни от 1937 г. в Стефан Караджово вече живеят 1715 души.
Причините да не се знае, че то е родно място на именития войвода, са няколко. Първо, всички ежегодни тържества, посветени на Караджата, ставаха някак сами за себе си, без задължително да им се даде необходимата гласност чрез централния печат, радиото, а след това и чрез телевизията. Смяташе се, че кратките информации в местната преса са достатъчни, за да достигнат и до други краища на страната.
Второ, Стефан Караджово е прочуто от край време с лечебните си минерални води, бликащи от два извора – единият в селото, другият извън него, на около половин километър от крайните къщи.
Затова и през 1978 г. в него беше построен балнеосанаториум. С него родното място на Караджата беше напът да се превърне в целогодишен курорт с национално значение и така да става все по-известно в цялата страна. Но той функционира само в продължение на 15-16 години и към средата на 90-те години на миналия век беше залостен и фактически престана да съществува в продължение на цели 20 години! Едва през 2014 г. 4-5-етажната му сграда, заедно с още 10 постройки към нея, бяха продадени на частно лице за… 550 000 лв. което заедно с местния арендатор се задължава да приведе в действие бившия балнеосанаториум.
Още с пускането в действие на водолечебното заведение започнаха да го търсят стотици хора от цялата страна. Много от тях за първи път научаваха, че селото е родно място на легендарния войвода Стефан Караджа. Познанията им за него се разширяваха и чрез посещението на намиращата се на близо едноименна къща музей, където слушаха увлекателните разкази на екскурзовода на обществени начала Иван Ташев Попов, автор на книгата „Проучване върху рода на Стефан Караджа по бащина линия“.
източник: в-к Десант, връзка към цялата статия – линк
Къща-музей „Стефан Караджа“ – Стефан Караджово
Село Стефан Караджово се намира в Южна България, област Ямбол, община Болярово. Носи името на големия български революционер Стефан Караджа.
В центъра на селото се намира и къщата-музей на Стефан Караджа. Обявена е за паметник на културата с национално значение. Къщата е един от петте подобни обекта в Ямболска област. Възстановена е върху имота, където е живяло семейството на Стефан Караджа. В нея е разположена етнографска сбирка. Има големи пана с родословието на революционера, портрети на Стефан Караджа, както и копие на знамето на четата, водена от него и Хаджи Димитър.
В двора на къщата се намира и първия паметник на Стефан Караджа в България, поставен от сестра му Търна през 1895г. Представлява голям каменен кръст с надпис. Извън сегашния двор пред къщата се намира и е възстановен кладенец-чешма, който е използван от рода на Караджата.
източник: opoznai.bg, връзка към цялата статия – линк
Револверната сабя на воеводата Стефан Караджа
Регионален исторически музей – Русе
През 1988г в русенския Исторически музей постъпва като дарение револверна сабя, за която собственикът й, силистренския гражданин Георги Желев Георгиев, твърди, че е на войводата Стефан Караджа. Произведена е в Белгия. Фирмата “Хенри Гусенс и синове” е сочена като създател на този вид оръжие. На лявата страна на горния напречник, придържащ револвера към сабята е маркирано H.G.& F.BREVETES, а на дясната – фабричният номер 346. Револверът е тип “Лефоше”,. Тези револвери са френска система и са послужили като модел за подражание на образци, произвеждани в различни страни. Най-многочислени са белгийските имитации – толкова многобройни, че нерядко системата “Лефоше” е считана за белгийска.
Още през 1982г. на сабята е направена експертиза от специалисти криминалисти при МВР-София, с която се изследва наличието на буквени съчетания, врязани в метала. Установява се, че тя е подлагана на химическо почистване и е никелирана чрез електролиза. Поради нанесения метален слой почти не се забелязват буквите, които са били върху метала преди това. За да се даде вярна и точна оценка на слабо видимите очертания са използвани оптически уреди, позволяващи многократно увеличение на образа, ултра-виолетови лъчи, при което следите са покрити с луминисциращ прах, правят се специални восъчни отпечатъци (зелен восъчен отпечатък, негативни отпечатъци от еластична паста, черна восъчна отливка и др.). Категорично е заявено наличието на буквени означения върху гарда (лицевата и вътрешната страна), върху петлето, барабана. Забелязват се същите буквени съчетания и върху капачето за патрони, цевта, канията и някои места по сабята. Върху лицевата страна на гарда буквите СТК са били оформени във вид на монограм – съчетание на голяма буква С и следващи по-малки по размер Т и К, като буквата С е образувана от съвсем малки изображения на буквите с и к. На петлето се различават и цифри, оформени като година – 43г. Прави се съпоставка между изписаните букви и автентичния почерк на Стефан Тодоров Караджа и се установява голямо сходство. Липсват, обаче, условия за провеждане на цялостно идентификационно изследване, което да се произнесе дали надписите са направени от притежателя на оръжието.
През 1983г. в периодичния печат излизат материали коментиращи вероятността това да е оръжие на Караджата и евентуалният му път през годините. Приемливо звучи версията сабята да е била прибрана от властите. Русенският гражданин Никола Попов, син на революционера Черньо Попов, твърди, че около 1910-1920г. при разрушаване на старата постройка на бившето турско “кесаджийство” е намерена една револверна сабя, която е предадена от баща му лично на Димитър Мантов (окръжен управител на Русе в края на ХІХ век), за когото се смята, че е притежавал описвания от нас оръжеен екземпляр. Известен факт е още, че сабята на Караджата и тази на Хаджи Димитър, съхранявана в музея във Варна, са еднакви и носят поредни фабрични номера.
източник: страницата на Регионален исторически музей – Русе, връзка към цялата статия – линк
Гробът на Стефан Караджа – Русе
Тук е погребан от Баба Тонка обесеният Стефан Караджа. Върху анонимния му пресен гроб тя поставя знак и по-късно изравя и запазва черепа му, поставяйки началото на една от великите български легенди. В същия парцел са погребани и дейци в Априлското въстание през 1876г.
След Освобождението Баба Тонка организира вторични погребения, като събира скелетите на четниците в гроба на Стефан Караджа. Останките на 14 души са положени в 12 дървени сандъчета, разположени във форма на кръст в зидана с тухли гробна яма.
Според Димитър Ведър това се случва в 1883г. По нейна инициатива мястото е заградено с желязна ограда и е монтиран паметник от мрамор. При построяването на Пантеона телата са ексхумирани и преместени в него.
източник: Опознай.bg, връзка към цялата статия – линк
Откриха оригиналната надгробна плоча на Стефан Караджа
Открита е оригиналната надгробна плоча на големия български революционер Стефан Караджа, съобщиха от Регионалния исторически музей в Русе, цитирани от Ruse-news.com.
Откритието е било направено по време на ремонтните работи в къщата на Никола Обретенов (музей Баба Тонка). По време на работа работниците видели варовиков блок в характерната форма за долината на Русенски Лом кръст, който в горната си част завършва в трапец. При внимателното му изследване били открити традиционните за региона малки кръстове в раменете и т.нар. триъгълно-вдлъбнат орнамент, плетеница, която обрамчва кръста. Сред тези древни символи са поместени цифри – датата на смъртта на войводата, 30 юли 1868 и калиграфски изписаното му име.
Уникалният паметник, за който доскоро се смяташе че е изчезнал, е изложен във фоайето на Русенския музей.
Според спомените на съвременниците Стефан Караджа е съден в Русе, а след смъртта му погребан в гробището, където сега е Парка на възрожденците, като мястото на гроба му било белязано от Баба Тонка. По-късно бил поръчан и надгробният му паметник, който е бележел гроба на войводата до 1962 година. Предполага се, че след закриването на гробището надгробието е било прибрано в действащия тогава музей „Баба Тонка“, но никога не е показвано пред публика.
В бъдещата експозиция на музея „Баба Тонка“ този ценен уникат ще намери своето място, уточняват от музея.
източник: news.bg, връзка към цялата статия – линк
Неизяснени въпроси от биографията на Караджата
Автор: д-р Ташо Ташев
През януари 2014 г. се появиха съобщения и информация в медиите, по-специално от Ина Петрова във в. „Стандарт“, за надгробната плоча на Караджата, считана за изчезнала след закриването на старото гробище в Русе през 1962 г.
По-нататък трябва да се досетим и приемем, че тя е била пренесена в двора на къщата музей „Баба Тонка“, но опряна близо до основите на двуетажната постройка и непотърсена десетки години (защо ли?), и е потънала някак си в земята, за да бъде отново открита в края на декември миналата година от строителни работници, извършващи ремонт на къщата музей.
Паметната надгробна плоча привлече вниманието на специалистите най-вече с датата за смъртта на Стефан Караджа – 30 юли (ст. ст.) 1868 г., вместо възприетата досега – 31 юли, заимствана с късна дата от излизащия в Русе вилаетски вестник „Дунав“.
Наред с това, с появата на оригиналния надгробен паметник възникват и немалко други въпроси, неоснователно пренебрегвани или неизяснени докрай. Паметникът бил поръчан по-късно. Колко по-късно – след месеци или по-точно след колко години? И това дали не е повлияло за определяне на датата, когато Караджата е починал в едно от помещенията – болница в русенския затвор.
Остава неизвестен и неговият автор. Според библиографския указател на Румяна Т. Оманова „Хаджи Димитър, Стефан Караджа и обединената им чета“ (с. 44) първият камък – издялан кръст, е направен от народния деец Станчо Каменаря от с. Красен – село, отдалечено на 15-16 км от Русе. Като се има предвид красивото изписване името на Стефан Караджа, възможно е каменоделецът да е притежавал и калиграфски способности.
От досегашните информации в пресата не става ясно в кое гробище са останали тленните останки на Караджата – в старото (ако не е било ликвидирано напълно) ли, или са били препогребани в новото в местността Чародейка, за да бъдат пренесени през 1978 г. в Пантеона на възрожденците, заедно с тленните останки на още 21 видни негови съратници.
Поставям така въпроса, тъй като в Националния военноисторически музей (докато се намираше през втората половина на миналия век на бул. „Скобелев“ 23) постъпва снимка с текст „Паметник на Стефан Караджа на гроба му в Русе“, с музейна сигнатура ІІІ – 15950 за попълване на темата за паметниците, без каквито и да са други данни за нея.
Посетих наскоро музея, в който съм работил повече от 30 години, с надежда да се сдобия с повече сведения за паметника и гроба, но усилията ми не доведоха до никакъв резултат. Гробът е с желязна ограда, висока около метър – метър и 30 см.
Върху надгробния паметник, издялан от черен мрамор или гранит, освен името на Караджата, са изписани и годините 1842-1868, с погрешна година на раждането.
Тази година – 1842-а, поради недоглеждане може би, стоеше и върху открития на 11 август 1968 г. (във връзка със 100-годишнината от гибелта на Караджата) монументален паметник в Русе.
След публикуването на първите снимки на паметника аз като историк, занимавал се и с биографията на Караджата, забелязах от пръв поглед допуснатата грешка. Затова с подробни бележки във в. „Отечествен фронт“, бр.7444 от 23 август 1968 г. посочих, че датата на раждането на нашия войвода е отдавна известна и тя е 11/23 май 1840 г.
Позовах се най-вече на текста, който стои на паметника на Караджата в родното му село Ичме (от 1889 г. – Стефан Караджово), заменило първо турското си име в бившата Къзълагачка (Елховска) околия.
Този първи в страната паметник на Стефан Караджа след Освобождението е издигнат по инициатива на по-голямата му сестра Търна, която с Пена, другата по-малка сестра, посещават през 1895 г. родното си село, вече Стефан Караджово, за да продадат бащиния си имот – повече от 50 декара земя, изоставени след принудителното (според мои проучвания) напускане на с. Ичме от многолюдното семейство на път за далечна Добруджа.
От продажбата взимат общо 520 златни лева, с част от които е издигнат паметникът в селото. Така беше поправена и датата на новия вече общоградски паметник в Русе. Но забележете – пак там и пак с повтаряне на една и съща грешка.
Откриването на оригиналната надгробна плоча на Стефан Караджа в Русе е повод да се напомни и за други нерешени докрай въпроси. И до днес, най-вече при честване на неговото величаво дело и подвиг, в пресата най-вече се появяват материали, в една част от които се твърди, че той завършва живота си като е бил обесен полумъртъв, а в други – че е починал от раните си в затвора и рано сутринта на 31 юли (12 август) е опят от кварталния свещеник Христо Кръстев и погребан в края на русенските градски гробища. Без да е минал през „губилищното място“, както впрочем съобщава и вилаетският вестник „Дунав“ в броя си от 4 август (ст. ст.).
Такава е истината, потвърдена категорично и от Захари Стоянов. „Караджата – пише той – нито е отровен, нито е обесен, а е умрял в русчукския затвор от тежките си рани“ („Четите в България…“, 1967 г.). Това проучване той прави 16 години след събитията от 1868 г., а „очевидци“ твърдят обратното в спомени, писани 65 години по-късно, че е бил обесен полумъртъв (?).
Тук ще добавя още следното: няма значение дали един четнически или въстанически предводител е завършил живота си на бесилката, в сражение с вековния враг или е починал поради тежките лишения и несгоди на емигрантския живот, какъвто е например случаят с Г. С. Раковски, или е умрял от инфектирали се рани, след като развива тетанус.
Няма и не може да има степенуване на някаква, ако може така да се изразим, „по-геройска“ смърт, залегнала в представите на пишещите спомени най-вече. Всички са загинали с пълното съзнание за освобождението на милото отечество България.
Важно е още да се отбележи, че към Стефан Караджа проявяват неотслабващ интерес и чуждестранните консули в Русе. Френският консул А. Шефер се среща и разговаря с него в затвора, а английският му колега Р. Даниел донася на своето министерство на 1 август (ст. ст.), че Стефан, единият от войводите на четата, „не е бил екзекутиран“.
Иначе чуждестранните дипломати щяха да бъдат от първите, които да осведомят своите правителства какво се е случило с „баш комитата“, след като съобщават редовно и за обесените редови четници. Така че време е вече в интерес на истината тази двойственост за смъртта на Караджата – умрял в затвора или обесен – да се преодолее, тъй като не би трябвало да има две истини за едно и също нещо.
От информациите за намерения надгробен паметник на Стефан Караджа в двора на къщата музей „Баба Тонка“ научаваме, че в новата, преустроена експозиция на музея, сред „основните експонати“ отново ще бъде черепът на Караджата, изваден, както се твърди, от неговия гроб от баба Тонка Обретенова. Около този експонат обаче и до днес съществува неяснота по отношение на неговата автентичност.
Негов, на Караджата ли е черепът, или на някой от осъдените и екзекутирани в Русе четници през юли и август 1868 г.? Погребани също в края на гробищата. Едната от спорещите страни го представя безапелационно като негов, базирайки се на спомените на Никола Обретенов, другата научно обосновано оспорва това твърдение.
Известно е, че през 1966 г. черепът беше занесен от историка Христо М. Йонков в Москва, за да му се направи научно-документална пластична реставрация от известния антрополог, археолог и краниолог проф. Михайл Герасимов.
След връщането на черепа и възстановения пластичен портрет Йонков излезе с материали в нашия печат, в които твърди, че създаденият от проф. Герасимов портрет е „забележителен научен принос“, който се покрива с познатите ни документални фотографии на Караджата, че запазената от баба Тонка реликва е на нашия любим национален герой. („Първият възстановен исторически портрет у нас“, в. „Народна армия“, бр. 6557, 11 декември 1969 г.).
На съвсем друго мнение е проф. Йордан Йорданов (тогава ръководител на Лабораторията за пластична антропологична реконструкция в Института по морфология при БАН, а днес директор на Националния антропологичен музей).
В книгата си „Незабравими образи“ той обобщава научните резултати от изследването на костните останки на осем изтъкнати възрожденски дейци и така ни представя резултатите от пластичната антропологична реконструкция на шест от тях, едната от които е на Стефан Караджа.
Основният извод, който прави ученият за нашия войвода, е, че съхраняваният в къщата музей „Баба Тонка“ в Русе череп не е на Караджата. Писано е неведнъж, че след погребението му на 31 юли, за да се отличи неговият гроб от останалите, баба Тонка поставила върху все още прясната пръст знака „онче“ (нещо като бройното число 8). Доколко траен е бил този знак, изложен на бързо променящите се климатични явления, е вече друг въпрос.
Освен това, за да се спази християнският обичай, изваждането на черепа е могло да стане не по-рано от три години, а според проф. Йорданов това е станало през 1876 г. при погребението на участник в Априлското въстание, т.е. осем години по-късно. Това ще рече, че наскоро намерената каменна надгробна плоча на Караджата още не е била поръчана и използвана по предназначение.
Несигурната маркировка и неразпознаване на гроба стават причина да се допусне грешка – изваден е бил череп на друг, по-възрастен човек с около седем години – констатация, направена след като се установява несъответствие между календарната възраст (28 години) на Караджата и костната възраст на извадения от баба Тонка череп, което според проф. Йорданов е от основно и решаващо значение.
Това личи отчетливо и при съпоставянето му с най-популярната фотография на Караджата, фото Ан. Карастоянов. Няма прилика.
Характеристиката на съхранявания в русенския музей череп отговаря на календарната възраст на обесения 35-годишен четник Христо Костов Ахчийски (Ахчиоглу) от Калофер, погребан също в извънградските гробища. За съжаление не разполагаме с негова снимка.
Ако проф. Герасимов е направил своята пластична реконструкция по черепа на Ахчийски, той не би трябвало да има някаква вина, че тя не съвпада с образа на Караджата. Но дори и да е на друг четник, черепът представлява ценен експонат и би трябвало да се използва в новата експозиция на къщата-музей, докато окончателно се уточни на кого от обесените четници през 1868 г. в Русе е той, за да се представи и поименно.
Няма ясен отговор и на въпроса – кога е била поръчана и поставена в старото русенско гробище новооткритата плоча – паметник на Стефан Караджа. И ако това е станало много късно, може би след смъртта на баба Тонка и дори в началото на ХХ век, за което (както се съобщава) имало и снимки, може ли вече да се твърди с абсолютна точност, че Караджата е починал на 30 юли, а не в ранните часове на 31 юли 1868 г. – дата, която се е наложила досега в нашата историческа книжнина?
Напомняме за тези неизяснени, а вероятно и деликатно премълчавани моменти от биографията на Стефан Караджа, за да чуем мнението (от последно време) и на русенските музейни специалисти. Това е особено важно, след като след 20-годишно прекъсване къщата музей „Баба Тонка“ ще отвори отново врати за посетители на 6 май.
източник: в-к Десант, връзка към цялата статия – линк