Таньо Стоянов (Анастас Стоянов Куртев) е български националреволюционер. Участник като Таньо войвода в Априлското въстание (1876).
Роден:5 април 1846 г.Сливен, Починал:27 май 1876 г. Араплар
Биография
Таньо Стоянов е роден през 1846 г.в град Сливен. Учи в родния си град и след това става джелепин (търговец на добитък).
Таньо учил в местното училище 4 години, а след това лете поемал бащиния си занаят заедно с Курти. Зиме пък учел абаджилък. Бил буден и свободолюбив младеж. Когато през 1871 г. Левски основал в Сливен революционен комитет, Таньо бил един от първите му членове. Когато Апостола дошъл отново в Сливен през ноември 1872 г., посрещнал го, развеждал го и го придружавал до Котел и след това до Стара Загора – Таньо.
Левски имал възможност да оцени организаторските качества на Таньо и го определил за апостол в Търговищко, Омурташко, Котленско и Добричко, като го снабдил и с пълномощно от 15 ноември 1872 г.
Скоро обаче Таньо бил арестуван, съден и откаран към Цариград, а след това заточен в Диарбекир. Възползвайки се от обстоятелството, че бил калебент – можел свободно да се движи в града, той избягал на 14 януари 1875 г. и преоблечен като арабин се добрал до Цариград, а оттам с кораб до Сулина и Браила.
През август 1875 г, бил извикан в Букурещ и определен за апостол на готвещото се въстание в Сливенско. Стигнал до Варна, където заедно с други революционери получил инструкции от идващия от Цариград Иваница Данчев. После през Дулово, където го чакали поп Харитон и Стоил войвода, и през Тутракан се прехвърлил в Олтеница. Оттам отишъл в Турномагурели, където прекарал зимата в подготовка за минаване в България с чета през пролетта на 1876г. Поддържал връзка с Панайот Хитов в Белград, но дружал и с Христо Иванов Големия, един от приближените на гюргевските апостоли.
След като Гюргевският революционен комитет взима решение за въстание сам организира чета от 26 души. Преминаване на четата е съгласувано с това на четата на Христо Ботев. По съвет на Христо Ботев и Никола Обретенов се насочва към Олтеница, за да може едната емигрантска чета да подпомогне въстанието в Източна, а другата в Западна България.
На 16 срещу 17 май 1876 г. четата тръгва от Олтеница, минава Дунава, слиза при село Косуй Българ (днес Пожарево), Тутраканско, и тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Четата на Христо Ботев минава Дунава същия ден при Козлодуй. Пътят на четата на Таньо войвода минава през Делиормана покрай преобладаващо турски села и скоро е открита. След нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар (дн. Ломци), на хълма „Припека“ при село Аязлар (дн. Светлен) и последното на 27 май 1876 г. на „Керчан баир“ при село Араплар (дн. село Априлово), в което четата е разбита. Четниците се разбягват, а Таньо Войвода започва ръкопашен бой с турците, за да могат другарите му да се оттеглят в Балкана. След като убива шестима турци с ятагана си, войводата пада убит. Главата му е отрязана и разнасяна из околните села по пазарите им за сплашване на местното българско население.
От 1985 г. всяка година от 30 май до 2 юни се организира четиридневен поход „По стъпките на четата на Таньо войвода“. източници:
Книгата „От Пожарево, Тутраканско до Априлово, Поповско
По пътя на четата на Таньо войвода от 1876г.“
автор: Борис Илиев
издава: Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“ 1996г.
книгата в електронен вид може да се достъпи от следната връзка – линк
bg.wikipedia.org, връзка към цялата статия – линк
източник: „От Пожарево, Тутраканско до Априлово, Поповско
По пътя на четата на Таньо войвода от 1876г.“ – Борис Илиев
Информация за похода „По стъпките на четата на Таньо войвода“ можете да намерите в секция Инициативи.
Списък с имената и инфомрация за четниците можете да намерите от този линк.
Книгата „От Пожарево, Тутраканско до Априлово, Поповско
По пътя на четата на Таньо войвода от 1876г.“
автор: Борис Илиев
издател: Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“ 1996г.
в електронен вид може да се достъпи от следната връзка – линк
Други книги за четата на Таньо войвода:
Пътя на четата на Таньо войвода – Николай Ликовски
Откъси от книгата „От Пожарево, Тутраканско до Априлово, Поповско
По пътя на четата на Таньо войвода от 1876г.“
автор: Борис Илиев
За
Христо Ботев и четата му има написани стотици книги от десетки автори, а
за Таньо войвода сме наследили само беглите бележки от
З.Стоянов, Д.Страшимиров и Н.Обретенов, които дълги години
остават изолирани и непопулярни. До каква степен четата на
Таньо войвода е била забравена и неизвестна, говорят редица факти.
Историкът на Разград, съвременник на четата и очевидец на донасянето
на Таньовата глава в Разград, акад, Анание Явашов, в издадената
през 1930 г, история за Разград отбелязва бегло за четата,
без да
споменава името на войводата, което му е неизвестно. Проф.
Стефан Каракостов в книгата си „Диарбекирски заточеници“, излязла от
печат в 1946 г., като отбелязва съденето на заловените въстаници в
Русе, счита всички за ботеви четници, а разпитаните през 1967 г.
син и дъщеря на знаменосеца на Таньовата чета считаха, че баща им е бил в
Ботевата чета.
Да тръгнеш с 28 души да воюваш срещу една
ИМперия, въоръжена с най-модерното за тогава оръжие, да се
промъкнеш между многобройните по онова време мюсюлмански села в
Лудогорието и Поломието и да стреснеш така властта, че за всяка
поява и за всеки заловен бунтовник да се съобщава чак до
Високата порта, това наистина е подвиг. А да се запази този
подвиг в съзнанието на
потомците и да не изчезне в паметта на поколенията, това е безсмъртие!
Подвиг, извършен от Таньо войвода и другарите му, в името на свободата на България!
Безсмъртие, заслужено от шепата жертвоготовни родолюбци!
Четата
на Таньо войвода, преминала само няколко часа преди Ботевата чета в
България, в помощ на въстаналия народ, е един интересен, макар и малко
проучен епизод от славната Априлска епопея през 1876 г., който
хвърля допълни телна светлина върху изясняването на въпроса за
тактиката и стратегията на Априлското въстание и за участието в него на
някои от селищата на Североизточна България.
Четата на Таньо
войвода е организирана едновременно с Ботевата чета, по план и
идея на самия Ботев, с цел да се подсили въстанието от две страни, като
се увлекат нови сили от селищата по пътя на четите към
Западна и Източна Стара планина, а турските сили, да се
разединят. За изходен пункт на тази втора революционна емигрантска
чета бил избран гр.Олтеница, За войвода бил поканен
сливенският революционер, избягалият преди една година от Диарбекир Таньо Стоянов Куртев.
Подготовката на четата.
Таньо
бил прекарал зимата на 1875-76 г. в Турномагурели, където,
подпомаган от Петър Мишайков, председател на комитета, подготвял
своя малка четица за минаване в България през пролетта, когато
всички вярвали, че няма дамине без въстание. Живеейки оскъдно,
той събирал средства за оръжие и през цялото време поддържал
връзка с Панайот Хитов в Белград. Дружал и с Христо
Иванов
Големия, който бил във връзка с гюргевските революционери. Решимостта му
да не ходи в Сърбия, както искал П.Хитов, а да мине в България от
Румъния, била непоколебима и той освен оръжие за четицата си
подготвил и знаме, което било ушито от две патриотки българки.
Те извезали на зелен копринен плат със златна сърма разярен лъв и
думите „Свобода или смърт“.
При едно от отиванията си до Крайова,
на 24 април 1876 г., за закупуване на оръжие, Таньо срещнал Никола
Обретенов и тази среща променила понататъшните му планове. Обретенов му
изложил идеята на Ботев да се организира освен четата, която той ще
поведе към Врачанския балкан, още една в Олтеница, която да
потегли към Сливенската планина. Разказал му и за готовността
на Олтенишкия
революционен комитет, чийто председател бил
Ат.Чернев, да съберат четници и да ги въоръжат и му предложил да стане
войвода на четата. Таньо приел с готовност. Четата щяла да се отправи
към родния му Сливен, за където той бил определен за апостол миналата
есен.
Таньо се върнал в Турномагурели, подготвил четниците
си и на 11 Май ги изпратил за Олтеница с парахода, а той с
още двама другари пренесъл с каруца оръжието. В Олтеница престояли
пет дни, през което време бил попълнен съставът на четата, като към
дошлите от Турномагурели били включени и ония от Олтеница, които имали
оръжие. Излъчен бил щаб, състоящ се от войводата, от избрания за
знаменосец
Велко Дачев от Ердуванлийски чифлик, Новозагорско, и от водача на
четата, познавача на пътищата в Лудогорието Стефан Николов
Заралията от с.Хайнито (Гурково), Сливенско. Бил уточнен и планът за
действие на четата.
Стратегическият план на четата бил да вдигне и увлече въстаници от българските села в Разградско и Ескиджумайско (Търговищко) и като дойде на помощ на шуменските чети, да се съедини със сливенските въстаници. В спомените си Обретенов разяснява подробно: „Ботьов настоя да се състави една малка чета в румънския градец Олтеница, която да мине през Делиорман и заедно с шуменци да отиде в Сливен,.. В Олтеница се срещнах е председателя на комитета А.Чернев, който беше учител в българското училище, С него уговорихме да се нареди една малка чета, която да мине Дунава едновременно с четата на Ботьова през Делиорман, да се съедини с шуменци и да се отправи за Сливен.“
Четниците не можели
да минат същата вечер защото тъкмо тогава по Дунава се задал откъм
Силистра турският пощенски параход, който можел да ги забележи. Те
прекарали целия ден прикрити сред тръстиките на блатата откъм
румънския бряг и след полунощ на 17 май 1876 г. стъпили на
родна земя. Оттук до гората Курторман (Вълчата гора) при
днешния гр.Исперих четата трябвало да се изнесе
скритом по
хайдушки, и след това, като приеме въстаници от разградските
села Хърсово, Голям извор и Побит камък, вече като подсилен
боен отряд, с развято знаме, да продължи към Търговище.
Познавач на местата и водач на четата бил Стефан Николов
Заралията.
Четири дена с вярата и мечтите за подвига.
Пътят
на четата в началото съвпадал с пътя на Панайотхитовата чета от 1867
г., подробно описан от секретаря Ив. П. Кършовски. От хълма
Новите места, покрит тогава с вековна гора, той минавал през дола
Габровница и по хълма между Чобан кулак и Куйдулай се спускал в дола
Гяур пунар, по който четниците излезли на чешмата до днешния
къмпинг Антимово ханче, където пресекли шосето от Тутракан за
Силистра. Тук двата пътя се разделят. Четата на Таньо поела по
югоизточния дол и източно от черкезкото тогава с.Кузгун
(Антимово) спряла да почине призори на 17 май 1876 г.
Четникът
Петър Иванов пише: „Спахме при едно село черкезко…Продължаваме
пътя си за Курторман.“ Пътят е минавал североизточно от
казълбашкото с.Преславци и турското тогава с. Ст. Караджа и
навлизал във вековната гора Ириасар, където пресичал местностите
Насрещната ливада и Осенските чеири и като следвал десния бряг
на р.Чернодланица (Крапинец), излизал под С.Иван Шишманово. Оттук
по широкия Конски дол между селата Свещари и Вазово достигал в
югозападния край на днешния гр.Исперих, в тогавашната гора
Курторман, близо до трите кладенеца, които сега са в района на
гара
Исперих и стадиона. Петър Иванов пише: „Влязохме в Делиорман. Стигнахме
Кеманлар (Исперих). В Курторман, при трите кладенчета, седяхме 24 часа.“
Четата
стигнала първата си цел и спряла на явка и почивка. На няколко часа
път напред били селата Хърсово и Голям извор, от които се
очаквало да се присъединят въстаници. До тях били проведени пратеници,
вероятно Стефан Нико-лов Заралията и Йовчо Кеяпенчев от Голям
извор, които познавали местата, В двете села имало революцинни
комитети, основани от горнооряховския деятел Сидер Грънчаров (Хайдут
Сидер), но в Голям извор станал провал, а хърсовските въстаници били
заминали още в началото на май към Горна Оряховица. И в двете села
имало изпратени заптии. Не можело да се очаква, че ще излязат
нови въстаници. Пратениците научили това от комитетските хора и
поискали да дойде някой от тях и да го разкаже лично на
войводата. Дошли Цанко Терзипетров и Лазар Доков Друмев от Хърсово и
разказали на войводата какво е положението в техните села. Петър Иванов
пише: „Явиха се двама души, нам непознати. Теглиха се настрана с
Таньо, говориха един час и напоследък си вземаха сбогом и си
заминаха,“ Угрижен, войводата дошъл при четниците и казал: „Никой
наникъде да не мърда, защото планът е разва лен!“ Разтревожен
от първия неуспех, но не и отчаян, Таньо войвода решил да се
отправи към третото село, от което се очаквали въстаници – Побит
камък.
Побит камък оставало на югозапад от Исперих и
Таньо незабавно повел четата нататък. Петър Иванов пише: „След това се
върнахме назад към Дикили таш (Побит камък). Минахме през Текешката
(Воденската) гора, Там заклахме едно теле и си го разпределихми
помежду си. Минахме Адакьойската (Островската) гора и влязохме в гората
Каракузу и се приближихме до с. Дикили таш.“ Това станало
през
нощта на 18 срещу 19 май. Пътят на четата минавал между
селата Голям и Малък поровец, където пресичал речицата Карапанча
(Чернодланица), прехвърлял се през хълма Черкезлика, пресичал р.
Война и след широкия хълм, северно от Воден (Махзар паша теке) се
спускал в долината на воденската рекичка Чаирлък. След това по Свиркин
дол (Дюдюклю кулак) пътят излизал северно от с.Острово, в
тогавашната
голяма гора Кара кузу и на юг, през местността Церака и по дола
Еленското слизал в дола Палашча, източно от с.Побит камък. Тук четата
спряла на 19 май на почивка, а в селото, с писмо до
комитетските хора, заминал Стефан Николов Заралията.
Било рано
сутринта на 19 май 1876 г., третия ден от минаването в България. Стефан
влязъл в селото през Кръстовището (Чатърлъка), където пред кръчмата на
Семо Георгиев се черпели с ракия помаците – пандури на селото.
Те попитали Стефан кой е и какъв е. Той казал, че е слуга на Никола
Хумбаджиев от Разград, че е бил на водениците на Маз-хар паша и си
загубил конете, та е тръгнал по росата да
търси. Взели му
камата, револвера и една жълтица и го пуснали да си върви. Но
тъкмо тогава пред кръчмата пристигнал Юмер Арнаутина, заптие
от Русе, изпратено да следи поведението на селото. Заптието познавало
лично Стефан като зат ворник в русенския затвор и викнало на пандурите
да го вържат. Намерили у него писма и викнали учителя Иван
Пинтев, попа Йордан Райков и кмета Пеньо
Недков да прочетат
писмата. Дошлите отново поръчали ракия за пандурите и заптието,
а учителят разчитал писмата и едно от тях – отнасящото се за
селото, успял да сдъвче и глътне. Стефан виждал, че мисията му се
проваля, но гледал поне на селото да не навреди и поради това се
бил оставил да го вържат. Той тайно прошепнал на един от присъстващите.
„Край селото, в гората, ще те посрещнат хора от четата… Нека завардят
пътя за Разград, там да ме освободят.“ Стефан преспал вързан в
селото, а сутринта под конвой го откарали за Разград, но не по
обичайния път през Липник, а по съвсем друг път, през Киченица и гара
Разград. Четата чакала в Палашча целия ден 19 май и цялата нощ след
това. Според разказа на четника Иван Хр. Абрашев: „Нито помощ е имало,
нито Стефан жив се върнал. На разсъмване минали две чобанчета с кози,
които четицата уловила… Чобанчетата казали, че селяните
уловили един човек и го предали на жандарите, които го
подкарали за Разград.“ Четниците веднага скочили и завардили пътя в
липнишката гора, но скоро разбрали от минаващ селянин, че конвоят е
минал по другия път. Абрашев разказва: „Без да губят време другарите на
Стефан отправят се за мястото, но било вече късно.
Додето препречат
пътя, Стефан бил внесен вътре в станцията разградска.“ Цяла нощ
четата вардила отвън напразно. Сутринта на 21 май, отчаяни от залавянето
на Стефан и обезверени, че вместо
помощ срещат в селата
безразличие и дори враждебност, четниците били обхванати от гняв
и мъст против селяните в Побит камък. Някои предложили селото
да се нападне и накаже. Войводата бил против, но разумните
доводи не можели да уталожат гнева на четниците, която виждали
надеждите си за победна борба срещу тираните проиграни, а съдбата си
застрашена от глад и предателства.
За този труден момент се отнасят думите на П. Иваков:„Съветвахме се да нападнем селото.“
Три дни лутане между отчаянието и надеждата.
Четата
се върнала към Побит камък по „Куй-джушкия път“. Когато се
изравнили със селото, четниците свили на запад, към с.Топчии,
Изглежда, че със своя такт и разум войводата овладял
положението. Петър Иванов свидетелства: „Помислихме, че ще направим
следа и ще станем причина да изколят цялото село. Види се, войводата
беше разумен човек.“Четата не нападнала Побит камък, но решила да тръгне
на запад, към Русе и да се върне в Румъния. Тя слязла по Козия дол до
извора Гюнгюрмес и излязла над скалите, северно от с. Топчии.
Петър Иванов пише: „Минахме между Топчии и Узунджеаланската гора
(гората на с.Каменово). Слязохме на канарата и намерихме една
воденица… Воденичарят беше българин. Войводата му каза да запали огъня
и да замеси четири пити. И той ги замеси и опече. Войводата
ги взема и го
възнагради една турска лира, като му каза да съобщи на агата си, за да не го обвинят.“
След като починали и се нахранили, четниците се измъкнали на запад, по дола Бент кулак към Сеновското землище, спуснали се по водослива Славеино в дола Мантово дере, излезли на Яребична нива и пресекли железопътната линия в района на днешната спирка Кривня. Вървели все през горите. Тук се изгубили от четата Йовчо Кеяпенчев и другаря му Х. Пържилов. След това успели да се доберат до Румъния.
Сутринта
на 22 май четата пресякла железницата и се установила на почивка. Тук
изглежда войводата провел съвещание с четниците и успял да ги убеди да
се върнат към Търговищко, където има повече български села, от
които могат да излязат въстаници. За тук се отнасят думите на Ив. Хр.
Абрашев: „Тръгнали накъде Джумая, гдето .мислели, че поне там ще
намерят помощ и последователи,“ Но
нямало кой да ги води.
Абрашев продължава; „Пътя от тях никой не знаел, тъй щото вместо
на Джумая, те дошли до село Писанец, Русенска околия.“
Дните на безсмъртието.
Четата
се задържала около Костанденец през нощта на 23 срещу 24 май
да търси и изчаква изгубилия се Петьр Иванов и като пресякла Малкия Лом,
осъмнала в отсрещ-ните гори и се движила „по билото“ между Малкия и
Черния Лом, т.е. по хълмовете Момичетата (Къзлар) и Сърдели (Глухия
луд), между Захари Стояново и Люблен. Вечерта била в района на Големия
трап (Коджа хендек), отдето 7 души се спуснали на садинската воденица за
хляб. После четата се изтеглила по височината Орлес, минала зад
Краището и и по хълма Белица, югозападно от с.Садина, се
изтеглила към с. Ломци, където осъмнала и спряла на денувка в гората
западно от селото.
При с. Ломци четата била забелязана и
нападната от потеря. Завързало се първото сражение на четниците
с поробителя. В Петия отчет на разградското археологическо
дружество е записано: „Близо до с. Спахилар (Ломци), Поповска
околия, ги открива потеря. Завързало се сражение между тях и потерята.“
Четникът Иван Хр. Абрашев разказва: „Около селото Джеми махле
(така се наричала северната махала на Ломци тогава) се срещнали от
потеря башибозуци и черкези, около 100 души и започнали да се бият, В
тази битка четата на Таньо не изгубила никого. От потерята паднали 10-15
души и при стъмняването четата избягала и се отправила към Осман
пазар (Омуртаг).“ Явно четата е била нападната като денувала, но
позицията й в гората била добра и тя успяла при падането на нощта да се
измъкне. В това сражение бил ранен Гено Гроша от Котел и четата, която
поела на юг по най-краткото разстояние за Балкана, въпреки че се движила
цяла нощ и минала между Кардам и Попово, осъмнала рано на 26 май в
корията при с.Светлен,
която тогава достигала до с. Невски.
Светленската кория не била сгодна нито за отбрана, нито за
укритие. Още отрано тя се изпълнила с добитък и пастирчета. Две от тях
попаднали на четата и били уловени от стражата. Някои от
четниците предложили да ги задържат, но войводата категорично се
противопоставил. Тръгнали са народ да освобождават, а не мирни хора да
залавят и убиват! Абрашев е от недоволните: „Таньо, войводата, със
своите си философии, показал се пред уловените, че е потеря и ги питал
има ли да ходят по гората комити. Турчетата му казали, че няма и той ги
пуща, макар че другарите му искали да ги задържат при тях си, за да ги
не обадят в селото, но той им отказал.“ Половин час след
освобождаването на ластирчетата, от селата Аязлар (Светлен),
Араблар (Априлово), Конак и Мехмеди (Звезда) се вдигнала потеря и се
насочила към Светленската кория. Четата се намерила в опасност и „през
нивите отправила се за насрещната гора, която била по-голяма и по-гьста,
но без да знаят, че отпреде им имало река да тече.“ – разказва
Абрашев. Реката била Черни Лом. Четниците трябвало да я газят.
Разказът на Абрашев продължава: „Като стигнали на това място, потерите
заели пусия и те били принудени да прегазят р.Черни Лом.
Един от
другарите им, Гено Гроша, бил останал надире и когато стигнал реката, та
нагазил, потерите гръмнали и го убили. Двама черкези отишли
да му отрежат главата и да го обера г, но другарите му гръмнали и ги
убили. Това им дало възможност да се заловят на добро място в гората и
да заемат позиция.“ Главата на Гено Гроша била отрязана и на другия ден
разнасяна из пазара в Попово. Очевидец разказал: „Убит бе край Султан
(Невски), при моста на Лома.“
Позицията, която четата заела,
била височината Припека (Гюнята), една естествена могила, обрасла
с гора и сгодна за кръгова отбрана от двадесетина души, колкото
била останала вече четата на Таньо войвода. Притиснати от потерите,
четниците бързо заели височината и се укрепили на нея.
Неприятелите не можели нито с пристъп да я превземат, нито да я
обходят. Четата успешно водила тук цял ден второто сражение без да даде
убити или тежко ранени. За размаха на битката разказват спомени от
баща си синът и дъщерята на знаменосеца Велко Дачев Тишев,
който тук е имал възможност да развее коприненото знаме със
златния лъв и заветните думи „Свобода или смърт“. „Било на
една могила… Турският войвода бил захапал ножа и идел на кон“
– казва синът. А дъщерята допълва: „Задал се черкезинът,
водачът, с кон. Един техен другар казал чакай. Замерил го с
пушката и оня паднал и избъбрил нещо. А другите черкези се
разбягали като кози. Тати тогава бил ранен в палеца на дясната ръка, та
не можеше да жъне после…“
Смъртта на черкезкия предводител
стъписала нападащите и те отстъпили пред организираната отбрана на
четата, която до настъпването на нощта останала на позицията си. Късно
през нощта, подпомогнати от тъмнината и завалелия дъжд, четниците успели
да се измъкнат от разхлабената обсада и отново поели на юг към Омуртаг.
Абрашев разказва: „През нощта тъмнината и дъждът помогнали на четата да
премине цепа и се отправила към селото Араплари, Османпазарско,“
Бойният дух на четниците бил повишен от успешното сра жение
през деня. Като се изтеглили на 5-6 километра близо до
с.Априлово, те спрели да починат и притегнат снаряжението си,
но се оказало, че потерите не са ги изпуснали от очи и им препречили
пътя. От разказа на Абрашев научаваме: „В корията на Араплари,
догдето стоели да си превързват
цървулите, чули да се бие тъпан и
помислили, че е сватба. Но след малко виждат, че потерите ги
заграждат между които потери имало и стотина души конници,
редовна войска. И веднага битката се почнала.“
Третата и последна битка на четата!
Денят
27 май – единадесетият ден от стъпването на българска земя, започнал с
дъжд, който на пресекулки превалявал целия ден. Изненадана и принудена
бързо да организира отбраната си, четата се изтеглила на височината
Керчан баир, наричан още Арап кале – понеже някога 7 арапи
превзели крепостта и Кюмюрджи кору (Въглищарската гора) – защото
кюмюрджии били горили въглища в нея и кюмюрджийските окопи още
стоели горе по равното. В тези окопи четниците заели позиция за
отбрана и се задържали на нея почти целия ден. Сражението било
тежко. Дъждът, започнал още през нощта, почти не спирал.
Барутът овлажнял. Пушките се подплескали и не можели да
стрелят. А врагът имал добро оръжие, числено превъзходство и
кадрово командване, тъй като редом с черкезите и башибозука се
сражавали и стоте конници, редовна войска. Те бавно и методично
обхванали шепата въстаници. Абрашев съобщава кратко: „Понеже пушките им
се били наквасили от дъжда, то потерите ги нападнали от четирите
страни.“
Внимателният анализ на събитията през този ден дава
основание да предположим, че отбраната на неудобната позиция е
била разделена на две. Северозападната страна на позицията е
била под командването на войводата, а югоизточната – под тази
на знаменосеца. Това предопределило и посоките, по които те
по-късно отстъпили. Обсадил в кръг четата, неприятелят настъпвал
внимателно и предпазливо, търсейки стиковете за пробив. Изходът от
сражението бил фатален за четата. Надвечер тя била разкъсана на две.
Застрашени от появилия се в гръб на двете части неприятел,
четниците започнали да отстъпват в две различни посоки, като след
това се разкъсали на още по-малки групи, които водели отделни
престрелки. Дъждът принуждавал турците да напускат сражениението и да
търсят сушина, което подпомагало четниците и те в това сражение дали
само двама убити – Петър Недялков Танев Свищовлията и Кара Петър
Трявналията. При отстъплението надвечер загинал и самият Таньо войвода.
Възползвайки
се от завалелия дъжд, който принудил потерите
да се дръпнат на сушина до водениците, долу на реката, Таньо повел
хората си на северозапад и в подножието на хълма Керчан баир влязъл
в ръкопашен бой с препречилите пътя му турци, излезли от
Махмудовата воденица. Страшната му десница завъртяла ятагана и
преди да издъхне от обградилите го неприятели, той погубил шестима от
тях, помагайки
на другарите си от групата да се отдалечат. Отсекли
главата му и я отнесли в одаята на Изет бей в с. Кардам. Отсекли и
десницата му и я отнесли като трофей на потерята в с. Конак, Останал
трупът му – огромен, проснат върху родната земя, която повече от всичко
обичал.
Над Керчан баир се спускал кървав залез!
В
подножието му изгаснала последната искра от Априлския пожар през 1876
г. Четата на Таньо войвода престанала да съществува като
организирана бойна единица. Заедно с главата на войводата и на
двамата му другари – Гено Гроша и Кара Петър Трявналията, при Изет
бей – командира на башибозука от Поломието, било занесено и коприненото
знаме със златния лъв. Беят не издържал погледа на
разяреното
животно и се хванал за ятагана, та срязал плата на знамето.
Отрязал главата на „аслана“. После знамето било поискано от Цариград.
Пръснати като пилци.
Четниците били подложени на диво преследване.
Още
на 27 май, в деня на сражението, бил зало-вен в землището
на с. Посабина изгубилият се при Костанденец Петър Иванов от Сливен. На
5 юни при Котел бил заловен знаменосецът Велко Дачев Тишев и откаран
в Одринския затвор. В същия ден заловили в Търговище Иван
Хр.Абрашев и бил откаран в Разградския затвор. На 6 юни при
с. Касъргалар (Трескавец) хванали Вельо Василев и го откарали в
Одринския затвор. На 7 юни бил заловен в Търговище Стоян Енев
Шекерджията и го отвели в Разградския затвор. На 9 юли в Омурташко бил
заловен Цонко Кънев Балкански и отведен в Търновския затвор. На
22 юли между Калакастрово и Бяла река, близо до Сухиндол, бил убит
Русан Хр. Мирчев от Сухиндол, а Васил Стоянов от Михилци,
Карловско, бил заловен и откаран в Търновския затвор. Убити били
през май двама души между местността Калакоча и гр. Попово и един при с.
Марчино, чиито имена остават неизвестни.
От заловените и
затворени четници повечето били пуснати на свобода след
представяне на гаранти, съгласно дадената амнистия лрез август 1876
г.Четирима от четниците били съдени на 29 юли в Русе от извънредния съд и
осъдени: Стефан Н.Заралията на смърт, Ив.Хр.Абрашев и Стоян Енев
Шекерджията по на 15 години затвор с окови и Петър Иванов Русков на 3
години затвор с окови. На 15 август осъдените били изпратени
на заточение. След Санстефанския договор всички се завърнали.
ХРОНОЛОГИЯ ЗА ТАНЬО ВОЙВОДА И НЕГОВАТА ЧЕТА
5 април 1846 г. – ражда се Таньо Стоянов Куртев, като трето дете на Стоян Куртев Домусчиев и жена му Рада в гр.Сливен, квартал Клуцохор,
1 ноември1871 г. – Левски основава революционен комитет в Сливен, Таньо Стоянов е сред основателите.
17 септември 1872 г. – Таньо Стоянов е арестуван, но към началото на ноември е освободен срещу откуп и гаранция.
8 ноември 1872 г. – Левски идва в Сливен. Посреща го и го развежда Таньо. После го придружава до Котел.
15 ноември1872 г. – Левски упълномощава Таньо да организира комитети в Търговищко, Омурташко и Добричко.
януари 1873 г. – Таньо отново е арестуван и откаран.
10 април1874 г. – Таньо е докаран на заточение в Диарбекир и получава прякор Уйгунсуза (Неприлягащия).
17 януари1875 г. – Таньо бяга от Диарбекир за Цариград. Получава прякор Диарбекирски.
май 1875 г. – През Сулина пристига в Браила.
12 август1875 г. – Извикан от Ст.Стамболов, пристига в Букурещ. Определят го заапостол в Сливенско във връзка с подготвяното всеобщо въстание.
20 септември1875 г. – С още трима революционери посреща във Варна идващия от Цариград Иваница Данчов и след получените инструкции се връща през Дулово и Тутракан в Олтеиица.
края на септември 1875 г. – От Олтеница отива в Турномагурели. Среща се с П.Хитов, който отива в Белград. Таньо остава през зимата в Турномагурели. Подготвя се за минаване с чета в България през пролетта и поддържа писме-на връзка с П.Хитов.
25 февруари1876 г. – В писмо до П.Хитов споделя мисли за намерението на султана да даде реформи на поробените. а после „знае да коли и да беси редом всички славяни“ и го уведомява за мисията на Трифон Панов от Одеса да се изградят комитети и да се организират чети в крайдунавските градове. Вика го: „Трябва да дойдеш да видиш какво правим. Ако не дойдеш, пиши ми какво да правя.“
2 март 1876 г. – Христо Иванов Големия, един от съмишлениците на гюргевските апостоли, споделял несгоди с Таньо, пита Д. Горов в Гюргево защо не отговаря на двете писма, които Таньо му е писал.
6 април1876 г. – Н.Обретенов и Г.Апостолов се връщат от България в Румъния да организират чета с купеното от врачани оръжие.
9 април 1876 г. – Обретенов и Апостолов срещат Таньо в Крайова, където и той бил отишъл да купува оръжие за четата си.
10 април1876 г. – Обретенов и Апостолов отиват при Ботев в Букурещ. Ботев се съгласява да застане начело на четата, която Филип Тотю отказал да води и дава идея да се организира втора чета, която от Олтеница да тръгне за Сливен.
12 април 1876 г. – Н.Обретенов отива в Олтеница и уговаря с Ат.Чернев организирането на четата. Чернев обещава хора и въоръжаването им. Обретенов обещава да намери войвода, като има предвид Таньо Стоянов.
19 април – Ат.Чернев от Олтеница пише до Я. Ангелов в Гюргево: „Според разговора, що имахме с г, Н.Т.Обретенов, аз приготвих хора за Тутракан… Тъй също и за път и водач през тия места имаме.“
20 април – Обявява се Априлското въстание.
24 април – Н.Обретенов намира Таньо в Крайова. Таньо се съгласява да бъде войвода на Олтенишката чета.
26 април – Н.Обретенов научава в Бекет за въстанието в България и телеграфира в Гюргево. В същия ден Таньо пише последното си писмо до П. Хитов: „Много известия приехме откъде нас… Всички казват; сега е време. Деца продават, оръжие купуват и нази очакват отде да се явим, знаме да издигнем, юнаци да поведем.“ Уведомява, че има 4 пушки и 24 револвера.
28 април – Ат.Чернев от Олтеница пита с телеграма Д.Горов в Гюргево: „Нашите се вдигнали. Голямо въстание станало. Истина ли е?“ Отговарят му на 29 април.
Началото на май – Таньо отива до Гюргево за среща с представителите на Гюргевския комитет.
9 май – Таньо с двама другари потегля за Олтеница с оръжието, натоварено в една каруца. Пристигат на 11 май.
11 май – От Турномагурели за Олтеница потеглят с параход и останалите четници, Престояват в града 5 дни, докато се организира четата.
16 май – Таньо войвода потегля тайно с момчетата си -28 души, за България, но не успява да мине Дунава и престоява в тръстиките на блатата.
17 май – Четата преминава през нощта Дунава при с. Пожарево, Тутраканско, и бързо се изнася към с. Антимово, където спира на кратка почивка. След това продължава към разградските села Хърсово и Караарнаут (Голям извор). Късно вечерта пристига в гората Курторман при гр. Исперих и спира на почивка и нощувка. Пратеници отиват до Хърсово.
18 май – Целия ден четата престоява на явката при Исперих, в очакване на въстаници от Хърсово и Голям извор. Надвечер пристигат двама души от Хърсово и уведомяват войводата, че хърсовските въстаници заминали към Г.Оряховица, а в Г.Извор станал провал. Още през нощта четата се отправя през воденските и островските гори към Побит камък – третото българско село, от което се очаквали въстаници. Спира на нощувка в местността Палашча.
19 май – Сутринта четникът Стефан Николов Заралията отива в селото Побит камък за среща с комитетските хора. Поради фатална случайност среща изпратеното от Русе заптие, което лично го познавало като беглец от затвора. Връзват го с помощта на пандурите, Четата чакала завръщането на Стефан целия ден и цяла нощ.
20 май – Сутринта четата заловила две козарчета от селото и те съобщили, че селяните заловили четник, който ще бъде откаран в Разград. Четата завардила пътя при с. Липник. Минал селянин и казал, че другарят им е откаран по друг път, през гара Разград. Четата веднага се спуснала към гара Разград, но конвоиращите успели да вкарат Стефан в каменното гарово здание, Четата напразно вардила цяла нощ.
21 май – Отчаяни от неуспеха и разгнвени на селяните от Побит камък, за които мислели, че са предали другаря им, четниците предложили да бъде наказано селото и въпреки съпротивата на войводата, тръгнали обратно. Войводата успял да ги разубели в неразумното им намерение. Тогава те решили да се върнат в Румъния и свили на запад, към с.Топчии- Вечерта от една воденица
взели хляб, като го платили и през нощта продължили на запад, през горите между Каменово, Равно и Сяново. Тук се изгубили Йовчо Кеяпенчев и другарят му Христо Димитров Пържинов.
22 май – Сутринта четата пресякла жп линията в района на днешната спирка Кривия и спряна на почивка. Войводата провел съвещание и успял да убеди четниците, че към Търговище сигурно има въстанали села и те решили да се върнат нататък. Понеже никой не знаел пътя, дошли до с.Писанец, където денували в гората „Мечето“ През нощта пресекли горите на днешния резерват „Бели Лом“ и излезли на шосето Русе – Разград, западно от с.Торлак (Цар Калоян), в района на Беклемето (Вардачницата), където спрели на денувка.
23 май – Цял ден четата стояла на това място и гледала белеещите се сгради на гара Разград, като мислела, че това са разградските казарми. Ориентирали се за посоката към Търговище и щом мръкнало, поели към с. Костанденец, за да се движат по долината на Малкия Лом. През нощта от скалите над селото паднал и се изгубил Петър Иванов Русков от Сливен.
24 май – Докато чакали и викали Петър Иванов, четниците се забавили и като минали Малкия Лом, осъмнали в отсрещните гори, където денували. Замръкнали някъде в района на Големия трап (Коджа хендек) и през нощта 7 души слезли на садинската воденица за хляб. След това четата се изтеглила по височините Орлес и Краището и по черния път под хълма Белица, при с. Садино продължили по посока на Търговище, към с. Ломци,
25 май – Деветият ден от минаването на родна земя. Четата спряла на денувка в гората пред с. Ломци. Открили я и я изненадала потеря. Четниците водили първото си сражение, в което бил ранен Гено Гроша. Измъкнала се в тъмнината, четата поела на юг, към Омуртаг, най-късия път към Балкана.
26 май – Поради ранения четник, четата се движила бавно между Кардам и Попово и осъмнала в корията при с.Светлен, Поповско. Видели я пастирчета, които четниците успели да задържат, но войводата ги пуснал. От съседните села се вдигнала лотеря. Четниците прегазили р.Черни Лом и заели позиция на удобната естествена могила Припека (Гюнята). При преминаването на реката раненият четник Гено Гроша бил застигнат от черкези и убит близо до моста на с. Султан (Невски). Четата водила цял ден сражение на удобната
позиция без да даде жертви. Потерята дала много жертви, сред които бил и предводителят на черкезите. През нощта, под прикритието на тъмнината и завалелия дъжд, четата се измъкнала и пак поела на юг.
27 май – На разсъмване четата спряла на отдих при с. Априлово. Потерите и сто конника редовна войска я пресрещнали и оградили. Четата се изтеглила на височината Керчан баир. Започнало третото, последно сражение, което трая-ло почти цял ден под ту спиращ, ту заваляваш дъжд. Паднали убити Петър Недялков Танев от Свищов и Кара Петър Трявналията. Четата била разбита и четниците се пръснали да се спасяват кой както може. Войводата с група четници се спуснал по склона на северозапад и загинал в ръкопашна схватка в подножието на хълма Керчан баир. Започнало преследването и залавянето на четниците. Още на 27 май, в землището на с. Посабина, бил заловен изгубилият се при Костанденец Петър Иванов от Сливен. Закарали го в бейския конак в Попово. В същия ден из пазара на гр. Попово разнасяли набитата на кол глава на Гено Гроша.При с. Марчино е убит и погребан неизвестен четник.
28 май – Главите на Таньо войвода, Гено Гроша и Кара Петър Трявналиятз били донесени с конски торби в конака на Изет бей в с. Кардам. Там бил доведен и Петър Иванов и заедно с главите откаран в Разград.
Края на май – При преследване били убити двама четници между местността Калакоча и гр.Попово.
5 юни 1876 – При Котел заловили знаменосеца на четата Велко Дачев Тишев и като не знаели четник ли е или от бунтовниците в Тракия, го отвели в Одринския затвор.
5 юни 1876 г. – В гр.Търговище заловили четника Иван Христов Абрашев.
6 юни 1876 г. – При с. Трескавец, Омурташко, заловили четника Вельо Василев от Нова Загора. Изпратили го в Търновския затвор, а след това в Одрин.
7 юни – В гр.Търговище бил заловен Стоян Енев Шекерджията и заедно с Абрашев били изпратени в Разград и оттам в Русе.
9 юли – В Омурташко бил заловен Цонко Кънев Петранов от Котел и отведен в Търновския затвор.
22 юли – Между Калакастрово и бяла река, близо до Сухиндол, при преследване от потеря бил убит Русан Хр. Мирчев от Сухиндол, а Васил Стоянов от с.Михилци, Карловско, бил заловен и откаран в Севлиево, а оттам в Търновския затвор.
29 юли – В Русе извънреден съд осъжда Стефан Н.Заралията на смърт, Ив.Хр.Абрашев и Стоян Енев Шекерджията по на 15 години затвор в окови и Петър Иванов на 3 години затвор в окови. По силата на амнистията от края на юли 1876 г. останалите заловени четници били освободени срещу гаранти.
15 август – Осъдените били откарани на заточение – с влак до Варна и оттам с
параход до Цариград а после за Аккия. Завърнали се след сключването на
Санстефанския мирен договор.
СЛИВЕНСКА ПЕСЕН ЗА ТАНЬО ВОЙВОДА
Таньова мама думаше:
– Таньо льо, синко Таньо льо,
кандисах, мама, бактисах
от бащини ти кахъри,
от бащини ви ядове.
Той си в балкана отиде
по пусти тежки кярове,
а мене клета остави
със две ми малки дечица.
Гледах ви, мама, гледах ви –
на две съм люлки дрямала,
на две съм люлки плакала
догде ви мама порасти,
догде ви мама отгледа,
тебе и Курти двамата.
Сега големи станахте
и вий балкана хванахте,
пък меня клета оставихте
да гледам, мама, балкана,
да гледам, мама, да плача.
Жал ми е, мама, жал ми е,
не се на снахи нагледах,
не се на внуци нарадвах.
Изпята от Мария Драганова Комитова 58 годишна, от
гр.Генерал Тошево на 11 април 1994 г.