Заглъхват вече последните люти битки с османските завоеватели, изтляват пламъците от опожарените български селища, сгромолясват се, сломени от яростта на чуждите господари, яки крепостни стени и бойници, последна опора на съкрушената българска държава. Не погива само вярата на народа, че тук и там, навред, догдето се простира родната земя, по широките друмове препускат конниците на Иван Шишман „бой да правят за българско име“.
Не угасва надеждата за избавление, готовността за борба с насилниците, с похитителите на свободата. Споменът за миналото е още не- изличен, затова е по-силен копнежът за освобождение. Още през 1433 г. бургундският рицар Бертрандон дьо ла Брокиер свидетелствува за тия освободителни тежнения на българите.
Из планинските дебри тръгват с оръжие в ръка народни защитници. Столетни предания пазят техните образи. Имената и делата им са скъпи на народа. Той ги е възславил в песните си, в героичните си легенди. Хайдутските подвизи и мъченичество стават неразлъчна част от нерадостния бит на поробените. В тях тлее далечна искра, стара, колкото покорената вече нявгашна българска държава. Векове наред българските селяни са се бунтували срещу насилията на царе, боляри и духовници. Сега старите господари са заменени с нови — османски спахии, бейове, чиновници. Но феодалното бреме не е отменено, неправдите и издевателствата не са се свършили. Нещо повече — завоевателите дори запазват заварените порядки, данъци и ангарии, за да ги използуват за свои нужди и цели.
При това новите господари на земята са не само чуждонародни, но и иноверни угнетители, изпълнени с нетърпимост и ненавист към бита, традициите и културните постижения на българите. Старата столетна непримиримост с феодалните порядки пламва с още по-голяма сила, втъква в мазолестите ръце на измъчените бедни люде от села и градове дълги сопи, ръждясали копия, секири и тежки боздугани и ги про- кужда далеч от дом и огнище да мъстят на посегателите, да воюват за по-добър живот.
Около старата Ловешка крепост, съпротивявала се чак до началото на XV в., броди дълго с дружината си от храбри юнаци местният хайдутин Кусам войвода. Той е оглавявал неотстъпно мъжествената отбрана на твърдината. И когато усилията се оказват безполезни, прехвърля с другарите си по въжета крепостните стени и застава начело на
триста души юнаци
да коли турци, потурнаци. . .
След тия най-ранни народни борци срещу настанилите се в родната земя чужди господари идват други, които пълнят гори и планини и с отчаяно мъжество се борят срещу неправдите на османския феодален режим.
Още най-старите османски летописи и официални султански заповеди споменават с ненавист за тези непокорни люде „разбойници“, „проклетници“, „харамии“. Въоръжени групи българи се явяват и в помощ на сборната армия, предвождана от Владислав III Ягело (Вар- ненчик) и Ян Хуниади през 1443 г. За тях’ с несдържана омраза разказва озлобеният срещу „неверниците“ османски автор на неотдавна откритото „Сказание за победите на султан Мурад II“. Времето не е запазило имената на ония българи, които предвождали храбрите бойци, използувани от Ян Хуниади като авангард в големия противотурски поход. Османският летописен разказ обаче е съхранил известието за всеобщо вълнение на българите от югозападните краища и особено в София. Това заставя османската власт да издаде строга заповед: да бъдат убивани ония раи и войнуци, които изпращат храни на османските врагове.
Десет години след тия вълнения старинна приписка споменава за някакви неизяснени съпротивителни прояви около София. Назовава се име на български войвода — Радич, —пленен от самия султан Мехмед II през 1454 г. Оскъдното известие открива място за многобройни догадки. Най-вероятната от тях е, че войводата Радич е. възглавил някой внушителен съпротивителен опит, който заставил османският владетел да се заеме с усмиряването му.
Може би това са освободителни усилия, породени след всеобщия смут сред балканското население подир покоряването на византийската столица Цариград — средище на източнохрстиянския свят.
Помръкват надеждите за външна спасителна помощ. Преодоляла жежките си затруднения, към средата на XV в. османската власт укрепва господството си над поробените балкански народи. Угнетени, лишени от всякаква подкрепа, българите не губят вяра, не свеждат глава пред насилието. На него те отвръщат с все по-разрастваща се съпротива, с все по-засилващо се хайдутско движение. Източниците назовават не едно хайдутско свърталище в българските земи. Обезпокоената османска власт се стреми усърдно да ги обезвредява, да гаси неугасващия пламък. Тя настанява в смутните места турски колонисти, мюсюлмански религиозни мисионери, дервентджии — пазители на проходите.
Планинските дефилета и гористите дебри около Траяновите врата и Ветрен, лесовете около Харманли и Виза, недрата на Западния Балкан към Берковско и Видинско, македонските планини приютяват стотици непримирими българи и техните хайдутски дружини още през XV и началото на XVI в. В архивите на Парижката национална библиотека е запазена султанска заповед от 1528 г., в която върховната власт признава, че са се появили метежници хайдути в санджаците Кюстендил, Вълчи трън, Призрен, Аладжахисар, в казите Скопие, София и др. Нарочен инспектор заминава да извърши разследване заедно с местните чиновници, да проследи хаидутските ятаци, да залови самите хайдути.
Преваля шестнадесетото столетие. Османският феодален порядък се променя, спахийството е в залез, държавата — в непреодолими затруднения, военната й сила —в упадък. Бремето над зависимите люде натежава. Данъците нарастват. В някои области и особено в Македония селските земи се стопяват, погълнати от алчни лихвари и османски властници, които създават от тях обширни чифлици.
От цяла Румелия плъзват обезземлени селяни, които прииждат към Анадола да търсят препитание в големите чифлици край Цариград и Бруса. Част от тия бедствуващи люде се скитат из широките търговски друмове, дебнат богати кервани в затулени места, за Да живеят от заграбената плячка. Така неправдите на османския феодален режим изхвърлят като непотребни тези страдащи скитници, своего рода бунтари срещу насилническия обществен ред. Други пък се вливат в редовете на съществуващите хайдутски дружини, които не само нарастват числено, но и действията им стават все по-дръзновени. Хайдут- ският огън се разгаря особено , по време на зачестилите войни, които Империята води вече с много неуспехи срещу многобройните си неприятели.
В такива усилни години на военно напрежение нараства феодалното бреме на раята, задълбочава се вътрешното разтление на османската власт, зачестяват произволите на чиновници и войскови части. Освен това войната призовава на бойните полета всички спахии и местни гарнизони. Селища и крепости остават без охрана, а това насърчава хайдутите към по-безпрепятствени действия. Войните от края на XVI в. нататък са и сигнал за борба на поробените — всяко поражение на Турция е възкръснала надежда за освобождение на българите. А хайдутите, макар и най-често неосъзнато, са не само борци срещу едни или други местни османски угнетители. Тяхната отчаяна съпротива, която хвърля в тежък смут управляващите среди, ломи устоите на съществуващия феодален режим — по резултати тя е борба срещу господството на чуждите завоеватели.
През втората половина на XVI в. Македония е в метежно напрежение. Хайдути кръстосват планини и пътища. Непокорство и дръзновение обземат угнетената рая. Още в 1564 г. петима селяни от Прилепения край — Димитри Стале от с. Сатока, поп Димитри от с. Градешница, Мате Никола от с. Бешище, Стоян Пейо и поп Яко от с. Старавииа —оглавяват недоволството на местното население от произволите на един управител на везирските хасове, към конто са зачислени техните села. Озверената османска власт напразно дири водачите. Те са поели тайните хайдутски пътеки. Народното недоволство се разразява в истински бунт през 1565 г. Българите — селяни и прилепски граждани — заставят своя насилник да отговаря пред съда за деянията си. Срещу пристрастието на този съд настръхналата многобройна тълпа се явява въоръжена с пръти и камъни, за да накаже тираните. Насъбралите се мюсюлмани едва предотвратяват стълкновението. Съдбата на вождовете на Прилепения бунт не е известна. Ясно е едно — движението има не само социална насоченост. В него прозират народностната ревност, недоволството на изтерзаните българи, изправени срещу фанатизирана мюсюлманска тълпа. Това се долавя и от обстоятелството, че двама от бунтовните предводители са свещеници. През периода на османското владичество свещениците неведнъж се проявяват като пазители на българското съзнание и книжовната традиция.
Няколко години по-късно все в този район и в Битолско се подвизава смела хайдутска дружина от селата Пуста река, Арилово, Крушево и Велушево. Предвожда я Толе войвода, когото властта търси под дърво и камък. Дружината напада къщата на един спахия, наранява го и му отнема повече от 20 000 акчета и много стока. Въпреки мерките на властта в този сметен край непрестанно кипи хайдутска дейност — броят на хайдутите през 1578 г. достига 70—80 души. Пуста река и битолското село Дивиаци са изцяло хайдутсски селища. Македония е навред обхваната от тази стихийна народна съпротива. През 80-те години на XVI в. османските управници напразно се мъчат да прочистят от хайдути Скопски, Тетовски, Кичевски, Прилепски, Ве- лешки, Щипски, Струмишки, Врански и Прищински кадълък.
Бунтовният огън обзема и някои специални категории население. Начело са войнуците. Натоварени със специални задължения в султанския обор и през време на поход в обоза на армията, те имали по-са- мостоятелно положение от обикновената рая. Те са се обособили като метежен слой, готов винаги да прибегне към вредителски и въоръжени действия срещу османската власт. Служебните им задължения сега са станали трудно поносими, а данъчните им облекчения — все по-малко зачитани от властниците. През 1575 г. войнуците от с. Отлуккьой (дн. Панагюрище) предизвикват тревога сред управниците със системното си неповиновение. Излъчват се бунтовни ръководители — войнуците Райко Драгомела, Недко Досен, Неделко Нико и други трима, —които подбуждат другарите си да избягат от обоза на армията по време на османския поход срещу Сегетвар. Върховната власт заповядва да се заловят смутителите, които подкопават бойните сили на армията във военно време, и да бъдат изпратени на каторжна работа.
Голямата австро-турска война от 1593—1606 г. насърчава съпротивителните сили на българите и дава нов тласък на хайдутството. Още началните години на седемнадесетото столетие са предизвестие за настъпващите повсеместни хайдутски, бунтовни и въстанически движения сред българите. В зората на този метежен век източниците сочат Софийско и югозападните български земи като хайдутски огнища. През 1615 г. из софийските села броди с дружината си Кьосеоглу Вълко и мъсти на местни мюсюлмани. В регистрите на софийския съд през 1618 г. са описани делата на друга хайдутска група, предвождана от Бързак. Между другото тя извършва нападение в жилището на знатен турчин – Елхадж Вели от с. Камерли, Златишко. Все през същата година около Пасарел броди с юнаците си войводата Петко Ильов.
В първата половина на XVII в. Кривопаланечко, Битолско и Ле- ринско в Македония си съперничат по сила на хайдутските действия. През тридесетте години на столетието в Леринско се прославя хайдут- ският войвода Петре Дундар от с. Беранци. Вожд на четиридесет и четирима селяни от този край, Петре Дундар извършва нападения над богати местни турци. Между другото залавя битолския бакалин хаджи Хюсеин, отвежда го в планината и го освобождава срещу откуп от 40 000 акчета. Заловен, Петре Дундар е изправен пред кадията. Призовани са турци да потвърдят неговата виновност. Смелият българин е осъден и убит, защото „правел бунт на земята“.
Хайдутството в Македония надраства ограничения обсег на стихийна саморазправа с насилниците. Още в началото на XVII в. в него намират изява се по-изясняващи се народностни тежнения, насочени срещу чуждото владичество, срещу узаконените от него порядки и учреждения. Когато пред турския съд в Бер са изведени на съд заловените през 1627 г. хайдути около островското село Граматиково, Емануил Христов от Бер събира берските българи, нахлува в съда с тях и предизвикателно пита съдиите:
„Защо съдите по верския закон, когато ние не признаваме онова, което вършите вие!“
През четиридесетте години на века хайдутството в Битолско се разгръща до такава степен, че централната власт заставя селяните от 131 села да бъдат обвързани с колективно поръчителство пред съда срещу появяването на хайдути. През 1637 г. дружина от 200 хайдути всява смут в западномакедонските краища, руши турски крепости, напада с развети знамена и тръбен зов. Възникват непримирими хайдутски гнезда като дервентджийското село Гявато, битолските села Брод, Цер и Магарево. През 40-те години в Битолско шета бележитият хай-дутски главатар Лошан. Известно време той хайдутува в дружината на Петре Дундар. През 1640 г. дава вид, че се смирява, и се включва дори в категорията на мартолосите — местни жители, натоварени да охраняват крепости, гранични и уязвими места. През бунтовните сто-летия, когато се засилва народната съпротива, османската власт използува мартолосите срещу хайдутите. Но много често тези люде, които се ползували с известни данъчни облекчения, с правото да носят оръжие, сами стават хайдути или улесняват тяхната дейност. По-самостоятелното им положение и обстоятелството, че на тях е поверена въоръжената защита на отделни райони, подхранват у тях по-голямо непокорство и волност.
Такъв мартолос става и доскорошният хайдутин Лошан. Само няколко години след това, достигнал поста мартолоски началник (мартолосбашия) в Негушко, Лошан оглавява хайдутска дружина or 30 души. Той скита из Битолско, напада богати турци и османски све-щенослужители. След всяка акция се приютява в Негушко под благовидното прикритие на мартолосбашия. Всички жители от Битолско и от собственото му село са негови ятаци — там хайдутите на Лошан укриват плячката, отнета от турските богаташи. Властта го залавя и го затваря в Солун. Неговият край е неизвестен. Вероятно ловкият хайдутин е споделил участта на хиляди безименни борци за народна правда, унищожени безмилостно от османската власт.
Но хайдутските нападения над турски чифлици местни насилници, богати търговски кервани се редуват без прекъсване и превръщат към средата на XVII в. Македония в пламтящо бунтовно гнездо.
Около 1661 г. въоръжената народна сила господствува в Битолско, Леринско, Костурско и Кайларско. В тия области действува дружината на прочутия войвода Байо (Бабо). Със своите петстотин юнаци, въоръжени с пищови, криви саби и копия, Байо контролира цялата област, не допуска данъчни насилия над раята, наказва всяка обществена неправда. Османският пътешественик Евлия Челеби, който попада в планинския Лагер на войводата, е поразен от внушителната организация на четата, от бдителната стража, от големия брой на юнаците. В бойния лагер кипи оживление: стотина шивачи кроят и шият облекло за хайдутите. Над гората се вие димът от огньовете, на които се пече месо от триста овце и срини.
Сам войводата Байо посреща Евлия Челеби. Облечен е с червена жилетка, гологлав и бръснат. През 1661 г. той е извършил с хайдутите си дръзко нападение — влязъл насред Битоля, проникнал в богатия безистен, взел много стоки и напуснал града със стрелба и веселие. Чрез подобни нападения на търговски средища, кервани или богати люде хайдутите обезпечават издръжка и въоръжение за многобройните бойни групи, заставени да понасят лишения и несгоди в трудното им и пълно с опасности ежедневие.
През 1682 г. хайдутска дружина от четири бойни групи със знамена, на коне или пеша шета из околиите на Лерин, Битоля, Преспа, Прилеп, Белее, Мориово, Населич, Скопие, Джума пазар и създава големи грижи на управляващите.
Войната на Турция със страните на т. нар. Свещен съюз през 1683—1699 г. поражда отново обстановка за разгаряне на освободителни движения сред поробените народи. Хайдутството. придобива необикновен размах. Хайдутски дружини нападат войскови части, нанасят им щети, бродят из слабо охраняваните селища и области.
По сведения от 1686 г. в Кюстендилско, Костурско, Воденско и Хрулишко се движат четири-пет хайдутски дружини всяка от по 100—200 души.
Българското Подунавие и главно бунтовните северозападни български краища особено след трагичния завършек на Чипровското въстание са обхванати от хайдутски действия.
Близостта на отвъддунавските княжества, насърчава хайдутите, които често, търсят убежище там след проведените на българска територия акции. През 1690 г. дружина от сто, души, възглавявана от свещеника на Черна река, действува в Северозападна България. Към тях сe присъединяват хайдути от ломски и видински села. Четата причинява сериозни затруднения на преследвачите си. Напразно мубаширът Реджеб се мъчи да залови борците. Последната му клопка е предугадена от хайдутите, които намират, убежище в отвъддунавските земи. Султанът настоятелно иска от влашкия войвода да бъдат заловени и предадени спасилите се хайдути.
Едно писмо, изпратено от коменданта, на Видинската крепост през 1698 г., съобщава за мъченическата смърт на двама храбри вождове на такива хайдутски дружини. Османският чиновник с тревога признава, че през текущата година няколко хайдутски чети нахлули през Дунава във Видинския санджак. Две от тях са разбити в местността „Симанили Крайна“, Видинско. Хайдутските войводи Куртули и Милко са обезглавени. Един хайдутин е заловен и препратен в султанския двор. И други хайдутски чети се появяват в този район. В Македония също изпъкват някои водачи на хайдутски дружини, които създават тежки грижи на вдастта. Между тях е Продан, син на Атанас от с. Карабуница, Кичевско. Заловен и докаран пред съда, хайдутскйят главатар отказва смело деянията си. Призовани свидетели потвърждават самоличността му и турският съд го осъжда на смърт. Екзекутиран е през 1692 г.
През 1693 г. войводата Кзрзкаш Йован Папазоглу от с. Невеска, Леринско, води дружина от 25 хайдути. Той участвува заедно с две други дружини в нападението на богат турчин, от когото хайдутите отнемат 4000 жълтици, 33 кесии акчета, 70 кюрка, 20 сребърни конски юзди, една сребърна сабя, десет тежки меча, шест сребърни топуза и пр.
Началните десетилетия на XVIII в. са изпълнени с бунтовен кипеж. Засилването на хайдутството през този период е във връзка с балканската политика на Петър Велики и поражението на Турция във войните й с Венеция, Австрия и Русия (1714—1718, 1735-1739 г.).
В тия бурни години българските придунавски области са отново изпълнени с хайдути. Тук се прославя през 1705 г. вождът Чокан(?), който шета из Видинско с дружина конни пеши бойци. Около 1714 г. се разнася славата на внушителна хайдутска чета с главатар Папазоглу, за преследването на която е назначен нарочен чиновник. Десет дни преди той да пристигне в Оряховско, дружината минава на влашка земя. Османските управляващи среди признават, че хайдутите всяка пролет преминават на българския бряг и се връщат през есента отново във Влашко, след като са изпълнили предначертаните си задачи.
През 20-те години на XVIII в. в Софийско действува с дружината си от 20—30 души хайдутският главатар Чавдархан. Тя напада между другото един спахия в Карловско и го убива.
В преданията, записани от Петко Славейков, е запазен спомен за Цеко войвода, подвизавал се в Струмишко, Радовишко и Кочанско през първата половина на XVIII в. Повярвал в измамни обещания за помилване, той се предава на властта. Озверените управници го убиват заедно с дванадесет негови другари. Около 1730—1740 г. действува в Серско Иван войвода. Пак през XVIII в. е известен и Вълчан войвода. Подпомогнат от другаря си Стоян войвода, в района на Странджа, и то по пътя Цариград—Виза—Силистра, той извършва хайдутски акции. Често юнаците му слизат в околността на Чорлу, нападат царски хазни и турски насилници, закрилят изтерзания народ.
През 1762 г. е разкрита хайдутска дружина в село Брешор, Воденско. Предвожда я „капитан“ Пройчо. В селото има панаир и хайдутите незабелязано се промъкват сред събраното множество. Притиснати от преследвачите, те влизат в сражение. Заловени са живи хайдутите Бешо и сахатчи Христо, двама четници са убити и главите им са изпратени в румелийския Диван. Турците дават също жертви — трима убити и няколко сеймени ранени. Сам капитан Пройчо вероятно се изплъзва — в донесенията на кадията не се споменава за залавянето му.
Нашият епос величае подвизите и на редица други български главатари — хайдути и хайдутки, — чиято дейност традицията поставя пак в XVII—XVIII в. Историческите източници обаче все още не потвърждават тия героични народни предания — те остават засега обкръжени с очарованието на легендата.
Хайдутските действия през XVIII век са благоприятна почва за бунтовни движения. Те съпътстват тия движения. Неуспелите метежници поемат пътя на хайдути, за да дочакат нов ден на разплата с потисниците. Неспокойният Видински район непрестанно кипи. През австро-венецианско-турската война, (1714—1718 г.) бунтовно вълнение обзема този край. Стотици мюсюлмански бойци и опълчение от мюсюлмани са изпратени неочаквано срещу български въстанически отряд, укрепил се в една местност, отстояща на осем-девет часа път от Видин. Вождове са „капитаните“ Георги, Филимон и Димитър. Те са се прехвърлили по-рано във Влашко, и са се върнали отново на българска земя; „за да бунтуват раята“, както твърди донесението на османски чиновник във Видин от 1716—1717 г.
Между оскъдните и пропити с тревога и ненавист сведения на това османско донесение се долавя действителният размах на бунта. Той е сериозно и предварително замислен. В сражението участвуват голям брой метежници от Видинския край. Те са подготвени за по-продължителен и твърд отпор срещу неприятеля. Укрепяват се в свой лагер заедно със семействата си, докарали най-необходимото си имущество с коли и добитък. При това съзаклятниците разполагат и със своя архива, заловена при разгромяването на бунтовническия отряд и препратена в султанския двор. Властта е смутена, разтревожена.: Тя хвърля срещу бунтовниците освен редовна пехота, мюсюлманско опълчение и 200 души конни бойци oт гарнизоните на Видинската крепост и Лом паланка, търси съдействието на местното мюсюлманско население.
В завързалото се, сражение двамата вождове Филимон и Димитър погиват заедно с други шестдесет български борци. Семействата на сто и петдесет души от метежниците са заробени, навързани във вериги и изпратени на заточение. А двадесет и пет от пленените народни борци са осъдени на каторжна, работа в укрепителните съоръжения на Видин. Оцелелият вожд капитан Георги и двамата му най-близки сподвижници са изпратени да отговарят пред по-горни инстанции.
Това спонтанно народно движение, за което няма никакви други известия, надраства честите въоръжени съпротивителни прояви; то изглежда по-скоро въстанически опит, породен в обстановката на жива и непрестанна хайдутска дейност в придунавските области. Ръково-дителите му – тримата „капитани“ — са вероятно лица с известни служебни задължения към османската власт в крайдунавските селища, дейни н подготвени за въоръжена борба, Те успяват да увлекат месното българско население, което проявява самоотверженост и твърдост, вдига се за отчаяна схватка, жертвувайки най-скъпото си — семейство и имущество. Без съмнение бунтовните главатари разпалват сред населението смътните народностно-освободителни тежнения, насърчени от затрудненията на османската власт във войната.
Макар твърде разпръснати, оскъдни и изхождащи най-често от учрежденията на османската власт, сведенията за хайдутството в България през XV—XVIII в. рисуват юначните образи на редица хайдутски и бунтовни вождове. Бедни селяни, непокорни войнуци и мартолоси или „капитани“, тия народни главатари воюват в най-усилни години, преследвани от потери и войскови части, измъчени от несгоди, изложени на смъртна опасност. Повечето от тях нападат местни насилници или богати представители на османската поробителска власт. Те са непримирими защитници на измъченото от данъци и произволи зависимо население. Те насърчават неговото неповиновение пред грабителите му — османски феодали и чиновници, — внушават с деянията си вярата, че народните страдания не ще останат неотмъстени.
Така, макар и не винаги съзнателно, хайдутските вождове — най- будните сред грабналите оръжие народни закрилници — подготвят почвата за по-масови и по-целенасочени въоръжени опити срещу османската власт. Други от тия челни борци се домогват до по-висока цел — в техните усилия бушува не само недоволството на народа от феодалния гнет, но мъждеят проблясъците на освободителни тежнения, насочени срещу чуждите поробители. В задълбочаващото се разтление на Империята и разгарящите се освободителни движения тия тежнения се избистрят все повече, а заедно с това се извисяват усилията и целите на хайдутските бунтовни вождове. Тези скромни и безстрашни народни челници бележат светлата фаланга на ония, които предшествуват и подготвят подвига на българските четници и величавото дело на революционните ни борци от XIX в.
БИСТРА ЦВЕТКОВА
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878