Роден е около 1833 г. в село Сребърна, Силистренско. Баща му бил заможен човек. Някъде около 1853 г. Янчо се оженил за момиче на име Марийка. Сватбата станала по време на Кримската Война и селото било пълно с турска войска. Тогава един турски първенец изпратил Янчо по някаква работа в Силистра и похитил жена му. Гаврил се с нея и й извадил едното око. Това станало пред нейната майка, която полудяла. След тази жестокост Янчо събрал малка дружина. За няколко години наказал и избил 40 турци.
източник: 300 български воеводи 30 бунта и въстания против турското робство, автор Тодор Чомпалов
Информация за Капитан Дядо Никола е налична и в следната статия – линк
Книгата за Янчо войвода (Хайдут Янчо)
Сватбата на хайдут Янчо
Автор: Ришар дьо Лапрад
Издадена: 1863
Хайдутъ Янчо –
Пътни впечатления из Турция през 1854 г.
Издателство: Ив. К. Цуневъ
Година на издаване: 1897
Брой страници: 52
Информация за Капитан Дядо Никола е налична и в следната статия – линк
Страшен отмъстител броди край Силистра
автор: Росен Тахов
„Води се Кримската война. Конфликтът е между Русия, от една страна, и Турция със съюзници Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графство Насау. През март 1854 г. руските войски форсират Дунава и се съсредоточават в Северна Добруджа. През май обсаждат Силистренската крепост. В края на същия месец започва прехвърляне на англо-френски части във Варна, която става главна база за действие срещу Кримския полуостров. До началото на юли французите са вече 50 000, а англичаните – 20 000.“
Tази история е една от най-потресаващите драми в хрониките на кръвното отмъщение. Една българска вендета, разиграла се в тъмните години на турското робство.
Води се Кримската война. Конфликтът е между Русия, от една страна, и Турция със съюзници Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графство Насау. През март 1854 г. руските войски форсират Дунава и се съсредоточават в Северна Добруджа. През май обсаждат Силистренската крепост. В края на същия месец започва прехвърляне на англо-френски части във Варна, която става главна база за действие срещу Кримския полуостров. До началото на юли французите са вече 50 000, а англичаните – 20 000.“
В края на лятото е организирана разузнавателна експедиция, която да обходи местностите между Русе и Силистра. Тръгват трима френски офицери с местни водачи, охрана и обслужващ персонал. Групата минава през Тутракан и стига село Сребърна. Тук среща бакалина Стефани, грък, родом от Бургас. Отваря се дума за някой си Янчо, който живеел наблизо и бил страшен човек. Стефани категорично отказва да ги заведе при него.
Домът му е прокълнат, кръсти се елинът. Там обитава смъртта, с ужас в очите добавя той. Чужденците обаче отиват на гости на мистериозния Янчо.
Виждат здрава ограда, обиколена с ров. Зад нея – широк двор, застлан с плочи. В дъното – къща. Пълна тишина. Мяркат се сенките на две жени. Младата кърми дете. Само оседланият жребец нарушава хармонията на този застинал свят. Тук, в мъртвия дом, пришълците чуват житието на „светия разбойник“ Янчо.
Баща му бил изкусен рударин в Търново. Видинският паша го направил управител на мините край Сребърна, където се родило момчето. До 18-годишната си възраст Янчо прекарал в Карлуковския манастир. Сетне се прибрал в бащиното имение“ Караорман”. Водил волен живот сред табуни коне, песни и хора. Дните му били осветени и от една голяма любов.
Когато баща му починал, Янчо се върнал в Сребърна и решил да се задоми с изгората си Мария. Венчавката трябвало да стане в Разград, а веселбата в селото. Едно мислил Янчо, но друго била отредила съдбата. Свещеникът ги благословил и цялата сватба потеглила за трапезата.
Всичко било наредено, не бил предвиден само пашата, който пътувал от Видин за Силистра. За конак неговите хора посочили къщата на младоженците. Събитията се развили с шеметна бързина. Пашата изпратил Янчо уж по „царска работа“ в Силистра. После предложил на Мария да приеме исляма, като й обещал най-личното място в харема. Тя отказала.
Турчинът я изнасилил, отрязъл й езика, извадил й едното око.
Така я намерил Янчо – озлочестена, онемяла, полусляпа и полудяла. На вечно мълчание насилниците осъдили и майка му.
Българинът се заклева в хляба и солта, в кръста и сабята, в костите на баща си и честта на рода си, в спасението на душата си, че злото ще бъде стократно отмъстено. Заклева се в Бога и Дявола!
От някакъв унгарски офицер Янчо купува два шестстволни пистолета, най-модерна направа. С друг немец пък разменя кон срещу карабина. За себе си избира жребец от табуните на Караорман. Накратко – Янчо се венчава за оръжието. Ще вдига кървава сватба!
Първо ликвидира пашата, който става началник на Силистренския гарнизон. Отвлича го, убива го и отрязва показалеца на дясната му ръка. Пръста, с който е ослепил Мария. Сетне идат жертва подир жертва, смърт подир смърт. Силистра, Шумен и Видин е страшният триъгълник на Янчовата вендета.
Поробителят настръхва. В столицата на падишаха дават за главата му 12 кесии с жълтици. Пред французите Янчо казва, че досега е отнел 35 живота. Знакът винаги е един и същ – показалецът на дясната ръка. Показалецът, сочещ мъст.
Хайдутинът реди трофеите в зловещ гердан от човешки пръсти, който заедно с детето, родено от жена му, не бива да му дава покой. Стократна разплата! Ни повече, ни по-малко!
Тази история е разказана в книгата “Сватбата на Хайдут Янчо”, която излиза в Браила през 1863 г. Със средства на благодетеля Скарлат Войводов тя е отпечатана в Румъно-българската типография на Христо Ваклидов.
След текста е отбелязано: “Съставена от I. Laprade”. И отдолу: “Преведена от едного Българина”.
Според историка Димитър Страшимиров автор на повестта е французинът Пиер Марен Виктор Ришар дьо Лапрад (1812-1883). Той дебютира като поет през 1839 г. През 1845-1846 г. предприема исторически проучвания в Италия. Връща се, награден е с Почетния легион и от 1847 до 1861 г. ръководи катедрата по литература в Лионския университет. През 1858 г. е избран за член на Френската академия.
Нито едно от многото му имена не съвпада с буквата I, вероятно печатна грешка. Съвпада обаче подписът Laprade, от чието име се води повествованието.
А кой е преводачът, скрил се зад “едного Българина”? За щастие той е оставил и инициалите си – И. И. М., които са закодирали името Иван Иванов Мънзов (1842-1918). Когато се хваща с превода, Мънзов е неопитен, наскоро е завършил букурещката гимназия “Св. Сава”. Справя се обаче достойно, въпреки че текстът е далеч от съвършения превод. За Мънзов не е била важна „високата литература“, а проблематиката.
“Сватбата на Хайдут Янчо” подготвя българския дух за въстанието през 1876 г. Възрожденецът Пандели Кисимов разказва за една неочаквана среща между група четници и двама селяни, баща и син. Войводата вади няколко книги и се обръща към момъка: „Тъзи е Хайдут Янчу, тъзи е Райна княгиня, тъзи е Стоян войвода… И утре да додиш тука пак на туй място и да ми разкажеш какво става в село и какво правят турците“, заръчва комитата.
Над празни софри и пълни револвери е четена “Сватбата на Хайдут Янчо”. Осанката на отмъстителя с калпак, бялариза, везан елек и силях – цяла оръжейна, е нажежавала въздуха. Изопвала е нервите. Възпламенявала е чувствата. Димитър Страшимиров пише: “Кой не помни за тоя чудесен Янчо! Кой революционер от миналото не е треперил, докато не изчете докрай неговата страшна история! Кой не се е кръстил в бунтовната идея само чрез него!”
Източник: 24chasa.bg, връзка към цялата статия – линк
Информация за Капитан Дядо Никола е налична и в следната статия – линк