Откъси от книгата „Чипровското въстание 1688 г.“
Автор: проф. Петър Чолов

ШЕСТ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПОДГОТОВКА ЗА ВЪСТАНИЕ

Въстанията на българския народ за освобождение започват само десет години след поробването на България, от 1404 г., и завършват с Априлското въстание от 1876 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Сред тях се откроява Чипровското въстание от 1688 г. Проф. С. Дамянов подчертава, че то може с право да се смята за такъв момент в историята на българския народ, който е наложил задълго своя отпечатък върху цялото по-нататъшно негово развитие [120].
Поради ред обективни и субективни причини това въстание има близо шестдесетилетна подготовка. Една от основните цели на организаторите му била осигуряването на помощ от европейските държави за довеждане до успешен край на освободителното народно дело.
През „бурното седемнадесето столетие” в Османската империя настъпват процеси, които разяждат основната опора на нейната военна сила — спахилъка. По време на непрекъснатите войни Османската империя започнала да получава чувствителни, а през 1683 г., пред стените на Виена, и съкрушителни удари. Бруталните мерки на османската власт за увеличаване на числеността и издръжката на огромната й армия довели до очебийно разстройство на икономиката на империята и особено до ограбването на беззащитното поробено християнско население. Непосилният данъчен гнет, подкупността на османската администрация, несправедливостта на правораздаването спрямо раята, произволното увеличаване на феодалната рента, довели поробеното население до отчаяние. Османската власт започнала да посяга и на привилегиите на някои категории християни — войнуци, рудари, дервентджии и др. Смутени и незащитени от грабежи по пътищата и на пазарите били и търговците и занаятчиите — важни двигатели на икономиката в империята [121].
Рязкото увеличаване на данъците и тегобите, принудителното им събиране от държавните чиновници и откупвачи, вълненията на спахии и еничари и тяхната жестокост довели до рязко влошаване на положението на българския народ. Османският сановник и писател Кучибей Гюмюрджински възкликва: „Как раята да търпи такова притеснение, как народът да понася такава несправедливост!” [122]
Това състояние на Османската империя естествено се отразило и върху положението в Чипровско, където животът на българите ставал все по-непоносим и несигурен. Още повече, че Северозападна България била изходен пункт за османските войски към Северна, Средна и Западна Европа. В приписки по църковните книги се разказва за много бедствия от онези смутни времена.
„В лето 1605 игумени се блаженият Георгие. В това време бяха скърби много по земята, а много земи бяха запустели… И тогава баща чедо продаваше, и син — баща, и кум — кума, и брат — брата. Оле беда! Тогава беше роб (християнин — б. а., П. Ч.) по 5 гроша, а вол по 15 дуката, кило жито по 5 гроша, пинт вино — по дукат. Кои човеци от плен се бяха спасили велико зло търпяха и велика нужда…” (Из богослужебна книга от Крешедолския манастир, Пиротско.)
„Тази книга се писа в лето 1623. В това време беше страх велик, и в това време умале’ род християнски от беззаконни агаряне. И писа се тази книга под с. Голош на Нишава, в манастира Пречиста и даде се в черквата „Свети Никола” в с. Равно (и двете села са в поречието на р. Нишава, Пиротско, недалече от Чипровци — б. а., П. Ч.)… В това време беззаконни агаряне се бяха вдигнали и имаха война на Дунав река и на изток през морето.” (Из Миней от XVI—XVII в.)
„В лето 1639… превзе цар Мурад Багдад, и угасна месецът през нощта. И падна червен сняг връз земята, и знамения се извършиха, и чудеса през този месец декември, в 20 ден. И по това време, през второто лето умре цар Мурад и се възцари цар Ибрахим… И бе плач и ридание по западните земи, и мъки, а мнозина люде порази внезапна смърт…” [123]
Описаните събития не отминали и Чипровския край. Чипровци и други селища в покрайнината и в Северозападна България неведнъж били разорявани от османски, татарски и маджарски пълчища.
В своя труд „Описание на царство България” (релация до Конгрегацията) Петър Богдан, като разказва за живота в Чипровци през XVII в., споменава: „Черковните утвари, които били стари, били заграбени от маджарите, когато бе опустошено това място (Чипровци — б. а., П. Ч.), по времето на влашкия княз Михаил (Храбри, 1593—1601 г. — б. а., П. Ч.), когато се разбунтувал против султана.”
След като посетил Железна на 4 ноември 1640 г., той отбелязва: „От тукашния католически манастир старите вещи са били взети от татарите. Казват старите [хора], че имало едно платно, с което се покривал олтарът за светата седмица, но било отнесено от татарите. Те разрушили олтара [на черквата], кат смятали, че тези позлатени дъски са от [истинско] злато. И това стана по времето, когато турците отиваха против маджарите и татарите преминаха през България (к. м., П. Ч.).” [124]
От тези времена у българите се заражда надежда и желание за освобождение с помощта на други страни и чрез народно въстание. В писмо до трансилванския княз Сигизмунд Батори през 1594 г. дубровнишкият деец Павел Джорджич подчертава: „Отпреди десетина години притесненията на еничарите и спахиите са станали непоносими. И българите с нетърпение чакат християнски войски и са готови да изколят всички турци в земята си (к. м., П. Ч.).” Само година след това той изпраща меморандум до княз Батори, с който го моли да помогне на българите, „които за своята свобода ще си опитат щастието до последен човек”. Уведомява го също, че лично той се наема да събере в Българско до 25 000 въстаници, а от селата около Търново да свика 7000 конници [125].
Като дубровнишки търговец и католик Павел Джорджич несъмнено е посещавал и Чипровци, където убеждавал чипровчани (а сигурно и други българи католици и православни от Северозападна България, особено първенците им) да участват в замисленото въстание. Защото още от втората половина на XVI в. се забелязвало нарастващото самочувствие на българите, „одързостяването им спрямо турците” по думите на Петър Богдан [126].
Без съмнение, идеята за българско народно въстание срещу поробителите още преди 1630 г. е достигнала до Чипровско, а след това Чипровци вече става един от центровете за подготовката му, която се водела тайно. В изложение до венецианския сенат от 1650 г. известният чипровски деец Петър Парчевич (един от най-образованите българи по онова време, изкусен политик, по-късно марцианополски архиепископ) [127] разказва колко отдавна българите се готвят за борба срещу османските поробители и търсят подкрепата на свободните християнски държави. В изложението се напомня, че още през 1630 г. „две избрани личности” от „великото царство България”, чиито жители се намирали под „непосилното турско иго”, посетили австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. Предполага се, че тези делегати са били Петър Богдан, избран през същата година за кустос на Българската кустодия, и Франческо Марканич, кнез на Чипровци по това време. Те съобщили, че българите са готови да въстанат и да се освободят от робство, ако получат помощ от двете християнски държави. Още тогава Фердинанд II се отнесъл „благосклонно” към молбата на българите и изпратил в Чипровци 15 знамена за бъдещите въстанически отряди, запазени дори и през 1650 г., хабсбургският двор обещал и евентуална помощ. Поради намесата на Швеция в Тридесетгодишната война с императора този проект не се осъществил [128].
Когато избухнала войната от 1644—1669 г. между Венеция и Османската империя за остров Крит, която имала променлив за двете страни успех и била съпътствана от очевидното отслабване на османските сили, надеждите на българите да се сдобият със свобода отново възкръснали. Те решили да въстанат. Всъщност, продължила дейността по подготовката на въстанието, която започнала активно още от 1630 г. И този път, след оценката на реалните възможности за успех, надделяло схващането, че без помощ отвън не би могло да се разчита на положителни резултати. Начело на организаторите на въстанието застанал отново Петър Богдан и някои други чипровски първенци. Този път се забелязва още по-голямо сближаване и засилване на съвместната дейност на православни и католически дейци в името на голямата цел — освобождението на България. Постигнато било споразумение за обща акция и да се търси помощта на влашкия воевода Матей Басараб, на когото предложили да помогне на въстаналите българи, като му обещали, ако въстанието успее, да го изберат за „владетел на Изтока”. Било поставено условие влашката войска да не разрушава българските селища, а след успеха на въстанието влашкият княз да „държи почит на инициаторите и водителите на народното движение”.
Матей Басараб обещал да изпрати 20 000 влашки войници при избухването на въстанието, но препоръчал да се потърси помощ от Полша и Венеция. Да изпълни тази мисия бил определен Петър Парчевич. Той и Петър Богдан станали признати ръководители на всички опити за организиране на българското освободително движение за цели три десетилетия.
Петър Парчевич и още един българин (предполага се, че е Франческо Соимирович) били приети радушно от полския крал през 1647 г. Те му разказали за „сълзите, риданията, волята и желанието на българския народ да се освободи” от робство. Владислав IV с готовност се съгласил да съдейства, но посъветвал българите да не отиват във Венеция, а да отнесат негово послание до влашкия княз с уверението, че ще се притече със своите войски на помощ на поробените християнски народи „на Изтока”.
Въодушевена, изпратена с обещания и подаръци, българската делегация се върнала през Влашко в Чипровци, посрещната с голяма радост от „заговорниците”.
Още повече, че с тях пристигнали и двама пратеници на Матей Басараб, за да видят с очите си всичко, сторено от водачите на освободителното движение в българските земи. Окрилени, мнозина въстанически ръководители били готови да вдигнат въстанието веднага, но Петър Богдан, който добре схващал, че обещанията още нищо не означават, ги възпрял. Налагало се обаче все повече убеждението, че Османската империя може да бъде победена, ако всички християнски сили се вдигнат срещу нея. Поради войната с Венеция за остров Крит империята изтеглила много свои войници от северните и северозападните български земи, които, по думите на Петър Богдан, останали „пусти и опразнени от турци”. Според Петър Парчевич българското население било изпълнено с необикновено въодушевление и храброст, докато сред турците владеело униние и те били загубили „предишната си дързост и надменност”. Дори се забелязвала явна уплаха у тях и те твърдели, че бил настъпил „краят на тяхното царство”. Той потвърждава, че в подготвяната освободителна акция участвали еднакво и католиците, и православните от Чипровската покрайнина и между тях „съществува пълно единство”.
Събитията съвсем не се развили според очакванията. На 20 март 1648 г. неочаквано починал полският крал. Наложило се да се изчака отново и подготовката за въстание да продължи при пълна конспирация.
Смъртта на Владислав IV успокоила османската власт, която дочула за предстоящата акция, но не и българите. Подготовката вече била напреднала и било трудно да се променя създадената до момента организация, да се сдържи възбудата и готовността на българите да въстанат веднага. Неопределеното изчакване обаче криело редица опасности — или да избухне преждевременно и неподготвено въстание, или ентусиазмът да угасне. Това наложило архиепископ Петър Богдан заедно с кнеза на Чипровци Франческо Марканич и други български първенци — православни и католици, в края на 1649 г. да се срещнат с влашкия княз в неговата столица Търговище. Като обсъдили създалото се положение, те решили да молят за помощ Полша, Австрийската империя и Венеция. Като пратеник бил определен Петър Парчевич, който се намирал в Молдова. Той трябвало да носи три писма — от Петър Богдан, от чипровския кнез Франческо Марканич и от „народите на България” (всъщност от чипровските първенци). От писмото на Фр. Марканич от 18 декември 1649 г. (с тази дата са и другите две писма) става ясно, че той трябвало да замине с П. Парчевич (чийто родственик бил) за Венеция, за да запознае дожа на републиката с истинското положение в поробена България, тъй като познавал много добре „местата и времената, силите и настроението…”, но едно по-продължително негово отсъствие щяло да породи съмнение у турците. В писмото на чипровските първенци се казва, че българите „с бели бради, с побелели глави, прегърбени от тиранията, с чезнещи сили” се обръщат „за помощ към владетелите на света… да изгонят тиранина от Изтока”. А Петър Богдан като потвърждавал неотдавнашните приготовления на българите за въстание срещу османските поробители, както и готовността и на другите народи „от Изтокът” да се вдигнат на борба, напомнял и за няколкото български молби за съдействие и помощ, отправени до западните страни. И накрая още веднъж подчертавал: „Сега е време, сега е денят на изкуплението… (к. м., П. Ч.)”
В същото писмо се предлагали инициативи, свързани с военни акции или само с военни маневри, които да отвлекат вниманието на османските войски и да се създаде обърканост и уплаха в Цариград.
В края на 1649 г. при невероятно трудни условия Петър Парчевич пристигнал във Варшава и се представил на новия полски крал Ян Казимир [129]. Наистина Полша изказала готовност да предприеме военни действия срещу турците и потвърдила дадените от предишния крал обещания на българите. Но още от 1646 г. тя водела преговори и с Русия за евентуален съюз и съвместни военни акции срещу Татарското ханство и Османската империя. Полша искала да се създаде голям европейски антиосмански съюз, в който да се включат и Австрийската империя и Венеция. Оттук Парчевич заминал за Виена, където обаче не се съгласили да участват в подобна коалиция в момента против османците [130].
Петър Парчевич пристигнал във Венеция и на 7 юли бил изслушан лично от дожа на републиката. След твърде официалния отговор се наложило българският пратеник да изложи два дни по-късно по-подробно своята мисия. Той разпалено уверявал, че Османската империя е уязвима: „Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така мощен, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубите на хора както по суша. така и по море от шест години насам… никога не е имало по-удобно време той (Изтокът — б. а.. П. Ч.) да бъде освободен, както сега.”
Въпреки това отговорът на венецианците, адресиран до кнеза на Чипровци Франческо Марканич. титулувай от тях като „управител на България”, бил неопределен: „Нашето състрадание съвсем не е по-малко в сравнение с желанието да ги видим (християнските народи в Османската империя — б. а.. П. Ч.) възвърнати в предишната им свобода и освен това ние възхваляваме тяхните благородни мисли (намеренията им за въстание — б. а.. П. Ч.). Така, за да улесним изпълнението на това дело. ние ще бъдем готови да задържаме и отклоняваме турските военни сили в тази война, която те несправедливо ни натрапиха. Извън това ние ще направим отделни постъпки също и пред другите владетели, за да съдействат за общата кауза с усърдие в така достойното начинание.” [131]
След явния неуспех на мисията си Петър Парчевич се отправил към Рим за среща с папа Инокентий Х. Между другото той информирал папата, че при една нова война на европейските страни с османците в България може да бъде събрана една войска, т. е. въстанически сили от 20 000 души. Тази цифра ни дава възможност да се ориентираме в организацията на подготовката за въстание, очевидно поставена на широки основи, с привличането и на православни българи. При това, както правилно отбелязва Б. Димитров, и в Чипровското въстание от 1688 г. участват приблизително толкова хора [132]. По това време (1650) в Италия се намирал и Петър Богдан. Той се срещнал с Петър Парчевич в гр. Анкона, за да се информират взаимно за хода на преговорите с различните държави. Посещението на архиепископа в Италия не било разгласено, за да се запази тайната на неговата дейност като един от ръководителите на подготвяното българско въстание. Той останал тук до пролетта на 1651 г. След това посетил Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко, все със същата цел — да търси помощ за българското освободително движение от владетелите на европейските християнски страни.
От подробното изложение на Парчевич пред венецианския сенат се вижда, че още през 1644—1647 г. ръководителите на българите католици били изработили подробен план за освобождението на „християнския Изток” от османската робия, в който се предвиждало щом свободните европейски държави, които също били заинтересувани от изтласкването на турците вън от Европа, им обявят война, българското население „да се разбунтува” срещу поробителите и да ускори поражението им [133].
Съществуването на такъв план се потвърждава и от една релация на архиепископ Петър Богдан до Конгрегацията, открита наскоро от Б. Димитров. В нея има интересни сведения за зараждането и първите етапи на осъществяването на плана за освобождението на България, замислен от чипровските католически първенци. Петър Богдан известява, че бил във влашката столица Търговище при Матей Басараб още в края на 1644 г. [134] За тази тайна среща и за водените преговори той, въпреки че е бил длъжен да стори това, не известил своевременно папския двор.
Изглежда именно тогава е било решено как да се организират и координират действията на българи и власи срещу Османската империя и се потвърдила необходимостта от осигуряване на помощ от Полша и Венеция. Особено от Венеция, която вече воювала с османците. Б. Димитров съобщава, че в документ от Марко Бандулович се споменава за посещение на Петър Парчевич в Полша още през 1645 г., а пратеничеството му в 1649 г. се смята за второ негово пътуване до полската столица. Какво е направил при първата си мисия, засега е неизвестно. Макар и бавно, очевидно е по-нататъшното развитие на идеите на Петър Богдан за координиране на действията на всички противници на Османската империя, за да се постигне успех. От 1644 до 1650 г. Петър Богдан, признат ръководител на бъдещото въстание, извършил огромна подготвителна работа около организирането му. Той искал да привлече не само българите католици, които били незначителна част от българското население, но и различни слоеве от народа. Вероятно е разчитал и на местните кнезове, свещениците, учителите, монасите от манастирите, капитаните на чипровските и други търговци във Влашко и в Османската империя, занаятчиите и т. н.
Важно било да се спечелят за идеята хора с авторитет сред масите, които да ги поведат след себе си в решителния момент. Доказано е, че най-видните дейци на града и покрайнината през XVII в. били все представители на родовете Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи, Марканичи, Соимировичи и др. и заемали високи постове в католическата йерархия на Балканите [135]. В тази насока е интересно и добре мотивираното становище на Стр. Димитров за родствена връзка между фамилиите Парчевичи, Пеячевичи, Черкичи, Томянини, чийто общ корен са Кнежевичите. Представители на тези родове се обединявали в борбата за освобождението на България [136].
През 1650 г. станало ясно, че е невъзможно да се обяви въстанието в този момент. И най-вече поради нежеланието на Полша, Венеция и Австрийската империя веднага и решително да подкрепят българите.
Този неуспех обаче не обезкуражил чипровските дейци, не отслабил решимостта им да поведат българския народ на борба за освобождение, макар и по-късно. Напротив, освободителното движение още повече се разширило, като обхванало нови райони от поробена България.
Петър Богдан продължил да търси съмишленици и съюзници в подкрепа на подхванатото дело. Така например през 1655 г. той имал среща със сръбския православен патриарх Гавраил, вероятно по църковни въпроси, и успял да го спечели за идеята да се подготви едно общо въстание на християните на Балканския полуостров против османския гнет. Изглежда, че със същата цел Петър Богдан се срещнал и с представителя на гръцката православна църква — софийския митрополит Милетий. През същата година, сигурно по донос на същия митрополит, той бил арестуван два пъти от османската власт, и то лично по нареждане на софийския паша. Обяснимо е поведението на митрополита грък в София, който проповядвал линията на Гръцката патриаршия в Цариград за противопоставяне на католицизма и на неговите представители в България. Петър Богдан бил обвинен в държавна измяна (неговата антиосманска дейност станала известна) и го грозяло тежко наказание. Той успял да се освободи след много пререкания и щедри откупи [137].
През 1656 г. във влашката столица Търговище се състояло (пак тайно) голямо съвещание, в което участвали търновският православен митрополит Кирил, сръбският патриарх Гавраил, софийският католически архиепископ Петър Богдан, Петър Парчевич, влашкият княз Константин Басараб, молдовският княз Георги Стефан и „други лица”.
На съвещанието било взето решение да се организира (още повече, че през същата година в Родопите избухнали български бунтове) общо въстание, в което да участват всички християнски народи на Балканите. На помощ трябвало да се притекат веднага войски от Влашко и Молдова. Обаче било поставено едно условие — непременно да се потърси помощта на Австрийската империя, която да подкрепи с военна сила християнското въстание. С тази посредническа мисия бил натоварен проявилият се като опитен дипломат вече няколко пъти Петър Парчевич. Освен това той заемал важно място в католическата църковна йерархия — след смъртта на Марко Бандулович през 1656 г. Парчевич бил назначен за глава на Марцианополската архиепископия, в която влизала и Молдова [138]. Към императорския двор във Виена била отправена молба да предприеме военни действия срещу турските сили в земите на Унгария и Хърватско, които поради войната с Венеция за Крит там били малобройни. През това време всички християнски народи на Балканите щели да се вдигнат на въстание.
Но и сега правителството на Австрийската империя започнало да убеждава Петър Парчевич, че „било необходимо преди всичко да бъдат възстановени мирът и единството между християнските владетели” и едва тогава да се подеме задружна и решителна борба против Портата. През 1656 г. било сключено съглашение между руския цар Алексей Михайлович (баща на Петър Велики) и молдовския княз Георги Стефан, което поставяло Молдова под руско покровителство — „поданство”. Това било знак, че Русия се обръща с лице към Балканите и би могла да се намеси в полза на християните срещу Османската империя. След 3—4-месечно очакване на отговор от хабсбургския двор — а той изчаквал резултатите от развитието на отношенията между Полша, Русия и Украйна, на Петър Парчевич била възложена нова дипломатическа задача. Неговата посредническа мисия била да привлече Полша, Русия, Украйна, като и Долнодунавските княжества към Австрийската империя за създаване на обща християнска коалиция срещу османската държава.
При изпълнението на тази мисия Петър Парчевич се разболял тежко, а през 1661 г. Конгрегацията му отнела и длъжността марцианополски архиепископ, тъй като изоставил пряката си работа. В България вече не можел да се върне — бил твърде известен на османската власт с дейността си срещу нея. Едва през 1668 г. той бил определен за „апостолически викарий и администратор” на католиците в Молдова, но пак бил гледан с недоверие от папския двор.
Междувременно съгласуваното преди години решение за въстание на всички балкански християни станало практически неосъществимо. Все пак Петър Богдан настоявал Парчевич да продължи своята дипломатическа дейност в тази насока. В писма до Парчевич от ноември 1658 г. Франческо Марканич и Петър Богдан му съобщили, че българският народ отново е решил „да въстане против турската тирания и да отхвърли плачевното робство”, и че с труд задържали населението да не нападне турския управител в Чипровци. Те настоявали П. Парчевич да иска подкрепа от Виена. Дали той е предприел нещо в тази насока, не е известно.
Всъщност приготовленията за въстание, особено в Чипровския край, не преставали. За да предотврати всякакви бунтове, властта взела предохранителни мерки и през 1658 г. изпратила в Чипровския край войскови части. В Цариград вече узнали за преговорите на българите с другите държави, както и за подготвяното от чипровските дейци въстание. Затова османците засилили произвола над българското население в Чипровско. То се спасило от разорение благодарение на много парични подкупи и след застьпничеството на валиде ханъм — владетелка на чипровския хас. Ала и това не попречило на подготовката за въстание в Северна и Северозападна България [139].
Все пак наложило се въстанието да се отсрочи за по-добри времена. Международната политическа обстановка не благоприятствала успешното реализиране на конкретни действия, особено на военни акции, против Османската империя. Критската война завършила с неуспех за Венеция.
През 1672 г. най-сетне избухнала Полско-турската война. Многобройни османски войски се отправили на север, като сеели разруха и смърт в българските и влашките земи, през които преминавали. Предишните главни инициатори за въстание от Чипровци се раздвижили отново. Те заедно с князете на Влашко и Молдова възложили на Петър Парчевич да отиде във Варшава, Виена и Венеция и да ги склони да дадат своята подкрепа за благородното дело. В писмото на чипровчани до Венецианската република, подписано от Петър Богдан на 15 март 1673 г., се подчертавало, че сега повече откогато и да било друг път „българският народ стои твърдо на старото си желание да се освободи от турците”, за което моли християнските владетели да се притекат на помощ, каквато са обещали долнодунавските князе. Надеждата на българите за скорошно освобождение нараснала и от известието за голямата победа на войските на полския крал Ян Собиески над османските армии при Хотин. Поради това Петър Парчевич още по-настоятелно молел Австрийската империя и Венеция бързо да помогнат с пари и войски на поляците, за да изтласкат османците на юг от Дунав и така да стане възможно освобождението на българите и другите християнски народи на Балканите.
По същото време, на 15 март 1673 г., чипровският първенец Иван Стефанов пристигнал при папа Климент Х с прошение, подписано от него и от други лица, с молба да съдейства на българите и на Долнодунавските княжества (Влашко и Молдова) в борбата против османското владичество. В прошението, открито от Й. Списаревска в архивите на Ватикана [140], се рисува картината на тежкото положение на поробените българи и огромното им желание и готовност да се бият за своята свобода: „Ние, източните народи, вече 6 пъти, съобразно с времето и удобния случай, който ни се представяше, с преданост изявявахме пред императора (австрийския — б. а., П. Ч.) и пред другите християнски владетели нашите стремежи, нашата воля и благородна решимост да видим отново възвърната прежната си свобода (к. м., П. Ч.). И понастоящем като преценихме и ясно съзряхме един [отреден ни] от небето божествен случай, който така очевидно ни се разкри и ни призова, че [тази свобода] никога вече няма да се спечели, ако той се пропусне, като и самите турци и варварите ни хулят в лицето за нашата боязън, за нашата подлост и нашето равнодушие, [понеже] и те (христянските владетели — б. а., П. Ч.) също желаят с оглед на своите постоянни военни действия да се съюзят с нас във вреда на неприятелят ни. [Сега] за последен път изпращаме [тази молба] на споменатите владетели и на Вас, Ваше Светейшество папа Клементе, като всички горещо Ви умоляваме да ни улесните в изпълнението на едно тъй благородно начинание (к. м., П. Ч.).”
Приемливо е предположението на Й. Списаревски, че това прошение е в тясна връзка с мисията на Петър Парчевич по същото време пред европейските държави, за да ги спечели за каузата на българското освобождение. А и някои военни победи на Османската империя, разорението на Влашко и Молдова, враждебността на османците към Полша, Австрийската империя, Венеция, Ватикана и др. показвали, че интересите на поробените българи се доближавали до тези на свободните европейски страни.
В тази насока били и препоръките, дадени на Петър Парчевич на 28 и 29 март 1673 г. от молдовския княз Стефан Петрашко и от неговия генерал Георги Хабашеску, както и от Петър Богдан, съдържащи се и в писмото му до европейските владетели от 15 март 1673 г. [141]
Ала и този път не се образувала желаната мощна коалиция, която наистина би могла да нанесе необходимия решителен удар на османските сили. Петър Парчевич, съсипан, изнурен от толкова усилия, неприятности с папския двор и др., се разболял и починал в Рим на 23 юли 1674 г. През септември същата година умрял и Петър Богдан. Почти месец преди него склопил завинаги очи никополският епископ Филип Станиславов.
Малко преди смъртта си Петър Богдан организирал в Чипровци нов събор на българските католически дейци, чиято цел била да се обсъди международното положение и ходът на Полско-турската война и да се активизират ръководителите на отдавна зреещото българско въстание при вероятна окончателна победа на поляците [142].
Смъртта на тримата видни дейци била тежка загуба не само за българите католици, но и за целия български народ, защото те посветили живота и дейността си на просвещението и освобождението му. Те оставили на следовниците си своята решителност да се борят докрай за освобождението на България.
Извършеното от Петър Богдан и от още цяла плеяда български патриоти изиграло огромна роля за поддържането на народностния дух и на готовността за битки с оръжие в ръка в името на свободата.
Когато през 1683 г. Османската империя обявила война на Австрийската империя и нейните съюзници и великият везир Кара Мустафа паша обсадил Виена на 14 юли същата година, станало това, за което българите отдавна мечтаели. На 12 септември 1683 г., край Виена бил нанесен решителен удар на османските сили. Този ден бележи началото на отстъплението на османците от Централна Европа. Отново възкръснали надеждите на българите от Чипровско и цялата страна за скорошно освобождение. Още повече, че през пролетта на 1684 г. най-сетне бил сключен и дългоочакваният антиосмански съюз между Австрийската империя, Полша и Венеция, за който ратували десетилетия наред Петър Богдан, Петър Парчевич и техните съратници. Вярата в скорошното освобождение се засилила, когато през 1686 г. и Русия се присъединила към този съюз и заедно с Полша нападнали кримските татари, верни османски съюзници. Над Османската империя наистина надвиснали буреносни облаци. Този път съюзниците сами потърсили помощта на българите и ги подтиквали да въстанат в тила на османските войски. Но сега координацията между българските дейци от различните краища на страната не могла да се осъществи толкова бързо, както било по времето на архиепископ Петър Богдан. Когато той бил начело на освободителното движение и с голям такт и решителност полагал усилия за обединяването на българите от различните слоеве и вероизповедания в името на голямата цел, нещата вървели по-другояче. Ала и сега не били малко българите, готови да се борят за освобождението на поробеното си отечество. Резултат от тази дълбока убеденост били Търновското въстание от 1686 г., антиосмански въоръжени действия на българите в Североизточна България и др.
Но трябвало да се изчака най-благоприятният момент за обявяването на общобългарското народно въстание. По преценка на чипровските дейци този момент настъпил след превземането на Белград от императорските войски на 6 септември 1688 г. Българите очаквали, че само за няколко дни или седмици тези войски ще достигнат и София, ще навлязат още по-навътре и скоро ще настъпи краят на османското владичество в родната земя.
Така след шестдесетилетна продължителна подготовка, след като в редиците на готовите да въстанат българи преминали няколко поколения, настанал решителният час. В Чипровския край през 1688 г. избухнало едно от най-големите български въстания против османското робство през средновековието.

ГРАНИЦИ (ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ) НА ВЪСТАНИЕТО

Поради наличието на сведения от съвременници и участници в Чипровското въстание никога не е имало съмнение, че негов център били Чипровци и близките села Железна, Копиловци и Клисура. Имената на тези селища, разрушени до основи след въстанието, най-често срещаме и в списъците на успелите да се спасят българи, които намерили завинаги убежище във Влашко, Хърватско, Унгария, Австрийската империя и другаде. Това е потвърдено неведнъж в проучванията, свързани с въстанието, особено в трудовете на известните учени Л. Милетич, Й. Захариев, Ив. Дуйчев и др.

Приемаме основателния извод на проф. С. Дамянов, че в „Чипровското въстание са взели участие не само жителите на Чипровци и на трите села — Копиловци, Клисура и Железна, но и хиляди българи от много села в Берковско, Кутловишко (дн. Михайловградско) и Ломско (к. м., П. Ч.)” [143], както и от Видинско, Белоградчишко, Пиротско и други райони.

Не е възможно да се определи точно районът на въстанието. Но редица новооткрити документи (макар че не са много) ни дават основание да причислим още селища към него. Сведения за това ни дават и легендите и издирванията, свързани с топонимията в Михайловградско. Така например според едно предание жителите на с. Белимел (на левия бряг на р. Огоста) са участвали в Чипровското въстание [144], а след разгрома му се заселили в Бесарабия. Селото било възстановено четиридесет години след това събитие. Според друго предание сегашните жители на с. Белимел са потомци на избягалите от опожареното по време на въстанието с. Клисура до Чипровци. Във въстанието участвали и жителите на селата Винище, Габровница, Сотучино, Лопушна (дн. Георги Дамяново), Горна Лука, Дива Слатина, Влашко село, Кутловица (дн. Михайловград), Равна Челюстница, Чемиш, Бистрилица [145], Горни Лом, Долни Лом, Върбово, Чупрене, Главановци, Стакевци. Едно село с неизвестно име, което се намирало между днешните села Каменна Рикса и Винище, в местността Селището, било унищожено след въстанието заради участието си в него [146].

Според писателя Антон Страшимиров, изучавал някога този край, и гр. Белоградчик бил разрушен и изгорен след събитието, а оцелелите му жители се заселили в с. Нови хан (дн. в Югославия) [147].

Един султански ферман от 1700 г. за заселването в Чипровци и в други селища от покрайнината на повече от 1200 маджарски наемници (предвождани от граф Текели) също доказва факта, че Чипровското въстание не е било дело само на най-често споменаваните Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна, но и на много други селища с българско население в днешна Северозападна България и Пиротско. Във фермана се споменават като вече запустели „поради настъплението на кяфирите (въстаналите българи — б. а., П. Ч.)” и села във Видинско — например с. Мирковци (записано в османските регистри като с. Мирла) около р. Тимок при крепостта Кладово и с. Словик (с неустановено местоположение). В Пи-ротско се сочи с. Рахово (дн. с. Ореовица, северно от Пирот), а в Берковско — селата Слявник и Браговорли (също с неизвестно местоположение) [150]. Според проф. С. Дамянов във фермана се цитират и селата Прогорелец, Медковец, Сливовик в Ломско [151]. Потвърждава се участието във въстанието и на българското население от „цялата Кутловишка кааза” (след Освобождението — Кутловишка околия, дн. част от Михайловградска област — б. а., П. Ч.).

Не е случайно, че „част от въстаниците след въстанието се скитали в долината на р. Тимок”, за което съобщава Д. Цухлев. Това потвърждава сведенията, че районът на Чипровското въстание е обхващал и Пиротско и Зайчарско. Много български мъже от Видин, където имало силен турски гарнизон през цялото средновековие и не можело да се обяви въстание, „тайно избягали от града и се присъединили към Чипровската дружина, за да се борят за свободата” [152].

Георги Пеячевич, един от военните ръководители на Чипровското въстание, споменава, че във въстанието участвали „200 български воеводи, които със своите чети са стояли при Видин и пр”. [153] Това означава, че тогава или е имало 200 въстанически чети, или българи от 200 селища, което съвпада и с твърдението на австрийския историк Н. Шмит, че въстанието през 1688 г. е обхванало „цяла Западна България” [154]. Н. Шмит съобщава още, че при разгрома на въстаническия лагер в местността Жеравица при Кутловица загиналите въстаници били няколко хиляди души. Това известие също доказва, че въстаническото движение в Северозападна и Западна България през 1688 г. е получило широк размах. Още повече, че на път за Чипровци през лятото на същата година, присъединилите се вече към австрийските войски въстанически дружини на Георги Пеячевич и Богдан Маринов освободили и вдигнали на въстание българското население и в Моравско. А когато дружините им минали р. Морава и наближили Пирот, цяла Северозападна България начело с Чипровци въстанала [155].

Става ясно, че всъщност въстанието е било подготвено на широка основа и наистина е обхванало цяла Северозападна България, като достигнало и райони близо до София.

Георги Бранкович, сръбски въстанически ръководител, покровителстван от хабсбургския двор, съобщава в едно изложение, че още през лятото на 1688 г. сред въстаническите сили на сърбите и българите имало и много българи от областите Тракия и Македония, т. е. от всички краища на страната ни. А районът на Оршова във Влашко, където тези сили разбили и прогонили османските войски с активното участие на дружината на Пеячевич, придобил важно значение. За известно време той се превърнал в притегателен център за онези българи, които нямали търпение да дочакат австрийските войски, а избягали в освободените от тях сръбски и влашки територии и се присъединили към формиращите се български въстанически чети. От Брашов тези българи без колебание се включили в битките с поробителите [156].

УЧАСТИЕ НА БЪЛГАРИТЕ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ВЪВ ВЪСТАНИЕТО

Само в няколко от селищата, взели активно участие във въстанието — Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, е имало българи католици, които били твърде малко. Въстаниците от останалите селища били православни българи.

Вярно е, че ръководителите на подготвящото се въстание са били предимно католически дейци, но преди всичко — българи патриоти, хора с горещи сърца и непоклатима вяра в своя народ. Благодарение на високата си духовна и политическа култура, на организаторските си способности, както и на връзките си с римската църква и с правителствата на много свободни европейски държави те тласнали решително напред освободителното народно дело. Те се издигнали над официалните догми на католическата църква, които нямали нищо общо с традициите и народностната психология, с вековните стремежи на българския народ. Дълбокото убеждение, че освобождението на България е дело на всички българи, независимо от религиозната им принадлежност, е плод на реализма, проявен при осъществяването на голямата цел. Ето защо, както се вижда и от редица документи, чипровските католически ръководители през всички периоди на своята народополезна дейност, включително и по време на въстанието, са търсили подкрепата на православните българи.

На 4 юни 1688 г. влашкият княз Шербан Кантакузин и гръцкият патриарх Дионисий в Цариград отправили послание до руския император Петър I по архимандрит Исай (пристигнал в Москва едва през септември с. г. — б. а., П. Ч.). В посланието се казвало, че ако Русия обяви война на Османската империя и нападне крепостта Буджак, тогава българи, сърби и др. християни ще въстанат и русите лесно ще стигнат до Цариград. „Всички сърби, българи (католици и православни — б. а.. П. Ч.) ще се вдигнат на оръжие и на немците не ще помагат.” [159] Последният израз говори за възможността за предварително споразумение на ръководни дейци на балканските християнски народи и влашкия княз да търсят и предпочетат подкрепата на православна Русия пред тази на католическата Австрийска империя. Изглежда, че въпреки големите надежди за помощ от империята, на която много разчитали българските католически дейци, те имали и сериозни опасения, които се оказали основателни.

След като австрийските войски наближили българските земи, те не предприели нищо по-съществено, за да помогнат на въстаниците, независимо от предварителните обещания.

За съвместното участие на православни и католически българи във въстанието пише и въстаникът Никола Станиславов, брат на Иван и Михаил Станиславови. Той съобщава, че „много хиляди… и католици, и православни българи” от Северозападна България вдигнали оръжие срещу османците. Подкрепяме твърдението на проф. М. Йонов, че „в Чипровското въстание са били въвлечени широките маси на българското православно селячество. Участието на православните българи от католическите (Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура — б. а., П. Ч.) селища и други села от Северозападна България показва, че дейността на българските католици в това отношение не е била съвсем безрезултатна” [160].

Независимо от ръководната дейност на много българи католици в подготовката и провеждането на въстанието, ще бъде погрешно да се говори за него като за резултат от католическата пропаганда. Вярно е, че в ръководното ядро на въстанието са участвали най-вече католически духовници и дейци. Но това не променя с нищо факта, че Чипровското въстание било замислено и подготвяно дълго време като българска, а не като католическа проява. Защото народното единство в името на свободата и самостоятелната държава през тези времена е било главното за българите, а не религиозните им различия.

РАЗВОЙ НА ВЪСТАНИЕТО

Данните за времетраенето на въстанието са оскъдни. От едно писмо на софийския архиепископ Стефан Кнежевич, поел ръководството на Българската кустодия и подготовката за въстанието след смъртта на Петър Богдан, писано на 10 февруари 1688 г., научаваме, че „тук (в Чипровци — б. а., П. Ч.) всичко било готово за въстание още от началото на тая година” само се чакало да се даде „известен знак” за обявяването му.

Към пролетта на 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич започнали да се създават въстанически чети. Две от тях — под командването на самия Пеячевич и на Богдан Маринов, напуснали Чипровци, за да се присъединят като самостоятелни военни единици към императорските войски.

Смятаме, че създаването на двете въстанически чипровски чети (или дружини) означава начало на въстанието, въпреки че то не било официално прокламирано. Това не станало, за да не бъдат привлечени към Чипровско преждевременно османски военни сили, които бързо биха се справили с въстаниците, ако не им се притекат на помощ отвън. Щом чипровчани и другите българи от покрайнината грабнали оръжие и, организирани в чети, излезли от родния си град, фактически въстанието било обявено.

Един открит наскоро от Й. Списаревска документ в архива на Конгрегацията във Ватикана — релация, написана от архиепископ Стефан Кнежевич на 22 октомври 1688 г., хвърля нова светлина за това кога и как е завършило въстанието. Оказва се, че архиепископът е бил в родния си град Чипровци по време на събитието.

Става ясно, че Чипровското въстание завършило не през септември, както се твърдеше досега, а през октомври същата година. Това още веднъж потвърждава, че въстанието е траяло продължително време — от март до октомври 1688 г.

Новост е съобщението на Стефан Кнежевич, че войските на софийския бейлербей на 18—19 октомври изненадващо нападнали Чипровци и го превзели с щурм. Тогава те пленили над 2000 души чипровчани и жители на околните села, а 3000 бегълци, водени от самия Стефан Кнежевич и охранявани от въстанически чети, които не са били в града по време на нападението, преминали през Дунав на 22 октомври 1688 г.

Не са малко и сведенията за продължаване на бойните действия и след потушаването му между разпръснати в планината и на други места въстанически чети.

За военните действия по време на въстанието най-малко се знае. Поради откъслечността и противоречивостта на съществуващите сведения историците и военните специалисти досега рядко са се занимавали с разглеждането на този въпрос. Тъй като не е изследвана цялата документация за войната между Австрийската и Османската империя от 1683— 1699 г. и специално за периода 1688—1689 г., много неща са неизвестни и до днес. Малко се знае за походите на австрийската армия на сръбска, влашка и българска територия; за хода на военните действия на тази армия, а и на османските войски по време на въстанието; къде са се водили боеве; какви са били силите на противника и на въстаниците; как са били въоръжени и т. н. Сигурно е обаче, че въстанието не е започнало и завършило само с една единствена битка в местността Жеравица край Кутловица, в която въстаниците претърпели жестоко поражение, както е писано неведнъж.

След разгрома на въстанието българското население в Северозападна България не се примирило, а останало враждебно настроено към османската власт. Изглежда в планината останали въстанически сили. Затова в Чипровци били оставени „на гарнизон” наемниците на граф Текели, многобройни османски военни части, за изхранването на които османската държава поискала от своя васал влашкия воевода Константин Бранкован да изпрати през 1689 г. 600 вола и 300 крави [161].

Трудно е да се определи какви османски сили е трябвало да се противопоставят на въстаниците. Изглежда отначало Портата е разчитала на свои редовни части от 3—4000 войника, подпомогнати от също толкова маджарски наемници, както и на местните отряди от мюсюлманско население.

Не е изяснена напълно и организацията на въстаниците. Мнозина съвременници и участници в събитието говорят за чети и дружини начело с предводители — „капитани” и знаменосци [162].

Сражавайки се няколко пъти с османски части, чипровските чети, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, достигнали вече освободените области Бачка и Банат и се поставили на разположение на австрийското командване. През юни и юли те вече действали с успех срещу османската армия. Силната крепост Оршова и други селища във Влашко, опорни точки на османската отбрана, били овладени с пристъп след ожесточени боеве благодарение на смелостта на чипровските чети, особено на тази на Георги Пеячевич, прераснала в конна дружина.

В писмо от август 1688 г. до австрийския император Леополд I, архиепископ Стефан Кнежевич помолил за помощ. Разбирайки невъзможността въстаниците сами да удържат напора на османските войски, императорът наредил на генерал Капрара да „побърза да помогне на българите”. Тази негова заповед потвърждава, че българите вече били въстанали през лятото на 1688 г., но не могли сами да се противопоставят на османския военен натиск. По нареждане на австрийското императорско командване на помощ веднага бил изпратен генерал Хайслер с 6 полка редовна войска, подсилена с артилерия, която трябвало бързо да премине р. Морава и да заеме позиция близо до България. Авангардна роля била отредена на конните дружини, предвождани от Георги Пеячевич и от унгарския съюзник на Хабсбургите Владислав Чаки и на четата на Богдан Маринов. След приближаването им към българските земи към тях се присъединили още осем въстанически чети — четири от Чипровци и толкова от Копиловци [163]. Във всяко въстаническо селище били организирани по една или повече чети в зависимост от броя на боеспособното население. Затова не е изключено те действително да са били 200, както споменава Георги Пеячевич. Ако всяка чета е наброявала средно по 100 души, въстаниците действително са били около 20 000.

Създаването на още въстанически чети доказва, че през септември 1688 г. въстанието в Чипровци и Северозападна България вече било в разгара си. Въстаниците заели възлови места около Чипровци и други селища в покрайнината.

Не са известни стратегическите планове на генерал Хайслер, но изглежда съгласувано с висшето командване е било взето решение част от присъединилите се към императорските войски български сили да се отправят към крепостта Жеравица при Кутловица. Целта вероятно е била тук да се присъединят към тях и въстаниците от селищата в поречието на р. Огоста и от равнината. Архиепископ Стефан Кнежевич съобщава във вече споменатата релация до Ватикана на 22 октомври 1688 г. за трагичния край на въстанието не край Кутловица, а в самото Чипровци.

И все пак, макар и да няма документално потвърждение, честото твърдение в историческата ни литература, че при Жеравица е имало битка, изглежда не е лишено от основание. Възможно е на това място да е станал наистина бой между въстаниците и поробителите, който да е направил впечатление на съвременниците, за да се споменава неведнъж. Но точно кога се е разиграло сражението и как е завършило то не е съвсем ясно. Правдоподобно е становището на Б. Чолпанов, че боят при Кутловица е предшестван от редица сблъсквания на въстаническите сили с османските войски и маджарите на граф Текели [164]. Бихме добавили, че този бой не само е бил предшестван, но и продължен с нови схватки на въстаниците с османските войски.

Кутловица, тогава укрепено средище, населено главно с турци, било завзето от въстаническите сили след ожесточен бой. За това съобщава и проф. Л. Милетич, като цитира сведения от съвременници на събитието: „И той, българският народ, който се вдигна от четирите споменати града: Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура, нападна града Кутловица, от гдето прогони неприятелите, след като изби мнозина от тях (к. м., П. Ч.).” [165]

Малко проучен е въпросът за въоръжението на въстаниците. Според Б. Чолпанов чипровските конници, освен саби и пики имали и мускети (вид старовремски пушки). Но като се има предвид необходимостта от непрекъснатото им зареждане, и то по време на движение, резултатите от мускетния огън не ще да са били много ефикасни. Въстаниците не разполагали с артилерия, макар че австрийската армия имала такава и можела да ги подкрепи с оръдия, обслужвани от нейни артилеристи. Що се отнася до селските въстанически отряди, дори и някои от тях да са притежавали мускети, или „дубровнишки пищови”, за каквито се споменава, ще бъдем по-близо до истината, ако приемем, че те били въоръжени със саморъчно изготвено оръжие за близък бой: дълги ножове и кинжали, саби, ятагани и коси. Съществува легенда, че в местността Ковачев рът до Чипровци някога е имало много ковачници, които по време на въстанието работели денонощно. В тях непрекъснато се изковавали саби и мечове и с такива (а и с мускети) бил въоръжен и отрядът от „сто рудари” от Чипровци, проявил се при отбраната на града и в битката при Жеравица. Хр. Дерменджиев, специалист по старинно оръжие, не изключва и употребата на лъкове и стрели, копия и боздугани, тъй като модерното за тези времена оръжие било недостатъчно.

Данните за военното ръководство на въстанието са в една или друга степен противоречиви.

Ив. Георгиев обръща внимание, че въстанието се активизирало особено след завземането на Белград от австрийските войски на 6 септември 1688 г. Тогава Георги Пеячевич, който вече бил с дружината си в редовете на австрийската армия, изпратил своя другар Иван Станиславов от Чипровци със задача да тръгне из селата в равнината и да призовава към бунт цялото българско население. След завръщането си в родния град Станиславов веднага разпратил куриери „по околните села”. Командването на въстаническите сили в Чипровци било поето от Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, а Иван Станиславов станал техен знаменосец [166]. Споменава се, че ръководител на четата на рударите от Чипровци бил Лука Андреин (някъде отбелязван като Андрейнин, Андренин), а големите въстанически чети от околните села били предвождани от братята Иван и Михаил Станиславови, начело на четите от Копиловци били Кръсто Нешев Кислин и Мито Попов [167]. Друг автор отбелязва, че в сражението при Жеравица, където били избити „няколко хиляди въстаници”, главен въстанически ръководител бил Георги Пеячевич [168].

Изглежда, че Георги Пеячевич наистина е бил главният военен ръководител на въстаниците, след като именно той, начело на своята дрружина, е организирал щурма на заеманата от турците крепост Оршова във Влашко и я овладял. Освен това Пеячевич вече участвал и в други сражения и битки с османските войски и бил придобил известен военен опит и командирски качества. Австрийският историк Н. Шмит подчертава, че въстаническата войска на българите нанесла няколко „поражения” на граф Текели, участвал в потушаването на въстанието. Георги Пеячевич останал в паметта на народа като признат военен водач с името „Георги Чипровчанина”, за което се говори и в една народна песен от с. Стакевци, Белоградчишко, записана през 1893 г. [169]

Когато се изяснява въпросът за военните действия на въстаниците по време на Чипровското въстание, той непременно трябва да се свърже с хода на войната между Австрийската и Османската империя. Вече споменахме, че въстаниците трябвало да се съсредоточат най-напред край Кутловица съгласно плановете на императорското военно командване. Вероятно по предварителна уговорка целта на въстаническите сили била да се прогонят османските войски от целия район около Видин, който бил главната и най-силна крепост в Северозападна България, сериозна пречка за бързото напредване на австрийската армия. Тази крепост била превзета от императорските войски едва през есента на 1689 г., защото преди това зад Балкана бездействали главните им сили, а и тези, определени да помогнат на въстаниците. Не е случайно, че и от Видин през 1688 г. излезли въстаници начело с известния капитан Хорват от Видин, за когото се споменава, че бил в авангарда на императорските войски и през 1690 г. Макар че не успели да превземат Видин, каквато очевидно е била целта им, те можели да блокират крепостта и евентуално да създадат фронт срещу тукашните османски войски и срещу ония, които ще се опитат да им се притекат на помощ.

Но тази цел не могла да бъде реализирана не само поради несъгласуваността между ръководството на въстаническите сили и на австрийската армия, но и поради колебливостта и липсата на оперативност на императорското военно командване. Тогава османският съюзник граф Текели бил много по-слаб от въстаниците, дълго време не смеел да влезе в открито сражение с тях, а само ги безпокоял с набезите си, но в повечето случаи неговите отряди търпели поражения. И вместо да стоят на едно място и да изчакват напредването на австрийската армия, въстаническите сили трябвало настойчиво да преследват и да отблъснат противника далече от този район. А през това време османското командване успяло да си осигури превъзходството над въстаниците. Според много автори занемаряването на дисциплината, известна дезорганизация и липса на бдителност, също допринесли за неуспеха на въстанието.

Основната причина за разгрома на Чипровското въстание били стратегическите и тактическите грешки на австрийското командване, което не насочило решително и навреме въстаническите сили на българите към Видин и към други османски крепости, а ги оставило да бездействат.

Под натиска на превъзхождащия ги по численост и въоръжение неприятел, след сраженията при Кутловица и другаде, въстаниците се оттеглили към планината. Те се укрепили в Чипровци, като се надявали да задържат врага до идването на императорските войски. Упорита битка се завързала в теснината около с. Клисура, близо до Чипровци. Както преди няколко десетилетия татарските орди не били допуснати в Чипровци, така и сега въстаниците се опитали да спрат османско-маджарските сили по-далече от града. Но врагът все пак успял да надделее и се озовал пред Чипровци, където боевете продължили по-дълго, до 18—19 октомври 1688 г. Защото въстаниците се сражавали упорито, още повече, че ръководителите Иван и Михаил Станиславови и други дейци предварително взели мерки за укрепяването на града, който според Н. Шмит „за всеки случай бил снабден с всичко потребно да издържи неприятелска обсада”. В защитата на Чипровци взело участие и цялото местно население — мало и голямо, жени и мъже, рудари и селяни, занаятчии и търговци, но то било принудено да отстъпи пред много по-силния неприятел.

Къде другаде, освен при Кутловица, Клисура и Чипровци, са се водили боеве по време на въстанието, днес е малко известно. Едно предание разказва, че при с. Челюстница станало едно „отчаяно сражение”, в което конете „газили кръв до колене”.

Но и след загубването на Чипровци като център и опора на въстанието, след разгромяването на въстаническите сили, борбата срещу омразния поробител не престанала. Доста въстаници, макар и с вече оредели и преустроени чети, се прехвърлили из балканските усои и на други места, където продължавали стълкновенията си с османски и маджарски части до края на 1688 г., а и през следващата 1689 г. Укрилите се чипровски въстаници станали основното ядро на многобройната чета на българския православен свещеник — войвода, известен като Черноречкия или Тимошкия поп, която действала по тези места и през 1690 г. с над 100 „хайдути”, както и в околностите на Видин, Кутловица, Берковица и Ломско, т. е. в районите на Чипровското въстание. Със своите набези тази чета няколко години смущавала поробителите. Османската власт се принудила да възложи задачата за унищожаването на четата на коменданта на Одринската крепост Реджеб.

Но четата отново се изплъзнала и през Дунава се озовала във Влашко.

И след Чипровското въстание в Северозападна България, особено в крайдунавската област — Видин, Лом и Оряхово, не престанала въоръжената съпротива на българите срещу османците, макар и тя да била последица, а в известна степен и продължение на самото въстание [170].

Граф Лудвиг Баденски, главнокомандващ австрийските войски на Балканите, съобщава на своя император през 1689 г. за части от чипровски въстаници и че е възложил командването на Белоградчик на българина „капитан Стефан Продан[ов]”, който „през миналата зима (на 1688/1689 г. — б. а., П. Ч.) славно се отбранявал от тукашните позиции”. Този български предводител предложил на австрийците да се бие на тяхна страна заедно със своите „хиляди хусари (конници — б. а., П. Ч.) и хайдути”. А през следващата 1690 г., по донесение на генерал Ветерани, капитан Хорват от Видин завзел отново Чипровци и нападнал Берковица. Във връзка с това генералът молел императора да му даде още 12 000 войника, защото „посредством близкото и неочаквано (за османците — б. а., П. Ч.) въстание на всички народи (българите — б. а., П. Ч.), а също благодарение плодородието и изобилието на страната с продоволствие, ще стигна до Цариград и ще изгоня турците през морето на Азия” [171].

През 1688—1690 г. както в Северозападна България, така и на други места в страната ни, се забелязва преплитане и сливане на въстаническото с хайдушкото движение, участие във военните действия срещу османските войски на въстаници и хайдути, самостоятелно или като части от австрийската императорска армия, навлязла в нашите земи.

РАЗГРОМ НА ВЪСТАНИЕТО

Разказите на съвременници и очевидци за потушаването на Чипровското въстание са покъртителни документи за изстъпленията на озлобените османски войски и на техните маджарски наемници над беззащитното българско население, което не успяло да избяга и да се спаси. Най-характерен е случаят с Чипровци, където бил и центърът на въстанието.
Релацията на Стефан Кнежевич е „изпълнена с ужаса на преживяното” и той „пръв дава потресаващи сведения за безмилостното смазване на Чипровското въстание, за пълното разорение на цветущия български градец” заедно със съседните му села — Копиловци, Железна, Клисура. Духовният водач на българите католици съобщава във Ватикана „за кървава сеч, в която загинало [в Чипровци и околните села] цялото мъжко население заедно със старците, за злочестата съдба на малките деца и младежи, отвлечени в робство”. Описаното от него потвърждава не само преданията за трагедията на Чипровци, но и разказите на много оцелели въстаници и съвременници на събитието [172].
Релацията на Стефан Кнежевич била докладвана на Висшия католически съвет в Рим в съкратен вид едва през 1689 г.
„Архиепископът на София в България описва окаяното положение на своя диоцез през миналата [1688] година, когато турците, подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредващата императорска (австрийска — б. а., П. Ч.) войска, която се приближавала към тази [Българската] провинция, наредили:
Първо. Да бъдат посочени всички християни от римо [католическото] вероизповедание както следва, а именно: всички мъже, както старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите [жени] също да бъдат убити.
Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъдат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпълнено.
Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци — резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите.
Останалата [част] от тези християни на брой 3000 души [били принудени] непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Влахия, където [сега] живеят в крайна немотия и измират от глад…
… С тях се намират и отците от провинцията България, които били техни енорийски свещеници в родината им…
… Лишени от средства за препитание, молят за подкрепа…
… Сам Стефан Кнежевич при това внезапно връхлитане [на турците] бог го удостоил с милостта си, за да може да избяга и, пътувайки цяла една нощ, [да спаси живота си] като прекоси… Дунава, но останал без дрехи, без епископските си одежди и пр. — оплячкосани…
… После [Стефан Кнежевич] се извинява, че пише объркано, тъй като е извън себе си поради своите сегашни терзания и казва, че щом като бъде осведомен за [католическото} население от Пловдив, което е подвластно на неговата администрация и за [тамошните] мисионери дали са живи или мъртви, ще даде отчет на Свещената конгрегация.”
На довереника на султана Мустафа Кюпрюлю, назначен за велик везир през 1689 г., и това се сторило недостатъчно. Той побързал да издаде веднага потресаваща заповед до всички османски власти и мюсюлмани: отсега нататък „гдето се срещне чипровчанин, същият да бъде убиван или отвличан в робство”.
В „Хрониката” на някогашната Българска католическа провинция, съхранявана допреди няколко десетилетия в Банат, е останало, съставено по разкази на очевидци, следното описание на погрома в Чипровци и околните селища, което потвърждава изложението на Стефан Кнежевич от 22 октомври 1688 г.:
„И така турците, идвайки в четирите католически града, т. е. в Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, излели целия си бяс върху невъоръжените и от страх вцепенени българи и с нечувано зверство, не прощавайки ни на пол, ни на възраст, посекли голяма част от тях, възпрепятствани да избягат, а част отвлекли в непосилно робство. Гореказаните градове с храмовете и манастирите превърнали в пепелища и каквото ценно останало с повторни набези и плячкосвания отнели, разрушили и унищожили… Майките не се тревожели за пропадащото им ценно облекло, злато и сребро и други украшения, а се хвърляли да изтръгнат децата си от ноктите на турците… Немощни и почтени старци и старици, неиздържащи на бягство от страх и слабост, падали под вражия меч… Много мъже поели из горите, скитали насам-натам…” [173]
Освен че ограбили чипровчанина Георги Лукеркиеркич, османците отвлекли жена му и тримата му невръстни синове. Юношата Андрей Антонов Радибратов, изгубил родителите си във въстанието, разказва за „плачевна погибел и разорение на града Чипровци и други селища”. „След като сториха тези жестокости [турците] тръгнаха из другите съседни области, търсейки деца на някой католик или да ги избият, както направиха с техните родители, или насила да ги потурчат…” На свещеника Антонио от с. Копиловци заробили майка му, тримата му братя и двама племеника. Но за тях се намерил добър човек — „търговец схизматик (православен — б. а., П. Ч.), който откупил близките му и ги освободил от робство. Но те пак били принудени да ходят [да скитат], просейки на-същия си хляб, за да живеят” [174].
Проф. К. Телбизов, потомък на избягали в Банат след въстанието чипровски българи, смята, че тогава са били избити и откарани в робство (особено жени и момичета) не по-малко от 4000 католици и православни само от Чипровската покрайнина, като много хора се укривали в горите, а после потърсили убежище и в по-далечни краища [175]. Проф. Л. Милетич цитира никополския епископ Антон Стефанов, който получил сведения наскоро след събитието и твърди, че в споменатите четири селища били изклани около 1000 души, отвлечените в робство жени и деца били около 800, а спасилите се с бягство — около 2000, между които и 300—400 мъже, въстаници [176]. Но след като вече разполагаме с документа на Стефан Кнежевич, участник във въстанието, написан само няколко дни след разгрома му, приемаме съобщените в него цифри като най-достоверни. Той не сочи колко са загиналите, но те не ще да са били по-малко от 1000, както съобщава епископ Антон Стефанов. А при наличието на заповедта на османската власт — да бъдат избити всички в Чипровската покрайнина, стари и млади, без децата до шестнадесетгодишна възраст и младите жени, дори е напълно възможно да са били повече.
Пострадали и мнозина от ръководителите на въстанието, както и членове на техните семейства. Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, бил убит. От семействата на Иван и Михаил Станиславови били отвлечени в робство 5 жени и 8 деца.
Градът бил ограбен, разрушен и опожарен. Погубена била и богатата библиотека, за което споменават с тъга всички съвременници и летописци.
Запустели местните рудници. След потушаването на въстанието били затворени и мините „Плакалница” и „Медна планина” в землището на с. Очин дол и на с. Згориград, Врачанско. За да не се оказва помощ на скитащите из балкана въстанически чети, Портата наредила цялото население от планинските селища, включително и работниците от съществуващите там мини, да слезе в равнината [177].

ЧИПРОВЦИ ПЛАМНА

За ролята на Чипровското въстание в историята на България като ярка народна проява през епохата на османското владичество, е писано неведнъж. И въпреки това се оказва, че и днес, 300 години след неговото избухване, сме принудени да даваме отговор на много въпроси само чрез догадки, съпоставяния, странични сведения и т. н. Резултатите от най-новите изследвания обогатяват известното досега и изясняват по-пълно картината на въстанието. Все по-релефно се откроява станалото, разширяват се нашите познания за това събитие.
ГРАНИЦИ (ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ) НА ВЪСТАНИЕТО
Поради наличието на сведения от съвременници и участници в Чипровското въстание никога не е имало съмнение, че негов център били Чипровци и близките села Железна, Копиловци и Клисура. Имената на тези селища, разрушени до основи след въстанието, най-често срещаме и в списъците на успелите да се спасят българи, които намерили завинаги убежище във Влашко, Хърватско, Унгария, Австрийската империя и другаде. Това е потвърдено неведнъж в проучванията, свързани с въстанието, особено в трудовете на известните учени Л. Милетич, Й. Захариев, Ив. Дуйчев и др.
Приемаме основателния извод на проф. С. Дамянов, че в „Чипровското въстание са взели участие не само жителите на Чипровци и на трите села — Копиловци, Клисура и Железна, но и хиляди българи от много села в Берковско, Кутловишко (дн. Михайловградско) и Ломско (к. м., П. Ч.)” [143], както и от Видинско, Белоградчишко, Пиротско и други райони.
Не е възможно да се определи точно районът на въстанието. Но редица новооткрити документи (макар че не са много) ни дават основание да причислим още селища към него. Сведения за това ни дават и легендите и издирванията, свързани с топонимията в Михайловградско. Така например според едно предание жителите на с. Белимел (на левия бряг на р. Огоста) са участвали в Чипровското въстание [144], а след разгрома му се заселили в Бесарабия. Селото било възстановено четиридесет години след това събитие. Според друго предание сегашните жители на с. Белимел са потомци на избягалите от опожареното по време на въстанието с. Клисура до Чипровци. Във въстанието участвали и жителите на селата Винище, Габровница, Сотучино, Лопушна (дн. Георги Дамяново), Горна Лука, Дива Слатина, Влашко село, Кутловица (дн. Михайловград), Равна Челюстница, Чемиш, Бистрилица [145], Горни Лом, Долни Лом, Върбово, Чупрене, Главановци, Стакевци. Едно село с неизвестно име, което се намирало между днешните села Каменна Рикса и Винище, в местността Селището, било унищожено след въстанието заради участието си в него [146].
Според писателя Антон Страшимиров, изучавал някога този край, и гр. Белоградчик бил разрушен и изгорен след събитието, а оцелелите му жители се заселили в с. Нови хан (дн. в Югославия) [147].
Логично е да се допусне, че във въстанието са участвали и жители на Митровци, Превала, Сръбляница и др., намиращи се близо до неговия център Чипровци.
През средновековието и по времето на османското владичество много трайни били връзките на Чипровци и с българските селища западно от Стара планина — Пирот и околните села. Вероятно не само търговски, но и други връзки свързвали Чипровци с Пирот и с българското население в неговата област, където също се сеели бунтовни семена. Чипровчанинът Александър Плочин съобщава, че по време на въстанието в Чипровци са били събрани и сигурно са участвали в него българите от Берковско, Пиротско, Зайчарско, Видинско [148]. Не е случайно и укриването на част от спасилите се след въстанието чипровчани именно в Пиротско [149].
Един султански ферман от 1700 г. за заселването в Чипровци и в други селища от покрайнината на повече от 1200 маджарски наемници (предвождани от граф Текели) също доказва факта, че Чипровското въстание не е било дело само на най-често споменаваните Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна, но и на много други селища с българско население в днешна Северозападна България и Пиротско. Във фермана се споменават като вече запустели „поради настъплението на кяфирите (въстаналите българи — б. а., П. Ч.)” и села във Видинско — например с. Мирковци (записано в османските регистри като с. Мирла) около р. Тимок при крепостта Кладово и с. Словик (с неустановено местоположение). В Пи-ротско се сочи с. Рахово (дн. с. Ореовица, северно от Пирот), а в Берковско — селата Слявник и Браговорли (също с неизвестно местоположение) [150]. Според проф. С. Дамянов във фермана се цитират и селата Прогорелец, Медковец, Сливовик в Ломско [151]. Потвърждава се участието във въстанието и на българското население от „цялата Кутловишка кааза” (след Освобождението — Кутловишка околия, дн. част от Михайловградска област — б. а., П. Ч.).
Не е случайно, че „част от въстаниците след въстанието се скитали в долината на р. Тимок”, за което съобщава Д. Цухлев. Това потвърждава сведенията, че районът на Чипровското въстание е обхващал и Пиротско и Зайчарско. Много български мъже от Видин, където имало силен турски гарнизон през цялото средновековие и не можело да се обяви въстание, „тайно избягали от града и се присъединили към Чипровската дружина, за да се борят за свободата” [152].
Георги Пеячевич, един от военните ръководители на Чипровското въстание, споменава, че във въстанието участвали „200 български воеводи, които със своите чети са стояли при Видин и пр”. [153] Това означава, че тогава или е имало 200 въстанически чети, или българи от 200 селища, което съвпада и с твърдението на австрийския историк Н. Шмит, че въстанието през 1688 г. е обхванало „цяла Западна България” [154]. Н. Шмит съобщава още, че при разгрома на въстаническия лагер в местността Жеравица при Кутловица загиналите въстаници били няколко хиляди души. Това известие също доказва, че въстаническото движение в Северозападна и Западна България през 1688 г. е получило широк размах. Още повече, че на път за Чипровци през лятото на същата година, присъединилите се вече към австрийските войски въстанически дружини на Георги Пеячевич и Богдан Маринов освободили и вдигнали на въстание българското население и в Моравско. А когато дружините им минали р. Морава и наближили Пирот, цяла Северозападна България начело с Чипровци въстанала [155].
Става ясно, че всъщност въстанието е било подготвено на широка основа и наистина е обхванало цяла Северозападна България, като достигнало и райони близо до София.
Георги Бранкович, сръбски въстанически ръководител, покровителстван от хабсбургския двор, съобщава в едно изложение, че още през лятото на 1688 г. сред въстаническите сили на сърбите и българите имало и много българи от областите Тракия и Македония, т. е. от всички краища на страната ни. А районът на Оршова във Влашко, където тези сили разбили и прогонили османските войски с активното участие на дружината на Пеячевич, придобил важно значение. За известно време той се превърнал в притегателен център за онези българи, които нямали търпение да дочакат австрийските войски, а избягали в освободените от тях сръбски и влашки територии и се присъединили към формиращите се български въстанически чети. От Брашов тези българи без колебание се включили в битките с поробителите [156].

УЧАСТИЕ НА БЪЛГАРИТЕ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ВЪВ ВЪСТАНИЕТО

Само в няколко от селищата, взели активно участие във въстанието — Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, е имало българи католици, които били твърде малко. Въстаниците от останалите селища били православни българи.
Вярно е, че ръководителите на подготвящото се въстание са били предимно католически дейци, но преди всичко — българи патриоти, хора с горещи сърца и непоклатима вяра в своя народ. Благодарение на високата си духовна и политическа култура, на организаторските си способности, както и на връзките си с римската църква и с правителствата на много свободни европейски държави те тласнали решително напред освободителното народно дело. Те се издигнали над официалните догми на католическата църква, които нямали нищо общо с традициите и народностната психология, с вековните стремежи на българския народ. Дълбокото убеждение, че освобождението на България е дело на всички българи, независимо от религиозната им принадлежност, е плод на реализма, проявен при осъществяването на голямата цел. Ето защо, както се вижда и от редица документи, чипровските католически ръководители през всички периоди на своята народополезна дейност, включително и по време на въстанието, са търсили подкрепата на православните българи.
Проф. Л. Милетич подчертава [157], че политическата агитация на католическото духовенство у нас, неговата пропаганда, учебно-просветната дейност събудили народностното съзнание на българите и тази агитация в положителен смисъл е „засегнала част от българското православно население в Западна България” (к. м., П. Ч.), когато е била поставена в услуга на освободителното движение. „Според всички съвременни известия във въстанието взели участие мнозина православни българи от Чипровския край. За някакво отмятане на православните в последната решителна минута няма доказателства. Напротив, те изпълнили дълга си… и понесли всички горчиви сетнини на бунта…” [158] Чипровчанинът Антон Стефанов, никополски католически епископ по това време, разказва, че чипровските католици въстанали против поробителите, „като се надявали и на помощта на православните българи”. А това означава, че предварително е имало някакво споразумение помежду им.
На 4 юни 1688 г. влашкият княз Шербан Кантакузин и гръцкият патриарх Дионисий в Цариград отправили послание до руския император Петър I по архимандрит Исай (пристигнал в Москва едва през септември с. г. — б. а., П. Ч.). В посланието се казвало, че ако Русия обяви война на Османската империя и нападне крепостта Буджак, тогава българи, сърби и др. християни ще въстанат и русите лесно ще стигнат до Цариград. „Всички сърби, българи (католици и православни — б. а.. П. Ч.) ще се вдигнат на оръжие и на немците не ще помагат.” [159] Последният израз говори за възможността за предварително споразумение на ръководни дейци на балканските християнски народи и влашкия княз да търсят и предпочетат подкрепата на православна Русия пред тази на католическата Австрийска империя. Изглежда, че въпреки големите надежди за помощ от империята, на която много разчитали българските католически дейци, те имали и сериозни опасения, които се оказали основателни.
След като австрийските войски наближили българските земи, те не предприели нищо по-съществено, за да помогнат на въстаниците, независимо от предварителните обещания.
За съвместното участие на православни и католически българи във въстанието пише и въстаникът Никола Станиславов, брат на Иван и Михаил Станиславови. Той съобщава, че „много хиляди… и католици, и православни българи” от Северозападна България вдигнали оръжие срещу османците. Подкрепяме твърдението на проф. М. Йонов, че „в Чипровското въстание са били въвлечени широките маси на българското православно селячество. Участието на православните българи от католическите (Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура — б. а., П. Ч.) селища и други села от Северозападна България показва, че дейността на българските католици в това отношение не е била съвсем безрезултатна” [160].
Независимо от ръководната дейност на много българи католици в подготовката и провеждането на въстанието, ще бъде погрешно да се говори за него като за резултат от католическата пропаганда. Вярно е, че в ръководното ядро на въстанието са участвали най-вече католически духовници и дейци. Но това не променя с нищо факта, че Чипровското въстание било замислено и подготвяно дълго време като българска, а не като католическа проява. Защото народното единство в името на свободата и самостоятелната държава през тези времена е било главното за българите, а не религиозните им различия.

ПРОКУДЕНИ ОТ РОДНИЯ КРАЙ

От останалите около 600 живи въстаници, по сведения на предводителя им Георги Пеячевич, се организирала бойна охрана за оцелелите чипровчани, които (както пише Стефан Кнежевич) успели да се прехвърлят във Влашко. Тази бойна група се присъединила след това към императорските войски, командвани от Лудвиг Баденски, с които продължила да воюва срещу османците през 1689 г. и през следващите години. По това време в австрийската армия постъпили и стотици българи доброволци, които били винаги в предните редици на сраженията с омразния враг. Документирано е, че по-късно само в частите на принц Евгений Савойски е имало 3 български кавалерийски дружини, без да се броят онези, които се числели към други императорски войскови части [178].
Освен най-голямата група бежанци, успяла да премине Дунав след разгрома на въстанието, се спасили и други чипровчани. Много семейства от Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура поели по планинските пътеки към вътрешността на България или към западните български земи и Сърбия. След дълги скитания някои от тях се укрили в различни селища, а други попаднали в османски плен. След години тези, които успели да се прехвърлят през Дунава, намерили своите сънародници в Банат и Седмиградско. Други се спасили от робство като избягали в затънтени далечни краища и там опазили българското си име. Така например писателят Антон Страшимиров изказва предположение, че прочутите Робови от гр. Елена, дали известни възрожденски културно-просветни дейци, са потомци на заловени по време на Чипровското въстание българи, избягали после от плен [179].
За кои селища в страната имаме сведения, че там се заселили групи от-участващите в Чипровското въстание българи?
Преди стотина години историкът Г. Димитров пропътувал почти цялата страна и се добрал до сведения, че жителите на пловдивските села Секирово, Долно Ботево и Дуванлии, някогашни павликяни, приели след въстанието избягали семейства чак от Чипровско. Той изказва предположение, че заселените през тези времена българи в селата Миромир (дн. квартал на гр. Хисаря), Житница и Дуванлии, за които^се говорело, че са дошли „из околностите на София още след падането на българското царство” нямат нищо шопско и е възможно също да са от Чипровско [180].
Голяма група бежанци от Чипровската покрайнина се заселила сред гористите места между устието на Лом и Дунав, в местността, известна сега като Войводина бахча. Тук имало и семейства от Копиловци, които толкова осиромашели, че жителите от околните села ги нарекли „голинците”. Оттам дошло и името на създаденото тук ново село — Голинци (дн. Младеново, сега квартал на гр. Лом) [181].
Част от жителите на опожарената след въстанието Клисура след време се установили в Белимел. Избягали българи от Винище, а и от Чипровци, се заселили във Видин, Враца, в с. Медковец, Ломско, в т. нар. Войнишка махала. И сега се знае, че Пандурите (фамилия в Медковец) са потомци на чипровски бежанци. Далечен прадядо на воеводата Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир, Ломско) бил Тодор Терзията от Чипровци, укрил се след въстанието в същото село [182]. Чипровчани се заселили и в с. Голямо Малово, около Драгоман (дн. в Софийска област) [183]. Още преди да бъде опожарено селото им, населението на Горна Лука, намиращо се близо до Чипровци, успяло да избяга в с. Велика Луканя, Пиротско, откъдето се завърнало едва след 70—80 години вече ново поколение. Жителите на с. Чемиш (на 20 км от Кутловица) след опожаряването му се заселили в с. Мали Чемиш, а по-късно в с. Клисура. За част от българите от Копиловци има сведения, че достигнали чак до с. Кипилово, Еленско. Други от тях се установили в с. Вълчедръм, Ломско, а трети — във Влашко.
Някои копиловчани се спасили като избягали през малкия балкански проход Збег, между двата върха — Копрен и Трите чуки [184]. Жителите на Железна достигнали Тетевенския балкан и се приютили в с. Малка Желязна, Ловешко (за тях проф. А. Иширков смятал, че били саксонски рудари от чипровското село Железна) [185]. Други от тях стигнали до селата Асеново, Никополско, и Бърдарски геран, Белослатинско, а трети се установили временно в с. Топли дол, Пиротско, и към 1710 г. първи се завърнали в родния край. По сведения на К. Иречек отпреди повече от 100 години, махалата Руховци в Еленско била заселена първоначално от бежанци от Чипровци. Родови и селищни предания за изчезналата махала Гадевци в Троянско насочват към преселници бегълци след въстанието. В своята книга „Град Троян през 19. век” учителят Васил Илиев споменава за преселването в Троянско на „романизовани българи” — явно чипровчани. Има сериозни предположения, че немалко пленени българи от Чипровци и околните селища след въстанието създали свои колонии около Котел и Елена [186]. Избягалите от с. Челюстница в с. Топли дол, Пиротско, се завърнали по-късно в родното си място, вероятно към 1710 г. [187]
Според Д. Маринов с. Ковачица, Ломско, някога се наричало и Чипровци, за да не се забрави откъде са дошли голяма част от жителите му. Допреди 100 години местният диалект бил същият като на чипровчани и се предполага, че и тук се били укрили забягнали чипровски българи [188]. Проф. С. Дамянов уточнява, че много от бившите чипровски въстаници и семействата им се приютили в гористата крайдунавска местност Странете, недалече от сегашното с. Долно Линево, и създали ново село, което нарекли Чипровец. Същото село по-късно се преместило по-далеч от Дунав, около днешното с. Ковачица. Съществуват данни за заселването на бежанци от въстаналите селища и на други места — в Ломско, Видинско и др. Всички по-сетнешни събития в Западна България могат да се разберат само като се вземе предвид участието на редица села в Берковско, Кутловско и Ломско във въстанието. Примерът на чипровчани намерил дълбок отзвук в цялата българска земя. Затова и неслучайно именно тук през следващото десетилетие се разгоряла с небивала сила борбата срещу османското иго, подчертава проф. С. Дамянов. Още на следващата година, окуражени от поражението на османските войски край Ниш през септември 1689 г., редица села в Пиротско, Берковско и Видинско, независимо от още пресния спомен за жестокото потушаване на Чипровското въстание, отново се вдигнали на оръжие [189].
Вече споменахме, че основното ядро на многобройната чета на Черноречкия поп било от укрили се по горите чипровски въстаници. Те не пожелали да се заселят другаде, а предпочели да продължат борбата. Сред четниците се споменават имена на въстаници и от селата Праужда, Вълчедръм, Лешовец (вече изчезнало) и др. [190]
След потушаването на въстанието голяма група бежанци, потомци на някогашните преселници в Копиловци, се отправила на юг към родните си места около Албания. За това узнаваме от хрониката на черквата в Бешенов в областта Банат, по-късно един от центровете на българските преселници бежанци. „И така, обърнати в бягство, малцина българи, след много премеждия по пътя, от който били измъчвани, и след като техните старейшини се приютили в Албания, останалите пристигнали във Влашко…” [191] По-нататъшната им съдба е неизвестна.
Антон Страшимиров съобщава, че някои чипровчани след въстанието се укрили в старинното село Златарица, Великотърновско, което съвпада и с родовото предание за възрожденската фамилия Радославови. Някога в този край и навред, където се чувало, че някоя река влачи златоносен пясък, се появявали чипровчани с корита за промиването му. Есенно време, за да не връщат обратно своите корита, те ги оставяли на съхранение в най-близките до подобни рекички селища. След въстанието някои от тези чипровски златотърсачи се сетили, че ще могат да се укрият при вече спечелените приятели в Златарица. След много премеждия те се добрали дотам и до съседното село Тантури (дн. Родина, Ловешка област), където се установили завинаги [192].
Най-многочислената група бегълци — около 3000 души — след чипровския погром, както вече посочихме, се насочила към Влашко.
Бягството на толкова много хора вкупом сигурно е било изпълнено с много премеждия и драматизъм. В споменатата хроника на черквата в Бешенов се разказва следното: „Българите, които се спасили, не са имали време да се събират. А една от групите, придвижвайки се по трудни пътища и планински теснини, дотолкова се объркала, че не могла да намери път за движение по-нататък, дори вечер се връщала там, откъдето сутрин потегляла. Така се мъчили две недели, при това изпълнени със страх да не ги стигне варварската жестокост и ги погуби. Освен това липсата на храна, гладът, жаждата, плачът на децата и лошото време правели невъзможно продължителното пребиваване на открито с всеки изминат ден… Стигнали брега на Дунава и се прехвърлили във Влашко…” [193]
Още по-големи опасности дебнели бежанците, които не се решили да бягат през пущинаците, а се движели по обикновени междуселски пътища. Те се натъквали на скитащи османски разбойници и башибозушки орди, които ги ограбвали, избивали или отвличали в робство. Между убитите бил и чипровският провинциален викарий на Българската католическа провинция Радоич.
Жестоки към въстаниците били и маджарските наемници на граф Текели. Те също преследвали под дърво и камък българите, измъчвали ги. Така бил убит още един виден католически духовник от Чипровци — Петър Данчин, а друг — Йероним Марчич, бил тежко ранен и едва се спасил. По-късно той се добрал до Полша, където останал завинаги [194].
Като се прехвърлили във Влашко много бежански семейства тръгнали след присъединилите се към австрийската армия въстанически чети. Най-напред те се установили в градовете Нови Сад, Петроварадин, Осиек и другаде в Южна Унгария, както и в селища, които сега са в северозападните области на Югославия. Изглежда, че тази чипровска група бежанци била значителна, защото повече от мъжете останали в императорската армия като доброволци до завършването на войната през 1699 г. Много от тях участвали непрекъснато във войната на Австрийската с Османската империя, а след това били включени в граничните гарнизони около Карансебеш и по течението на р. Муреш. Според някои сведения в този район в армията на принц Евгений Савойски имало български кавалерийски дружини с 225 конника, а според други — войскова част от 528 войника българи и сърби. След сключването на Карловацкия мирен договор Карансебеш останал на територията на Османската империя и българските войници били изтеглени на север от него. Не след дълго ги заселили заедно със семействата им на границата на Австрийската империя с Влашко — от дясната страна на р. Муреш, източно от Арад (тогава неизвестна крепост), в селата Шолмош, Халмаг, Тотварадия и Десна [195].
Сред избягалите след разгрома на Чипровското въстание в Карансебеш имало и няколко видни католически духовници, които се настанили в местния францискански манастир „Св. Мариам Нигран”. Тук бил например Марко Пеячевич, викарий на Българската католическа провинция. След османските нападения в този район през 1695 г. и след мирния договор от 1699 г. чипровчани избягали и оттук. И едва след Пожаревацкия мирен договор от 1718 г., когато Карансебеш отново бил включен в територията на Австрийската империя, те пак се върнали и съградили нова католическа черква [196].
Според документи от Виенския военен архив във въстаническо-бежанската група от Чипровци били и хората на капитан Богдан Маринов, който бил постъпил на австрийска служба още през 1686 г. По-късно Богдан Маринов бил произведен в чин полковник — вероятно първият българин с такъв чин в елитните армии. Интересно е, че мъжете от няколко чипровски рода — Качамагови. Пеячевичи, Черкини — ставали офицери в редовете на австрийската армия. Така например един Качамагов бил офицер във войната на Австрийската империя с Наполеон Бонапарт в края на XVIII в. [197]
Сведенията за по-нататъшната съдба на няколкото български колонии в Южна Унгария, създадени от тази бежанска група, са твърде оскъдни. Намерилите убежище в района на Нови Сад и Петроварадин се претопили напълно сред местното хърватско и сръбско население. Заселените по границата на Австрийската империя с Влашко чипровчани били постепенно асимилирани от власите. По-продължително време, именно като българска, съществувала колонията на чипровчани в Осиек (сега в Хърватско), където се установили семействата на Георги Пеячевич, Черкини, Парчевичи и други фамилии. Те се претопили сред хърватите едва към края на XVIII в. Получили привилегии от хабсбургския императорски двор, някои бежанци чипровчани бързо се приспособили към висшето общество. Така например Георги Пеячевич бил удостоен с титлата барон, а през 1772 г. син или внук на брат му Марко — с графска титла. Така потомците на борбената чипровска фамилия Пеячевичи се превърнали в знатни представители на хърватската аристокрация [198]. А граф Иван Пеячевич бил предпоследният бан (управител на голяма област) на Загреб [199].
Друга голяма чипровска група отначало се разположила в тила на австрийските войски и при тяхното оттегляне през 1690 г. също потеглили на север. Тези българи заедно със сръбски бежанци, водени от техния патриарх Арсений Черноевич, се настанили в и около маджарските крепости Буда и Пеща на р. Дунав. Получили грамоти и привилегии от император Леополд I. те се проявили като добри занаятчии и търговци, каквито били и в родния си край. След като дошли още български бежанци в селцето Сент Ендре, близо до Буда и Пеща, била построена към края на XVII в. черквата, позната до днес като Кипровачка черква. Този факт навежда изследователите към извода, че вероятно по тези места се приютили повече православни българи — участници в Чипровското въстание [200].
С повече сведения историческата наука разполага за бежанците, които останали във Влашко. Те се разпръснали предимно из селищата на областта Олтения — Крайова, Римник, Къмпулунг, Брадичени, Търгу Жиу, Оланещи, Сутещи, Бранкован, Чутория, Тълпачещи и др. В някои от тях се заселили десетки български семейства бежанци — католици и православни от Чипровци, Копиловци и Железна, общо около 400. Най-голяма група се установила в Крайова [201]. Повечето от споменатите селища били добре познати на чипровчани много десетилетия преди въстанието. В писмо на Петър Богдан от 23 юли 1639 г. се говори, че още тогава от Чипровци избягали мнозина със семействата си и се заселили във Влашко. В Къмпулунг през 1655 г. чипровчани имали своя отделна католическа черква и манастир. В този труден за българските бежанци момент воеводата Константин Бранкован наредил да им се даде убежище и потвърдил всички стари привилегии на  чипровските търговци, дадени им от неговите предшественици. Във Влашко се приютили и немалко българи — павликяни и католици от Никополско и Свищовско, чието положение след въстанието много се влошило.
Значителна чипровска бежанска група се установила и във влашката столица Търговище, където още преди това имало стара саксонска католическа колония и францискански манастир. За известно време тук бил и архиепископ Стефан Кнежевич.
Ала премеждията на прокудените българи не свършили дотук. През януари 1689 г. бежанците, настанили се около Къмпулунг, били нападнати от татарски отряди (такива още върлували във Влашко като османски съюзници) и ограбени. Същото се случило и в Търговища, дори и със самия Стефан Кнежевич. Отец Гаврил Манчич от Чипровци бил пребит от бой и едва се спасил. Наложило се бедните несретници да бягат отново и да се спасяват на запад. При тежки зимни условия те преминали в Трансилвания, където с позволението на военния комендант генерал Ветерани се заселили в по главните търговски центрове на княжеството — Сибиу, Брашов, Медиаш, Алба Юлия. Най-многолюдна се оказала чипровската бежанска колония в Сибиу, където останал и софийският католически архиепископ и глава на Българската католическа провинция (включваща и Влашко) Стефан Кнежевич, както и други ръководни католически дейци от Чипровци [202].
Но и тук бежанците не намерили жадуваното спокойствие. Сега започнали да ги ограбват императорските войници. Освен това българите католици били ненавиждани от отдавна заселените тук немци и маджари — протестанти, които също ги преследвали.
През тези изгнанически години останалите във Влашко бежанци били в незавидно положение. Докато в Сибиу с чипровчани били архиепископ Стефан Кнежевич и помощниците му Марко Пеячевич, Гаврил Манчич и др., то във Влашко при българските бегълци не останал никой от по-видните духовници, за да им бъде опора пред местните власти.
След смъртта на Стефан Кнежевич през 1691 г. пред всички български бежанци католици се поставил остро въпросът за негов заместник. Дори бил свикан специален католически събор, за да се обсъди този въпрос. Но съборът отложил решаването му, защото „народът провизорно (временно — б. а., П. Ч.) живее във Влашко и само чака първа сгода, щом се поуспокоят времената в полза на християнското дело, да се пресели негде на по-сигурно място” или да се върне в бащиния си край. Докато изчаквали във Влашко, където поддържали и известни връзки с княза, чийто съветник бил чипровчанинът Илия Матеянич, преселниците били във връзка и с императорския двор във Виена и с папския представител (нунций) там, които обсипвали с молби за помощ и закрила [203]. Поради несигурността на живота във васалното на османската държава княжество Влашко, в което винаги и безпрепятствено можели да навлизат османски и татарски войски, чипровските бежанци, особено католиците, отправяли поглед на запад. И най-сетне през 1700 г. австрийският император Леополд I дал на българите в Седмиградско грамота, с която ги приел официално под своя защита, като им дал и определени привилегии: да ползват дворни места в Алвинц, където да си построят жилища и да се заселят завинаги; да ползват безплатно пасбищата и горите около Алеинц, наравно с другите местни жители, но само за собствени нужди, не и за тьрговия; да изповядват католическата вяра и да издържат със свои средства черкви и свещеници; да се освобождават от някои общи и военни тегоби, като например да издържат стануващите в района им военни части и др.; да търгуват из цялата империя свободно; да имат право на общинско самоуправление и сами да решават кой и при какви условия може да постъпи в тяхната община.
Още през същата година в Алвинц са настанила голяма група бежанци. Едва се разрешили всички въпроси по заселването им на основата на императорската грамота и през 1703 г. избухнало маджарското въстание срещу владичеството на Хабсбургите, което опустошило много селища. Току-що установили се в Алвинц, българите трябвало отново да бягат и да изоставят построените си с голям труд и лишения домове. Част от тях се принудили — както се вижда и от едно писмо на чипровчанина Кръстьо Пейкич от 14 юни 1704 г. — отново да се върнат във Влашко.
През 1714 г. в селището Дева, южно от Алвинц, била създадена нова българска колония, на която император Карл IV дал специална грамота.
В Дева през 1716 г. се установили 50 чипровски семейства, между които и от фамилиите Бибич (сродна с тази на архиепископ Петър Богдан), Томянин, Петрандин, Пуенин, Франкович, Рогачкин, Бардичкин и др. Тъй като условията за живот не били добри, по-късно много от тях се преселили другаде, като оставили „къщите си празни” [204].
Други от приютилите се във Влашко чипровски бежанци постепенно се стабилизирали. Например в Крайова, само 10 години след въстанието, те издигнали манастир и черква, накупили лозя, гори и други имоти. Но след нахлуването на османските войски през 1737 г. били принудени да бягат, първо в Оршова, оттам в Белград и след това в Банат [205].
В Римник бежанците също построили манастир със свои и дадени от чипровчанина Петър Дуралин средства, а брат му Павел подарил воденица на новия манастир. Тук българите католици, ръководени от отец Антон Гунчич, също закрепнали. А заселниците в Брадичени съградили метоха „Св. св. апостоли Петър и Павел”. Но през 1737 г. и те били принудени да бягат и да се установят окончателно във Винга. Многобройна била чипровската колония и в Алба Юлия, където тя се обслужвала от манастира „Св. Иван Капистран”, а в неговата черква (изгоряла през 1853 г.) се съхранявала и прочутата „чудотворна икона” от Чипровци, донесена тук след въстанието [206].
Във Влашко продължавали съществуването си вече три десетилетия няколко колонии чипровски бежанци, особено в Крайова, Римник и Брадичени. Към 1720 г. тези българи настойчиво се обърнали с молба към австрийския император, под чиято власт били по това време тези краища, да им се дадат привилегии — в посочените три града да се обособят български общини; да им се осигурят места за построяване на отделни квартали, в които да живеят не само българи католици, но и православни; да имат право да строят черкви, училища, манастири и да имат свещеници, които да не се месят в светските им дела. И още нещо: всяка българска община ежегодно да си избира свой съдия и четирима съдебни заседатели, като един от тях може да бъде и православен, при условие, че не ще участва в обсъждането на религиозни въпроси. Това подкрепя факта, че православните българи вървели рамо до рамо със сънародниците си католици и след погрома на въстанието.
В същото изложение искането им за самоуправление отивало дотам, че те не желаели да бъдат подчинени нито на австрийската провинциална администрация, нито на военната, а да имат свое „камерално управление”. Настоявали за данъчни облекчения и т. н.
По това време подобни претенции за привилегии имали и българите павликяни, също избягали във Влашко след чипровското въстание. Някои от тях се настанили в селищата Окна, Каракал, Горгошил, Чернещ, а други в Крайова.
Едва през 1727 г. император Карл VI издал указ за създаване на автономни общини в Крайова, Римник и Брадичени. Между другото се предписвало всяка четвърта година да се допуска и избира за съдия (не само за съдебен заседател, както предлагали българите католици) православен българин, „ако народът намира някого между тях достоен за това звание”. Този факт още веднъж показва, че между бежанците е имало доста православни българи, и във Виена, като знаели за това, решили да вземат предвид и техните интереси. Специално за българите, настанени в Брадичени, проф. Л. Милетич предполага, че били главно от Копиловци, защото нарекли общината си „албанска”. Интересно е да се спомене, че на българските общини било разрешено да имат свои печати — гербове. Така например в Крайова те си избрали герб, на който бил изобразен лъв, а под краката му — слънце и звезда.
През 1725 г. за никополски католически епископ на българите павликяни, повечето от които избягали във Влашко, бил назначен Никола Станиславов от Чипровци, чиито братя били едни от ръководителите на въстанието. Поддържан от императорския двор и от чипровските българи, които по данни от същия период наброявали само в Крайова около 600 души, той подхванал пропаганда за преселването на територията на Австрийската империя на още българи павликяни от Никополската епископия. Въпреки трудностите от 1726 г, до 1730 г. над 300 павликянски семейства (около 2000 души) от селата Ореше, Белене, Трънчовица и др. се прехвърлили тайно във Влашко. Те се настанили временно в с. Излаз и в Крайова, а после и в Римник и Брадичени, като увеличили твърде много броя на българските преселници отвъд Дунава.
Очакванията на новите емигранти за по-добър живот, отколкото при османските поробители, не се сбъднали. Те нямали никакви привилегии, а и не били особено привързани към католицизма. Искали своя самостоятелна черква и свещеник в Крайова, отделно от тези на чипровчаните. След дълги пререкания през 1731 г. австрийските власти им разрешили да се заселят в с. Юрич. След тази година липсват сведения за съдбата им.
Избухналата през 1737 г. война между Австрийската и Османската империя породила нови надежди у българските изгнаници. Макар и вече възрастен, Михаил Станиславов — един от някогашните ръководители на въстанието, се заел да формира (със съгласието на Придворния военен съвет) българско народно опълчение от потомците на чипровските и на други бежанци, с което да воюва с османците и да вдигне ново въстание в България. Той успял да организира няколко български дружини, наброяващи „няколко хиляди души”. Всичко било готово, но под благовиден предлог Виенският двор осуетил тази благородна инициатива [207].
В края на октомври 1737 г. една османска армия успяла да изтласка противника от Влашко. На българите емигранти се наложило още веднъж да бягат с австрийските войски, като оставили всичките си имоти и покъщнина. Голи и боси, без покрив и подкрепа, бежанците се пръснали по горите в Седмиградско. В едно писмо до папата от 11 юли 1738 г. епископ Никола Станиславов му съобщава, че около 200 български семейства избягали в Седмиградско в началото на зимата и той лично ги заварил в края на същата зима в горите, все под открито небе, на студа; че тогава само от глад били измрели повече от 20 семейства и османците отново успели да заробят много бежанци, за откупуването на които били нужни средства.
Отново се разпилели българските бежанци. Във Влашко се завърнали около 70 семейства на православни българи. Останалите в Седмиградско над 100 български семейства продължили трудния си живот в Алвикц, Дева, Алба Юлия и Сибиу Същевременно те изпратили чипровчанина Александър Томянин да води преговори във Виена и да моли да им се определи ново място за заселване в Банат, където били вече настанени други българи павликяни. Последните се закрепили в Бешенов — селище по главния път към Сегедин, където очаквали завършването на войната.
През периода 1738—1741 г., след като били известно време в Алвинц, близо 5000 павликяни, чипровски и други българи се приютили в Банат — в Бешенов и Винга. Българи се настанили и в близките до Бешенов села Лаврин, Изгар, Физеш, където до края на XIX в. запазили българското си име и език. Много помагал на всички българи — католици и православни, епископ Никола Станиславов, който през 1741 г. бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад. А тук се намирали повечето от посочените селища на български бежанци.
От бежанците, достигнали до Седмиградско след 1737 г., 12 семейства се приютили в селата около Сибиу, Голям Чергед (дн. Голям Чергул), Малък Чергед (дн. Малък Чергул), Баумгартен (дн. Булгарт) и Райхсдорфен (дн. Рушиор). Техни потомци имало тук и в края на XIX в., когато вече останало само българското им име, а говорели на влашки език. Онези, които живеели в Малък Чергед, станали протестанти, а в Голям Чергед — униати. Но и след два века живот в чужбина потомците на чипровските бежанци пак се отличавали с фанатичната си привързаност към старите обичаи, гордеели се, че са българи [208].
През 1741 г. във Винга заедно с католиците дошли и много православни чипровски българи. В документ от 1743 г. се казва, че „по-голямата част от тия техни православни братя се отзовали след Белградския мир на поканата на влашкия воевода и се върнали назад във Влашко”. Но някои от тях все пак останали с католиците и с тях дошли в Банат. По всичко личи, че те не са били толкова много. В един опис от Винга от 1756 г. като „староверски” (православни) семейства в града са посочени само десетина.
Освен в Бешенов и Винга в края на XIX в. проф. Л. Милетич е издирил потомци на чипровските българи и на други бежанци след въстанието през 1688 г. в Банатска област и в селищата Нова Винга, Дента, Бренцье, Болгартелец, Могош, Канак, Лухачфалва, Кочохат, Регендорф, Иваново, Секлелкеве и Бока.
Според статистиката през 1900 г. в Банат имало 10 944 българи, през 1910 г. — 13 536 в 22 селища. Сочат се и други селища, населени частично с българи, които днес се намират на територията на Румъния, Унгария и Югославия. След Освобождението част от българите се завърнали от Банат и се настанили в селата Бърдарски геран, Белослатинско; Гостиля и Брегаре, Оряховско; Драгомирово, Свищовско; Асеново, Никополско и др. Според проф. К. Телбизов към 1930 г. в Банат (в румънското владение на тази област) е имало 12 000 българи, в югославската му част — 6000 българи, и в България се завърнали около 6000 души, всички потомци на бежанците от въстанието през 1688 г. [209]
Между градовете и селата, в които се заселили бежанците от Чипровското въстание, а после и техните потомци, трябва да посочим и Темешвар (дн. Тимишоара). Тук българската бежанска колония през 1726 г. получила разрешение да търгува с Банат, но не успяла да изгради своя община в същия град. Активна била и българската колония в Сибиу, където видният чипровчанин отец Гаврил Манчич през 1696 г. успял да издейства от градските власти да се прекратят преследванията на българите изгнаници, на които отначало не се позволявало даже да пренощуват в града, а били задължени да стануват вън от него.
Установилите се в Алвинц през 1735 г. българи били повече от Копиловци, начело с известната фамилия Качамагови. Но тук имало и чипровчани — например вдовицата на Матей Кнежевич със сина си Антон [210]. Преселниците в този град съхранили своето народностно съзнание. В едно изложение до австрийската императрица Мария Терезия от 1750 г., подписано от представителите им Франциск Прентич и Илия Каталенин, те пишат, че винаги са били верни „на унаследената си омраза към османския поробител”, че „нашите предци поискаха да отърсят от плещите си ярема на варварското робство” и „изоставиха в България дом и отечество, богатства и имоти, предпочитайки да бъдат изгнаници от бащината си земя, отколкото да робуват” [211].
Проф. К. Телбизов съобщава, че скоро след установяването на чипровските бежанци във Влашко, преследвани от османските войски и маджарските им наемници, както и от татарски орди, мнозина от тях били избити. Известна част от тях били отведени в робство отвъд Черно море, вероятно на Кримския полуостров, където било Татарското ханство. Понататъшната им съдба е неизвестна.
Има сведения, че в желанието си да се спасят и укрият по-далече от преследвачите, някои чипровски българи се добрали чак до Бесарабия [212].
Много от бежанците, вероятно измежду православните българи, останали във Влашко докъм края на XVIII в., правили многократно постъпки пред османската власт да се завърнат в родния си край. В края на XVIII в. те получили такова разрешение, но при следните условия: някогашните въстаници и бежанци българи да се заселят не в балканските места (Чипровци, Железна, Копиловци и др.), а във Видинската и съседните на нея равнинни каази; те да не се бунтуват и да бъдат покорни и верни на османската държава — в противен случай ще бъдат безпощадно наказвани и изтребени; преселниците вече да не говорят български, а влашки език.
Завърналите се в отечеството били настанени около р. Дунав, в поречието на р. Тимок и на други места във Видинско — в селата Ново село, Кошава, Делейна, Брегово, Неговановци, Флорентия и др. [213]
Още по-внимателни издирвания може би ще ни насочат към нови селища и краища, където преди 300 години са намерили убежище участниците в Чипровското въстание и техните семейства, в България и извън нейните граници. Защото такова масово бягство и разселване на българи, при това оставили трайни следи в много места, където се установявали, не е познато след потушаването на друго българско въстание по време на османското владичество.
Чипровци и други селища останали задълго обезлюдени след погрома на въстанието. Но родните места живеели в съзнанието на потомците на чипровските въстаници. Те носели в сърцата си неугасимия български дух, готовност да се борят както славните си предци за свободата на отечеството.

ТЕ ЗАПАЛИХА ФАКЕЛА…

Нашият разказ няма да бъде пълен, ако не споменем и за онези чипровски и други български дейци, които подготвили въстанието и след разгрома му продължили да служат на отечеството и народа предано и всеотдайно.
За съжаление до нас не са достигнали подробни биографични и други сведения за повечето от тях. Но и това, което е известно, би могло да даде представа за дейността им, посветена на отечеството. А те наистина са били борци, просветители, въстанически ръководители, пламенни патриоти, радетели за свободна българска държава и народ. Образите на най-бележитите от тях се извисяват с мълчаливо величие, сурова непреклонност, жертвоготовност и целеустременост.
Трудно е да се даде точна оценка за приоритета на един или друг от тях. Защото невинаги могат да се премерят горещото родолюбие, действителният принос за осъществяването на голямата цел. Налице е един интересен факт — мнозина от чипровските дейци били свързани с родствени връзки, носели едно и също фамилно име. Ще разкажем за някои от тях по „фамилен” ред.
Единодушно е мнението, че над всички се откроява Петър Богдан Бакшев. Доскоро за него се знаеше сравнително малко, но който проследи продължителната, високоотговорна и целенасочена дейност на Петър Богдан Бакшев, както е сторил в книгата си за него Б. Димитров [214], не може да не му отреди заслужено първенството измежду всички чипровски и други български дейци от онази славна епоха.
Той е роден през 1601 г. в Чипровци. Дали му името Богдан, а Петър го нарекли след постъпването му във Францисканския орден — може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан. Предполага се, че произхожда от семейство на търговец или занаятчия. Постъпил на учение и „послушничество” през 1612 г. във францисканския манастир в Чипровци и тъй като бил способен, епископ Петър Солинат го взел изцяло под свое покровителство. През 1618 г. го приели в редовете на монасите католици от ордена на францисканците, след това учил в католическото училище в Анкона, Италия, а през 1623—1627 г. в Клементинската колегия, по-висше духовно училище в Рим. След кратък престой в Чипровци епископ Илия Маринов отново изпратил Петър Богдан да учи в Италия — до 1630 г., когато окончателно се завърнал в родното си място. Владеел много езици: латински, италиански, гръцки, хърватски, сръбски, руски, влашки, турски. Отличавал се с голямата си любов към книгите и историята и разбирал изключителната важност и нужда от народна просвета, от добре уредени училища за българските деца.
На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос. През тези години по негова инициатива започнала и подготовката за въстание. Все по това време се проявил и като книжовник — превел в Чипровци и отпечатал в Рим (1638) първата си книга. През 1637 г. бил назначен за помощник на епископ Илия Маринов, а след година — утвърден за галиполски епископ, въпреки че по това време около Мраморно море и на полуостров Галиполи не живеели никакви католици. На 17 юли 1641 г. заел мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов. Едновременно с това той бил назначен и за апостолически викарий във Влашко и Молдова. Петър Богдан успял да издейства от Ватикана Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влашко и Молдова. Петър Богдан станал първият софийски католически архиепископ (1642). През същата година излязла от печат нова негова преводна книга — „Благосъкровище небесно” (разкази за живота на Мария Богородица).
Следващата стъпка, която предприел Петър Богдан, била да настоява за издигането на Българската кустодия в самостоятелна Българска католическа провинция. Папският двор във Ватикана обсъдил и това предложение и не след дълго го утвърдил.
За продължилата близо 45 години дейност на Петър Богдан, свързана с подготовката на Чипровското въстание, вече разказахме. Заедно с това той пишел и превеждал книги, някои от които останали в ръкопис. Но главните цели, които преследвал, си оставали подготовката на българско или балканско християнско въстание и осигуряването на помощ от свободните европейски страни. Петър Богдан искал да спечели всички сили, които биха помогнали да се разгроми Османската империя и да се изтласкат поробителите далеч от Балканите и Европа. На това посветил целия си живот — до последния миг през септември 1674 г. в Чипровци.
Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Особено за това, че успял да спечели много свои помощници и последователи за делото във всички краища на страната. Увлякъл ги със своите родолюбиви идеи и стремежи за свободна българска държава, със своя организаторски замах и кипяща енергия.
Андрей (Андреа) Богдан. Племенник на архиепископ Петър Богдан, роден също в Чипровци. На младини в продължение на шест години учил в католическия колеж в Лорето, след което бил изпратен като мисионер в Призрен. Известно време служел като свещеник в гр. Прищина. През 1650—1655 г. бил архиепископ на Охридската българска католическа архиепископия, а след това — на архиепископията в Скопие. През 1679 г. се разболял и се оттеглил от поста си. Починал през 1683 г. Като се има предвид дългогодишната служба на Андрей Богдан, изглежда, че е роден около 1615—1620 г. и бил архиепископ около четвърт век [215].
Трети архиепископ от рода на Бакшевите от Чипровци бил още един Петър Богдан, за когото в ръкописа си „История на Сърбия” Петър Богдан Бакшев пише, че е „негов племенник” и е учил в училището в Чипровци.
И вторият Петър Богдан бил също „учен” и най-напред го назначили за епископ на гр. Шкодра, Албания, където имало католици. През 1679 г. бил издигнат за архиепископ на Скопския диоцез. Той е автор на едно оригинално съчинение, написано стилно и с ерудиция едновременно на два езика — италиански и албански, отпечатано през 1685 г. в гр. Падуа, Италия. То било предназначено за католиците в Албания и се наричало „Описание на проповедниците на Христос, спасителят на света” [216]. Трябва да отбележим, че за това съчинение не е посочено, че е от български автор и липсва в обзорите за книги от чипровски автори или от Чипровската книжовна школа. Петър Богдан е бил скопски архиепископ през 1688— 1689 г., по времето на Чипровското въстание и на т. нар. Карпошово въстание в Македония. След 1689 г. следите му се губят, възможно е да е бил убит. Известен е и неговият племенник — Иван Богдан, католически мисионер в Скопския диоцез [217]. От същата фамилия през 1721 г. в Дева се среща името на Михаил Бакшев — съдия на българската бежанска община.
Друга голяма фигура от Чипровци в освободителното движение през XVII в. бил Петър Парчевич, католически църковен деец, блестящ дипломат, политик и оратор, един от най-образованите за онази епоха българи. Неговата дейност била преди всичко политическа. Той се нарежда сред първите представители на зараждащата се българска интелигенция преди няколко столетия [218].
Роден е около 1612 г. в семейството на Михаил Парчев и вероятно след като учил в родния си град към 1623 г. заминал за Лорето, за да продължи в известния по онова време Илирийски колеж. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика.
Не е известно с какво се е занимавал Петър Парчевич през 1637—1643 г. Възможно е да е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата при папския двор, защото през май 1643 г. архиепископ Петър Богдан отправил молба до нея да върне Парчевич в България, където имало нужда от свещеници. Той се завърнал, но стоял малко в Чипровци — от пролетта до есента на 1644 г., когато бил назначен за секретар на марцианополския архиепископ Марко Бандулович и трябвало да замине за Молдова, където се установил Бандулович, въпреки че седалището му било в Българско. От 1647 г. П. Парчевич започнал да изпълнява поверителни дипломатически поръчения, свързани със създаването на съюз на европейските държави срещу Османската империя. Дипломатическите му мисии се редували една след друга. Навсякъде с жар отстоявал каузата за освобождението на поробения български народ, за война с Османската империя и прогонването на войските й от Европа.
През 1654 г. Петър Парчевич бил назначен за апостолически викарий в Молдова, а от 1656 г. — за марцианополски архиепископ. Компрометиран пред султанския двор заради своята политическа и дипломатическа дейност, той прекарал в чужбина (главно във Влашко и Молдова) почти целия си живот, но не забравил поробените си братя и свидния роден край. И докато дипломатът Петър Парчевич бил поощряван и от австрийския император Фердинанд III, който през 1657 г. го удостоил с титла императорски съветник, римската църква не одобрявала неговата извънцърковна дейност и не била доволна от духовника Парчевич, тъй като той месеци и години бил далеч от архиепископията си. Дори през 1661 г. му било отнето архиепископството. Принудил се да приеме някаква дребна църковна служба в гр. Оломоуц до „реабилитирането” му през 1668 г. Но когато продължил политическата си дейност, отношенията му с папата пак се влошили и останали такива до смъртта му — починал в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим, без да дочака въстанието от 1688 г. и да се порадва на първите големи поражения на поробителите след създаването на антиосманския съюз между Полша, Австрийската империя, Венеция и Русия, за който той ратувал през целия си живот като български патриот, дипломат и далновиден политик.
Един от представителите на този род — Антон (Антоний) Парчевич, бил между градските първенци, членове на общинския съвет на Чипровци, през 1680 г., а вероятно и по време на самото въстание. Каква е била родствената му връзка с Петър Парчевич, не е известно, но се е проявил като известна личност и вървял по пътя на своя именит сродник [219]. Съществува мнение, че Парчевичи произхождат от по-стар „болярски” род — Кучевичи. Прадядото на Петър Парчевич имал четирима синове, които имали много потомци. А що се отнася до предположенията, че Парчевичи дошли от друго място, тъй като вероятно са били преследвани и намерили убежище в Чипровци — някога по-спокойно място, това засега не може да се потвърди или отрече [220].
Много от роднините на Петър Парчевич след въстанието избягали след австрийските войски и се заселили в Хърватско и Словения. Изрично се споменават членовете на семейство Черкич-Парчевич. Един от тях, Фрейхер Черкич-Парчевич, бил офицер в австрийската армия, подполковник и командир на 53-ти Палфиерски полк и починал на 4 февруари 1795 г. в Осиек, Хърватско [221].
Друг бележит чипровски деец от XVII в., изявил се като един от непосредствените ръководители на въстанието, бил Георги Пеячевич, син на Матей Пеячевич. Техният род имал роднински връзки с този на Кнежевичите. Дори проф. Л. Милетич го нарича Георги Кнежевич Пеячевич и сочи, че е роден през 1655 г. и е починал на 18 март 1725 г. в гр. Буч (дн. Бач), Унгария. С какво се е занимавал преди въстанието не е известно. Георги Пеячевич се проявява главно като военен ръководител още от началото на 1688 г. до разгрома на въстанието, както и после в редовете на австрийската армия.
Командир на българската конна доброволческа (въстаническа) дружина, той я предвождал умело и храбро още „при завладяването на крепостта Оршова”. После бил начело на българските въстанически чети и дружини, с които първоначално заел Кутловица и победил в няколко сражения османците, татарите и маджарските наемници на граф Текели. След погрома на въстанието Георги Пеячевич успял да организира една силна българска дружина от около 600 души, с която охранявал оцелялото чипровско население при бягството му през Дунава във Влашко. Участвал в напредването на хабсбургските войски до Ниш, Пирот, Драгоман, близо до София и до разореното вече Чипровци. През тази и други войни Придворният военен съвет му възлагал поръчения, изпълнението на които изисквало голяма смелост, хладнокръвие и съобразителност. Заедно със своите братя Никола (роден около 1650 г., известно време кнез на Чипровци), Иван и Марко той се поставил изцяло на разположение на хабсбургския двор. Служил като военен директор на пощата в градовете Бая, Чаталя и Егреш, където по същото време е бил театърът на военните действия. Изпълнявал куриерски задачи за предаването на важни военни разпореждания, както например при сражението за гр. Сента на 11 септември 1697 г. През 1708 г., макар и вече възрастен, пътувал тайно до Цариград като императорски куриер. За заслугите на Пеячевич и на братята му към Австрийската империя император Карл VI през 1712 г. ги удостоил с благородническата титла барон. Самият Пеячевич представил доказателства, че неговото семейство наистина било „благородно” и от „старо време”.
Дълго време Георги Пеячевич бил заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария. Починал на 70 години, уважаван и почитан като храбър и корав българин.
Неговият баща, Матей Пеячевич, също бил един от ръководителите (според някои сведения — пръв) на въстанието. Той загинал при отбраната на родния си град. Братът на Георги — Марко Пеячевич, забогатял през войните, купил имения в селищата Верьоце, Рума, Рестфалу и др. в Южна Унгария, както и в Нашица и Подгорац в Словения, които оставил на своя син Йосиф Пеячевич, почетен с графска титла през 1772 г. От потомците на другия брат Никола произхожда видният католически духовник, философ, професор по богословие и писател Яков (Якоб) Пеячевич, роден в Чипровци около 1676 г. Отначало учил в колежа в Лорето, а през 1706 г. постъпил в ордена на йезуитите. До 1721 г. останал в Хърватско и Унгария — в градовете Будим-Ерлау и Тирлау, а също и в Загреб, където бил преподавател в университета по философия. Завърнал се в Лорето като главен изповедник на „илирийския народ” (славяните католици в Босна, Дубровник и др.), а от 1725 г. бил определен да служи в черквата „Св. Петър” във Ватикана. В края на 1728 г. станал ръководител (супериор) на йезуитския колегиум в Осиек, Хърватско, а после (1729—1731 г.) и в гр. Фюнфкирхен. През периода 1731— 1738 г. бил ректор на католическите училища в Пожега, Загреб и отново във Фюнфкирхен, където на 14 юли 1738 г. го заварила смъртта. Яков Пеячевич е автор на труда „Сбито изложение на старите и нови географски сборници, или географско изложение на Европа, Азия, Африка и Америка” (Загреб, 1714).
От същото семейство е и Франц-Ксавер Пеячевич (1707—1781), професор по философия, член на йезуитския орден, историк и писател. Автор е на книгите: „Противоречия между Източната и Западната църкви за първенството и допълване на символите”, „Седем книги за геологическата догма, за геологическите източници и единствения Бог на Троицата” и „История на Сърбия или 18 разговора за кралската държава и религията на Сърбия от възникването й до края”, написани на латински.
Пак от тази фамилия (вероятно братовчед или чичо на Георги Пеячевич) бил Марко Пеячевич, провинциален викарий на Българската католическа провинция по време на въстанието. Учил в гр. Перуджа, Италия, около 1676 г. Той също участвал активно във въстанието и след неговото потушаване заедно с други чипровски духовници първоначално се настанил в манастира „Св. Мариам Ниграм” в Карансебеш. През 1693 г. се преместил в Сибиу, а след това станал игумен на манастира „Св. Франциск” до влашката столица Търговище [222]. Интересно е да се отбележи, че един представител на този голям чипровски род — Гавраил Пеячевич, роден през 1839 г., бил кандидат заедно с Александър Батенберг за български княз през 1879 г. [223]
Друг виден чипровчанин от това време бил архиепископ Стефан Кнежевич (Кнежев, Княжевич), роден през 1621 г., известен от италиански документи и като Стефано ди Конти. След смъртта на Петър Богдан той бил негов приемник (1677—1691) не само като софийски католически архиепископ, но и като един от главните организатори на подготвяното въстание. Вече споменахме за написаното на 22 октомври 1688 г. изложение, с което известил папата за преживяното при погрома. Преди въстанието настоявал пред австрийския император за помощ, като го убеждавал, че „народът е готов да въстане”. През 1689 г. бил с българските бежанци във влашката столица Търговище, после в Седмиградско. Изтерзан от толкова скитания и премеждия Стефан Кнежевич починал в Сибиу на 28 октомври 1691 г. По-късно останките му били пренесени в католическата черква в Алба Юлия [224].
За произхода на рода Кнежевичи се знае малко. Твърди се, че той също бил „болярски” и произхождал от старо селище до днешния град Кнежа, Врачанско, където притежавал някога феодално имение. Повече са данните за родствени връзки на Кнежевичи с Пеячевичи, Парчевичи и други чипровски родове.
Още един представител на рода, Иван Стефанов Кнежев[ич] — Джовани Стефано ди Конти, вероятно племенник на Стефан Кнежевич, по-късно също станал глава на Софийската католическа архиепископия [225]. Като градски първенец, член на общинския съвет в Чипровци към 1680 г., се посочва и Марко Кнежевич [226]. Друг Кнежевич — Никола, странствал като православен калугер в Македония и Сърбия [227]. Сред имената на бежанците в Алвинц в през 1733 г. откриваме имената на Матей Кнежевич и Антон Кнежевич.
Забележителна личност бил и Франческо (Франко) Марканич, кнез на Чипровци близо две десетилетия (с малки прекъсвания) — от 1630 до 1649 г. Той бил отличен майстор златар. Известна е обковата му на едно евангелие, поръчано от угровлашкия православен митрополит. Познавал се лично с влашкия княз Матей Басараб и имал голям авторитет пред него. Бил активен политически деец и един от организаторите на въстанието, за което не жалил средства и сили, и подкрепял изцяло делото на архиепископ Петър Богдан. Именно на него, като на „приятел и господар” Петър Богдан посветил първата си книга през 1638 г. Кнез на Чипровци през 1637 г. бил и Матей Марканич, навярно баща или брат на Франческо Марканич [228].
Достойно място сред чипровските дейци на българското освободително движение през XVII—XVIII в. заемат и Станиславови. Пръв от тях е Филип Станиславов (1610—1674). Макар че не бил роден в Чипровци (което споменахме вече), дейността му по организирането на борбата на българския народ за освобождение била изцяло свързана с чипровчани. Нещо повече, след 1662 г., когато по нареждане на папата бил отстранен от длъжността никополски епископ, той прекарал дълго време в Чипровци, където работил с Петър Богдан. Изглежда, че по същото време в Чипровци се установили и други членове от фамилията.
Отначало Филип Станиславов учил в Илирийския колеж в Лорето (1627—1633), а после, от 1635 до 1647 г., бил „апостолически мисионер” и свещеник. Работил и две години в папския двор като преводач на славянски езици. От 1648 г. до 1662 г. бил епископ на Никополската епархия (и отново през 1673—1674). Водил живот, изпълнен с лишения, но залагал извънредно много за развитието на учебно-просветното дело сред българите. С такава цел подготвил и отпечатал молитвения сборник „Абагар”. Филип Станиславов оставил и една непубликувана ръкописна книга от 200 страници — преведен от латински сборник от XVI в., съдържащ котирани текстове на литургии, богато украсен с миниатюри (сега се съхранява в документалната библиотека „Батъансум” в Алба Юлия). Сигурно този ръкопис бил опазен и изнесен след въстанието от някой негов родственик. Радетел за освобождението на своя поробен народ, епископ Филип Станиславов бил преследван непрекъснато от османската власт. Като българин със силно изразено народностно самочувствие (той произхождал от павликянско семейство) и като един от нашите първи книжовници, той си спечелил и недоволството на римската църква. Във Ватикана са запазени негови писма изложения, които съдържат интересни данни за живота на българите през XVII в. [229]
По време на въстанието като предводители на въстанически чети се проявили и племенниците на Филип Станиславов — братята Иван и Михаил. Те участвали в битките при Кутловица, за Чипровци и другаде. За Иван Станиславов се сочи, че бил “dux” (водител), или пък „vexillarius” (знаменосец) на въстаниците и загинал в жестоката и неравна битка за Чипровци. Един негов син или племенник бил пленен и принуден насила да приеме исляма. След 23 години той успял да избяга и през 1711 г. намерил чипровски изгнаници в Седмиградско, в Алба Юлия, където отново се върнал към католицизма [230].
Може би по молба на роднини на Иван Станиславов, с цел да се уреди положението им. през 1725 г. видни българи католици свидетелстват, че той взел най-активно участие в Чипровското въстание, особено в битката при Кутловица, като „vocatus” (защитник, предводител), както и брат му Михаил, и че изгубил по време на въстанието 8 члена от семейството си. В друг документ от 1726 г. Иван Станиславов е наречен „dux reliquorum” (забележителен водач).
След разгрома на въстанието Станиславовият род се разпръснал във Влашко и Седмиградско и през 1745 г. австрийският император удостоил с благородническа титла заради заслугите им пред империята епископ Никола Станиславов и братята му Михаил и Георги. Епископ Филип Станиславов имал още един братовчед със същото име, който бил католически духовник повече от 50 години и умрял в дълбока старост през 1713 г.
Никола Станиславов вероятно е бил син на Иван Станиславов. Учил дълго време в Лорето, бил твърде образован, „опитен лектор” и владеел влашки, латински, немски и италиански език. На 25 септември 1725 г. папата го провъзгласил за никополски епископ. А две години преди това бил избран за провинциален викарий на францисканците католици в Българско и Влашко.
След 1737 г., когато българските бежанци били принудени да бягат от Влашко, към тях се присъединил и епископ Никола Станиславов. През 1740 г. той бил назначен от хабсбургския двор за управител на комитата Чанад с права и над православното население в тази област.
Сред чипровските дейци, дали своя значителен принос за повдигането на народностния дух на българите в Северозападна България, достойно място заема учителят Иван Лилов (1601 —1667). Връстник на Петър Богдан, той също учил в Италия. Завърнал се и поискал да замине за Унгария като католически мисионер, но му предложили да стане учител в родния си град. Благодарение на него и с помощта на Петър Богдан и на градските първенци чипровското училище след 1635 г. прераснало в по-висше учебно заведение, което подготвяло учители и католически свещеници. В него получили образоването си будни младежи не само от Чипровци, но и от други селища в страната. Мнозина от тях продължили да следвар в чужбина. Иван Лилов възпитавал у своите ученици родолюбие и допринесъл много за народностното пробуждане на тези, които след това десетилетия наред подготвяли народа ни за въстание.
Макар и роден в Босна, не можем да отминем Петър (Злойутрич) Солинат — софийски католически епископ от 1613 до 1623 г. Неговото постоянно седалище (а също и на приемниците му) се намирало в Чипровци, където отначало бил свещеник. Петър Солинат направил много не само за засилването на католическата пропаганда в България, но и за превръщането на Чипровци в истинско културно-просветно средище. Най-изтъкнатите български католически дейци и духовници, родени през първото десетилетие на XVII в., получили образованието си в Италия благодарение на неговото застъпничество.
Достоен продължител на делото на първия български католически епископ бил чипровчанинът Илия Маринов, роден около 1577—1578 г. Завършил Клементинския колеж, а после и юридически науки в Римския университет. През 1614 г. се установил като свещеник в Чипровци. Образован, добре подготвен и известен сред населението, той бил назначен за приемник на Петър Солинат през 1624 г. и останал начело на епископията до 1641 г. Макар и със сравнително умерени възгледи Илия Маринов бил преследван и арестуван неведнъж от османската власт [231].
Дали Илия Маринов и Богдан Маринов — един от военните ръководители на въстанието, са издънки от един род, не е известно. Роден в Чипровци през 1644 г., той умрял на 16 януари 1721 г. в гр. Нови Сад като „Деодат (Богдан) Маринович, инак наричан полковник Богдан”. Неговото семейство било сродено с Парчевичи и Пеячевичи.
От всичко, което вече разказахме за него става ясно, че Богдан Маринов също е бил един от онези български патриоти през XVII в., чието име ще остане завинаги не само в летописите на въстанието, но и на българската история [232]. А Павел Маринов (Паоло Марини) от Чипровци, бил изпратен от местната община във Ватикана като „nobile” (градски първенец), за да запознае Конгрегацията (вероятно малко преди въстанието) с положението на българите и с молба за помощ за освобождението им [233].
Често споменавахме в нашето изложение и за Франческо (Франциск, Франко) Соимирович. Роден е през 1614 г., учил е в Италия, след което се завърнал в Чипровци. Проявил се като активен помощник на Петър Богдан още в началото на своята църковна и обществена дейност. Владеел турски, влашки, латински, италиански, сръбски и други езици.
Франческо Соимирович се проявил и като книжовник — оставил ръкопис „История на Сърбия”. Известно време служил като генерален викарий на Българската католическа провинция, а преди това — като кустос и гвардианин (секретар) на Петър Богдан. Бил негов чест спътник при обиколките му из Българско и Влашко. Например през 1637 и 1640 г. двамата били във Влашко и водили успешна борба да си възвърнат основания някога от чипровски търговци католически манастир близо до Търговище. По това време Франческо Соимирович бил вече съдия на Конгрегацията за българските и влашките земи. И той като Петър Парчевич изпълнявал дипломатически поръчения. През 1650 г. бил назначен за призренски, а от 1655 г. — и за охридски архиепископ. В 1663 г. поел управлението на Никополската католическа епископия на мястото на отстранения Филип Станиславов. След много скитания и гонения от османската власт през 1673—1675 г. Франческо Соимирович останал в Чипровци в очакване на нова църковна длъжност и тук умрял [234].
Кръстьо (Христофор) Пейкич е роден в Чипровци през 1665 г., макар някои изследователи да съобщават, че родното му място е Солун, а той лично в две от своите книги сочи, че е „од дом Красту Пейкич от Чипровац…” [235]. Вероятно е учил най-напред в чипровското училище, а после (според документ, открит от Б. Димитров) в Лорето. Веднага след въстанието пристигнал в Рим, където следвал в продължение на девет години. След това работил като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи, а от 1705 до 1709 г. бил игумен в Дома на катекумите във Венеция. През следващите години бил енорийски свещеник в Алвинц, абат в епископията на Чанад, начело на католическата черква в гр. Пейч. Починал в Белград през 1731 г. като декан и първи каноник на новосъздадената тук католическа архиепископия. Кръстьо Пейкич се изявил като виден представител на Чипровската книжовна школа — автор е на шест книги, написани на „илирийски”, но владеел и италиански, турски, албански, сръбски и немски език [236].
В своите съчинения той с дълбоко вътрешно убеждение защитава правото на свобода и независимост на своята родина и настоява за сближение и обединение на силите на източноправославната и западната католическа църква за борба против исляма и неговите догми. Кръстьо Пейкич призовава европейските народи да изгонят османците от континента и да освободят поробените от тях християнски народи — преди всичко българите. Той често възхвалява Русия и руския цар Петър Велики като защитник на християнството, развива идеите за славянска солидарност. Обичта си към своя народ изразява винаги с най-топли думи: „мои сънародници”, „мой народ”, „съграждани”, „от нашата кръв”. Дори си позволява да критикува римската църква, че си затваряла очите за тежкото положение на българите под османско робство, а отдавала значение на своите религиозни мисии другаде — например в Индия: “… Смятам, че не са толкова ценни душите на Индия, за които Светият престол отделя толкова средства, колкото тези, които гинат пред очите ни в Европа (българите — б. а., П. Ч.)” [237].
Свързан с подготовката и провеждането на Чипровското въстание и с по-нататъшната съдба на българските бежанци в чужбина след неговия разгром бил и чипровчанинът Антон Стефанов. Получил образование в различни католически колежи в Италия, през 1677 г. той бил издигнат за никополски епископ. Още през лятото на същата година изпратил няколко писма до Конгрегацията с подробна информация за тежкото положение на населението в Българската католическа провинция, особено за плачевното състояние на християните в неговата епископия. Неспирните войни на Османската империя с Полша и Русия давали отражение и върху живота на нашия народ: „Теглата на настоящата война измъчват почти всички бедни павликяни или новопокръстени християни (католици — б. а., П. Ч.). Някои села изцяло побягват, а половината (жители — б.а., П.Ч.) на другите остават само за да споделят бедствия, страдания и злочестини…” [238] Преминал във Влашко поради преследванията на турците още през пролетта на 1687 г., Антон Стефанов станал дипломатически посредник между влашкия княз Шербан Кантакузин (1678— 1688) и императорския двор във Виена. Тук починал, след като положил много усилия да уреди положението на бежанците, установили се в пределите на Влашко и Австрийската империя.
Малко знаем за дейността и съдбата на Лука Андреин, командир на въстаническа чета, а според някои сведения и кнез на Чипровци през 1688 г. [239]
Марко Бандулович (Марко Бандини) от Скопие пребивавал известно време в Чипровци и бил един от помощниците на Петър Богдан. Известно време работил като мисионер в Босна, после в Унгария и Австрийската империя. От 1643 до 1655 г. бил начело на Марцианополската архиепископия, която обхващала земите в Североизточна България и Молдова. Той е автор на описание на Молдова с ценни исторически и други сведения. Андрей Богославич бил монах в Чипровския манастир около 1623 г. и католически деец във Влашко и Молдова. Павел Никпетрич от Чипровци бил първият на Българската католическа кустодия. Яков Леер — игумен на манастира в Алба Юлия (1746—1748), издал през 1747 г. книга за чипровската „чудотворна” икона и починал през 1756 г. в Алвинц. Михаил Гроздич — игумен на българския католически манастир в гр. Караш (1768—1770), починал като енорийски свещеник в с. Поток, Седмиградско, през 1785 г. Той е автор на книга за българските ученици на „илирийски”, отпечатана през 1779 г. в Тимишоара. Не може да се отмине и потомъкът на чипровските бежанци Евсевий Ферменджин (Мартин Луков Ферменджин, 1845—1897). Завършил богословски университет във Виена, от 1868 до 1877 г. служил в манастирите във Винга, с. Равна, гр. Буковар и др. Съставил забележителната, често цитирана в нашата историческа наука книга „Acta Bulgariae ecclesiastica…”, отпечатана в Загреб. Автор е и на книгата „Последващи църковни дела в Босна с прибавени от издателя документи от регистрите от 925 до 1725 г.” През 1890 г. Евсевий Ферменджин бил избран за член на Хърватската академия на науките. Починал в гр. Нашице, Хърватско. Като автор на книги е познат и чипровчанинът Иван Дерводелин, игумен на католическия манастир в Алвинц от 1726 до 1730 г. Известен е и Блазиус Клайнер — лектор по богословие в училището на българите католици в Алвинц, написал ценна книга в три части с документи за българската история. Автор на книга хроника с данни за българските бежанци е Иван Катар, игумен на българския католически манастир в Букурещ от 1758 до 1764 г. Чипровчанинът Яков Бибич се утвърдил като виден представител на маджарската аристокрация през XVIII в. [240] Между бележитите български дейци от онова време често се споменава и името на Иван (Джовани) Деянович, роден в Чипровци. Учителствал четири години в Копиловци, след което заминал да продължи учението си в Италия. Известно време бил съдия в Българската католическа провинция, а от 1683 г. — неин генерален викарий. Съвременниците се отзовават най-ласкаво и за дейността му като „дяк” в Копиловци и като свещеник след въстанието. През 1689 — 1705 г. (след последната година се губят следите му, вероятно е починал) в Къмпулунг, Букурещ и на други места във Влашко Иван Деянович положил много грижи за подпомагането на съотечествениците си бежанци, за което непрекъснато настоявал пред Ватикана и влашките князе.
С добри дела се прославил и друг чипровчанин — Гаврил Манчич (Манчев, Габриеле Манчич). Роден около. 1660 г. и учил през 1681 г. в Перуджа, Италия. Участвал във въстанието, а после във Влашко и другаде споделил изгнаническата съдба на бегълците. От 1696 г. бил софийски католически архиепископ. Друг Габриел Манчич-Томашич от Чипровци през 1659—1660 г. бил апостолически викарий във Влашко, Молдова и Трансилвания. Матея Катич е познат като заможен чипровски търговец и общественик сред българите в Крайова. Родолюбец бил и Франко Лукин, кнез на Чипровци през 1653 г. Между заслужилите чипровски дейци се нареждат и Петър Югович — кнез на Чипровци през 1617—1618 г.; друг Петър Югович — игумен на чипровския католически манастир в началото на XVII в., Иван (Йоан) Югович — свещеник в католическата черква в Чипровци през 1665 г. Поп Тихо и поп Върбан били православни свещеници в Чипровци по време на въстанието и съдействали активно за участието на православното българско население в него.
С определен принос за просвещаването и народностното осъзнаване на българите в Чипровци и другаде през XVII в. са и Винченцо Матевич, учител в Чипровци през 1681—1684 г. (а вероятно и до самото въстание), завършил Илирийския колеж в Лорето; Петър (Пиетро) Митрококич от Чипровци, през 1632 г. на служба в католическата епископия в София; Влас Койчев (Блазио, Биаджо Койчевич) — софийски католически архиепископ през 1676—1677 г.; Марко Бабич — учител в Лорето през 1630 г., а после бил викарий на Антиварската архиепископия в Сърбия; Павел Маткович — съдия и висш служител в Българската кустодия около 1638 г.; Петър Кокич — кустос около средата на XVII в.; Георги Визич — кустос към 1665 г.; Павел Маркович — кустос; Винсенти Маринов — капелан на София; Иван Божи Човек (Джакомо Хомо Дей) — учил в Лорето около 1643 г., а после бил католически мисионер.
Интересна и малко известна е личността на Деодато (Богдан) Вукович, който се заселил във Влашко след въстанието и през 1696 г. дал препоръки на Гаврил Манчич (кандидат за софийски католически архиепископ), под които се подписал: „благородник и първенец (старейшина) на цялата българска народност.”
Заслуги към своите съграждани имали и чипровчаните Серафим Причин (Прино, Примов), който към 1661 г. бил кустос и викарий в католическата архиепископия в София, а през 1658 г. — капелан на черквата в Прокупле, Сърбия; Стефан Боглич, учител във Флоренция, игумен на манастира в Железна към 1661 г.; Георги Джиксанович, учил в Рим, към 1661 г. игумен на чипровския католически манастир; Марко Каролеич, учил в Италия, около 1661 г. мисионер в Банат; Петър Джурович, учил в Италия и Германия, игумен на манастира в Чипровци преди 1661 г.
Трябва да се отбележат и имената на Павел Йосич, духовник в Дева, избран през 1715 г. за софийски архиепископ; Антон Гунчич — основател на българския католически манастир в Римник, Влашко; Петър Дуралин, Павел Дуралин — дарители на същия манастир; Иван Делин — чипровски първенец към 1640 г., и пак Иван Делин — негов правнук, общественик и защитник на българските бежанци във Винга към средата на XVIII в.; Илия Каталенин — търговец в Алвинц, Павел Каталенин — български съдия в същия град, и двамата от Копиловци; Михаил Прентич — станал австрийски благородник; Георги Качамагов — получил титлата воевода от австрийската императрица Мария Терезия; Георги Бибич, Лука Бибич, Иван Бибич — от Копиловци, опора на заселените в Алвинц чипровски българи; Иван Радоич — католически свещеник, убит в Чипровци по време на въстанието; Петър Данчич — провинциален викарий, също убит тогава; Йероним Марич — католически свещеник, тежко ранен във въстанически боеве, успял да се спаси и после се установил в Полша; Александър Томянин — чипровски емигрантски деец в Седмиградско. Стефан Дуньов е роден във Винга в семейството на чипровски бежанци, офицер в австрийската армия. Той е един от малкото българи, сражавали се в отрядите на Джузепе Гарибалди през XIX в. [241] Леополд Косилков, Иван Косилков, Антон Лилин — писатели, родени във Винга. Последният е автор на няколко романа на немски език [242]. Йозеф Рил, роден във Винга, просветител и патриот, учител, издал през 1869 г. първия начален учебник — буквара „Пучелница”; Георги Петин, свещеник във Винга в средата на XVIII в., застъпвал се пред властите за чипровските бежанци.
Могат да се изброят още чипровски дейци, които имат принос за духовното пробуждане и за опазването на българщината не само в своя роден край, но и навсякъде, където се намирали. Удивително е, че само Чипровци, Копиловци и някои други селища от покрайнината дали на България още в средата на османското робство толкова много личности (някои от които известни и в чужбина), изпълнени с горещ патриотизъм, целеустременост и жажда за свобода. Тези български дейци — католически и православни духовници, учители, търговци, занаятчии, старейшини, монаси и др., не се побояли и работили всеотдайно за организирането на Чипровското въстание, а след неговия разгром — за опазването на народностния дух на българските бежанци и на тяхната вяра, че рано или късно милото им отечество ще бъде свободно.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Въпреки желанието да разкажем за всичко, свързано с въстанието, с Чипровци и покрайнината му, с борбите на българите в Северозападна и Западна България през XVII в., не смятаме, че сме успели да сторим това. Все още липсват нови конкретни факти, дати, имена, които биха изяснили по-пълно тази тема.
Често се позовавахме на откритите през последните години от Й. Списаревска и Б. Димитров документи в архивите на Ватикана, Виена и др. за Чипровския край през XVII в. И самата Й. Списаревска констатира със съжаление, че там не са намерени документи за подготовката, избухването и развоя на Чипровското въстание от 1688 г. [243] Естествено много от тях са били унищожени при разрушаването и опожаряването на Чипровци и другите селища, чиито жители масово участвали в неравния двубой с османските поробители. Освен това поради секретността на подготовката за въстание не всичко е могло да бъде документирано. Неведнъж, дори в писма и релации на висши католически духовници в България до папския двор — срещаме само намеци за едно или друго събитие или начинание. Това било предохранителна мярка в случай, че попадне в османски ръце. От друга страна, голямата цел, която преследвали българските католически дейци, била твърде далеч от интересите и политиката на Ватикана.
Независимо от всички трудности могат да се направят някои по-определени изводи за въстанието.
1. Чипровското въстание е израз на разгърналото се освободително движение на българския народ.
2. Въстанието е важен момент в родната история, който слага своя положителен отпечатък върху цялото й по-сетнешно развитие. Искрите от Чипровското въстание се разгарят в поредица от бунтове, особено в Северозападна и Западна България, през XVIII и XIX в.
3. Въстанието е израз на порасналото през XVII в. народностно самосъзнание на българите, на стремежа им да се освободят от робство, да се възстанови българската държава и да се постави редом със свободните европейски страни [244].
4. Въстанието е резултат и на социално-икономически промени, обхванали Османската империя през XVII в. То е израз и на зараждащите се възродителни процеси в българското общество.
5. Султанският двор нарежда въстанието да бъде жестоко потушено, за да не последват неговия пример и други райони и народности на Балканите.
6. Чипровското въстание допринася много за популяризирането на българската кауза и за издигането на българското име пред Европа. Още при подготовката му най-бележитите чипровчани — убедени патриоти и опитни политици, извършват немалко за противопоставянето на редица европейски държави на Османската империя. Дейността на такива забележителни личности като Петър Богдан, Петър Парчевич, Стефан Кнежевич, Антон Стефанов и др. е крачка напред към осъществяването на заветната цел.
7. Определянето на въстанието като Чипровско, независимо че обхваща значителна част от Северозападна и Западна България, е исторически оправдано и точно. Защото от Чипровци, това значително през средновековието занаятчийско, търговско и културно-просветно средище, се подхваща неговата шестдесетилетна подготовка, завършила с избухването му през 1688 г. Чипровци било център на въстанието, неговото знаме, последната крепост, устояла на напора на противника.
8. Разгромът на Чипровското въстание прокудил далече от родния край хиляди българи. През трудните години на изгнание те успели да запазят своя български дух и съзнанието си за народностна принадлежност, както и неугасимата надежда да се завърнат в „своята бащиния”, най-хубавото място на света: „Болье место не ща вида…”, както се пее в песента на българите, останали завинаги в Банат [245].
Макар времето да ни отдалечава от това събитие, стореното от хиляди българи от Северозападна България и най-вече от чипровчани, които преди 300 години се жертвали в името на народната свобода, е истински героизъм, пред който се прекланя нашето поколение.
 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
120. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
121. Цветкова, Б. Бурното седемнадесето столетие. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
122. Златарски, В. Български въстания и опити за въстания до средата на XIX в. — В: България 1000 години. Т. 1, С., 1930, с. 712.
123. Примерите са взети от: Писахме да се знае. Приписки и летописи. Състав. В. Начев и Н. Ферманджиев. С., 1984, с. 59, 67, 71, 75.
124. Димитров, Б. Цит. съч., с. 174, 176.
125. Йосифов, Й. Български въстания и опити за освобождение от турското иго (1393—1878). С., 1943, с. 15.
126. Димитров, Б. Цит. съч., с. 5.
127. Златарски, В. Цит. съч., с. 713; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233.
128. Димитров, Б. Цит.съч., с. 30; Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 6; Дуйчев, Ив. Първи прояви на духовно и политическо българско възраждане. — Просвета, 4, 1938—1939, № 1, 59—69; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, с. 160; Дуйчев, Ив. Символ на българщината. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
129. Димитров, Б. Цит. съч., с. 46; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965.
130. Димитров, Б. Цит. съч., с. 246; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233.
131. Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, 167—170.
132. Димитров, Б. Цит. съч., 50—52.
133. Димитров, Б. Цит. съч., с. 44.
134. Пак там.
135. Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски. връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, с. 165, 166.
136. Димитров, Стр. Традицията в борбата за възстановяване на българската държава. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 1, С., 1981, 227—247.
137. Димитров, Б. Цит. съч., с. 56.
138. Цухлев, Д. Цит. съч., с. 234; Йосифов, Й., Цит. съч., с. 24; Димитров, Б. Цит. съч., 53—54; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение на турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С, 1965, с. 173.
139. Златарски, В. Цит. съч., с. 714; Йосифов, Й. Цит. съч., с. 24; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 234.
140. Списаревска, Й. Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изв. Държ. архиви. Т. 52, 1986, 387—406.
141. Пак там.
142. Златарски, В. Цит. съч., с. 715; Цухлев, Д. Цит. съч., 234— 235.
143. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
144. Михайлова, Д. Цит. съч., с. 5, 13, 15, 16, 18, 21, 24, 41, 45, 52, 58; Осинин, Д. Срещу Огоста. Пътеписи. С., 1951, с. 347.
145. Йосифов, Й. Цит. съч., с. 27.
146. Тодоров, Р. Участието на челюстничани в Чипровското въстание. — Искра (Фердинанд), 5, № 221, 1, окт. 1938.
147. Страшимиров, А. Белоградчик. — Бълг. турист, 21, 1929, № 1. 3—6.
148. Плочин, Ал. Подвигът на стоте рудари. — В: Септ. слово, (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
149. Попов, С. Чипровското голямо въстание през 1688 година. Фердинанд, 1938, с. 39.
150. Шанов, В., Й. Захариев. Един турски ферман във връзка с Чипровското въстание и разрушението на Чипровци. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938, № 2, 56—62.
151. Дамянов. С. Това бе началото. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
152. Цухлев. Д. Цит. съч., с. 240.
153. Милетич. Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 30.
154. Schmith. N. Imperatores ottomanici. Tyrnaviae, 1760. Т. 2, р. 41.
155. Радонич. Й. Граф Джордже Бранкович и негово време. Београд, 1911, с. 318.
156. Йонов, М. Политиката на Австрия и политическите движения в България от края на XVI до края на XVII в. — Год. СУ. Филос.-истор. фак., 52, 1958. с. 255.
157. Милетич. Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 5.
158. Милетич, Л. Пак там.
159. Радонич, Й. Цит. съч.
160. Йонов. М. Цит. съч., с. 309.
161. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С, 1971, с. 67.
162. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 48.
163. Милетич, Л. Заселването на католишките българи в Седми-градско и Банат. С, 1897, с. 25, 26.
164. Чолпанов, Б. Военните действия по време на Чипровското въстание. — В: Чипровци. (1688—1968, С., 1971, 49—56. Граф Емерих Текели (отбелязван и като Имре Тьокьоли, 1657—1705), бил протестант, върл противник на Хабсбургската империя. От 1678 г. застанал начело на маджарските въстаници. Станал васал на османската държава, която през 1682 г. го признала за „крал” на Унгария. Но сближението с османците подронило авторитета му сред маджарския народ. През 1690 г., заподозрян в измама от османската власт, бил заловен и хвърлен в тъмница. Избивал българско население, опожарил и разрушил безжалостно много селища.
165. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седми-градско и Банат. С., 1897, с. 306.
166. Плочин, Ал. Цит. съч.
167. Георгиев, Ив. Георги Пеячевич (Водител на Чипровското въстание). — Наше слово (Фердинанд), № 695, 27 авг. 1938.
168. Военните действия през Чипровското въстание. — Чипровец, № 8, 17 септ. 1978.
169. Песента е записана от Жеко Бъчваров, учител в с. Стакевци в края на XIX в. Публикувана от Илия Николчин във видинския в-к „Червено знаме”.
170. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968 г.
171. Йонов, М. Цит. съч., с. 318.
172. Списаревска, Й. Цит. съч.
173. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65.
174. Списаревска, Й. Цит. съч.
175. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65.
176. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 306.
177. Радославов, Б. Цит. съч.
178. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 54.
179. Страшимиров, А. По Огоста (Догадки). — Бълг. турист, 15, 1923, № 7, 98—100.
180. Димитров, Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение. Ч. I. Пловдив, 1895, с. 104.
181. Петков, К. Село Голинци, Ломска околия, сега Младеново. Кратки географически и исторически бележки. Лом, 1948, 23—24.
182. По сведения на к. и. н. П. Кузманов, учител, роден в с. Медковец, автор на книги за миналото на този край.
183. По сведения на историка Г. Нешев.
184. 250 години от Чипровското въстание. 1688—1938. Фердинанд, 1939, с. 23.
185. Ковачев, Н. Топонимията на Троянско. С., 1969, с. 63.
186. Михайлова, Д. Цит. съч., с. 9, 13, 21, 23, 58, 59.
187. Страшимиров, А. По Огоста (Догадки). — Бълг. турист, 15, 1923, № 7.
188. Маринов, Д. Цит. съч., с. 143.
189. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
190. Пак там.
191. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 66. Не споделяме мнението на проф. Телбизов, че „по всяка вероятност бежанците (които се отправили към Албания — б. а., П. Ч.) са били главно албанци”. Защото вече посочихме, че това са потомци на македонски българи от селища, близо до Албания, чиито преселнически движения са проследени от Яранов, Д. — Цит. съч.
192. По сведения на писателя Димитър Мантов.
193. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 67.
194. Пак там.
195. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, 44—45.
196. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 68.
197. Пак там.
198. Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVII в. С., 1978, с. 95. Вж. и: Бьосендорфлер, Й. Колония чипрована у Осиеку. — Народна старина, 11, 1932, 213—221.
199. Иречек, К. История болгар. Одесса, 1878, с. 613.
200. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, 46—47.
201. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 69.
202. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. С., 1984, 11—12.
203. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат, С., 1897, 33—37.
204. Милетич, Л. Пак там.
205. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 95.
206. Телбизов, К. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Дух. култура, 44, № 10—11, 1964, 48—60.
207. Милетич, Л. Седмиградските българи. С., 1896.
208. Пак там, с. 3.
209. Телбизова, М., К. Телбизов. Народната носия на банатските българи. С., 1958, 1—2.
210. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 72—78, 82, 84, 87, 101, 188—190.
211. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. С., 1984, с. 19, 20, 49.
212. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 67.
213. Цухлев, Д. Цит. съч., с. 281.
214. Всички биографски сведения за Петър Богдан са главно от Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев — български политик и историк от XVII в. С., 1983.
215. Димитров, Б. Цит. съч., с. 39; Дуйчев, Ив. Нови данни за католишката пропаганда в Македония през XVII в. Макед. преглед, 11, 1938, № 1—2.
216. Радонич, Й. Римска курия в южнославянске земле од XV до XIX в. Београд, 1960, с. 387, 390.
217. Пак там, с. 373, 383.
218. Повече подробности за живота и делото на Петър Парчевич вж. в: Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. I, С., 1965; Дуйчев, Ив. Архиепископ Петър Парчевич. Политическото значение на българското католичество през XVII в. — Родина, 1, 1939, № 4, 5—19; Георгиев. Г. Петър Парчевич. — Дух. култура, 44, 1964, № 6—7. 46—50; Георгиев Г. Петър Парчевич. Исторически очерк. — Септ. слово (Михайловград). № 117, 20 ян. 1968; Цветкова, Б. Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив. — Изв. Държ. архиви. Т. 27, 1974, 144—152; И.шев. Ив. Парчевич и словото му. Фердинанд, 1926.
219. Минков, Цв. Чипровското въстание. С., 1938, с. 7.
220. Георгиев. Г. Петър Парчевич. Исторически очерк. — Септ. слово (Михайловград), № 117, 20 ян. 1968.
221. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С. 1897, с. 32.
222. Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVII в. С., 1978, с. 95.
223. Банат. 1738—1938. Живота и обичайа на банатските балгаре. Тимишоара, 1938, с. 96.
224. Телбизов, К. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Дух. култура, 1964; Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 37.
225. Списаревска, Й., Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изв. Държ. архиви. Т. 52, 1986, с. 208.
226. Минков, Цв. Цит. съч., с. 7.
227. Радонич, Й. Цит. съч., с. 200.
228. Христов, Хр. Цит. съч.
229. Йосифов-Бохачек, Ал. Цит. съч.; Филип Станиславов. — Бележити българи. Т. З, С., 1969; Райков, Б. Към мястото на Абагара в старата българска литература. — Изв. Инст. литература; Нешев. Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 27, 49, 54 и др.
230. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 48.
231. Дуйчев, Ив. Чипровец и въстанието през 1688 г. С., 1938, с. 11.
232. Милетич, Л. Цит. съч., с. 32.
233. Списаревска, Й. Новооткрити дубровнишки документи за българската история в архива на Конгрегацията „De propaganda Fide” — Помощни истор. дисциплини. Т. 4, 1986.
234. Петров, Н. Цит. съч.; Радонич, Й. Цит. съч., с. 234, 235, 241, 242, 252, 387.
235. Пейчев. Б. Кръстьо Пейкич — важна задача на нашата българистика. — Език и литература, 1969, № 3; Пейчев, Б. Философските и политически възгледи на Кръстьо Пейкич. — В: История на Философската мисъл в България. Т. 1, С., 1970, 121 —132; Турчинович, Й. Мисионар Подунавийа бугарин Крсто Пейкич (1665—1731). Загреб, 1873; Телбизов, К. Чипровската книжовна школа. (Обзорен библиографски опис.) — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6; Пейчев, Б. Съчиненията на Пеучевичи и Кръстьо Пейкич. — В: Чипровци. 1688—1986. С., 1971, 102—103; Речник на българската литература. Т. З, С., 1982, с. 42; Те.-юизов, К. Към биографията на Кръстьо Пейкич. — Векове, 1980, № 1, 26—35 и др.
236. Згамбати, Ем. Националното и общоевропейското в делото на Кръстьо Пейкич. — Лит. мисъл, 1984, № 1, 105—117.
237. Ферменджин, Е. Цит. съч., 325—327.
238. Списаревска, Й. Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изд. Държ. архиви. Т. 52, 1986.
239. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
240. Телбизов, К. Чипровската книжовна школа. (Обзорен библиографски опис.) — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6.
241. За Стефан Дуньов вж.: Нешев, Г. Българи гарибалдийци. С., 1965.
242. Сведенията за посочените дейци са събрани от най-различни източници, повечето от които цитирахме.
243. Списаревска, Й. Цит. съч.
244. Христов, Хр. Двеста и осемдесет години от избухването на Чипровското въстание. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 7.
245. Николов, Б. Потомци на чипровските въстаници. Септ. слово (Михайловград), № 1186, 2 март 1968.

---

Игуменът издирва имената на загинали при Чипровското възстание, за да бъдат обявени за мъченици на православието

Игуменът на Лопушанския манастир край монтанското село Георги Дамяново отец Христодул обяви, че започва мащабно проучване с цел да издири имената на загиналите и прокудените при погрома на Чипровското възстание през 1688 година българи от района.
За да постигне целта си, отец Христодул ще изпрати мисии в няколко манастира в Русия, както и във Ватикана. В манастири в Русия са намерили подслон голяма част от избягалите въстаници.
Документи за Чипровското въстание и участниците в него има и във Ватикана, тъй като част от тях са били католици.
Целта на проучването е чипровските въстаници да бъдат обявени за мъченици на православието. Идеята за това е на бившия игумен на Лопушанския манастир епископ Сионий, който в момента е игумен на Троянския манастир. Според известните сега
исторически сведения в Чипровското въстание от 1688 година са загинали около 7000 православни християни. При строежа на храма в Лопушанския манастир през 1856 година е открит масов гроб с кости на около 2000 души – мъже, жени и деца, убити на това място при разгрома на въстанието. Голяма част от тези кости в момента се съхраняват в подземието на Лопушанския манастир, а друга част са в Чипровския манастир край Чипровци. Източник: БТА, връзка към цялата статия – линк

---

325 години от Чипровското въстание

Автор : Доц. Йордан Василев, д-р по история

Истински организатори и подбудители на Чипровското въстание са Петър Парчевич и Петър Богдан. От 1686 г. Австрия води успешни битки с турците.

Когато на 6 септември 1688 г. завладява Белград и се насочва към София и Видин, съзаклятниците смятат, че е настъпило времето да обявят въстанието на българите.
В Чипровец (тогавашното име на Чипровци) и съседното село Копиловец се създават 8 въстанически чети, начело с войводите Иван и Михаил Станиславови, Л. Андренич и др. Те унищожават турския гарнизон и напълно разгромяват башибозуците, които са тръгнали с ятаганите си под звуците на зурли и тъпани да колят разбунтувалата се рая.

До този момент въстаниците не са дали нито една жертва. Окуражени от успеха, те се отправят към Кутловица (дн. Монтана), където има многоброен турски гарнизон. На 17 септември обсаждат града и се подготвят за решителна атака на следващия ден. Към тях се присъединява  дружината на Пеячевич и Маринов и това засилва надеждата за успешен щурм.

И тогава се случва нещо съвсем неочаквано. На 18 септември в разгара на битката, когато вече предните турски позиции са превзети от въстаниците, от северозапад се появява многоброен отряд от конници и пешаци с развято знаме. Петър Парчевич го определя като унгарско и то наистина е  такова. Той знае, че Унгария е съюзник на Австрия срещу турците и смята, че отрядът е изпратен в помощ на въстаниците. Затова те прекратяват сражението и чакат пристигането на смятаните от тях съюзници.

Но те не знаят, че това е отрядът на Текели бей. Той е унгарец, но е приел исляма и е станал васал на султана. Като узнава за въстанието, пашата на Видин му изпраща нареждане да се справи с бунтовниците, защото той самият очаква настъпващите австрийци.

Текели изчаква въстаниците, които го приветстват с радостни викове, да се приближат до отряда му на по-малко от 300 м и тогава ги напада с цялата си сила. Българите са объркани и в първия момент не оказват никаква съпротива. Едва когато започват да падат покосени от сабите и копията, се скупчват и започват да се отбраняват.
Положението им се усложнява от излизането на войниците от турския гарнизон, които ги нападат в тил. В битката загиват голяма част от въстаниците. Останалите ги спасява настъпването на нощта. Оцелелите достигат до Чипровец и цяла нощ, заедно с жени, старци и деца издигат каменни и дървени прегради.

На 19 септември градът е нападнат от всички страни. От юг атакува турският гарнизон на Кутловица, от север – отрядът на Текели, а от изток – многочислена башибозушка орда. Отбраната на града продължава 5 дни, като по това време българите отбиват 16 атаки.
На 26 септември са останали само шепа защитници. Изпратените да искат помощ от австрийците не се завръщат. При това положение се решава през нощта градът да бъде изоставен и да се търси спасение в Балкана. Някои обаче не могат да се разделят с къщите и имуществото си и остават, като се предават на милостта на победителите.

На 27 септември колона от жени, деца и старци тръгва към отряда на Текели да моли да пощада. Начело е католическият свещеник, който носи икона на Дева Мария. Като вижда шествието, Текели се поколебава. Някога и той е бил християнин и още има спомени от това време.
В този момент обаче освирепелият башибозук се нахвърля върху напълно беззащитните хора и започва да ги сече с ятаганите си. Текели се намесва и спира кръвопролитието. Участта на оцелелите обаче е тежка. Те са навързани и откарани на пазарите за роби. След това башибозуците влизат в града, разграбват го и го опожаряват, като го заличават от лицето на земята.

Едва след 18 г. някои от потомците на избягалите в Унгария и Влашко се завръщат по тези места и започват възстановяването на града, наречен вече Чипровци. Населението му се занимава главно с рударство и тъкане на килими. Макар то да е предимно с католическо вероизповедание, килимите са с типично български орнаменти и мотиви.
Повечето от хората носят имена Петър, Димитър, Иванка, които не са присъщи на католиците. Може би единствената разлика е, че се кръстят пред Дева Мария, а не пред Света Богородица, както православните.

Във връзка с това трябва да се спомене и нещо, което се смята за чудо. Когато в началото на ХVІІІ в. новите заселници са дошли в Чипровци, един от тях е намерил иконата на Дева Мария, която е носел свещеникът на 27 септември 1688 г. Тя е възстановена и поставена в построената черква върху основите на разрушената при опожаряването на града. Дали това е наистина вярно, не се знае с положителност, но хората са склонни да вярват в чудеса.

В „Хрониката” на някогашната Българска католическа провинция, съхранявана допреди няколко десетилетия в Банат, е останало, съставено по разкази на очевидци, следното описание на погрома в Чипровци и околните селища, което потвърждава изложението на Стефан Кнежевич от 22 октомври 1688 г.:
„И така турците, идвайки в четирите католически града, т. е. в Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, излели целия си бяс върху невъоръжените и от страх вцепенени българи и с нечувано зверство, не прощавайки ни на пол, ни на възраст, посекли голяма част от тях, възпрепятствани да избягат, а част отвлекли в непосилно робство.

Гореказаните градове с храмовете и манастирите превърнали в пепелища и каквото ценно останало с повторни набези и плячкосвания отнели, разрушили и унищожили…
Проф. К. Телбизов, потомък на избягали в Банат след въстанието чипровски българи, смята, че тогава са били избити и откарани в робство (особено жени и момичета) не по-малко от 4000 католици и православни само от Чипровската покрайнина, като много хора се укривали в горите, а после потърсили убежище и в по-далечни краища. Проф. Л. Милетич цитира никополския епископ Антон Стефанов, който получил сведения наскоро след събитието и твърди, че в споменатите четири селища били изклани около 1000 души, отвлечените в робство жени и деца били около 800, а спасилите се с бягство — около 2000, между които и 300—400 мъже, въстаници…”