Орчо войвода (кръщелно име Иван Маринов Парпулов, срещан и като Иван Парпулов Орчов) е български хайдутин, войвода и революционен деец от Панагюрище, един от емблематичните защитници на Средногорието през втората половина на XIX век. Животът му обхваща почти целия век – от времето на кърджалийските безчинства и тежкия османски произвол до войните за национално обединение след Освобождението, а участието му в поредица от въстания и войни го превръща в жива връзка между хайдутлука и организираното национално-революционно движение.
Ранни години и път към хайдутлука
Орчо войвода е роден през 1829 г. в Панагюрище – едно от най-будните български средища в Централна България. Семейството му е местно панагюрско, баща му Марин е заможен човек, но тежките времена и насилието на османската власт бележат още ранните години на бъдещия войвода. В местните предания и статии се отбелязва, че убийството или смъртта на близък човек вследствие на турски произвол е моментът, който го тласка към отмъщение и го насочва към хайдушката борба.
Като момче той учи в килийното училище в Панагюрище и поема занаят, но свободолюбието и чувството за справедливост го отвеждат в Средна гора – там, където десетки години се подвизават хайдушки чети. Постепенно Орчо се утвърждава като храбър и организиран хайдутин, който добре познава планината, пътищата и слабите места на османската власт, а това ще му помогне и по-късно като войвода.
Емиграция и участие в Кримската война
Подобно на много български дейци от епохата, Орчо прекарва години в емиграция – в Сърбия и Влашко, където българската общност е активна и поддържа идеята за освобождение. Там той се включва като доброволец в Руската армия по време на Кримската война (1853–1856), участвайки в боевете на страната на Руската империя срещу Османската империя и съюзниците ѝ.
За проявената храброст Орчо войвода е отличен с Георгиевски кръст – престижно руско бойно отличие, с което са награждавани храбри войници и офицери. Този опит го превръща в отлично подготвен воин, с реални бойни умения и военна дисциплина, които по-късно ще приложи в организацията на чети и в ръководни функции в българските въстания.
Подготовка за въстание и Априлската епоха
През 70‑те години на XIX век в българските земи назрява нова вълна от революционни инициативи; Орчо войвода вече е известен като опитен воин и хайдутин. При подготовката на въстанието през 1875 г. му е възложена извънредно смела задача – заедно с Георги Бенковски да организира подпалването на Цариград, което да предизвика паника и да привлече вниманието на великите сили към българския въпрос. Макар този план да не се реализира докрай, участието му в него показва голямото доверие, с което революционерите го зачитат.
По време на Априлското въстание през 1876 г. Орчо войвода е сред най-важните дейци в Панагюрския революционен окръг. Източниците го определят като стотник (командир на стотина въстаници), знаменосец и началник на охраната на Панагюрския революционен комитет, отговарящ за сигурността на ръководството и за организирането на отбраната. С четата си той действа предимно в района на Панагюрище, Петрич, Стрелча и околните села, като се стреми да задържи турските сили и да подкрепи местното население.
След разгрома на въстанието част от въстаниците са избити или затворени, а Панагюрище е опожарено; Орчо войвода успява да оцелее и да продължи борбата, което показва както неговата съобразителност, така и уважението, с което е гледан от съвременниците си.
Руско‑турската война и Кресненско‑Разложкото въстание
По време на Руско‑турската освободителна война (1877–1878) Орчо войвода застава отново на страната на Русия, този път като войвода на българска спомагателна чета. Четата му действа по тила на османските войски, подпомага руските части и защитава българското население в района на Средногорието и Стара планина.
След Санстефанския мир и Берлинския договор (1878) големи български области остават извън пределите на Княжество България, което води до нови въстанически действия. През 1879 г. Орчо войвода предвожда голяма чета доброволци от Панагюрско, която се включва в Кресненско‑Разложкото въстание в Пиринско и Македония – въстание, разглеждано като българския отговор на несправедливите решения на Берлинския конгрес. Там опитът му като хайдутин и войвода отново е от решаващо значение за организацията и действията на чутата.
Съединението и Сръбско‑българската война
Дейността на Орчо войвода не приключва с Освобождението – той продължава да участва активно и в борбите за национално обединение. През 1885 г., при подготовката и осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Орчо войвода застава начело на Панагюрската чета, която подкрепя акциите в Южна България.
Когато избухва Сръбско‑българската война (1885), Орчо отново се включва като доброволец и войвода – вече възрастен мъж, но все още готов да носи оръжие в защита на новоосвободеното Отечество. Така неговият боен път обхваща почти цял век – от Кримската война до войните след Съединението.
Последни години, смърт и памет
След приключването на активните военни действия Орчо войвода се установява отново в Панагюрище, където живее уважаван от съгражданите си като жив символ на борбите за освобождение и обединение. Умира на 5 октомври 1911 г., като в по-късните публикации се отбелязва, че „легендарният Орчо войвода“ си отива на 82‑годишна възраст.
Паметта за него е пазена силно в родния му край. В Панагюрище е издигнат паметник‑композиция на Орчо войвода, който представя войводата в характерна поза с оръжие и знамена – символ на непримиримостта и духа на града. Името му носи градският стадион „Орчо войвода“, използван за спорт и обществени прояви, както и улици в Панагюрище и други населени места. Историческият музей в Панагюрище поддържа тематичен маршрут „Орчови места“ – местности в Средна гора, свързани с неговата дейност и с паметта за четите му.
В национален контекст Орчо войвода фигурира в списъците с български хайдути и войводи и често се споменава редом с други известни дейци от Априлската епоха и борбите за свободата на Македония и Тракия. Съвременни статии и популярни истории го описват като „огнен ратник“ и „знаменосец на хвърковатата чета“, подчертавайки както бойния му път, така и символния заряд на името му за панагюрци и за българите изобщо.
Основни източници
- „Орчо войвода“, Уикипедия.
- „Орчо войвода“, Българска история.
- „Орчо войвода и печата на времето“, в. „Знаме“.
- „Войвода Орчо“, historyofbg.com.
- „Чета на Орчо войвода“, voivodi.eu.
- „114 г. от смъртта на легендарния Орчо войвода“, PlovdivNow.
- „Паметник (композиция) на Орчо Войвода“, Исторически музей – Панагюрище.
- „Орчо войвода“, блог на DataMap Европа.
- „Орчови места“, Исторически музей – Панагюрище.
- „Стадион „Орчо войвода“ – Панагюрище“, Opoznai.bg.
- „Списък с български хайдути“, Уикипедия.
- Публикации на Исторически музей – Панагюрище (Фейсбук).
Как Иван Парпулов стана Орчо войвода
Доц. Йордан Василев, д-р по история
източник: в-к Десант; desant.net
Открива препис на Славянобългарската история у чорбаджи Коста и я прочита няколко пъти. От нея научава, че България е била могъща държава и е водила победоносни битки.
Узнавайки че в района на Средния Балкан действа хайдушка чета, Иван Парпулов тръгва да я търси, за да се включи в нея. След дълго бродене по гори и баири се среща с петима брадясали, облечени в изпокъсани дрехи мъже, въоръжени с пушки кремъклийки и ножове. Това всъщност е четата. Той скитосва с нея 8 месеца.
Когато научава, че е започнала война между Русия и Турция (Кримската 1853-56 г., б. а.), макар и най-млад в дружината, Иван Парпулов уговаря другарите си да отидат в Русия и да се бият срещу турците.
След двумесечен преход – по билото на Стара планина и промъкване по черноморското крайбрежие, стигат до Скадовск, където се сформират доброволчески части към руската армия. Там се срещат и с други българи. Повечето от тях слагат палец под заявлението си, че искат да станат доброволци. Иван обаче се подписва с букви и това прави впечатление на руския офицер.
Получава чин ефрейтор и е назначен за командир на отделение от 16 души. След едноседмична подготовка ги изпращат на фронта. Там научават, че ще се сражават не само срещу турци, но и с англичани и французи. При голямото настъплние на антируските съюзници през 1855 г. срещу Севастопол отделението на Иван Парпулов отбива 4 атаки на превъзхождащия го по численост противник. Самият Иван е произведен в чин унтерофицер (сержант) и е награден с медал.
След приключването на Кримската война отива в Молдова, а после във Влашко. Свързва се с БРЦК, който подготвя въстание в България. През 1875 г. го назначават за член на комитетската тайна полиция и четоводец-стотник. По време на Априлското въстание ръководи сраженията при с. Стрелча. Начело на 80 въоръжени с примитивни пушки въстаници 6 дни отблъсква нападенията на 300 души турски аскер и даже на два пъти го контраатакува.
Оттогава го наричат Орчо войвода. Загадка е защо е наречен така, тъй като в българския език няма такова име или дума. Предполага се, че първо са го наричали Борчо войвода, т. е. борец или поборник, а след това първата буква е отпаднала.
След потушаването на Априлското въстание е заловен от турците и е осъден на доживотно заточение в Геваш – село на южния бряг на езерото Ван, което се намира в източния край на Мала Азия. По пътя прави един неуспешен опит за бягство, но вторият е сполучлив. Добира се до брега на Черно море, през една нощ взима рибарска лодка и се отправя към родината си. Заловен е обаче от турски военен кораб и отново е заточен. Освободен е с амнистията от 1878 г.
Връща се в България и узнава за решението на Берлинския конгрес, който оставя под турско робство голяма част от България. Набързо събира няколко стари свои познайници от хайдушките години и се включва в организацията на Кресненското въстание, което обаче е неуспешно. Последната му проява е през 1885 г., когато Сърбия напада България. Тогава той живее в с. Владая.
Като узнава за вероломната агресия, облича овехтялата си военна униформа и тръгва из Владая и околните села да набира доброволци. Събират се 90 души, които в нощта на 3 срещу 4 ноември пристигат в Сливница. Въоръжават ги с пушки, останали от Руско-турската война, и на всеки дават по 100 патрона. Пращат ги да защитават позициите при Алдомировци, където на западния бряг на едноименното езеро-блато е разположен сръбски полк, въоръжен с модерни пушки и 22 оръдия. Освен това българите нямат храна.
Тогава Орчо войвода си спомня какво са му казвали неговите руски началници по време на Кримската война при подобни случаи (това всъщност са думи на Суворов): „Вие сте гладни, а у врага има и за ядене, и да пиене. Една успешна атака и то ще бъде ваше“.
Но не толкова гладът, а чувството за дълг вдига на щурм бойците на Орчо войвода. Битката е тежка, самият той е ранен на четири места. След дълго лечение се възстановява, макар и не напълно.
През 1908 г. съселяните му искат да го изберат за кмет, а той им казва: „Не ставам за такава работа, през целия си живот съм бил само войник“. Умира 3 г. след това на 82-годишна възраст.