ок. 1775 – ок. 1860/1863

Вълчан войвода е едно от най-легендарните имена в българската история — хайдутски войвода, чийто живот стои на границата между историческата личност и народния мит. Сведенията за него са толкова противоречиви, че дори рожденото му име остава загадка: съществуват теории, според които е бил Вълко Бимбелов или Вълчан Пандурски. Най-ранните исторически извори свързват младите му години със селата Тагарево (дн. Вълчаново) и Факия в Странджа, откъдето произхожда бащиният му род Бимбеловци — смятани за потомци на феодалния владетел Момчил Юнак, паднал в битка с турци и византийци през 1345 г. На младини е бил овчар.

Подтикът за хайдутство е от онзи тип, познат от десетки народни предания: турчинът Исмаил ага харесал годеницата на Вълчан — Рада — и го заплашил да не я търси повече. Вълчан не се примирил. Събрал чета, причакали Исмаил ага и го убили. Избухнало сражение с потерята, в което Рада загинала, пронизана от куршум. Пръв съратник на войводата станал поп Мартин, дошъл от Русенския край в 1808 г. — след обща хайдушка дейност с Петко войвода и Вълчан стигнал до Еленския Балкан и станал пръв Вълчанов довереник. Байрактар на четата бил Кара Кольо, а след него — Стоян Берберина. Четата приемала и хайдути от турски произход.

Вместо да сложи оръжието след смъртта на Рада, Вълчан се отправил на юг — стигнал до Бяло море, сближил се с гърка Спирос, събрали чета и започнали да пресрещат кервани в планинските проходи. Само няколко години по-късно Вълчан предвождал около 200–300 четника — една от най-многолюдните хайдушки дружини в историята на България. Районът на действие обхваща цяла България: от Тимок до Тулча и от Македония до Цариград. Дружината действала в Странджа и Сакар, Централна и Источна Стара Планина, Лозенградско и из Северна България.

Стратегическото предимство на четата не е само в числеността. Вълчан е имал шпионин, внедрен в обкръжението на самия султан — Кара Емин ага, издигнал се до писар на хазнатаря. Именно той давал точна информация кога и по кой път ще преминат султанските кервани с данъци. Само за няколко години дружината натрупала несметни богатства — от обири на кервани, но и от намерени римски, тракийски и старобългарски съкровища. Легендите разказват, че войводата строил с четниците си два манстира и щедро помагал на бедните българи.

Ежегодните събори на войводите в местността Станчов полугар до Троян са прочути: Вълчан давал повече от всички за семействата на загинали другари и за делото на освобождението. Изпращал и млади хора да учат в чужбина изцяло за своя сметка — рядък пример за стратегическо мислене, надхвърлящо прекия бой.

Каузата на Вълчан войвода е освобождението на България. Изпратил поп Мартин в Петербург с мисия да убеди руския император Николай I да обяви война на Турция, обещавайки да поеме всичките разноски — заплати на войниците, боеприпаси, храна и пенсии на загиналите. Предложението не е прието. В сборника „Български народни песни“ на братя Миладинови народът дори от Македония пее за Вълчан войвода — знак, че славата му е прекосила всяка административна граница.

За края на войводата съществуват две версии. Според едната — около 1845 г. Вълчан усеща, чу силите му го напускат, разпуска четата и се заселва в Тулча, Северна Добруджа. Там се жени за монахинята Епрасиния, от нея има двама сина и дъщеря. Умира около 1863 г. в Тулча. Според другата версия — след бурните хайдушки години Вълчан и поп Мартин заминават за Браила, където прекарват последните си години заедно и там войводата умира. Двете версии не се изключват: Тулча и Браила са на по-малко от 150 км — възможно е войводата да е живял и в двата града в последните си години.

Съкровищата са средищна тема в народната памет за войводата — и най-неуловимата. Повече от два века из Странджа се носи легендата за несметно съкровище, заровено от Вълчан. Преданието разказва, че съратниците му зарявали злато на различни места, всяко с определена цел и заклето кога да се появи над земята. Легендите за трезора са безкрай — едни го поставят в лагуните при Ропотамо, където Вълчан рибарувал; други в Сакар, трети в Балкана; четвърти — в „Снежницата“ край с. Карадере в Турция, където четата пазела дори жезъла, короната и златния кръст на Одринския владика. Съществува и иманярска карта, подписана уж от Вълчан и поп Мартин, сочеща маршрут от Троянския манстир нагоре по Черно Осъм. Съкровището е омагьосано, твърдят стари предания — отбранявано от три вещици, затова никой не може да го намери. Легендата, че имането е открито от комунистите и натоварено на камиони в тъмното, също се носи в Странджа.

Паметник на войводата стои в еленското село Раювци. Много местности, пещери и върхове из България носят неговото прозвище до днес — паметта, която планините пазят по-упорито от всякакъв архив.

Източници:

• „Вълчан войвода“ – Уикипедия: bg.wikipedia.org
• „Вълчан Войвода – между митологията и реалността“ Българска история
• „Вълчан войвода, поп Мартин и златото за свободата“ Izvestnik.infoзлатото/
• „Легендата за съкровището на Вълчан Войвода“ Uchiteli.bg
• „Легенда за съкровището на Вълчан войвода“ Чудеса.НЕТ
• „Загадка около съкровището на Вълчан войвода“ BGVoicevoivoda
• „Поп Мартин и съкровището на Вълчан войвода“ barin.blog.bg
• „Легендата за Вълчан войвода“ LittleBG
• „Легенди за хайдушкия манстир в Сакар“ Voivodi.eu:
• Шабанов, Иван. „Имена от тъмни, робски години“. София, 1969.
• Чомпалов, Тодор. „250 български воеводи. 25 бунта и въстания против турското робство“