Стайко Запартов

Стайко Дялков Запартов е български революционер, войвода на Вътрешната тракийска революционна организация, оставил ценни лични спомени за четническата борба на българите в Западна Тракия. Неговият дълъг и наситен живот обхваща над две десетилетия въоръжена съпротива срещу турската, а по-късно и гръцката власт.

Произход и младежки години

Стайко Дялков Запартов е роден на 5 януари 1880 година в село Сачанли, Западна Тракия, най-малкото, шесто дете на Дялко и Чана Запартови. Семейството притежава чифлик на 20 километра източно от селото, разположен на кръстопътя на пътищата за Одринско, Гюмюрджина, Дедеагач и Македония, поради което имотът се превръща в естествено убежище и място за срещи на дейците на революционната организация — там комитите се събирали, съвещавали, оставяли оръжие и динамит, и пренощували, преди да поемат отново по пътя за изпълнение на задачите си.

Илинденско-Преображенското въстание и укриване

По време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година местната революционна организация в Сачанли е сред най-добре подготвените в района. След разкриването ѝ селото е обсадено, а жителите принудени да платят откуп, за да избегнат разорение. При тези събития бащата и братът на Стайко Запартов са жестоко пребити, а самият той успява да избяга и става нелегален. Снабдява се с пушка и патрони, учи се да стреля и постепенно става отличен стрелец. По-късно е приет в четата на легендарния войвода Таню Николов.

Сражението при местността „Крушата“ (1905)

През 1905 година четите на Таню Николов и Христо Арнаудов, наброяващи около двадесет души, сред които и Стайко Запартов, са обсадени от турски аскер и башибозук в местността „Крушата“, в землището на село Манастир, Гюмюрджинско, след предателство от страна на местни шпиони. Таню Николов поема командването на двете чети, като лично убива тръбача, подал сигнал за атака, а с втория си изстрел поразява и командира на турските войски. След целодневен бой на смрачаване четниците пробиват обръча и се измъкват с един-единствен ранен. Стайко Запартов преминава в България, а след това се завръща в Тракия в четата на Христо Арнаудов.

Междусъюзническата война и укриване на бягащото население

След обявената от младотурците амнистия през 1908 година Стайко Запартов се завръща при семейството си. През 1910 година, когато турската власт в Западна Тракия за пръв път взема и български младежи на военна служба, той отказва да служи на поробителя и отново се укрива. По време на трагичните за тракийските българи събития от есента на 1913 година е един от водачите на четата на Руси Славов, съпровождащи бягащото на север от Сачанли население, а по-късно се включва в охраната на бежанската колона по пътя към българската граница, включително при преминаването на придошлата река Арда, при което загиват множество бежанци.

Собствена чета и Великден 1921 година

По време на Първата световна война Стайко Запартов служи в българската армия, а след демобилизацията си не предава оръжието си, предвиждайки бъдеща нужда от него. След окупирането на Западна Тракия от Гърция през 1920 година и зачестилите репресии над българското население — арести, побои, принудително подписване на декларации за гръцко поданство — той сформира през есента на 1920 година собствена чета от седем души от Сачанли и е провъзгласен от другарите си за войвода. Два месеца по-късно към четата му се присъединява тази на Рафаил Каракачанов. В първия ден на Великден 1921 година чета от българомохамедани и гърци напада семействата на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов в село Рахманлар — убити са майката и съпругата на Каракачанов и още двама техни близки, а самите Запартов и Каракачанов са тежко ранени и откарани за лечение в Пловдив, а по-късно в Ивайловград. Гръцкото правителство иска предаването им на гръцки военен съд по обвинение в банков обир, но с намесата на ВМРО двамата са освободени.

Войвода на Вътрешната тракийска революционна организация

При създаването на Вътрешната тракийска революционна организация главният войвода Таню Николов привлича Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов за работа във ВТРО. На 16 януари 1923 година чети под тяхно ръководство извършват нападение над пехотните казарми в Гюмюрджина, за което Запартов оставя подробен спомен за организацията и провеждането на акцията. След забраната на четническата дейност от правителството на Александър Цанков, Таню Николов препоръчва именно Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов, живеещи тогава в село Спахалар, за организатори на милиционната служба по цялата гранична зона в съдействие с военните власти.

По-нататъшен живот

Стайко Запартов е сред последователите на Таню Николов, подкрепящи прекратяването на дейността на Вътрешната тракийска революционна организация. През 1924 година е интерниран в Свищов. През 1928 година се установява със семейството си в село Воденци, Харманлийско, и се занимава със земеделие. През 1932 година е интерниран отново — в Лом, а по-късно и в Разград. През 1956 година се премества в Хасково. Умира на 95-годишна възраст през 1975 година.

Източници

Уикипедия – статия „Стайко Запартов“
Сборник „Тракия“, том II, 2002 г. – Нели Дончева, „Активни дейци на национално-освободителното движение в Тракия“ (раздел за Стайко Запартов)

Нели Дончева – Държавен архив – Хасково

СБОРНИК ТРАКИЯ том II

Стайко Дялков Запартов е роден на 5 януари 1880 г. в с. Сачанли в Западна Тракия в заможно семейство. Той е най малкото шесто дете на Дялко и Чана Запартови. В чифлика им, разположен на 20 км източно от с. Сачанли семейството се занимава с животновъдство и земеделие. В местността, в която се намира чифликът се кръстосват пътищата за Одринско, Гюмюрджина, Дедеагач и Македония. Така той става естествена спирка и убежище за дейците на революционната организация. „В нашия чифлик, пише Запартов, се събираха комитите, съвещаваха се, решаваха, оставяха оръжие, динамит, преспиваха и другия ден всеки поемаше своя път за изпълнение на поставените му задачи…“ [1]

Стайко Запартов е между малкото дейци на национално-освободителното движение в Тракия, които пишат спомени за живота и дейността си. Както е добре известно към спомените като исторически извори трябва да се отнасяме критично, не само поради допускани неточности от техните автори при написването на спомените, дължащо се най-вече на дистанцията на времето между събитията и тяхното описание, но така също и поради субективната гледна точка на автора представящ събитията. В много случаи обаче спомените се оказват единствен източник на сведения за същите тези събития. Такива в определена степен са и спомените на Стайко Запартов.

Местната революционна организация в с. Сачанли по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е една от големите и добре подготвените. След разкриване на организацията селото е обсадено и сачанлийци са принудени да платят откуп, за да се спасят от смърт и разорение. При тези събития бащата на Стайко Запартов и брат му са пребити от бой, а самият Стайко успява да избяга и става нелегален. За този период Запартов пише:

„Снабдих се с пушка и патрони да имам кураж и да се занимавам, да уча как да стрелям и да се браня… Аз бях мераклия пушка да нося и турци да трепя. Възпитанието бе такова и за едно късо време аз пушката обикнах и проучих как да я коландисвам и да стрелям и така постепенно станах отличен стрелец, равносилен на старите бойци. Най-после ме прибра старата войвода, легендарната войвода Таню Николов, да се не тревожи баща ми, щото сам ходех из балканите. На третия ден вечерта ни блокира турски аскер и башибозук. Били сме издадени от шпиони-предатели, българи. Обсадени бяхме в манастирското землище / с. Манастир, Гюмюрджинско – б.а. / в една чобанска колиба – местността „Крушата“. Това стана в 1905 г. Ние бяхме две групи чети /ръководени/ от Таню Николов и Христо Арнаудов – около 20 души. Почна се ужасен бой. Таню Николов пое и на двете чети командата и на първо време уби буризанина /тръбача/, който сигнал даде за атака. С втория изстрел повали главния командир на войниците. Бяхме цял ден обкръжени и надвечер разбихме обръча и излязохме от тази атака само с един четник ранен. От там минахме в България и се зачислих в Арнаудовата чета и с него се завърнах в Тракия, а Таню Николов остана в България, щото бе ранен в ръката от неговия четник , който бе хвърлил бомба на другарите си, да ги избие и се предаде на турската власт – Янко предателя…“ [2]

След вземане властта от младотурците в 1908 г. е дадена амнистия и Стайко Запартов се връща при семейството си. В 1910 г. за първи път турската власт в Западна Тракия взема и български младежи за войници. „В това число и аз попаднах, пише Запартов, но аз не благоволих да служа на Турция, която държи моя народ под робство и наново се укрих и поех нелегалността…“ В трагичните събития от септември-октомври 1913 г. за тракийските българи, Стайко Запартов е един от водачите на четата на Руси Славов по пътя на бягащото население северно от с. Сачанли – район, който той добре познава. След това се включва в охраната на колоната от бягащите хора по пътя към българската граница. Ето част от спомените му за преминаването на р. Арда:

„… при тази офанзива много жертви се дадоха и р. Арда дял взема при преминаването ѝ. Водата бе доста много, а народът бродовете не знаят, кой откъдето урадиса се хвърля…, а куршумите пищят страхотно. Майки децата си хвърлят без жалост, картина ужасна, помощ няма…“

По време на Първата световна война Стайко Запартов служи в българската армия.

„След свършване Първата световна война катастрофално за българския народ, аз се уволних от българската армия, без да предам оръжието си. Знаейки, че Тракия е загубена за България, разбрах, че един ден ще ми потрябва да се пазя от враговете… В края на месец май 1920 г. не мина нито месец от окупацията, гърците започнаха издевателствата си над българското население. Насила заставяха българите да подписват декларации, че стават гърци. Арести, побоища, навред биеха хората за оръжие и укрити комити. Тогава в мен заговори човешкото чувство за мъст и отплата към поробителя. През есента на 1920 г. започнах четническата си дейност из Родопите в Тракия с другарите: Стоян Кирев от Дуганхисар, Иван Синчев, Вълчо Батурев, Атанас Гогов, Стоян Зибарев, Илия Момчилов и Вълчо Кормев – всички от с. Сачанли. Всичко седем души. За войвода другарите ми мен провъзгласиха… След два месеца към нашата чета се присъедини /четата на/ Рафаил Каракачанов от с. Сачанли с още следните другари: Иван Чилиев, Митрю Човалов, Петко Ингилизов, Тодор Димов, Ташо Гарбашев, Митрю Качулев, Стоил Каранджилов, Милко Каранджилов, Ангел Петков, Станко Чалъков, Тодор Райкаджиков, Величко Райков, Георги Павлов и Марко Стоянов, всички от с. Сачанли, Гюмюрджинско. Оръжието си бяхме донесли от фронта. Но и често нападахме гърци и им вземахме оръжието… През 1920 и 1921 г. нашата дейност беше съсредоточена за действия изключително в поробена Тракия. Нямахме никакви връзки с България Не получавахме никакви нареждания и заповеди от когото и да било. Нямахме изработен устав. Снабдяването ни с храна ставаше от българското население… Оръжието сами си снабдявахме. Дейността на четата вся ужас и страх сред гръцките военни и административни власти. Вечер грък не можеше да замръкне… Българското население почувства облекчение от нашата дейност. Гърците станаха по-меки в отношенията с българското население. Прекарвахме всекиго през границата, който пожелаваше да мине в България…“ [3]

В първия ден на Великден 1921 г. една чета от българо-мохамедани и гърци напада семействата на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов, които живеят по това време в с. Рахманлар /Благовец/. Убити са майката и жената на Рафаил Каракачанов и още двама близки на семейството му.

Самите Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов са тежко ранени и откарани в Пловдивската болница. По-късно са преместени в Ивайловград. Гръцкото правителство ги обвинява в обира на гръцка банка и иска от Българското правителство двамата да бъдат предадени на гръцките власти и съдени от гръцки военен съд. С намесата на ВМРО двамата са освободени, след което приемат поканата да станат членове на организацията. При създаването на Вътрешната тракийска революционна организация Таню Николов привлича двамата войводи – Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов да работят във ВТРО за освобождението на Тракия.

„…На мен се съобщи, че вече занапред няма да работя на самотек, а само по нареждане на Главния войвода. Тук вече нямах никаква грижа за снабдяването на четата с необходимите продукти за храна и оръжие. Новообразуваната революционна организация се зае да изпълнява тая функция самата тя. С една дума казано – почувства се силата и дисциплината на една здрава и бойка военна организация.“ [4]

Стайко Запартов взема участие в няколко важни акции и сражения на организацията, които подробно описва в спомените си. Освен смелост и хладнокръвие той показва завидни умения на разузнавач и водач на четите из Родопите и Тракия.

На 16 януари 1923 г. чети под ръководството на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов извършват нападение над пехотните казарми в гр. Гюмюрджина. За тази акция освен отчетът на Рафаил Каракачанов до Главния войвода са запазени и спомените на Стайко Запартов:

„… Наближихме града Гюмюрджина. Целият град осветлен с електричество. В дванадесет часа в полунощ дежурният караулен началник качен на кон направи проверка на постовете. Ние всички заехме стратегическо положение. Определихме кой ще хвърля бомбите, кой ще стреля с пушките в прозорците на казармата. Изчакахме часовоят да се закрие при обикалянето на казармата и с даване командата ОГЪН БИЙ… почнахме да стреляме и хвърляме бомбите. След свършване на залповете веднага с бегом се упътихме да бягаме към източната част на Гюмюрджина т.е. към Киллик кър. Когато се обърнахме да погледнем към града, всичките светлини бяха угаснали. Градът се намираше в пълен мрак. От Киллика се насочихме към Сачанлийския балкан… “ [5]

След като правителството на Александър Цанков забранява четническата дейност на ВТРО четите се разпускат и разоръжават.

„… На войводите и четниците дадох най-строги заповеди да преустановят всякаква четнишка дейност, пише Главния войвода Таню Николов до началника на военния сектор в Кърджали на 5 юли 1923 г. На тез от тях обаче, които ще се настанят на местожителство в разните им села, които се намират край границата, внуших да бъдат в пълна услуга на нашите военни власти, когато ще трябва да се предприемат действия срещу чети, политически или разбойнически, които биха поникнали в наша територия. За евентуални техни водачи при тоя вид действия аз препоръчах на началника на Кушукавашкия секториален участък, най-смелите и най-надежните войводи Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов, които живеят в с. Спахалар…“

Главният войвода Таню Николов издава пълномощно на двамата войводи, като организатори на милиционната служба по цялата гранична зона и в съдействие на военните власти. [6]

Стайко Запартов е от последователите на Таню Николов, които са за прекратяване дейността на Вътрешната тракийска революционна организация. През 1924 г. е интерниран в Свищов, през 1932 г. – в Лом и още един път в Разград. Въпреки че се е държал настрани от политиката, властите при всеки сигнал и повод за евентуално възобновяване на четническата дейност в Тракия и дестабилизиране отношенията на България със съседните държави е предприемала ограничителни мерки както към Запартов, така също и към много други дейци на Вътрешната тракийска революционна организация.

След оттеглянето си от активна революционна дейност, Стайко Запартов се установява със семейството си през 1928 г. в с. Воденци, Харманлийско и се занимава със земеделие. През 1956 г. се премества в Хасково. Умира на 95 г. през 1975 г.

БЕЛЕЖКИ

Държавен архив – Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 93.
Пак там, а.е. 86, л. 4-5.
Пак там, а.е. 89, л. 1-2.
Пак там, л. 2-3.
Пак там, л. 5.
Пак там, оп. 1, а.е. 2, л. 6-7.