Полковник Петър Дървингов е български офицер от генералщабното ведомство, революционер — войвода на Върховния македоно-одрински комитет, военен историк и преподавател във Военното училище. Пише и под псевдонимите Камен Георгиев и Петронин, а заедно с Йордан Венедиков — под общия псевдоним П. Ю. Вендаров. През 1932 г. е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките за приноса си към военно-педагогическата мисъл.
Произход и младежки години
Петър Георгиев Дървингов е роден на 25 май 1875 г. в град Кукуш (днес Килкис, Гърция), в занаятчийско семейство. През 1891 – 1892 г. завършва с отличие Солунската българска гимназия, а през есента на 1892 г. постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище, което завършва през 1896 г. трети по успех. Като отличник има право на избор къде да бъде зачислен и избира конницата в Шуменския гарнизон, по-късно преместен в Добрич, където командва конен взвод. През 1900 г. е произведен в чин поручик и преместен в 1-ви конен полк.
Революционна дейност
Влиза в редовете на Върховния македоно-одрински комитет. В навечерието на Горноджумайското въстание (1902) излиза в редовен полагаем отпуск, а след изтичането му подава заявление за запас и участва във въстанието като член на щаба и ръководител на чета. През Илинденското въстание (1903) е военен организатор на четите на Вътрешната организация и войвода на чета в Серския революционен окръг, водил боеве в Мелнишко — по други сведения е избран за командир на Беласишкия отряд на организацията в същия район. След потушаването на въстанието се връща в България и постъпва на действителна служба в 3-ти конен полк, произведен в чин ротмистър през 1906 г.
Военна кариера до 1918 г.
През 1909 г. завършва Военната академия в Торино, Италия, след което се завръща на служба в 3-ти конен полк, а от 1910 г. командва ескадрон от 8-и конен полк в Добрич. В периода 1910 – 1912 г. заедно с подполковник Александър Протогеров, подполковник Климент Кръстев и майор Борис Дрангов застава начело на революционна група от бивши дейци на Върховния комитет. През 1911 г. е преподавател във Военното училище и е зачислен към генералния щаб, в разузнавателната секция на щаба на армията; на 18 май 1911 г. е произведен в чин майор. Взема участие в Балканската война като началник-щаб на Македоно-одринското опълчение, сражавало се на Тракийския военен театър, назначен със заповед на генерал-майор Иван Фичев. След демобилизацията е адютант в 1-ва военноинспекционна област, а от април 1914 г. — командир на дружина от 6-и пехотен търновски полк; произведен в подполковник на 18 май 1915 г. През Първата световна война е началник-щаб на Единадесета пехотна македонска дивизия (септември 1915 – май 1916), а после командир на 1-ви пехотен македонски полк от същата дивизия (май 1916 – май 1917). На 15 август 1917 г. е произведен в чин полковник и оглавява щаба на Моравската военно-инспекционна област (декември 1917 – февруари 1918), след което е изпратен да разузнае настроенията на турското население в Западна Тракия (21 март – 22 април 1918). Служи и в 10-и пехотен родопски полк, като командир на 1-ва бригада от 10-а пехотна беломорска дивизия.
След войната и научна дейност
След примирието остава командир на 40-и пехотен беломорски полк и на 1-ва бригада от 10-а пехотна беломорска дивизия. В края на 1919 г. е уволнен от армията и подведен под съдебна отговорност от правителството на БЗНС като един от виновниците за войната. Посвещава се на военната история — книгата му „История на Македоно-одринското опълчение“ (в два тома, 1919 и 1925) остава едно от първите и до днес най-доброто изследване по темата; сред другите му над 20 труда са „Атаката на Одрин“ (1931), „Балканската война – както е била виждана…“ (1941) и „Българинът доброволец от старо време до наши дни“ (1934). Почетен председател е на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели. За заслугите си е награден с германски Железен кръст II степен, с български орден „За храброст“ IV степен, както и с орден „Свети Александър“ IV степен с мечове по средата и с народен орден „За военна заслуга“.
Смърт
След Деветосептемврийския преврат, на 10 септември 1944 г., племенникът му поручик Георги Атанасов Дървингов не позволява смяната на българското знаме в община Долни Лозен с червено и загива, стреляйки по въоръжени комунисти. През 1953 г. комунистическата власт в България започва процес срещу самия полковник Дървингов. Умира на 8 март 1958 г. в София.
Източници
- Уикипедия – Петър Дървингов
- БНР – Петър Дървингов – воин и вдъхновяващ педагог и историк
- Chr.bg – Петър Дървингов – когато да седиш безучастен не е опция
- Pan.bg – Забравените герои на България: Полковник Петър Дървингов