Данаил Цонев Николаев е български военачалник, роден на 18 (30) декември 1852 г. в Болград, Бесарабия — една от най-дълголетните и многостранни фигури на българската армия, наричан „патриархът на българската войска“. Взима участие в три войни, е сред водачите на Съединението на България през 1885 г., два пъти е военен министър и е първият български офицер, достигнал звание генерал от пехотата.
Произход и образование
Николаев произхожда от бежанско семейство с корени във Велико Търново, заселило се в българската колония Болград в Бесарабия. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия и постъпва на служба в руската армия — в 54-и пехотен Мински полк, а от 1873 до 1875 г. учи във Военно-пехотното училище в Одеса, след което се завръща в полка си в Кишинев с чин портупей-юнкер.
Сръбско-турската и Освободителната война (1876–1878)
Научавайки за подготовката на Сърбия за война срещу Османската империя, на 14 юни 1876 г. Николаев подава молба за уволнение от руска военна служба, за да се включи в конфликта. Началникът на дивизията, генерал-майор Михаил Драгомиров, не го освобождава, а го изпраща в отпуск — с което той участва като доброволец в Сръбско-турската война, сражавайки се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. По време на Руско-турската война (1877–1878) командва рота от V опълченска дружина в Българското опълчение и се отличава в боевете при Шипка и Шейново, за което е удостоен с руския Георгиевски кръст. На 8 юли 1877 г. е произведен в подпоручик от руската армия, а на 10 август 1877 г. — в поручик.
Следосвобожденска служба и Съединението (1885)
В началото на 1880 г. е назначен за командир на I Пловдивска дружина от милицията на Източна Румелия, а на 1 март същата година е произведен в щабскапитан; два месеца по-късно поема командването на II Пловдивска дружина. Същата година е поканен за кум на сватбата на своя приятел, жандармерийския офицер в Чирпан Константин Паница — там се запознава с най-малката сестра на годеницата, Радка, за която се жени по-късно същата година; на самата сватба, по специална заповед на княз Александър Батенберг, личният му секретар Константин Стоилов връчва на Николаев орден „За храброст“ III степен за участието му в Освободителната война. На 15 ноември 1883 г. е произведен в майор. През есента на 1885 г., като командващ голяма част от милицията по време на военни маневри, на 6 септември отстранява главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич — с което на практика осигурява осъществяването на Съединението — и влиза в новосформираното временно правителство на областта, като поема и длъжността главнокомандващ на Източнорумелийската милиция. На 9 септември е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд, а на 11 септември е произведен в подполковник.
Сръбско-българската война (1885)
По време на войната Николаев командва Източния корпус, а след боевете при Сливница (5–7 ноември) поема Западния корпус в контранастъплението навътре в сръбска територия, при Цариброд и Пирот. След края на войната е награден с орден „За храброст“ II степен и на 17 ноември 1885 г. е произведен в полковник — първият полковник на българската армия.
Военен министър и годините след Съединението (1886–1897)
След детронирането на княз Александър I през август 1886 г. Николаев застава начело на военното министерство и през 1887 г. лично ръководи потушаването на бунта на русофилски настроени офицери — по негова заповед разбунтувалите се части са разформировани, а бойните им знамена изгорени. След идването на княз Фердинанд I напуска поста военен министър и е назначен за негов военен съветник (1887–1893). На 14 (26) февруари 1891 г. е произведен в генерал-майор (същия указ, с който и Сава Муткуров получава същия чин). Тази служба приключва при драматични обстоятелства: по време на бракосъчетанието на княз Фердинанд с принцеса Мария Луиза, на официален прием не е спазено старшинството между чиновете — генералът приема това като накърняване на честта си, напуска двореца демонстративно и подава оставка. Между 1893 и 1897 г. е в запас, като в края на 1895 г., след смъртта на първия председател Трайчо Китанчев, е избран за втори председател на Върховния македоно-одрински комитет.
Генерал от пехотата и втори мандат като военен министър (1897–1911)
След връщането си в армията княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897–1907), а на 15 ноември 1900 г. е произведен в генерал-лейтенант. От 1907 до 1911 г. заема повторно поста военен министър, като на 22 септември 1908 г. е сред подписалите манифеста за независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер със звание генерал от пехотата. През 1911 г. се оттегля от активна служба, но по време на Балканската война (1912–1913) е привлечен отново — като комендант на гарнизона в Ямбол.
Наследство
На 16 април 1925 г. синът му, подполковник Никола Николаев, загива при атентата в църквата „Света Неделя“. През 1936 г. цар Борис III лично го удостоява с орден „Св. св. Кирил и Методий“, а на следващата година Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Освен българските отличия, през дългата си кариера получава и няколко чуждестранни ордена — от Русия, Сърбия, Черна гора, Румъния, Османската империя и Персия. Умира на 29 август 1942 г. в Банкя, на 89-годишна възраст, и е погребан в Централните софийски гробища. В негова чест са наименувани булевард „Генерал Данаил Николаев“ в София, улица в Пловдив, а през 1934 г. и село Калъчлий, преименувано на Генерал Николаево (от 1966 г. квартал на град Раковски) — той остава запомнен до края на живота си с прозвището „патриархът на българската армия“.
Източници
- Уикипедия – Данаил Николаев
- Българска история – Данаил Николаев – патриархът на българската армия
- Българската следа – Данаил Николаев – първият генерал на България
- Армимедия – Майор Данаил Николаев – Пълководецът на Съединението
- Вестник „Трета Възраст“ – Герой на Съединението – ген. Данаил Николаев
- Alma News – Генерал Данаил Николаев – „патриархът на българската армия“
- Metalhim – Данаил Николаев – „Патриархът на българската войска“
- Войводи.eu – 120 г. от създаването на ВМК