Генерал-лейтенант Никифор Петров Никифоров (12 април 1858 г., Ловеч – 6 август 1935 г., София) е сред първите строители на българската войска, боец от Сръбско-българската война, дългогодишен дипломатически представител в Берлин и министър на войната по време на Балканските войни (1911–1913 г.) — период, който му донася както най-високите военни отличия, така и обвинение в държавна измяна пред специален държавен съд.
Произход и младежки години
Роден е на 12 април 1858 г. в Ловеч, син на видното и богато търговско семейство на Петър Никифоров. Първоначално учи в родния си град, а после в Плевен; средното си образование получава в Германия и Австрия. На 8 август 1878 г. е взет за отбиване на военната „тегоба“ и зачислен в току-що сформираната 11-а Ловчанска дружина. Два месеца по-късно полага конкурсен изпит в новооткритото Софийско военно училище и е приет като юнкер направо в старшия клас. На 10 май 1879 г. завършва заедно с целия си випуск и е произведен в първи офицерски чин — прапорщик, с назначение в 13-а Ловчанска дружина. Така става един от първите български офицери, основатели и организатори на храбрата българска армия.
Първи стъпала във военната йерархия
Кариерата му се развива динамично: подпоручик (30 септември 1881 г.), последователно завеждащ оръжието и вещевия склад, командир на рота, командирован в Лом-Паланка за приемане на новобранци. Член е на гарнизонния съд, по-късно и казначей. Старанието му донася първото признание — височайша парична награда от 200 лв. Поручик, командирован като младши адютант, а после в 13-и стрелкови батальон в Одеса за практическа служба. От 1 февруари 1884 г. учи в Офицерската стрелкова школа в Петербург, завършва я с отличен атестат и е награден с орден „За заслуга“ на червена лента. На 30 август 1885 г. е произведен капитан.
Сръбско-българската война (1885)
Съединението на Княжество България с Източна Румелия принуждава Русия да отзове своите офицери-инструктори, оставяйки българската войска без опитни военачалници точно преди сръбското нападение. В тези съдбовни дни капитан Никифоров е командирован в 6-и пехотен Търновски полк, а на 21 септември е назначен за негов командир. С обявяването на войната полкът му влиза в състава на Търново-Сейменския отряд под подполковник Муткуров. На 10 ноември участва в сражението при Драгоман, като началник на левия фланг настъпва към Цариброд, преследва сърбите от Драгоман до Цариброд (11 ноември) и се сражава при Цариброд (12 ноември); като началник на центъра на Западния корпус преследва сърбите от Цариброд до Пирот (14 ноември) и се сражава под Пирот (15 ноември). За проявения героизъм и отлични командирски качества е награден с орден „За храброст“ IV степен и Сребърен медал.
Командване на полкове и служебен подем
След мира му е възложено да сформира един от новите южнобългарски полкове — 10-и пехотен Родопски в Хасково (командир от 11 март 1886 г.). Със заповед на Военното министерство получава специална мисия — да покори на разположените край р. Арда 24 турски села от Харманлийската околия, които след Съединението отказват да признаят българската власт и образуват свое управление; от 20 май до 9 август успява да заеме гарнизоните на селата и да въдвори ред. Безкрайно недоволен от детронирането на княз Александър Батенберг (9 август 1886 г.), на 11 август повежда полка си в поход към София. На 14 септември по собствено желание напуска Родопския полк; през следващите месеци последователно командва 7-и Преславски полк в Шумен (и е комендант на града), а от 1 април 1887 г., вече майор — 9-и Пловдивски полк. През 1888 г. — година на нов отличителен орден „Св. Александър“ IV степен — сключва брак с Величка, единствената дъщеря на видното и богато плевенско семейство на д-р Рашко Петров. Същата година заема поредица длъжности: председател на Пловдивския военен съд, младши посредник на маневри, председател на полеви съд; удостоен е със „Златен кръст“, а от Пловдивската дума — със знака „За 10 годишна отлична и безупречна служба“.
Полковник и висше военно ръководство
От 1890 г. командва 4-а пехотна бригада в Шумен (подполковник от 1891 г.), а след реорганизацията на бригадите — новата 4-а Преславска дивизия (полковник от 2 август 1895 г.). Известен е като взискателен към подчинените си — в заповед лично изтъква слабостите на офицерите по строевата служба и набелязва мерки за отстраняването им. Именно в Шумен, като бригаден/дивизионен командир, става инициатор на създаденото през 1895 г. Шуменско офицерско кооперативно сдружение „Опит“ (от 1906 г. — „Офицерско икономическо дружество“), чиято цел е да пази членовете си от експлоатация на местни търговци; признателното управително тяло решава да постави портрета му на видно място в знак на признателност. На 5 май 1896 г. е назначен за инспектор на пехотата при Военното министерство; през 1897 г., при посещението си в България, сръбският крал го удостоява с орден „Таково“ II степен. От 1 януари 1898 г. е началник на Пехотната инспекция, а от 17 февруари 1899 г. — и началник на административния отдел при ВМ. На 15 ноември 1900 г. е произведен генерал-майор.
Организационна дейност и международно признание
Най-активната му дейност е по организацията на армията и инспектирането на пехотните ѝ части. В окръжно №418 от 10 юни 1902 г. споделя пред началниците на пехотните дивизии констатирани недостатъци в редица полкове (1-и Софийски, 14-и Македонски, 1-и резервен и др.) и предлага занапред дисциплината да се изисква не от Военното министерство, а направо от бригадните командири. Втора инспекторска проверка (26 юни) установява пропуски в устройството на стрелбищата и в реда на строевото обучение; изводът му е категоричен — за добри резултати всеки офицер трябва да познава и прилага всички устави. От 8 септември до 21 ноември е командирован в Стара Загора като посредник при двустранните маневри между 2-а и 3-а пехотни дивизии, откъдето прави ценни бележки за походите, охранителната служба и воденето на боя. Международното му признание расте — румънски орден „Румънска корона“ I степен (1903), а между 1904–1910 г. и цяла колекция чуждестранни отличия: германски херцогски ордени, пруската „Крона“ I степен, персийският „Лъв и Слънце“ I степен и др. Той е и автор на „Инструкцията за мобилизиране на пехотните полкове“ — определя необходимия брой офицери и войници от запаса, подготовката на плана за мобилизация на всеки полк и задължава всеки командир да провери материалната готовност на частта си преди похода.
Дипломатическа служба в Берлин
На 15 юли 1904 г. е изпратен в разпореждане на Министерството на външните работи и изповеданията и назначен за дипломатически агент в новооткритото берлинско агентство. След признаването на независимостта на България е преназначен за извънреден пратеник и пълномощен министър при Царя на Германския двор, а в същото качество е акредитиран и при двора на Кобург-Готските херцози. Кореспондира с Фердинанд I по повод погребението на кралица Каролина и разговорите си с великия херцог, както и с представителя на „Круп“ в София — г-н Кауфман. През 1907 г., по случай рождения ден на германския император Вилхелм II, присъства на представление в операта заедно с императорското семейство — печели благоволението му и разговаря с императора за проведените у нас военни маневри, за които императорът заявява, че „нашите войски заслужават пълна похвала“. На 13 юни 1907 г. се среща в Берлин с румънския делегат Белдиман — първи румънски делегат в Хагската конференция за мир — и лансира пред Фердинанд идеята българските и румънските делегати да се запознаят взаимно с международните следствени комисии. За неуморния му труд е удостоен с орден „За военна заслуга“ I степен. Дейността му на дипломатически представител в Берлин продължава до 9 септември 1910 г., когато е освободен от длъжност и оставен в разпореждане на ВМ.
Министър на войната по време на Балканските войни
На 16 март 1911 г. е назначен за министър на войната в кабинета на Иван Евстатиев Гешов. На 19 декември същата година пред Народното събрание, председателствано от М. Маджаров, дава подробни обяснения по военния бюджет за 1912 г. — застъпва се армията в мирно време да разполага с девет дивизии плюс необходимите спомагателни войски, настоява за централизация на общата служба в министерството и за откриване на офицерска стрелкова школа. В доклад до Министерския съвет от 14 януари, мотивиран от опасността италианската блокада на Дарданелите да застраши доставките, предупреждава, че армията изпитва остра нужда от облекло, обувки и патрони, каквито в достатъчно количество не могат да се произведат у нас — и по негово пълномощие от МС влиза в преговори с руското императорско правителство за откупуване от руските военни складове на 200 000 шинела и до 150 000 чифта ботуши, както и за производството на около 50 милиона патрони по българската фабрикация.
На 2 август 1912 г. е произведен генерал-лейтенант. На специален военен съвет (16 септември), заедно с началника на щаба генерал-майор Фичев и инспекторите генерал-лейтенанти Иванов, Кутинчев и Димитриев, обсъжда готовността на България за въоръжен конфликт с Турция; съветът стига до единодушното заключение, че страната може да влезе във въоръжена акция единствено ако мобилизацията се обяви едновременно със съюзниците (Сърбия, Гърция, Черна гора) и ако правителството едновременно вземе всички мерки за допълване на недостигащите материали. На 5 октомври е обявена Балканската война.
С избухването на войната изниква остър спор между Военното министерство и Главното тилово управление (генерал-майор Диков) относно правото на доставки — уреден отчасти в полза на ГТУ по чл. 4 от Закона за извънредния кредит от 50 млн. лв. Никифоров обръща огромно внимание на окомплектоването: пише на Фичев за закупените от Русия около 110 000 шинела и 80 000 чифта обувки, вече на път за България, и още толкова други „контрактни“ доставки, очаквани до два и половина месеца. Спорът за отговорността обаче не стихва — Диков се оплаква, че цялата вина за снабдяването се стоварва върху ГТУ, макар транспортните средства в страната да са изцяло във владение на ВМ.
Доставките на материали му докарват най-големи главоболия. Заместник-главнокомандващият генерал-лейтенант Савов го обвинява в телеграма от 13 април 1913 г., че не е доставил в 20-дневен срок необходимия резерв от 1 милион кг галета — Никифоров отговаря, че толкова кратък срок е невъзможен предвид законните формалности по покупката, и че доставката вече е била предоставена на ГТУ. Друго обвинение на Савов (27 април) — че министърът „не държи никаква сметка за оперативните нужди на армията“ — заради недостиг на коне за планинската артилерия; Никифоров му противопоставя факта, че освен реквизираните коне са поръчани още 2447 коня и 49 мулета, но търгът пропада, защото Софийската банка не внася необходимия залог — вина, която не може да се търси нито у министъра, нито у ВМ. Самият министър-председател потвърждава пред Савов, че от страна на ВМ няма никакво забавяне.
Обвиненията стигат и до специална комисия по проверка на военните доставки; на 4 юни Никифоров изразява мнение, че „комисията си е поставила за цел да се произнася върху дейността на министъра на войната, дали е действал систематично и бързо за удовлетворяване нуждите на войската“. Недоверието го огорчава безкрайно; по негова молба със заповед №54 от 1 юни 1913 г. е освободен от поста министър, оставайки от 10 юни в разпореждане на ВМ. В писмо до Добрович споделя чувството си на опозорен човек, който по време на службата си не е принадлежал на никоя политическа групировка, а нееднократно е бил обвиняван от ген.-лейт. Савов, че армията не е била подготвена за война поради недостиг на материална част и храна — обвинения, които той мотивирано отхвърля, но които тежат върху него след всичките му усилия във ВМ.
Влошено здраве и оставка от войската
Здравословното му състояние бързо се влошава и той измолва от министъра на войната задграничен отпуск — лекува се два месеца в Австрия и Германия. След завръщането си, на 4 август, е уволнен от служба по собствено желание, след 35 години непрекъсната военна служба — чувства се крайно опозорен и отхвърлен по най-несправедливия начин, без да му е посочена причината. В писмо до цар Фердинанд I защитава добросъвестната си служба, многократно удостоявана с официални награди, и изразява убеждението си, че всичко се дължи на некачествени клевети и интриги пред Негово Величество.
Гражданска съвест в запаса
Будната гражданска съвест на генерал Никифоров не намира покой и след напускането на армията. В бр. 4542 на в. „Мир“ от 16 април 1915 г. излага мнение по Закона за военната подготовка — според него от 1891 г. насам, когато за пръв път влиза в сила законът за въоръжените сили на Княжеството, редица категории граждани неясно се числят към освободените от повинност. Подтикнат от „най-чисти патриотични чувства“, на 10 септември 1915 г. отправя ценно предупреждение към наследника на своя пост, а в статията „Поуките от миналото“ (в. „Мир“) споделя наблюденията си от Сръбско-турската война за неуредиците в освобождаването на войниците от строя — интелигентни граждани, оставяни на най-обикновени места, докато незаконно освободени лица избягват службата под фалшив предлог за болест; предлага строг ред за записването и освобождаването на запасняците чрез специална върховна комисия. На 26 юни 1917 г. пише до главнокомандващия генерал-лейтенант Жеков и министъра на войната генерал-лейтенант Найденов, обезпокоен, че тила на армията е претоварен с персонал без пряка връзка с войските, и предлага мерки за намаляването му — на 9 юли началникът на канцеларията на ЩДА му благодари и го уверява, че мерки вече се вземат.
Изразява мнение и по въпроса за Главното командване на Действащата армия, и — с голяма болка — лично мнение за участието на България в Първата световна война (1915–1918 г.). Убеден е, че намесата ни на страната на Централните сили е резултат от еднолично схващане на българските интереси от страна на цар Фердинанд I; смята, че страната е можела да запази изчаквателна и неутрална позиция до изясняване изхода между двете коалиции, без да понесе прежедевременните военни разходи и, напротив, да укрепи икономически чрез търговия с двете воюващи страни. Веднъж встъпило в редиците на Централните сили обаче, правителството според него в много случаи е действало в полза на чуждите, а не на българските интереси — той е особено критичен към цар Фердинанд I, когото обвинява в задкулисни действия чрез специални военни делегати и Главната квартира, с които е поставял правителството пред свършен факт. Като венец на причините за съкрушителните и трагични резултати от войната сочи катастрофата, сполетяла ни на фронта в последните дни на войната.
Съден за „измяна на отечеството“ (1923)
На 5 юни 1923 г., съгласно чл. 21 от Закона за съдене на министрите, срещу генерал Никифоров е заведено наказателно дело №1 от IV Държавен съд — обвинен е за дейността си като министър на войната в кабинета на Иван Евстатиев Гешов (16 март 1911 – 1 юни 1913 г.) по три пункта: измяна на отечеството като участник в дипломатическата подготовка на войната 1912–1913 г. чрез договори във вреда на държавните интереси; измяна на отечеството и нарушение на конституцията като участник в обявяването на войната без свикано и конституирано Народно събрание; и измяна на отечеството за пропускане на благоприятни моменти за приключване на войната. На 20 юни генералът подава пред Държавния съд подробна защита по всяко от обвиненията — отрича участие в дипломатическите преговори (не е политическо лице, не принадлежи на никоя партия; единствената му „вина“ е изпращането на ген. Фичев за военната конвенция, чисто техническо действие, за което отговорност носи министър-председателят); настоява, че формално не България, а Турция обявява война на 4 октомври 1912 г., и че конституцията не е нарушена, тъй като не изисква предварително свикване на Народното събрание за това; и отрича всякаква вина за пропуснатия момент за мир, като сочи, че единствен виновник за неизползването на победата при Люле Бургас е ген. Фичев, началник на ЩДА и страна по преговорите — самият той не е бил търсен за мнение от Министерския съвет. В наличните извори не се посочва какво решение накрая е взел Държавният съд по делото.
Обществена дейност и последни години
На 28 май 1919 г. предлага програма за дейността на Дирекцията за стопански грижи и обществена справедливост (ДСГОП) — застъпва се за нормиране на цените на суровите материали от първа необходимост, с добавка към довоенните цени, съразмерна с общото поскъпване вследствие на войната. На 5 август 1920 г. е зачислен в народното опълчение. На преклонна възраст продължава да пише — на 18 януари 1929 г., в „Слово“, бр. 1931, публикува статията „Тревога сред пенсионерите“ по повод намерението на правителството да намали пенсиите: смята сегашния им размер за крайно недостатъчен, а пенсионния фонд — в окаяно положение, тъй като държавата не му осигурява необходимата субсидия, а капиталът му се влага в лихвоносни, но несигурни места.
Генерал Никифоров се отличава с голямо благородство и благ характер, обича силно семейството си и е дълбоко привързан към родния си град. В пенсия е един от най-ревностните членове на Ловчанското културно благотворително дружество в София и на научния комитет, зает със списването на книгите „Ловеч и Ловчанско“. Умира на 6 август 1935 г. и е погребан тържествено, с военни почести, в Софийското общо гробище — гробното му място под №3 е разположено на 30-и ред в 27-и парцел. Единствена негова наследница остава дъщеря му Харитина.
Източници
- Уикипедия – Никифор Никифоров
- Мариана Русева – Генерал-лейтенант Никифор Никифоров – военен деец, обществен и човек (по документи от ДВИА, гр. В. Търново, ф. 053)