Вичо Диков е български и руски офицер, генерал-лейтенант — командващ 4-та армия през Междусъюзническата война (1913), а по-рано и началник на Щаба на българската армия (1907) и командир на 7-и пехотен преславски полк през Сръбско-българската война (1885).
Ранни години и военно образование
Вичо Дионисиев Диков е роден на 2 ноември 1861 г. в тулчанското село Бейдауд, син на свещеника Дионисий Диков. Завършва класното училище в Тулча и участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877–1878) в състава на действащия в Добруджа 14-и руски армейски корпус. През 1879 г. завършва с първия випуск Софийското военно училище, произведен в чин прапоршчик и изпратен на служба в Силистренска № 18 пеша дружина; поручик е от 30 август 1882 г. През 1883 г. е командирован в Русия, където служи в 54-ти Мински пехотен полк и завършва офицерска стрелкова школа, а след завръщането си в България през 1884 г. командва рота във Врачанска № 8 пеша дружина, част от 7-и пехотен преславски полк.
Сръбско-българска война (1885)
На 30 август 1885 г. капитан Вичо Диков е назначен за командир на 7-и пехотен преславски полк, начело на който посреща Сръбско-българската война. От 5 до 7 ноември 1885 г. защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая срещу настъплението на сръбската Шумадийска дивизия, а на 14–15 ноември участва в Пиротското сражение, действайки в долината на река Градешница при село Нишор. Скоро след края на войната е награден с орден „За храброст“ III степен.
Русофилски бунтове и служба в Русия (1886–1898)
Като командир на базирания в Шумен 7-и пехотен преславски полк, през август 1886 г. капитан Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след Деветоавгустовския преврат срещу княз Александър Батенберг, а в края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон настоява пред Регентския съвет да удовлетвори исканията на руския емисар Николай Каулбарс. Тъй като голяма част от офицерите му не го подкрепят, подава оставка и емигрира през октомври 1886 г. През февруари 1887 г. взема участие и в Силистренския бунт на офицерите русофили, след което се установява в Русия. Постъпва на служба в руската армия, през 1890 г. завършва Николаевската академия на Генералния щаб, служи в 21-ва руска дивизия в Петровск и Тифлис и преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.
Завръщане в България и служебно израстване (1898–1912)
След помирението между българските и руските власти, през 1898 г. се завръща в България с чин подполковник и е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 г. е началник на щаба на 3-та пехотна балканска дивизия в Сливен. От май 1900 г. отново служи в Генералния щаб, вече с чин полковник, а през май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор и поема командването на 6-а пехотна бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 г. е началник на Трета военно-инспекционна област, от 28 март до ноември 1907 г. — началник на Щаба на армията, след което оглавява Военното училище. От 1909 г. е началник на Главното интендантство на армията.
Балканска и Междусъюзническа война (1912–1913)
По време на Балканската война (1912–1913) генерал-майор Вичо Диков е началник на Главното тилово управление. На 28 юни 1913 г. — близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война, е назначен за командир на 4-та армия, с която нанася поражение на сръбските части в Калиманското сражение, а в Кресненската операция командва десния фланг и отблъсква гръцката армия от Пехчево. На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а по-малко от месец по-късно, на 2 септември, преминава в запаса. Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 г. в София.
Източници
- Уикипедия – Вичо Диков
- Руменин, Румен – Офицерският корпус в България 1878–1944 г. Т. 1 и 2
- Маринов, И. – Генерал-лейтенант Вичо Диков — Известия на института за военна история, том 52 (1991)
- Недев, С. – Командването на българската войска през войните за национално обединение