Никола Михайлов Михов (29 ноември 1891 г., Велико Търново – 1 февруари 1945 г., София) е български офицер от артилерията, генерал-лейтенант. През 1942–1943 г. е военен министър във второто правителство на Богдан Филов, а след смъртта на цар Борис III заема един от трите места в Регентския съвет на малолетния Симеон II. След 9 септември 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт и присъдата е изпълнена. През 1996 г. Върховният съд я отменя.
Начало на военната служба
Роден е във Велико Търново. Българската Уикипедия дава рождена дата 29 ноември 1891 г., а англоезичната – 11 декември 1891 г.; разликата е точно 12 дни, което съответства на разликата между стария и новия стил през XIX в. В заглавието на личния му фонд в EHRI е посочена годината 1887, а в биографичната справка към същия фонд – 1891.
Военното училище в София завършва през 1911 г. и на 22 септември е произведен в подпоручик. В Балканската война командва артилерийска батарея, участвала в обсадата на Одрин. В Първата световна война е сред участниците в превземането на Тутракан, а от 1 март 1918 г. служи в 1-во конно артилерийско отделение.
Служба между войните
Следвоенните години минават в артилерията и в Министерството на войната: 4-ти артилерийски полк, адютант на артилерийския отдел на министерството, от 1929 г. – началник на секция, а от 1932 г. – на отдел в артилерийската инспекция. През 1933 г. приема 7-и дивизионен артилерийски полк и на 6 май същата година е произведен в полковник. От 1935 г. ръководи учебно-стрелковия отдел на инспекцията, а през 1936 г. става помощник-командир, по-късно командир на 3-та пехотна балканска дивизия.
Данните за следващата му длъжност се разминават: по Уикипедия в началото на 1938 г. поема Военното училище, а по англоезичния вариант го оглавява от 17 февруари 1937 до 19 април 1941 г. На 3 октомври 1938 г. е произведен в генерал-майор.
Втората световна война и военно министерство
През пролетта на 1941 г. Михов командва 5-а армия в Македония (април–август), а след това, до 1942 г., 1-ва армия със седалище в София. В началото на 1942 г. е произведен в генерал-лейтенант (по англоезичната Уикипедия – на 1 януари).
На 11 април 1942 г. влиза като министър на войната във второто правителство на проф. Богдан Филов и остава на поста до 14 септември 1943 г.; след него министър става ген. Руси Русев.
Регентският съвет
След смъртта на Борис III Михов е избран за регент заедно с проф. Богдан Филов и княз Кирил Преславски – според Уикипедия на 9 септември 1943 г. (в картата на англоезичната статия е посочена датата 11 септември). От 19 септември 1943 до 7 септември 1944 г. води дневник; той се пази в личния му фонд № 427К в Централния държавен архив (13 архивни единици за 1943–1944 г.), където според описанието са и документи за разположението на българските войски в Югославия, за бомбардировката на София и за преминаването на германски войски през България. По англоезичната статия дневникът е издаден през 2004 г.; през 2024 г. „Прозорец“ го публикува заедно с протоколи от Народния съд. Българската Уикипедия твърди, че като регент е изразявал неведнъж неодобрение към произвола и крайностите в борбата срещу партизанското движение; това е характеристика на Уикипедия, а не проверен факт.
Арест, процес и смърт
След преврата на 9 септември 1944 г. е отстранен от регентския пост и скоро след това е арестуван. Заедно с другите регенти и министри е изпратен на разпит в СССР, а през декември 1944 г. (по Уикипедия) е изправен пред Народния съд. Съгласно съдържанието на книгата на „Прозорец“ той е разпитван на 11 януари 1945 г. като подсъдим и на 19 януари като свидетел, а присъдата в книгата е от 1 февруари 1945 г.
Осъден е на смърт. Датата на изпълнението също се дава различно: по Уикипедия и по описанието на книгата е разстрелян на 1 февруари 1945 г., а в семеен спомен, публикуван от проекта „Моят век“, племенницата му Людмила Дойчинова говори за нощта на 1–2 февруари, когато заедно с още 96 души е разстрелян и погребан в общ гроб. С Решение № 172 от 1996 г. Върховният съд отменя присъдата; в англоезичната Уикипедия датата 26 август 1996 г. е означена като „помилване“, а не като реабилитация. Михов е женен и има две деца.
Звания и награди
Чинове: подпоручик (22.9.1911), поручик (1.11.1913), капитан (30.5.1917), майор (15.3.1923), подполковник (1.4.1927), полковник (6.5.1933), генерал-майор (3.10.1938), генерал-лейтенант (1942).
Отличия: Военен орден „За храброст“ IV степен (1-ви и 2-ри клас), орден „Св. Александър“ (III и IV степен), орден „За военна заслуга“ II степен и германският „Железен кръст“.
Памет
С решение на Общинския съвет на Велико Търново (протокол № 21 от 22 март 2021 г., решение № 525) Михов е сред 37 родени в града генерали, получили посмъртно званието „Почетен гражданин“.
През 2024 г. издателство „Прозорец“ публикува книгата „Генерал Никола Михов. Личен дневник и протоколи от Народния съд“ (съставител Цочо Билярски; 290 страници). Освен дневника тя съдържа протоколи от заседанията на Народния съд от януари 1945 г., обвинителната реч на главния народен обвинител Георги Петров, защитната реч на адвоката Иван Байданов, присъдата и хронология „Живот в дати“.
Източници
- Уикипедия – Никола Михов
- Wikipedia (EN) – Nikola Mihov
- Generals.dk – Nikola Mihailov Mihov
- EHRI Portal – Никола Михайлов Михов (1887–1945) – личен фонд 427К, Централен държавен архив
- MY CENTURY – „Денят, в който убиха чичо ми“ – спомен на Людмила Дойчинова, 2008 (семеен спомен)
- Bibliophilia.eu – Генерал Никола Михов. Личен дневник и протоколи от Народния съд (изд. „Прозорец“, 2024) – анотация на издателя
- Община Велико Търново – Протокол № 21 от 22.03.2021 г., Решение № 525 – удостояване със звание „Почетен гражданин на град Велико Търново“
- Румен Руменин – „Офицерският корпус в България 1878–1944“, т. 3 и 4, София, 1996, с. 282 (цитиран в Уикипедия)
- Ташо Ташев – „Министрите на България 1879–1999“, София, 1999 (цитиран в Уикипедия)