„Велчовата завера“, замислена от
предводителите й капитан Георги Мамарчев, Велчо Джамджията, Димитър
Софиялията и други дейци като едно всенародно въстание на българите не
само в Търновско, но и в цяла поробена България, била между най-ранните
български революционни прояви през XIX в. Тя наистина завършила с провал
поради предателство, но останала трайно в народната памет заради
немалкото жертви и организираната въстаническа чета, водила бой с
турците в Плаковския манастир и околностите му.
Сборен пункт на
четата бил манастирът до с. Плаково, Търновско. Тук в началото на април
1835 г. пристигнали от Търново повечето от ръководителите и въстаниците
от града. Очаквало се да се повдигнат и други градове и села, да
образуват въстанически чети от по 100 души и на определени места да се
съберат значителни въстанически сили, с които да се нанесе удар на
турските крепости и гарнизони. Въстанието било осуетено, но търновската
въстаническа чета, макар и оказала се единствена, водила упорит бой с
турците. В този бой участвали както ръководителите на въстанието —
„заверата“, така и някои хайдушки дружини, монасите от Плаковския
манастир и селяни от околността. В битката се включили немалко българи.
Тук били хайдушките дружини на Иван Аврамски и Куман войвода, убит в
сражението. Част от въстаниците успели да се отскубнат от турското
обкръжение и водени от Иван Аврамски, преследвани от турски потери, били
разбити до с. Средни колиби, в м. Дойнов мост, Еленския балкан. Много
от въстаниците били заловени, осъдени и заточени от турската власт.
Други били избити, трети се укрили или избягали във Влахия. Смята се, че
в търновската въстаническа чета и в битката при Плаковския манастир са
участвали около 50 души.
Уточнени са имената на следните участници в четата:
1.
Капитан Георги Мамарчев — руски офицер, роден в Котел, военен
предводител на четата. Той бил и предводител на доброволчески български
чети в двете предишни руско-турски войни от 1806—1812 и 1828—1829 г.
Осъден от турската власт, заточен на о. Самос и починал там през 1846 г.;
2.
Димитър Софиялията — един от организаторите на въстанието, устабашия на
дюлгерите в Търново. Роден в София, обесен в Търново;
3. Велчо Петров Джамджията (Болтата) — от Търново. Осъден на смърт и обесен в Търново;
4. Иванаки Йонков Кюркчията (Врацалията) — роден в с. Враца (дн. Стефаново), Ловешко. Обесен в Ловеч;
5. Кольо Гайтанджията от Търново — обесен в Търново;
6. Хаджи Йордан Брадата от Елена, обесен; 7. Даскал Андон Никопит — учител в Търново. Роден в Македония, осъден и заточен;
8.
Хаджи Сергий — игумен на Плаковския манастир. Роден в с. Руховци,
Еленско, от рода на Ферманджиите. Стар хайдутин. Управлявал манастира от
1803 до 1835 г. След много изтезания бил заточен в Мъглижкия манастир,
където починал през 1836 г.;
9. Теодосий — монах в Плаковския манастир, също заточен в Мъглижкия манастир;
10.
Куман войвода — от с. Плаково, пазач на манастира, бивш хайдутин и
хайдушки главатар. Убит в сражението около с. Средни колиби, Еленско;
11.
Иван Аврамски — роден в с. Войнежа, водач на хайдушка дружина. Успял да
се отскубне от турците и да се прехвърли във Влахия;
12. Рачо Казанджията — роден в Трявна, жител на Търново, баща на писателя Петко Р. Славейков, на младини хайдутин;
13. Петър Казанджията — роден в Трявна, жител на Търново, брат на Рачо Казанджията;
14. Никола Стамбоолу от Търново — баща на Стефан Стамболов;
15. Георги Кабакчиолу (Кабакчиев) от Търново;
16. Боби Тютюнджията — роден в Дряново; 17. Иван Пеев Шопът — от с. Руховци, Еленско, слуга на манастира, племенник на игумена Хаджи Сергий;
18. Кольо — от с. Плаково;
19. Хаджи Пенко Тулешков — от Дряново;
20. Гено Тулешков Дюлгерина — от Дряново.
Лит.: Жечев, Н. Велчовата завера 1835. С., 1985, 57—60;
Крусев, П., Зв. Цонев. 100- годишнината на Велчовата завера. 1835—1935. Исторически очерк. В. Търново, 1935, 22—23, 31; Нестор, архимандрит. Нови сведения за Велчовата завера. — Църк. вестник, № 41,5 дек. 1959;
Станев, Н. История на Търновската предбалканска котловина. С., 1942, с. 237,248—250.
източник: Българските въоръжени чети и отряди през XIX век, автор: Петър Чолов