Малко известният опит за въстание във Видинско през ранните пролетни месеци на 1856 година начело с Димитър Петрович е нова, по-нататъшна свободолюбива изява от героичния низ въстания и бунтове на българското население от този край за икономическо и национално освобождение. Това въстание избухва под влияние на Кримската война (1853—1856 г.), което обуславя неговото назряване и подготовка, както и участието на значителен брой българи от селата на тази изстрадала и бунтуваща се от десетилетия неспокойна област.
Турските реформени актове от епохата на Танзимата създават условия за разгръщане борбата на българите против техните поробители. Особено непримирима вражда между селяните и турските феодали в Северозападна България възбудил спорът за спахийско-феодалните владения. След излизането на Хатишерифа селяните ги смятали за свои и не искали да плащат данъци за тях на турските феодали, а само към „царщината“, т. е. към държавата. Отговорът на местните турски „величия“, които се стремели все повече да обърнат тези земи в наследствени, бил увеличаване на данъците и ангарията. Това потвърждава и една заповед на Високата порта от 1839 г., в която четем следните официални признания за тогавашното положение в българските земи: „В много места на румелийската област първенците и техните помощници гледали на раята като на свои купени роби и ги карали насила и безплатно да работят по чифлиците им и по други работи, като същевременно се намесвали в техните частни отношения и по такъв начин са ги измъчвали.“
Тази експлоатация докарала и без това обтегнатите отношения между българите и турската феодална класа до крайност. Задълбочаващият се упадък на Турция през тези години, неспазването на тъй шумно прокламираните хатишерифски свободи, грабежите и мародерствата, които били извършвани широко над българското население, усилили борбата му срещу неговите икономически и национални угнетители.
За масовите селски надигания в тези земи съдействали не само неограничените злоупотреби над беззащитните българи, но и непосредствената близост до тях на Сърбия, получила вече автономия. Не един път нейни агенти подбуждали местното българско население на бунт срещу падишаха, обещавайки му „всякаква безкористна помощ“. Като създавали несигурно положение в крайграничните на Сърбия райони, което причинявало чести главоболия на цариградската Порта, сръбските князе се надявали, че един ден Турция ще им отстъпи във владение тези „несигурни“ земи. Въстанията обаче завършвали злощастно за българите и били потушавани с огромни жестокости. Понякога откъслечни сведения се промъквали вън от империята и напомняли на Европа за робската трагедия на един народ.
Кримската война повдигнала наново бунтовния дух на населението в този край и породила големи надежди за освобождение сред българския народ. Широкият отзвук от първоначалните руски военни успехи (окупацията на Молдова и Влашко, преминаването на р. Дунав и започналата на 23 март 1854 г. обсада на Силистра) насърчили разгръщането на широко политическо движение в България. „В него време. . . — пише Г. С. Раковски в автобиографичното си писмо до Ив. С. Иванов — общий възторг се запали в наш българский народ и всякой българин с радост чакаше и уже бе уверен за свое освобождение от турское иго.“
Затегналата се война донесла ново засилване на османското потисничество в България поради нарасналото търсене на селскостопански произведения за многохилядните турски и англо-френски войски и разпалвания мюсюлмански фанатизъм на турското население.
Вярата в освободителната мисия на Русия през тези години била голяма. За да ускорят идването на нейни войски в нашите земи, в редица български селища възникнали заговори. Раздвижила се под напора на събитията и будната българска емиграция в Русия и Влашко. Чрез българските общини в Букурещ, Галац и Браила до руското правителство и руския цар били изпратени многобройни и горещи молби за бърза намеса в българските работи. През април 1854 г. на българите станало известно и отправеното към тях възвание от главнокомандуващия руската Дунавска армия фелдмаршал Паскевич-Еривански — „Към нашите еднородни братя, които живеят по турските страни“, — с което ги приканвал за съвместна борба срещу „свирепите врагове“ — турците.
Голяма роля за по-нататъшното развитие на събитията оказала и българската емиграция във Влашко и Молдова. Под нейно ръководство възникнала т. нар. „Епитропия“ — комитет от богати търговци, който набирал помощи и български доброволци за съдействие на руските войски. Още по-голяма дейност развило възникналото на мястото на този комитет със съдействието на руското командуване „Българско средоточно попечителство“, което успяло да сформира и екипира български доброволчески отряд с численост 4000 души под командуването на генерал Салос, грък на руска военна служба.
И българите от Видинския санджак не останали назад в подготовката си за нова борба срещу турците. Въодушевени от благоприятно развиващите се в началото на войната външнополитически събития и полъха на известията за подготовка на бунтове в други части на българската земя, те също развили енергична дейност. Начело на подготовката за въстание застанали родолюбиви българи от Видинския край, а по-късно към тях се присъединили и български емигранти от Влашко.
Първата стъпка на бъдещата буна било изложението, съставено в началото на Кримската война от Манчо Кръстик от Пирот, Димитър Панов, участник във въстанието от 1850 г., поп Стоян от Берковско и на други още българи от Видинско, до белградския руски консул Мухин, в което те предлагали съвместни действия за борба срещу угнетителите. Запознавайки се с тази колективна молба, руският консул от своя страна препратил българската делегация да я поднесе на букурещкия руски представител княз Василчиков. Турските власти узнали за техните постъпки. Заплашен от арест в подвластната им Сърбия, Манчо Кръстик забягнал и се укривал близо две години. В началото на 1855 г. той се явил във Видин и отседнал в къщата на местния гражданин Тасо, където се срещнал със сърбина Христо Тодорович, който служил в доброволческите български отряди по време на руската окупация на Влахо-Молдавия.
Двамата положили началото на широк заговор, в който били привлечени мнозина българи от града и околните села. Бил разработен подробен план за бъдещото въстание и набелязани необходимите мероприятия за неговото провеждане. Хр. Тодорович се настанил в Не-готин, а М. Кръстик останал във Видин. Своята бунтовническа дейност те прикривали пред турските власти, като се представяли за „търговци на коне“.
С помощта на някои известни българи от въстанието през 1850 г. като Първан Вельо от с. Раковица и други било съставено обширно изложение, скрепено с подписите на мнозина селяни or видинските села, до руския посланик във Виена княз Горчаков. В това изложение българите разкриват невъзможните условия на живот под турско иго, предлагат съвместни действия и молят за подкрепата на своя по-голям славянски брат — Русия: „Дошло е време или да мрем, или да се освободим. Ето защо чрез своите подписи и печати и чрез гореспоменатите си пълномощници молим да ни помогнете и подкрепите, за да спасим свещените си църкви, запазим светата си вяра от злобата на неприятелите и се обединим с честита и славна Русия, която винаги се е борила за нашите църкви и е проливала кръвта си за християнството. По предпочитаме да пролеем кръвта си, нежели да ставаме свидетели на злодеяния.“
Във Виена Хр. Тодорович извършил първото от редицата предателства, които се оказали впоследствие пагубни за готвеното революционно дело, като един екземпляр от това изложение без знанието на М. Кръстик предал на турския посланик във Виена Ихсан бей. Спечелил доверието на Горчаков, не след дълго Хр. Тодорович бил изпратен от него със специално писмо до варшавския руски княз Пас-кевич, а М. Кръстик отпътувал за България. След завръщането си от Варшава Хр. Тодорович се срещнал във Виена с бъдещия истински организатор и ръководител на въстанието Димитър Петрович и го запознал с досегашната дейност на готвения от тях заговор. Той не пропуснал да съобщи всичко, което бил чул от Димитър Петрович, на Ихсан бей. Турският сановник от своя страна му връчил препоръчително писмо до началника на турския гарнизон в Белград Азис паша.
Разгромът на Русия в Кримската война и издаването на Хатихумаюна през февруари 1856 г., който потвърдил тържествено свободите на цялото население в империята, посочени в по-рано публикувания Хатишериф, разколебали надеждите на българския народ за неговото скорошно освобождение. Подготовката, за въстания в страната замряла. Само във Видинския санджак новата политическа обстановка не попречила на заговорниците да продължат своето дело. Широките им връзки с високопоставени руски дипломати и държавници — посещението при княз Горчаков във Виена, разговорите с фелдмаршал Паскевич във Варшава, честите срещи и помощи, които получавали от Хараламби Бояра от Крайова — сочат недвусмислено външния подтик на тяхната заговорническа дейност. Тя вероятно си поставяла за цел да покаже чрез въстание пред европейските правителства, че въпреки издаването на Хатихумаюна положението на българския народ продължава да бъде непоносимо.
В тези месеци на активна бунтовническа дейност начело на видинските заговорници застанал големият родолюбец Димитър Петрович от Силистра, който скоро станал душата на заговора и признат негов ръководител. Пламенен родолюбец, той бил с широки военни познания за времето. Макар и търговец по професия, Петрович бил един от първите български доброволци, вербувани в помощ на руските войски от ръководителите на бившето „Българско средоточно попечителство“ в Букурещ през 1854 г. Малко по-късно, когато руските войски напуснали принудително румънските княжества, а българските доброволчески отряди под комаидуването на генерал Салос е трябвало да бъдат разпуснати, Димитър Петрович без колебание заминал с руските войски. Той взел участие в техните редове в кръвопролитните боеве на Кримския полуостров. Заради своята храброст достигнал до офицерски чин и бил награден с Георгиевски кръст. През този период той посетил и Одеса, гдето се запознал с основателите и дейците на току-що основаното „Одеско българско настоятелство“ начело с Н. Палаузов, Н. Геров и др., които развивали не само просветна, но и широка политическа дейност.
Скоро след включването на Петрович в заговора той обхванал и видинските села, които неколкократно изявявали готовността си за бой с вековните народни потисници. Поради опасността от турски разкрития ръководството на заговора свикало среща на най-активните заговорници в Белград под ръководството на Димитър Петрович, където уточнили плана на бъдещото въстание. След това ръководният център се преместил в село Гургусовец, в непосредствена близост до границата, която отделяла Сърбия от поробените български земи. Тук началникът на сръбския пограничен участък Сава Йованович оказал гореща подкрепа на ръководителите на бъдещия бунт. Били изпратени куриери за свръзка със селата, организирани за бъдещата „буна“.
С такъв куриер бил извикан тайно от Видин и един от известните останали живи ръководители на голямото селско въстание в Северозападна България през 1850 г. Иван Кулин от с. Метковец. С неговото привличане в ръководството на бъдещото въстание се целяло да се даде по-голяма известност на започнатото дело.
Единодушно цялото ръководство на подготвяната буна избрало за неин военен ръководител Димитър Петрович. За да бъде в непосредствена близост до селищата, включени в подготовката на заговора, центърът на въстанието се преместил в България, в манастира „Св. Троица“ край с. Раковина. Облечен в руска военна униформа, Димитър Петрович обикалял околните села и вдъхвал у изстрадалите селяни увереност в готвеното дело. Негови адютанти били Петър Русев от с. Мокреш, Ломско, и Толак Стоян от Пирот, а секретар — австрийският поданик Коста Полович. Започнали да набавят и оръжие за въстаниците. С такава цел бил изпратен в Сърбия с комитетски пари Толак Стоян, който трябвало да закупи от известния български търговец на оръжие Станко Туфекчията 150 карадаглийки, 2 бъчви камъчета и 2000 пушки с щикове. Набавянето им се считало за сигурно, тъй като търговецът бил родолюбив българин.
С пукването на пролетта на едно от заседанията си затворническият комитет решил въстанието да избухне на 12 май 1856 година. За сборен пункт на въстаническите сили била определена местността „Влаовичка могила“ при с. Влаович, откъдето те трябвало да се насочат за общо нападение към Белоградчик. След неговото превземане в плана се предвиждало да се завладее Лом, откъдето с обединени сили въстаниците щели да се насочат към Видин. Фактически този план повтарял действията от въстанието през 1850 г.
Но черна ръка на предател осуетила светлите родолюбиви пориви за освобождение на българите от Видинско. Предател бил самият Христо Тодорович, един от главните ръководители на бунта, който месеци наред съобщавал на турските власти във Видин и Белград сведения за подготовката на въстанието, а така също донесъл и за деня и мястото на неговото обявяване.
На уречения ден, 12 май 1856 г., в местността „Влаовичка могила“ при Попов кладенец започнали да се събират въстаниците от видинските села Салаш, Ошан, Праужда, Чупрене, Раковина, Раяновци, Стакевци и др. Събрали се около 400—500 души, от които с пушки били въоръжени само 60—70 човека. Когато възторгът от постигнатото дело обхванал събралите се въстаници и техните ръководители, изпратените предни стражи дотичали тревожно и съобщили за приближаването от няколко страни към тях на въоръжени турци. Това били редовна турска пехота и конница.
Боят бил кратък. Изненаданите и още неорганизирани въстанически сили били стъписани от огъня на добре въоръжената турска войска. Въпреки известната съпротива, която съумял да организира техният ръководител Димитър Петрович, изходът от боя бил предрешен. Шестима въстаници били убити, а останалите се разпръснали. Само една малка група от около 20 души, предвождана от самия Димитър Петрович, се изтеглила организирано към Балкана и известно време мъстяла на един или друг турски изедник. Не след дълго тя прекратила дейността си и минала на сръбска територия.
Въпреки неуспеха въстанието имало сериозен политически отзвук. То напомнило на Портата за неуредените й сметки с българското население в този край, за иззетата му земя от местните турски спахии. Назначената от турското правителство специална комисия — съд за разследване и съдене на заловените бунтовници — установила, че те са многобройни, а обсегът на въстанието е голям. Председателят й Енис Абделфекар побързал да уведоми Портата и да предложи разумно разрешение на задълбочаващите се противоречия. В заключителния текст на неговото поверително писмо-доклад, изпратен до великия везир на Портата от 19 декември 1856 г., турският властник сочи „пътя“ за приключването на тия събития чрез потулване на историческата истина, за да се осуети намесата на Русия. „Пред вид на това, че повече от 200 души са обвиняеми по въпросното дело, и фактът, че цялото християнско население е било в течение на всичко около въстанието, разглеждането на делото в гр. Видин в сегашната му форма ще засегне цялото население и ако речем да разследваме всичко подробно, надали ще стигне една цяла година. Затова Временният съвет започна да разглежда делото не като въстание, а като разбойничество и ще се задоволи с толкова, като остави останалите 17 точки неразгледани.“
Делото по „разбойничеството“ във Видинско през 1856 г. било приключено, но то показало за сетен път на господствуващата османска феодална класа, че почвата под краката й не е сигурна, че българите са решени докрай и твърдо да бранят своите земи и се стремят с всички средства към извоюване на своето политическо освобождение.
По името на своя смел ръководител опитът за бунт във Видинския край през пролетта на 1856 г. станал известен под наименованието „Димитракиевата буна“. Това бил последният революционен опит от поредицата политически движения и въстания в Западна България през миналия век. Така е и останал в нашата национална история, запазвайки за идните поколения примера за голямо родолюбие, твърдост и жарък стремеж за отхвърляне на османското феодално потисничество.
ПАНАЙОТ ДРАЖЕВ