През първата половина на XVI век в резултат на многодетни успешни военни по ходи и завоевания някогашното османско емирство в Анадол се превръща в могъща държава. В този период започва и османското нашествие в Средна Европа. След разгрома на маджарските войски начело с крал Людовик II в прочутата битка при Mохач през 1526 г. Османската империя достига зенита на своето могъщество. Европа тръпне под напора и зашеметяващите успехи на нейните пълчища. По това време властвуват едни от най-войнствените турски султани — Селим I (1512—1520 г.), за когото историята ще напомня, че „кръвта не изсъхвала от ятаганите на палачите му“, и Сюлейман II (1520—1566 г.), познат с прозвището „Законодател“ и възславян от турските историци като „Великолепен“ заради много-странните му държавно-политически изяви и успехи.
В тези години второ столетие подред споделя робската участ на българските земи и София, старата Сердика—столица на румелийския бейлербей, под чието управление бил поставен почти целият Балкански полуостров (без Босна, Одрин и Цариград).
Въпреки отдалечеността на тази епоха историята има какво да разкаже за хората и събитията в града по времето на султан Селим I, а и по-късно.
Разположена в центъра на полуострова, София е важно средище на тогавашната търговия. В 1502 г. пътешественикът Ф. Петанчич пише, че тя е „прочута в наше време като търговски град“. Неговите впечатления се потвърждават от Б. Рамберти в 1534 г., Бусбек в 1553 г., Ст. Герлах в 1573—1578 г,, М. Безолт 1584 г. Тези пътешественици изтъкват, че София е „гъсто населен, голям град“, в конто живеят бъл гари, турци, дубровничани, евреи, гърци, саксонцн, цигани.
Наред с българите, посветили се на земеделие и занаяти, и турци- те, заети в многобройните административни, военни и култови учреждения, в града живеят за по-дълго или по-кратко време и немалко иноземци, които въртят оживено не само местната, но и търговията с по-далечни, нетурски земи. Техните многобройни колонии образуват цели махали в града — дубровнишката, гръцката, еврейската. . . Турски архивни източници от XVII в. посочват съществуването на 63 еснафа на местните занаятчии, от които 26 чисто български, а останалите сме сени — българи, турци, евреи, албанци и арменци.
Въпреки многобройното турско население в града българският елемент тук носи гордо своето народностно съзнание, като поддържа християнската си религия в многобройните тогавашни софийски църкви. Все по това време София е и център на митрополия. В нея се развива оживена книжовна дейност, чиито средища са не само градските църкви, но преди всичко сгушените в близките планини манастири: Курилският, Кремиковският, Драгалевският. . . Външнополитическите успехи на империята срещу нейните врагове, които тя успяла последователно да обезвреди и подчини, повдигнали не само народностното самочувствие на турските завоеватели. Нещо повече. У тях се внедрява съзнанието за превъзходството и непобедимостта на полумесеца, на мохамеданската вяра, умело утвърждавано в медресета и джамии от хиляди фанатизирани османски свещенослужители. Религиозната дискриминация на немюсюлманите била дискриминация на народностна почва и поста вяла в още но принизено положение българския народ. Османската феодална аристокрация умишлено разпалвала религиозния фанатизъм у мюсюлманите, като се стремяла да отвлече вниманието на своите селяни от изострящите се социални противоречия в държавата, да им попречи да видят своите истински класови врагове.
При така създалите се обстоятелства и засиления религиозен фанатизъм по времето на султан Селим I изчезва обичайната търпимост спрямо немюсюлманите. Самият Селим положил нейното начало с известната си заповед, според която задължил своя велик везир „да обърне всички християнски черкви на империята в джамии, да забрани изповядването на християнството и да избие всички, които откажат да прие мат мохамеданството“.
Призивът за погроми над християнските земи бил даден. И още нещо — санкциониран от най-високото място на държавата. Срещу бал канските народи — на първо място българите — започнали повсеместни посегателства върху народността и вярата им. Десетилетия продължило потурчването и помохамеданчването в българските земи. С право тези страници на народностно и религиозно поругание са едни от най-черните в нашата история и същевременно най-светли с безброй героични дела и образи на твърди българи, които погинали, но не се отрекли от вярата и българското си име. Тези хора съградили с всеотдайния си подвиг и мъжество величави страници от националната ни история, които народът ни свято тачи и пази за поколенията.
С достойни изяви на борба в защита на българското име и принадлежност се откроява и София в тези тежки времена. Началото на фанатизирания религиозен пристъп срещу българското население в града се слага по време и след посещението на султан Селим I в него. И последствията от това посещение не закъсняват — за един не малък период от време започнали превръщане на църкви в джамии, издевателства и заробване на хора, помохамеданчвания. В борбите против тия посегателства се открояват героичните личности на известните българи от този град Георги Кратовски и Никола Софийски.
Техният подвиг и мъченическа смърт не са изолирано явление в тогавашната българска действителност, а проява на голяма народност на трагедия, за която неизвестен летописец е отбелязал накратко: „То гава се вдигна самият Селим с голям гняв против България в лято господне 1522 (по-точно 1515 г.), разори Тракия от Адрианград до Средец- град (София).
Един от даровитите български книжовници през XVI в. поп Пею написва житието на Георги Кратовски, воден не само от приятелско съчувствие. Подбудите му са по-други, дълбоко родолюбиви. На за силените османски опити за народностно обезличаване в този исторически период творбата на поп Пею изиграва огромна роля. Тя е предупреждение към малодушните, пример за подражание- за останалите, ярко национална по съдържание. Религиозният патос е всъщност народностен, български.
Според житието Георги е българин, родом от Кратово, град, населен с българи. В родния си град той научил златарския занаят. След смъртта на родителите си се заселил в София, където потърсил спасение от притесненията на турците и простор за своя занаят. В София Георги се настанил в дома на поп Пею. Българският духовник и книжовник му вдъхнал морална и народностна устойчивост.
Изкусният занаят и славата на младия майстор, както и неговите лични физически качества обърнали скоро вниманието на местното турско общество, което решило да го потурчи. Но всички опити за обезродяване били безрезултатни. Твърдият момък не пожелал да се откаже от своята вяра и род и отговарял отрицателно на всички предложения и увещания за богатства, почести и титли, за да приеме мохамеданската вяра. Тогава, подмамен с хитрост, той бил затворен в тъмница и подложен на Мъчения и увещаван да премине „в лоното“ на Мохамедовата вяра. Осем дни продължили издевателствата над Георги в софийските зандани и съд.
Смелият българин останал непреклонен! Напразни били мъченията, увещанията, подкупите. . . Съзнавайки обречеността си, Георги бил решен на всичко. В тези тежки за него дни, когато лежал окован в пранги в тъмния и влажен турски зандан, посещението на поп Пею, което успял да издействува от турците с голям паричен подкуп, вляло нова вяра и светлик в душата на юношата мъченик.
На осмия, последен, ден за сетен път Георги златарят отхвърлил предложенията на турския съд за помохамеданчване, дори и при мамливото на пръв поглед увещание на кадията да бъде осиновен от самия него. Отговорът му бил поразителен с ясността и логичността си. Без следи на малодушие. Той не пожелал да се разлъчи за нищо на света с българския си род и вяра — „нито земно богатство, нито пък с огън можете да ме уплашите, нито с някакво мъчение, нито с нещо друго. . .“ -Съдът и тълпящите се мюсюлмани останали смаяни. Те едва могли да възприемат високата народностна нравственост на този българин юноша, бликащата увереност на словата му, които излизали от неговите разбити гърди.
Съдът вдигнал ръце. Видно е, че той е победителят. . . българинът! Тълпата мохамедани и всякаква градска паплач обаче буйствувала искала удовлетворение за поруганата мюсюлманска чест и вяра. И го получила — него, осъдения на смърт невинен българин. Житието на поп Пею е запазило за нас и тези страшни мигове; „Тези се нахвърлиха върху него като вълци, които искат да разкъсат агне. Едни го заплюваха, други го удряха по бузите, трети го дърпаха насам-натам. И така те му вързаха ръцете отзад, поставиха на врата му желязо, преведоха го през цялото тържище, а техният проповедник викаше на висок глас: „Елате всички, които държите за нашата вяра, и донесете дърва, за да го изгорим, тъй като похули нашия закон и не иска да се откаже от Христос“.“
Близо до старинната църква „Св.София“, където разярената мюсюлманска маса струпала грамади дърва, била издигната клада, в чиито пламъци софийският златар Георги загинал мъченически на 11 февруари 1515 г. Той загинал не само пред очите на турската тълпа, но и пред погледа на по-далеч скупчилите се около страшното зрелище негови сънародници. Урокът му по родолюбие бил колкото страшен, толкова и величав. И нищо чудно, че след погребението му, на което присъствувало цялото българско население начело с митрополит Панкратий, православната църква побързала да го провъзгласи за светец. Български светец! И да остане такъв навеки!
Подвигът на младия осемнадесетгодишен софиянец се разнесъл бързо по българските земи, пък и по-далеч от тях. За това ни разказват още едно негово житие и редица преписи, които са се запазили до нашето съвремие: житието на руския презвитер Илия от 1539 г. в гр. Пеков; преписът от 1677 г., намерен в един от манастирите край Призрен; препис от 1714 г., намерен по-късно в София и издаден от А. Гилфердинг; препис от края на XVIII или началото на XIX век; самоковското издание на житието от 1855 г.; хилендарският препис, видян от В. Григорович в Хилендарския манастир, и многобройни преписи в Русия на житието, написано от монах Илия в 1539 г.
Четиридесет години по-късно, в 1555 г., София отново била свидетелка на подобни събития. През тази година българските жители на града дали нова жертва — дан на своето народностно чувство и вяра. И пак по същия начин, като своя предшественик по мъченичество златаря Георги, загинал и Никола Софийски, обущар по занятие. И тук се преплитат същите мотиви за тази разиграла се трагедия. Но и Никола устоял, като не предал българската си чест и вяра. Той за гинал убит от настръхнали турски фанатици. Величавата му мъченическа смърт му отредила също място между светците на българското православие, а така също и житие, написано от неговия съвременник дякон Матей — духовник и свещоносец в църквата „Св.София“. Ето какво разказва за този корав българин достоверният исторически източник.
Софийският обущар Никола бил роден в Янина около 1510 г., където освен обущарския си занаят изучил тогавашното четмо и писмо. Израснал буден и образован за своето време, физическата му прелест правела впечатление не само на сънародниците му, но и на турците. След време той се заселил в София, където се задомил. За кратко време благодарение на своите лични качества той се наложил сред българското население в града като негов ръководител. Тъкмо това обаче не се харесало на турските власти. Те неведнъж посягали да потурчат по-видни и образовани мъже, за да може народът по-леко да се поддаде на народностна и религиозна асимилация.
Почувствувал тази заплаха около себе си, един ден Никола напуснал София и се озовал във Влашко. Известно време той служил в двора на влашкия войвода Мирча Чобан, но мъката за отечеството и семейството му отново го отвела в София. Поробителите не го били забравили. Нещо повече — в лицето му те виждали един опасен за тях негласен водач на софийската рая. И решили да го потурчат. Един ден Никола бил поканен на тяхно празненство, където коварните му съеснафи го потурчили в пияно състояние. Хитростта им сполучила — най-после Никола бил обезвреден за тях.
Но радостта им не била за дълго. Осъзнавайки скоро какво е сторено с него, софийският обущар не се примирил. Терзан от мисълта за неволната изневяра към своя български род, в него надделяло силното му народностно чувство, а така също и любовта към семейството, което е трябвало да изостави поради мюсюлманската си принадлежност. Така повелявали турските верски закони. И той се отрекъл от новата си, невъзприета от него вяра твърдо, съзнавайки ясно какви са последствията от това. А те били страшни: за самоотричане от религията на Пророка — смърт.
Неговата твърдост и „поруганието“, Което нанесъл на турския народностен елемент в София, възбудили отново фанатизираната и жадна за саморазправа и зрелища тълпа в града. Един ден домът му бил нападнат от нея, а самият той хванат и изправен пред местния кадия. И тук се повторила онази позната нам картина на българската непреклонност, изявена преди от златаря Георги. Непреклонният бил хвърлен в тъмница заради отказа си. За неговото ежедневие там житието на дякон Матей пише: „Всеки ден беше изпълнен с различни мъчения. Въпреки всичко Никола останал докрай верен на своя род и вяра. Изправян неколкократно пред местния турски съд, той заявил на всички, че няма да се откаже от своята християнска вяра и не желае да приеме исляма. Фанатизираната мюсюлманска тълпа била обхваната от ярост поради смелостта на гяурина и нарушавайки съдебния процес, се на хвърлила върху него за кървава саморазправа. „Един от убийците, които се намираха там, удари светеца по лицето с голямо желязо и му разби челюстта. От този силен удар бе избито едното око на страдалеца. Този, който захвърли тоягата, хвана светеца с ръце, хвърли го на земята, тъпчеше го безмилостно и го биеше с юмрук по главата и устата. С крака си пък го риташе по гърба й корема така, че едва не му разпори корема. Последният бе обхванат от страшна ярост…, хвана с една ръка здраво гръкляна на страдалеца, а с другата ръка измъкна дълъг нож и искаше да заколи светеца пред всички, ако не бе възпрян от заседаващите там, които издърпаха светеца от ръцете на онзи убиец кръвопиец. “
Напразни били увещанията към Никола и на новия кадия, пристигнал нарочно за неговото дело в София. С рядко достойнство и стоицизъм софийският обущар заявил и нему, че не желае да предаде вярата и рода си и че няма да приеме мохамеданството.
В тези трудни и мъченически за него дни софиянци оказали брат ска поддръжка на съгражданина си. Чрез подкуп на вратаря на местния затвор един ден в неговата килия се промъкнал дякон Матей, придружен от двама видни софийски граждани. Разговорът им бил кратък, но той повдигнал духа на Никола, вдъхнал му вяра в непосилната борба срещу омразните поробители. Не останало назад с грижите си и остана лото софийско население. По един своеобразен начин — по-голямата част от жителите на София се извърволили да минават покрай затворническото прозорче на Никола —те вдъхнали нова вяра и сили у мъченика, уверявайки го по този начин, че не е сам, че с него са неговите български съграждани.
Събрал сили от изявената морална подкрепа на своите сънародници, Никола дочакал непоколебим и последните съдебни заседания. Силни редове е съумял да остави за тези минути съвременникът на събитията дякон Матей. Дори градският управител, придружен от голяма тълпа, го посетил в затвора, предлагайки му последния път към спасение. „Покори се, Никола — говореше, — престани да изповядваш Христовата вяра; ако не сториш това, ще умреш, изгорен на огън.“ Отговорът на българина бил повече от достоен — „Труд си правиш само, нечестивецо, защо заплашваш със смърт вечния ми живот?… Повече от това няма да чуете, както ви казах още в първия ден на страданията си.“
Отговорът предрешил съдбата му. Съдът издал бързо присъдата — смърт чрез изгаряне. И както това ставало в тогавашно време, осъденият бил предаден на тълпата, която с удари и изтезания го повела към лобното място. „Побеснелите убийци“ с изтезания и гаври подкарали мъченика’ пред себе си, оставяйки кървави дири по софийските улици.
Било 17 май 1555 г.
Героичната смърт на софийския обущар Никола направила силно впечатление на неговите съграждани и сънародници, които научили впоследствие за нея. Твърдостта му, с която отстоял докрай и запазил чисти и неопетнени българското си име, вяра и народност, го издигнали високо в очите им. Той ги покорил с нравствения си подвиг. Про слава на народното преклонение пред него изразил свиканият наскоро след смъртта му по почин на софийския митрополит Яков църковен събор в София. Той заседавал в местната църква „Св. Архангел“ и канонизирал Никола за светец на българското православие.
Подвигът и мъченическата смърт на двамата българи от София Георги Кратовски и Никола Софийски ведно със заслугата на техните биографи поп Пея и дякон Матей и до наши дни е светъл и величав пример за подражание на поколенията. Техният високонравствен урок по родолюбие стои наравно с тези на по-късно дошлата след тях безкрайна фаланга от герои и мъченици, които познава епохата на нашето Възраждане.
ПАНАЙОТ ДРАЖЕВ
Из житието на златаря Георги Кратовски, написано от поп Пею
А Георги каза на съдията: „Ако мислиш добро за моето тяло тук и ако ме обичаш толкова, остави ме да бъда християнин и да живея с християните. Ако пък не искаш, знай, че нищо не може да ме разлъчи от вярата Христова и от неговата любов — нито земно богатство, нито пък с огън можете да ме уплашите, нито с някакво мъчение, нито с нещо друго.“
Из житието на Никола Софийски, написано от Матей Граматик
Труд си правиш само, нечестивецо, защо заплашваш със смърт вечния ми живот? . . . Повече от това няма да чуете, както ви казах още в първия ден на страданията си.
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878