В галерията велики синове на възрожденски Котел е и капитан Васил Хадживълков. Неговият бурен живот, изпълнен с приказни приключения, битки и страдания, е бил отдаден всецяло на борбата за освобождението на поробена България. Васил Петров Хадживълков се е родил около 1792 година в Котел. Детските и юношеските му години съвпадат с онова страшно и смутно време, когато кърджалии, даалии и еничари вилнеели безнаказано из българската земя.

Безредиците и вилнежите на кърджалийските орди принудили много българи да търсят спасение във Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Още от времето на Втората българска държава във влашките княжества имало българи. Официалният език в тях бил българският. Тук българските емигранти намирали по-добри условия за живот и обществена дейност. Това от своя страна създавало благоприятни възможности за организиране и подемане на борбата за освобождение на България.

След Руско-турската война през 1806—1812 г., която не донесла освобождението на България, кервани нещастни българи трябвало да дирят спасение от мъст във влашките княжества и Южна Русия. Навярно тогава ще се е изселило от Котел и семейството на капитан Васил Хадживълков. За младежките му години нищо не знаем. Точните сведения за живота на този български храбрец, макар и оскъдни, започват от Руско-турската война през 1828—1829 г., когато той се записва „волентир“ — доброволец — в българските отряди при руската армия.

Участието на капитан Вълков в руската армия е важно събитие в неговия живот. В лютите битки с вековния враг той проявява голяма храброст. Никому неизвестният българин Васил Петров, скромният рая от Котел става капитан Вълков, доверен сътрудник на генерал Дибич. В тежкия бой при Силистренската крепост в ръкопашна схватка пленява турско бойно знаме от армията на великия везир. На гърдите му блесва най-голямото руско бойно отличие — Георгиевският кръст за храброст. В дните на окупацията на крепостта от русите капитан Вълков дейно подпомага капитан Мамарчев, назначен за кмет на града.

В победоносния марш на руската армия, която в историята на руско-турските войни за пръв път минава Балкана, в предните отряди е и капитан Васил Хадживълков. Заедно с победоносните руски войски той достига Одрин.

Сключването на Одринския мир на 2 септември 1829 г, и неуспешният опит на капитан Мамарчев начело на сливенци да вдигне въстание помрачили радостта на капитан Вълков от победата на руското оръжие. И този път надеждата за очакваното освобождение пропаднала. Последвало ново преселение на бягащи, напуснали родните огнища българи. Охраната на изселническата колона била поверена на капитан Вълков. През месец март 1830 г. заедно с 85 котленски семейства той се заселил във Влашко, в град Браила.

Доброто състояние, което успял да спечели, не помрачило ясното му българско национално съзнание и чувството за дълг към поробеното отечество. Той непрестанно кроял конспиративни планове за освобождението на България. Все по-често избите на хана и кръчмата му вместо с бъчви вино се пълнели с бъчви барут и с оръжие. Когато решил, че е дошъл сгодният час за борба, той жертвувал и имот, и спокойствие, даже и семейството си. Капитан Васил Хадживълков бил един от главните организатори на двата революционни въстанически опита през 1841 г. и 1843 г., известни в историята като браилски бунтове или браилски заговори.

Браилските бунтове през 1841, 1842 и 1843 г. са важна брънка от веригата националноосвободителни революционни акции на българския народ, започнали през втората четвърт на XIX в., в които вземат участие и сърби, гърци и румънци. ,

Браилските бунтове се предшествуват от много български въстания — Търновското от 1835 г., Нишкото също от 1835 г., в Пиротско и Берковско през 1836 и 1837 г. и голямото Нишко въстание през пролетта на 1841 г., което обхванало целия Нишки пашалък. Те дали отражение и в крайдунавските градове Браила и Галац, където през четиридесетте години живеела многолюдна българска емигрантска колония. Това били занаятчии, градинари, дребни и едри търговци, както и много бедняци ратаи и земеделски работници в мушиите на богати земевладелци, чокои и боляри, Бедняците станали главен двигател на революционните прояви. Още преди Нишкото въстание във Влашко и Молдова се водела тайна агитация за въстание сред българите. Градовете Галац (в Молдова) и Браила (във Влашко) се очертали като организационни центрове.

Начело на революционната акция на българите през 1841 г. застанал капитан Васил Хадживълков. Заговорниците възнамерявали да формират голяма чета от българи, която да премине Дунава около Турну Мъгуреле и да дебаркира на българския бряг, след което да се притече на помощ на въстаналото българско население. Подготовката на акцията се извършвала с непосредственото участие на сваления сръбски княз Милош Обренович, който се стремял да използва бунта и българското въстание за свои цели. В заговора бил замесен и богатият румънски болярин княз Константин Суца, който се надявал, че при успех на въстанието ще получи короната на български княз или пък ще успее да стане влашки княз. Негов съмишленик бил богатият българин, мушиер на румънска служба Андрей Дешу (Дешев).

Докато капитан Вълков скривал грижливо ръководното си участие в заговора, то дошлият не много преди избухването на бунта сръбски офицер капитан Владислав Татич, близък човек на Милош Обренович, открито и демонстративно, дори във военната си униформа набирал четници в Браила.

На 11 юли 1841 г. привечер на едно от големите браилски кафенета на главната улица била залепена прокламация. Натрупалото се любопитно множество прочело, че 1200 души въстаници са се приготвили и искат да минат в Турция по своя частна работа. Учтиво замолвали да не им се пречи за това, като декларирали, че не ще направят никому нищо. Появил се и капитан Татич с 30—40 души въстаници българи с развято червено знаме. Той започнал агитация за набиране на нови въстаници. Тези демонстрации се вършели с почти откритото поощрение на руския консул Карнеев. Браилската полиция била безсилна да попречи на въстаниците. Към 13 юли четата достигнала 284 човека, от които половината били въоръжени. След като положили клетва, под строй и с песни те се отправили към пристанището.

Заговорът бил организиран слабо. Това позволило на браилските власти, които се страхували от дипломатически усложнения, да се окопитят и с хитрост да се справят с въстаниците. Гемията, с която те трябвало да преминат реката, се оказала пробита и заседнала в тинята. Двеста влашки войници открили огън от пристана. Въстаниците отвърнали със стрелба. Боят на пристанището продължил от 20.00 ч. до към 04.00 часа на другия ден. Около осемдесет души загинали — издавени и убити. Около шестдесет души били пленени. За успокояване на Високата порта пленените въстаници били осъдени на тежка каторжна работа и изпратени в солниците. Първият самостоятелен революционен опит на българската емиграция в Румъния завършил без успех.

След разгрома на четата през 1841 г. с помощта на руския консул Карнеев капитан Васил Хадживълков се укривал в Русия. През пролетта на 1843 г., когато духовете в Браила се поуспокоили, той се завърнал в града с твърдото намерение отново да се заеме с революционна работа. Сведенията за подготовката на новия, трети по ред бунт в Браила са твърде откъслечни. И сега в заговора участвуват княз Константин Суца, близък на руските управляващи кръгове, и неговият довереник Андрей Дешев. Главен организатор е капитан Васил Хадживълков. Този път заговорът имал редица разклонения в Букурещ, Плоещ, Галац, Бъзъу, Крайова, Александрия и др. румънски градове, в които живеели много българи. Румънската полиция предварително била уведомена за готвения бунт. Властите арестували много от заговорниците начело с капитан Васил Хадживълков и Андрей Дешев. С това те парализирали и този революционен опит на българите.

Срещу капитан Васил Хадживълков и Андрей Дешев бил възбуден съдебен процес.

След около 50 дни арест, през което време той се държал твърдо и гордо, дошло нареждане да му сложат вериги. „Чуйте боери (боляри — бел. авт.) — заявил той дръзко и спокойно на влашките първенци. — Тая нощ се коват веригите на краката на кавалери (капитан Вълков бил носител на сребърния руски Георгиевски кръст за храброст — бел. авт.). Когато се изкарат от кавалера, знайте, че ще се коват на боери.“

При откриването на съдебния процес в Букурещ любопитното множество достигнало около 10 000 души. Процесът започнал в присъствието на дванадесетте велики боляри — Дивана на Влашко (държавния съвет). Капитан Вълков се явил пред върховния съд с горда осанка, от която лъхало достойнство и благородство. Той бил декориран със своите руски бойни отличия. Открито и смело заявил на съда и болярите: „Оръжието, което се намери у мене в къщи, беше скрито в земята само за моето отечество България. Когато удари часът, честити боери, няма ли да дадете вашата помощ и вие?“

Съдът осъдил заговорниците на каторжна работа в солниците при река Телега, Окна Телега, Плоещки окръг, по за 15 години, въпреки че някои от влашките боляри считали заговорниците за невинни.

В началото на месец август 1844 г. капитан Васил Хадживълков заедно с другите заговорници вдигнал бунт в солниците Телега. Били убити 18 каторжници българи и почти три пъти повече били ранени. Капитан Велков като по чудо оцелял, макар дрехите му да били пробити на много места от куршумите.

Охраната от войници, които също дали жертви, потушила бунта на каторжниците с усилие. Върховният съд на Влашко, пред който капитан Вълков се държал достойно, издал смъртна присъда. По политически причини княз Бибеско я заменил с доживотна тежка каторга.

Отново непокорният българин бил върнат в каторгата, но този път на дъното на един изоставен кладенец в една отдавна напусната солница на петдесет метра под земята. На двадесетия ден, след като го държали почти без вода и храна, пазачите му спуснали умряло куче. На врата му поставили торба с малко мамалига, а краката му били потопени в гърне с леща. След тази жестока гавра три дни капитан Вълков нито се обаждал, нито приемал храна. Хвърляли запалени главни в кладенеца, но той упорито мълчал и твърдо понасял физическите и моралните мъчения. На четвъртия ден, когато пристигнал специален пратеник от Букурещ и хвърлил запалени кожи, намазани с катран, той се обадил, че е жив.

Цяла година изкарал капитан Вълков в кладенеца на изоставената солница, след което го преместили в друга солница, където изтърпявали наказанието си вулгарни престъпници.

Минали години на мъка и надежда за освобождение. Пророчеството на железния българин все пак се сбъднало. Дошло време „да се коват вериги на боери“. Революцията през 1848 година донесла свобода на българските страдалци.

Не траяла дълго радостта от свободата. През 1851 г. реакцията във Влашко осъдила на изгнание от пределите на княжеството всички революционери от Браила. Капитан Вълков не дочакал това ново унижение, прехвърлил Дунава и се озовал в родния Котел, който не бил виждал от двадесет години. Когато през 1853 г. избухнала Кримската война, макар и в напреднала възраст, той тайно пристигнал в Браила, за да постъпи в българските доброволчески отряди. Донесеното от него знаме било тържествено осветено в гр. Мачин и дадено на трета българска доброволческа рота под командата на българина офицер Христо Каишчиолу, Бойното си кръщение то получило в кръвопролитните боеве при Силистра.

И Кримската война не оправдала надеждите на българския народ. Капитан Вълков се оттеглил с отстъпващите руски войски в Бесарабия. В Кишинев престоял до 1856 г., след което се прибрал при семейството си. Започнал да пише своите спомени за пример на бъдните поколения. Те били преведени на румънски език от Ангелаки Савич и излезли на бял свят през 1872 г.

Преживял неимоверни страдания, участвувал в многобройни битки за свободата на поробеното отечество, коравият син на Балкана доживял до дълбока старост и имал щастието да види свободна България, която така много обичал. Спокойно склопил очи на 16 декември 1882 година в Браила където на два пъти бе развявал знамето на бунта.

ХРИСТО ЙОНКОВ

източник: Бележити българи Том 2 1396-1878