Краят на XVI век е време твърде тежко за османската държава. Изправена в пълния си ръст през управлението на Сюлейман Великолепни, само две десетилетия след смъртта му тя преживява дълбока криза — спахийството се намира в упадък, хазната е опразнена, започват метежите на еничарите. Като разчита на слабостта й, първа влиза във война с Османската империя Австрия. Войната е обявена през 1593 г.

Началото й не обещава надежди на османците. Те губят големи области от Унгария. Масовият отказ на спахиите да вземат участие в походите принуждава Портата да ги накаже сурово. Тези мерки предизвикват големи спахийски въстания, подкрепени от селячеството на малоазийските провинции. „Никой не може да се съмнява, че Турската империя се намира за сега в най-голяма опасност“ — заключават тогавашните наблюдатели.

Поробените народи винаги са имали изострено чувство за силата или слабостта на своя ненавистен господар. И този път още при първите турски загуби банатските сърби грабват оръжие. Тяхното въстание от 1593 година, макар завършило с неуспех, е сигнал за повсеместна бунтовна борба на поробените.

И в България, Сърбия, Черна гора, Албания, Босна избухват десетки местни бунтове. Те са по-скоро мъст и саморазправа, отколкото замислен и подготвен бунт — изразяват се преди всичко в премахване на омразни местни управители или спахии, в палежи и нападения над малки военни части. Те нямат връзка помежду си и представляват един огромен, безбрежен кипеж, който се усилва тук и заглъхва там, за да припламне отново съвсем стихийно. Негова важна, ако не и основна проява са хайдутските действия, защото хайдутството през последните пет години от XVI век променя своя облик. Сега хайдутите не се ограничават в дребни нападения по проходи, гори и чифлици, а излизат из горите, образуват значителни отряди н налитат дори в градовете. Нещо повече — понякога ги и превземат, като устройват разправа над османската власт.

Песента нарича този период „българско време“ и навярно с право. Тъй или иначе, за няколко години османците не се чувствуват напълно господари над Балканите. Особено голям размах придобиват бунтовните движения отсам Дунава след съюза между тримата отвъддунавски князе — на Трансилвания, Влашко и Молдова, Техните княжества досега са били под османско върховенство и владетелите им използуват затрудненията на Портата, за да отхвърлят това върховенство и поведат обединени действия срещу нея. Най-съществен дял в борбата отсам Дунава се пада на влашкия княз Михаил Храбри.

Михаил преминава за първи път Дунава през зимата на 1594— 1595 година. Сред неговата разнородна войска намираме хиляди хайдути: българи, водени от Баба Новак, и сърби — от Дели Марко. Тъкмо тяхното участие във войските на Михаил Храбри придава на похода му освободителен облик, тъкмо хайдутите отсам Дунава са живата връзка между княжеския съюз и поробените народи.

Влашкият княз заема почти цяла Северна България, но я опразва през пролетта, защото очаква, че ще бъде нападнат от превъзхождащи го турски сили. Хайдутите на Баба Новак и на Дели Марко обаче остават тук, защото разчитат на пълна подкрепа от страна на населението. И наистина същата година хайдутското движение в България добива такъв размах, създават се такива големи хайдутски отряди, че те дръзват да нападнат дори София, столица на Румелийското бейлербейство. С това нападение легендата свързва името на прославения Чавдар войвода.

Друг хайдутски отряд, воден от Дели Марко, напредва дълбоко в Тракия и достига до Одрин. Той не напада града, зад чиито стени се крие многочислен гарнизон, но опожарява чифлиците и селата в околността му. В такива значителни акции на хайдути, подкрепяни от местното население, преминават годините 1594—1596.

На следната зима Михаил Храбри отново преминава Дунава, след като е нанесъл тежко поражение на Синан паша във Влашко. Този поход прелива нови сили в бунтовните движения из Северна България и поставя в безизходица турската власт.

Слабостта на империята е дотолкова явна, нейните неуспехи на фронта в Унгария и съюзът между дунавските князе са така обещаващи за сполуката на едно въстание, че в България не закъснява да узрее заговор. Негов първи деец е Павел Джорджич, дубровничанин, тьрговец от Никопол.

Още когато войските на Михаил Храбри за първи път преминават Дунава, Джорджич влиза във връзка с княза на Трансилвания Сигизмунд Батори. Той му пише, за да обяви твърдата воля на българите да извоюват освобождението си. В своя стремеж да привлече и Батори към действия отсам Дунава Джорджич му обещава 25-хилядна войска от българи, продоволствие и подкрепа иа трансилванските войски от страна на населението в нашите земи.

Следните месеци към съзаклятието преминават някои български първенци от Никопол начело с Теодор Балина, потомък на стар болярски род. Целта на съзаклятниците не е да вдигнат бунт, а голямо и добре организирано въстание, което да разчита и на чужда помощ.

Основна грижа на заговора е да осигури тази помощ. За съзаклятниците е ясно, че едничък Михаил Храбри не би предоставил на въстанието достатъчно здрав гръб. Когато Сигизмунд Батори изрично им обещава съдействие, те се впускат да разширят и задълбочат съзаклятническата мрежа.

Заговорниците нямат нито време, нито опит, за да изградят добра собствена организация. Те се облягат до голяма степен на православната църква и на дубровнишките търговски колонии в България.

Духовенството на поробените народи, оскърбявано, изнудвано и потискано от османската власт, предоставя на заговора редица изтъкнати свои представители: митрополит Дионисий Рали, ловчанския епископ Теофан, русенския Йеремия, шуменския Спиридон, митрополита на Романя (навярно Южна България) Методий и още други православни духовници. Те се нареждат между съзаклятниците. Дубровничани, за чиято търговия произволът на турските власти е истинска напаст, също изразяват готовност да участвуват в заговора. Техни най-дейни представители са братята Соркочевичи.

И този път, както при почти всички ранни въстания срещу османското владичество на Балканите, никополският заговор не принадлежи на една народност — единствено на българите. Той е подкрепен от дубровничани и гърци, някои от които заемат дори ръководни постове. Но основното е, че той възниква и набира сили именно в България, въпреки че последното петилетие на XVI век е време на повсеместно раздвижване на балканските народи, въпреки че България е в най-неизгодно географско положение, що се отнася до едно масово народно въстание против турците. Замисълът за широко организирано освободително движение се заражда именно тук, в Никопол.

Съзаклятниците не жалят сили за подготовката му. Теодор Балина, навярно като най-личен, известен и деен между заговорниците, обикаля селата между Дунава и Балкана, посвещава нови хора. В Никопол съзаклятието печели петдесет души, в Търново — трийсет. Посветените първенци от Оряхово, Видин, Флорентин обещават да се справят с турската власт в селищата и да отворят вратите им на своите, щом удари часът.

За средище на предстоящото въстание е избрано Търново. В това заговорниците влагат дълбок смисъл — те подчертават, че един голям бунт на българите ще цели възкресяването и на българската държава. Не случайно начело на заговора издигат някакъв „Шишман III“, мним потомък на последния български цар. Направено е всичко, за да бъде разбудено народностното съзнание на българина, да му бъде напомнена българската слава.

Тъй като през 1596 година между съюзните дунавски князе започва глухо несъгласие, което по-късно ще доведе и до провал на целия съюз, съзаклятниците решават да влязат в пряка връзка с австрийския император. За тази цел в началото на 1597 година в Прага пристига тайно пратеничество. Води го Теодор Балина, а го съпровождат пратеници на Михаил и Батори. Българските представители ярко описват страданията и готовността за борба на своя народ и обещават пълно съдействие на Австрия, ако войските й навлязат в България. Но императорът не е склонен да вложи средства в предстоящото въстание и Балина се завръща обезсърчен в родината. Остава да се разчита на Михаил Храбри.

През 1597 година заговорниците продължават да работят. Към тях са се присъединили вече редица градски първенци от Пловдив, Варна, Шумен и Русе. Изградена е невиждана за времето си заговорническа мрежа. Създателите й може би не забелязват, че пропускат най-удобното време за въстание, когато бойните действия в Унгария са се затегнали, а австрийското напредване е задържано. Несъмнено османците рано или късно ще съумеят да организират своите разпилени сили, за да сложат край на безвластието в България.

Но през 1598 година Портата все още държи значителни войски в Анадола, където продължават спахийските и народните въстания. Насърчен от тежкото й положение, Михаил Храбри повежда отново бойците си отсам Дунава. Без бой падат в негови ръце турските крепости по крайбрежието — този път те били предадени отвътре, от българите, които изтребват турските гарнизони и отварят крепостните врати на съюзниците си власи. Все така без усилие Михаил заема и някои твърдини из вътрешността — Плевен, Враца, Победите му дават нов тласък на бунтовните движения. Както спомеиават изворите, около 2000 села в България отхвърлят османската власт и подпомагат напредването на влашкия княз. Избити са много турци, овладени са пътища и проходи.

Отдавна готвеното въстание е обявено в Търново. Там съзаклятниците овладяват крепостта и провъзгласяват за „цар“ мнимия Шишман III. Цяла Северна България се отърсва от властта на султана.

Но затворниците са поставили своя успех или неуспех изцяло в зависимост от съдбата на Михаиловия поход. Те са подчинили въстанието на външна сила. Затова и в деня, в който Михаил Храбри е принуден да напусне България, заплашен от бившия си съюзник Батори и предаден от собственото си болярство, съзаклятниците го следват — те се изтеглят, без да дадат решаващо сражение. Преценили са, че османците напредват с многократно по-големи сили от влашките.

Шишман III с част от затворниците успява да се добере до Русия, където намира добър прием; там се губят следите му. Дионисий Рали след дълго лутане преминава във Влашко и после отива при Батори.

Основният и безименен деец във въстанието — народът — е изоставен. Османските войски, които напредват по петите на Михаил, подлагат под нож и огън въстаналите села. Петдесет хиляди българи са принудени да изоставят земята си и да търсят спасение във Влахия. Там ще изградят те бежанските си колиби като първа вълна от дългото, мъчително изселничество на българите — вълни, които следват всеки несполучил опит за свобода.

От причините за неуспеха на Първото Търновско въстание заслужава да бъде изтъкната основната: то е погрешно поставено още в своя замисъл. Затворниците, които полагат огромни грижи за подготовката му, остават докрай само затворници. Те не разчитат на народния кипеж като на сила, способна сама по себе си да извоюва успеха на въстанието, а се осланят главно на чуждата помощ.

Когато търсят и привличат нови дейци за съзаклятието, неговите водители ги избират предимно между градските първенци, сред търговското съсловие или духовенството. С това заговорът сам се ограничава и не предвижда организирано съдействие на селячеството. С една дума никополският заговор остава изолиран от бунтовното раздвижване, обхванало цялата ни земя през „българското време“. Затова не можем да го разглеждаме дори като част от „българското време“ — онова неповторено по обхват и прояви хайдутско и селско движение, което се е запазило в народната памет. С пълно основание в песните от това време не намираме нито Джорджич, нито Балина — песента помни най-вече Чавдар войвода и неговата дружина от неизвестни бойци.

ВЕРА МУТАФЧИЕВА

източник: Бележити българи Том 2 1396-1878