Нa 3 ноември 1839 г. с бляскава парадност султан Абдулмеджид обявил гюлханския Хатишериф, с който обещавал гаранции за личността, имотите и честта на своите поданици, реформиране на данъчната система, равенство между мюсюлмани и немюсюлмани. Стоящият в дъното на спектакъла Решид паша считал, че е намерил разковничето, с което империята ще се стабилизира, християните ще се привържат към османския трон и ще престанат да търсят начини да се откъснат от османската държава и да се избавят от социалния и националния гнет, които царели в нея.
Обаче натрупалите се противоречия между господари и раи не можели да бъдат решени с полумерки и празни обещания, още повече, че в западните области на империята отделни господари аги си присвоили земите на цели села, превръщайки населението им в безправни кесимджии и изполичари. Насилия и грабежи от страна на развилнели се „правоверни“ съставлявали част от ежедневието на раята.
Близостта на автономното сръбско княжество карало българите още по-силно да чувствуват гнета и безправието, в което живеели, и да се организират за отпор срещу притеснителите. Организатори на тази борба станали будни синове на народа ни като Станко Атанасов Бояджията, Милое Йованович, Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Коста Чавка, поп Георги Янкович и др. Първото голямо движение, в което изпъкват тези дейци, било въстанието в Нишко през 1841 г.
Подготовката на въстанието останала тайна за османските власти. Но тя е останала до голяма степен тайна и за нас, тъй като неговите организатори не оставяли документи, които можели да ги компрометират. Само в един доклад на нишкия управител Сабри паша се отбелязва, че „най-видните българи Милое и Гавра спохождали на няколко пъти“ сръбските местни власти в Алексинац и пред тях „като на приятели и съседи се оплаквали“ от злоупотребите на турските власти. А дейността на другите селски водачи от онова време остава забулена в мъгла и те стават известни за нас едва в дните на въстанието, когато се издигат като негови ръководители.
На 6 април 1841 г., на Великден, група турски золумджии нападнали събраните в черквата на с. Каменица християни. Отпорът срещу насилниците прераснал във въстание. Движението бързо обхванало Нишко, Лесковско, Запланско, което показва не само че селяните били готови за защита, но и че е имало някаква по-широка предварителна подготовка.
В тези дни като водач на въстанието се проявил Милое, който оглавил селяните от района около Каменица. Воеводството на полските села в Запланско Милое поверил на кмета на село Кърчимир Стоян Чавдар. Неговият отряд наброявал петстотин души пешаци и конници, с които обхождал равнината. В селата по западния склон на Суха планина борбата била оглавена of Никола Сръндак от с. Горни Душник, около който се събрали почти 1000 въстаници. Най-масов характер получило движението в Лесковско, където се събрали около 5000 селяни, оглавявани от Станко Атанасов, поп Георги Янкович, Коста Чавка и др.
Първият удар Сабри паша нанесъл върху отряда на Милое. С артилерия и с две хиляди башибозуци той нападнал въстаналите селяни. Нишкото въстание от 1841 г. проявило всички достойнства и недостатъци на едно селско движение: бързо развитие в ширина, включване на големи маси в движението, но без да се постигнат добра организация и дисциплина, военна неопитност, лошо въоръжение и ниска боеспособност на събраните хора. Под удара на Сабри паша невъоръжените селяни се разпръснали. Милое останал с една малка група, укрепил се в кулата на Каменица и там всички намерили геройска смърт, защищавайки се до последния човек.
В боя при с. Еминова Кутина бил разбит отрядът на Никола Сръндак, а самият Сръндак бил пленен. Няколко дни по-късно той сполучил да избяга и да премине в Сърбия. След това и в другите райони въстанието било потушено, при което били извършени страшни жестокости. Френският анкетьор Бланки, който посетил Нишко след разгрома на въстанието, отбелязва страшния терор и заключава, че „и най-малките гаранции, дадени на последните хора в най-изостаналите страни, биха били безкрайна милост за населението на България“.
Останалите живи водачи на въстаниците успели да се прехвърлят в Сърбия. Там намерили убежище Никола Сръндак, Станко Атанасов, Стоян Чавдар, Коста Чавка и др. Поп Георги Янкович забягнал след разгрома на въстанието във Влашко, но поради липсата на паспорт бил препратен също в Сърбия. Сръбското правителство като васално на Османската империя било задължено да й предава всеки беглец, за когато тя предявявала претенции. Събраните в Алексинац водачи се отправили за Белград, за да издействуват от княжеското правителство и руските представители там да не бъдат връщани обратно. По това време в Белград се намирал и руският полковник барон Ливен. Благодарение на неговото застъпничество да не се отказва убежище на забягналите християни сръбското правителство заело по-твърда позиция в полза на бегълците.
Поради липсата на аргументи за дипломатически спорове с Портата през август то изпратило войводите в Пожаревац, далеч ст турски очи, за да не узнаят османските власти къде са забягналите войводи и да предявят категорично и конкретно искане да им се предадат. Така те били спасени и тъкмо тези борци се оказали водачи на народните борби в Нишко и Лесковско през цялото следващо десетилетие.
В Сърбия те не останали мирни за дълго време. Още през следващата 1842 г. османското правителство започнало да се оплаква, че „разбойнически чети“ преминавали от Сърбия в Нишка околия, където „започнали да измъчват и бунтуват населението“. А в Нишко имало и аги за измъчване, и аговски чифлици за разсипване и население, поддаващо се на бунтарски настроения.
Портата поискала да бъде предупреден сръбският княз, че нейните войски ще преследват такива чети и на сръбска територия, ако не им се пресече възможността да се организират и предприемат действия от Сърбия. Тези чети несъмнено били дело на забягналите войводи. Откъснати от родните си места, някои от тях били принудени да поемат пътя на професионални бунтовници. След няколко години, когато била дадена амнистия, те се оказват отново в Нишко, но и сега не са мирни раи, кротко понасящи чуждото иго и издевателства.
Със Станко Атанасов Бояджията ние се срещаме отново през 1846 г. Роден в с. Власотинци, той бил състоятелен еснафин и търговец и имал възможност да обикаля селата и да поддържа широки връзки. След амнистията той се завърнал във Власотинци и продължил своята будителска дейност и подготовката за въстание. През април 1846 г, османските власти се добрали до сведения за ново брожение сред нишките жители, което мълвата, пусната от дошлата на власт династия на Карагеоргиевичите, свързвала с някакви подстрекателства на партията на бившия княз Милош.
Верността на тези твърдения не може да бъде проверена, но така или иначе през лятото и есента на 1846 г. в Нишко било разкрито ново съзаклятие. Според направените от турските власти разкрития в него участвували 33 души, сред които чорбаджи Мицо, член на административния съвет на Нишкия санджак, коджабашията Кочо и др. Но заедно с тях сред водачите ние срещаме и познатите ни стари дейци Чавдар Стоян, свещаря Кодо и Станко Атанасов, който към началото на октомври се намирал в Сърбия.
Несъмнено Станко е ходил там, за да уговаря свои познайници да подкрепят готвеното съзаклятие. В документите на властите от онова време Станко Бояджи се определя отново като един от „най-главните пакостници“, като „най-опасния бунтовник, който сега подстрекава и заблуждава“. Междувременно към средата на октомври Станко се завърнал във Власотинци и бил арестуван.
Турските власти се бояли, че съденето и заточаването на толкова чорбаджии, коджабашии, бератлии, търговци и еснафи ще предизвика политически усложнения и ще привлече вниманието на чуждите сили. Направено било предложение някои от тях да се въдворят на постоянно жителство в Цариград, обаче се видяло, че тази мярка няма да повлияе върху настроенията на нишките жители, а само ще даде възможност на заточените да обикалят чуждите посолства в столицата и да привличат вниманието им върху положението в този невралгичен за империята пункт. Накрая се решило да бъдат заточени само „най-главните бунтовнически водачи“ — чорбаджи Мицо и Станко Атанасов, — което да послужи като назидание за другите. Въпреки прокламираните от султанското правителство реформи и гаранции, че никой не може да бъде наказан без съд, съдбата на двамата съзаклятници била решена – очаквала ги далечна Кютахия, без да бъдат съдени.
Станко Атанасов бил обвинен въз основа на доклада, който направил за извършените разкрития нишкият валия Мехмед Асаф паша. В него валията не пропуснал „старите прегрешения“ на Станко.
Но именно привързаността на раите към Станко този път го спасила от заточение. През януари 1847 г. султанските управляващи кръгове преценили, че заточаването на двамата „най-опасни бунтовници“ няма да промени положението в Нишко, тъй като „техните помощници и съмишленици, които ще останат там, ще се ожесточат и ще предприемат разни бунтовнически действия“. За да се изкорени „злото“, трябвало да се заточат всички, а това вече създавало политически въпрос.
На нишките власти се предписвало да потърсят нови средства за въздействие върху увлечените в съзаклятието хора, да се попречи на тяхната дейност. Те трябвало да бъдат оставени за още известно време на свобода и да се следят постоянно, при което може би щели да се намерят улики за тяхното съдене. Поради това Станко Атанасов и чорбаджи Мицо не били изпратени на заточение.
Преживените изпитания накарали Станко да стане по-предпазлив, но и сега той не прекратил бунтовническата си дейност. Годините 1848.—1849 г. протекли твърде бурно на северните граници на Османската империя. Революциите в Европа, в Унгария и в Румъния намерили отзвук и сред българите. Наличните сведения говорят, че един от активните участници в нишките съзаклятия, Коста Чавка, през 1848— 1849 г. се сражавал във Войводина на страната на сръбските доброволци. Там той завързал връзки с Велемир, адютанта на Стефан Кничанин, началник на сръбските доброволчески войски, и го привлякъл по-късно, през 1850 г., в подготвяното въстание в Нишко. И Станко Атанасов не останал настрана от новия бунтовен кипеж.
В края на 1849 и началото на 1850 г. българите във Видинско и Белоградчишко подготвяли въстание. Трудно е да се предположи, че такива активни дейци като нишките са останали изолирани и неинформирани за предстоящото въстание. Конкретни връзки засега не са установени, но факт е, че в началото на 1850 г. и в Нишко започнали да подготвят въстание. Начело на тази подготовка се оказал пак Станко Атанасов.
Център на съзаклятието станало село Власотинци, от което излизали и най-активните му участници. Станко посветил в него всички свои хора, включително слугата си Цоно Пешев и секретаря си албанеца Шериф. Активна роля в него играели старите водачи Чавдар Стоян, Теохар Трендафилов, Коста Чавка, Никола Сръндак, а също и редица нови хора. Около Станко се образувала една „хетерия“ от дванадесет души, на която той бил „башкапитан“, която провеждала подготовката на населението за предстоящата борба. Една подвижна чета начело с Никола Сръндак обикаляла селата и агитирала за въстанието. За координиране на дейността на различните съзаклятници се провеждали съвещания или. както се казва в един документ, Никола Сръндак, Коста Чавка, Чавдар Стоян, Теохар Трендафилов, Коцо Свещаря и др. се „събрали на различни места в Сърбия да разискват“.
В съзаклятието били ангажирани и сърби, между които споменатият адютант на Кничанин — Велемир, А и самите сръбски погранични власти не били безучастни към вършената подготовка, поради което Сърбия се превърнала в база, където затворниците можели много по-спокойно да се организират. Ръководителят на бунта започнал кореспонденция с други съучастници.
Избухването на въстанието във Видинско и Белоградчишко изострило вниманието на турските власти в западните вилаети на империята. Събитията се стекли така, че Станко Атанасов и неговите другари били разкрити, преди още да прокламират бунта. Властите успели да арестуват Станко и голяма част от съучастниците му и да ги докарат в Нишкия затвор.
Разследването на заговорниците било проведено в присъствието лично на Омер паша, главнокомандуващ османската румелийска армия. В протокола за техния разпит се твърди, че съучастниците получавали от Станко месечно определени заплати, което трябвало да даде основания на цариградското правителство да обвини Сърбия, че е субсидирала заговора. Но и без тези обвинения този път положението на Станко било значително по-тежко. При неговото арестуване били заловени намиращите се у дома му печати, книжа и кореспонденция, които послужили като основен материал за изграждане на предявените към него обвинения.
На 2 юли 1850 г. бил съставен протокол на Нишкия административен съвет за проведеното следствие, в който се излагала разкритата организаторска дейност на Станко и съзаклятниците. Съветът изтъквал, че „раята по тези места“ била податлива на внушенията на Станко и другарите му, което можело да стане причина за „нарушаването на мира в еялета“. Поради това той настоявал „Станко и неговите бунтуващи се помощници“ да бъдат заточени. Протоколът послужил на Омер паша като достатъчно основание за интернирането на Станко. На 9 юли 1850 г. сръбският министър на правосъдието донесъл на своите колеги, че Омер паша вече изпратил „Станко й още единадесет отбрани люде в Цариград под конвой от 200 конни низами“. Силната охрана, назначена да пази нишките съзаклятници, още веднъж показва колко големи опасения внушавали Станко и неговите другари на османските власти.
Част от бунтовниците и сега успели да избягнат арестуването и да се прехвърлят в Сърбия. Омер паша веднага поискал да му бъдат предадени бегълците, като представил поименен списък на осем души, между които Никола Сръндак, Чавдар Стоян, Коста Чавка, Коцо Свещаря и др. Сръбското правителство започнало дълги преговори и разтакавания и в края на краищата му предал само двама души — Коста Чавка и Цоно от Власотинци, за които можало да бъде съставено най-убедително алиби, че отдавна се намирали в Сърбия по търговия.
Опитите на Станко Атанасов Бояджията да организира нови въстания след 1841 г. завършили неуспешно, Но те раздвижвали населението, възбуждали духа му и поддържали борческото му настроение. В това се крие и тяхното непреходно значение в историята на нашите освободителни борби.
СТРАШИМИР ДИМИТРОВ
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878