Сражението на четата на Хаджи Димитър
Паметни ще останат в историята на освободителните борби сраженията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на 1868 г.
Стъпила на българския бряг на 7/19 юли 1868 г., четата в състав около 130 души за по-малко от две седмици изминава пътя от местността Янково гърло, Свищовско, до Бузлуджа. Този път е съпроводен от неравни и кръвопролитни сражения с турските потери – Караисен, Карапановата кория, Дълги дол. По време на четвъртото сражение при Канлъдере на 10/22 юли войводата Стефан Караджа е ранен и заловен. Останала твърде малочислена, четата се изтегля към Стара планина.
Минава в района на Узана, връх Малуша и по билото на Стара планина се насочва към връх Св. Никола. На 18/30 юли, загубили 14 от ранените си другари, 28 души с войводата Хаджи Димитър, осъмват на връх Бузлуджа. Окуражени от последните дни, минали без сблъсък с потерята, уморени и изтощени, четниците решават да отдъхнат. Будни остават само часовите.
Рано сутринта 500 башибозуци, поведени от известния кърсердарин Куртчу Осман, тръгват от Казанлък към Бузлуджа. Към обяд те доближават от Ашката поляна заспалите четници. По западния скат заемат позиция заптиите на юзбаши Сюлейман от Казанлък. От север огненият обръч е затворен от 200 души редовна войска от Търново. Общо около 700 пушки са насочени срещу тридесетина четника.
Тишината на юлското пладне е разкъсана от силен пушечен залп. Хаджи Димитър вдига другарите си за последния бой с думите: „ Братя, да умрем като българи!”
Неприятелят постепенно обкръжава малката дружина, оказала се в крайно лошо положение. Голият, отвсякъде връх е отлична прицелна точка
Неравната битка продължава три часа и половина. Един по един четниците са покосявани от куршумите или загиват под ударите на турските ятагани. Никой не вдига ръка да се предаде. В тези напрегнати минути вражески куршум улучва войводата. „…Хаджи Димитър тежко ранен, съобщава вестник Le Courrier d’Orient, малко остана да падне в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време…”
Достойна смърт за народен герой, посветил краткия си живот на Отечеството!
Група от десетина души прави отчаян опит да разкъса обкръжението. Вместо да изчакат приближаващите се башибозушки редици, те като по даден знак, се спускат насреща им стреляйки. Като по чудо четирима от четниците успяват да се измъкнат.
Постепенно стрелбата заглъхва. Само труповете на убитите покриват голия връх. Два дни след битката, на 20 юли (2 август), селяни от Крън, Енина и Шипка с разрешението на турските власти погребват народните герои. До Освобождението грижливите ръце на хора от околните села поддържат скромните гробове.
източник:страницата на Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“
връзка към цялата статия – линк
Списък на четниците в четата е наличен в секция Чети – Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Страницата за Хаджи Димитър
Страницата за Стефан Караджа
Други страници за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа –
- Предговор към книгата „В търсене на истината (За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата)“ от Константин Косев
- За списъка на четниците – от книгата „В търсене на истината (За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата)“, Автор: Петър Димитров-Рудар
- За попълване на списъка – от книгата „В търсене на истината (За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата)“, Автор: Петър Димитров-Рудар
- За броя на четниците – от книгата „В търсене на истината (За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата)“, Автор: Петър Димитров-Рудар
източник на изображението: bg.wikipedia.org
връзка към оригиналното изображение – линк
Много е важно да пазим паметта на такива изумителни хора като Хаджи Димитър, Стефан Караджа и техните четници.
„Действието на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е един много важен водораздел в развитието на българската национална революция, който води към нашата свобода. Това е апогея на т. нар. „четническа тактика“, тоест на плановете на Г. С. Раковски и това трябва да се осъзнава като преломен момент в развитието на революцията“
проф. Пламен Павлов
75 паметника прославят Хаджи Димитър и Караджата
д-р Чавдар Ангелов, директор на Националния паметник-музей „Шипка-Бузлуджа“, подготвя книга за паметниците у нас, свързани с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
– Г-н Ангелов, как се роди идеята за книга, посветена на паметниците, свързани с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа?
– Едно от основанията бе липсата на подобно издание, а конкретният повод – 150 години от организирането, бойния път и подвига на четата на Хаджията и Караджата, която тази година отбелязвяме.
– Какво ще представлява книгата?
– Това ще бъде албум с богата илюстрация и информация за паметниците. Той ще бъде разделен условно на 4 четири части. В първата част ще бъдат паметниците, маркиращи бойния път на четата от с. Вардим, Янково гърло и последното паметно сражение на връх Бузлуджа. Втората и третата част са посветени на двамата войводи, а в последната са паметниците, посветени на четници.
– На какъв етап е издаването на албума?
– Първоначално планирахме да излезе в средата на юли за възпоменанието, което всяка година организираме в памет на последното сражение на четата на връх Бузлуджа, но организационни причини забавиха издаването. Надявам се обаче до края на тази година да го представим първо на казанлъшката общественост, а след това и в страната.
– Освен вашия музей, кои институции бяха ангажирани с проучването и събирането на материалите?
– Ползвахме помощта и съдействието на много широк кръг държавни институции – областни управители, кметове, общественици, колеги от регионалните исторически музеи – за да установим какви паметници и кога са изградени в съответите области. Потърсихме и получихме съдействие и от МВнР, за да разберем има ли такива паметници в други страни.
– Има ли наистина?
– Има една паметна плоча в румънския град Тулча на къщата, в която е живял Стефан Караджа.
– Според досегаешните ви проучвания, колко са общо паметниците, посветени на двамата войводи и четата им?
– Към момента сме установили 75 паметници, паметни плочи и други възпоменателни знаци, посветени на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и четатата им. Половината от тях са на войводите – 26 на Караджата и 11 на Хаджията.
– Как си обяснявате тази своебразна разлика в оценката на двамата войводи?
– Тяхното величие и подвигът им едва ли можем да измерваме с броя на паметниците. Обяснението е много простичко: по-голямата част от паметницита на Караджата са издигнати в Североизточна България, на територията на днешна Добруджа. Както е известно, дълго време се е смятало, че Стефан Караджа е роден в Тулча, че е добруджанец. Поради тази причина като знаково име, свързано с революционните борби на българския народ и неговото Освобождение от турско робство, особено след края на Първата световна война, Южна и Севрна Добруджа са окупирани от Румъния, създадената Добруджанска революционна организация в този край избира за свой идол и патрон именно Караджата, за да повдигне духа на населението тук. Това обяснява защо на територията на днешна Добруджа има толкова паметници на Караджата.
– Кой е най-старият паметник във времето?
– Това е един каменен кръст, доста впечталяващ, издигнат в памет на Караджата през 1895 г. от сестра му Търна в родното му село Стефан Караджово. Последният монумент пак е посветен на Стефан Караджа. Открит е през 2015 г. в с. Факия, община Средец – родното място на майка му. Прави впечатление, че значителна група паметници са издигнати до 9 септември 1944 г. Друга по-малка група са направени около отбелязването на 100-годишнината от организирането, похода и подвига на четата през 1968 г. Има и немалка част, издигнати в по-ново време – след 1990 г.
източник: в-к Стандарт
връзка към цялата статия – линк
Грешки и заблуди за Караджата и Хаджи Димитър
Автор: д-р по ист. Румяна Оманова
Двамата именити войводи предвождат всъщност една обединена чета. Все още съществуват спорове за някои исторически факти, свързани с тях
От спомените на съвременниците става ясно, че през 1868 г. се подготвят две самостоятелни чети. Едната с войвода Хаджи Димитър, а другата с войвода Стефан Караджа. Знае се също, че те трябва да преминат река Дунав на различни места. Четата на Х. Димитър между Русе и Свищов, а тази на Караджата между с. Рахово, русенско и Тутракан.
След тях трябва да преминат и четите на Филип Тотю и Желю войвода. Четирите групи трябва да се съберат в местността Агликина поляна в Стара планина.
Така и не са намерени документи, които да внесат яснота по въпросите кога, къде, защо и от кого е взето решението за обединяване на двете чети. Можем само да предполагаме, че това е станало по споразумение между двамата войводи и техните най-близки сподвижници, тъй като така и не са могли да осигурят достатъчно голям числен състав на дружините си.
Не е известно също къде, кога и кой е провъзгласил Хаджи Димитър за първи войвода, а Стефан Караджа за втори предводител на временно обединената чета. Вероятно това отново е станало съгласно споразумение помежду им. Според статута за ръководство на четите в основата лежи единоначалието. Този принцип явно е спазен и в тези два акта прозира дълбоката мъдрост на войводите.
Тежките обстоятелства на борбата допускат самостоятелни действия на двете чети само по време на третата битка. След пленяването на Караджата на 10 юли четата продължава своето съществуване още 8 дни.
Съдбата на Караджата е известна, а за Хаджи Димитър народът не знае нищо и така се ражда легендата, че е жив, а четата му продължава да действа в Балкана. Тази легенда е възпята от Христо Ботев през 1873 г. по един вълшебен и митологичен начин.
Всичките тези обстоятелства са дали повод на народа, дипломатите, писателите и турските власти да говорят за Хаджидимитровата чета. Правилното в случая обаче е да се казва четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Обръщаме специално внимание на този факт, защото не са малко парадоксите, когато името на Стефан Караджа изобщо не се споменава в някои публикации, а в други му се приписва второстепенна роля. Дори се стига дотам да се твърди, че той е бил знаменосец в четата на Хаджи Димитър.
В историческата литература все още съществуват разногласия за това и на коя дата четата е преминала Дунава. Едни автори отбелязват 5, други 6, а трети 7 юли. Всички обаче са единодушни в едно – денят е неделя. За неделя говорят и изворовите данни. Според календара през 1868 г. в неделя се пада 7 юли.
В редица материали се срещат също различия и по въпроса за лобното място войводата Хаджи Димитър. През 1930 г. за първи път се появяват материали, в които се оспорва мнението, че това е връх Бузлуджа. Неточности има и около годината на раждане на Стефан Караджа.
В отделни публикации и върху различни паметници тя е отбелязана неправилно като 1842 г. Първият биограф на войводата Балчо Нейков установява, че вярната дата е 1840 г. Сестрите на Караджата, когато пред 1895 г. поставят паметник в родното село, също записват 1840 г., а не 1842 г.
Освен това неправилно на места се отбелязва гр. Тулча като негово месторождение, вместо вярното с. Ичме (дн. Стефан Караджово, община Болярово, обл. Ямбол). Семейството на Стефан Караджа поема нерадостния път на изгнанието пред 1844 г. След тежки перипетии и свидни жертни, то се установява в Тулча едва през 1854 г.
Често се срещат и недоразумения по повод ръста на Стефан Караджа. В спомените на съвременниците пише, че войводата е бил със среден ръст. В по-късни публикации обаче редица автори приемат, че той е нисък човек. Основният им аргумент е прозвището Кючук (от тур. малък). Но тук става дума за малък на години. Стефан получава това прозвище преди да навърши 20 г.
Това е времето, когато участва в борбите по турските сватби и винаги надвива турските пехливани, а след победата над прочутия Гааза Плиса Пехливан е принуден да напусне Тулча.
Като доказателство за това, че не е бил нисък, може да послужи и оръжието му. На една от снимките, достигнали до нас, се вижда, че пушката достига до средата на главата му. В Националния военноисторически музей има запазени пушки от този тип – дължината им е 166 см. В такъв случай неговият ръст е бил около 170 см., а с тази височина едва ли може да се смята за нисък.
Не са малко разногласията, които предизвиква въпросът, свързан със смъртта на Караджата. Официалният вилаетски вестник “Дунав“ от 4 август 1868 г. съобщава, че войводата е умрял в затвора от тетанус и допълва, не без огорчение – “без да мине през губилищното място“ (т.е. бесилката).
За турските власти е въпрос на чест да бесят „злосторниците“ и „враговете на империята и султана», при това винаги през деня и винаги пред много хора. Българите са заставяни насила да присъстват на такива екзекуции за страх и назидание.
За написване на “Четите в България“ Захари Стоянов разпитва оцелелите четници, доведени в Русе само за няколко дни след смъртта на войводата. Българинът, полагал грижи за ранения войвода в затвора, съобщава, че Караджата е умрял в затвора от отравяне на кръвта. Чуждите консули в Русе никъде не говорят за обесване на Стефан Караджа, а и в донесенията си английският консул Р. Далиел изрично подчертава, че войводата не е обесен.
През 1933 г., цели 65 г. след разгрома на четата, Никола Обретенов публикува материал, в който твърди, че Караджата е бил обесен. Всъщност Н. Обретенов и русенският гражданин М. Хаджикостов са единсвените, които твърдят, че това се е случило.
Може би е необходимо да се отнасяме по-внимателно към спомените на Никола Обретенов, които се цитират като единствен източник, когато се говори за смъртта на Караджата. Не трябва да се забравя, и че един от основните източници на Захари Стоянов е братът на Обретенов – Ангел, близък сподвижник на войводата.
Показателна е инерцията, с която се повтаря това недоказано твърдение. Дори в том 6 на академичното издание на БАН „История на България“, на стр. 258 е написано: „…смелият войвода починал от раните си, но макар и мъртъв, бил качен на бесилото“. Самият автор обаче си противоречи, цитирайки като доказателство спомените за четата на двамата войводи на М. Нейков, книгата на З. Стоянов, изследванията на З. Маркова.
Всъщност в нито един от посочените източници не се твърди, че войводата е обесен. А от това, че той е умрял от раните, получени по време на сраженията, а не е виснал на бесилото, героизмът и подвигът му не стават по-маловажни.
Като дискусионен се налага и още един въпрос, свързан с войводата Стефан Караджа. Той касае автентичността на черепа, съхраняван от баба Тонка Обретенова в Русе като череп на Караджата, който на 14 април 1957 г. в тържествена обстановка е пренесен от дома й в русенския музей. Дълги години неговата автентичност не е поставяна под съмнение. Дори през 1968 г. тя е потвърдена от антропологичното изследване на московския проф. М. Герасимов.
На 31 юли 1868 г. вилаетските власти и българската русенска община нареждат войводата “като разбойник“ да бъде погребан на края на гробищата. От българската страна на това събитие е допуснат само един свещеник.
Според Никола Обретенов майка му също е присъствала на погребението. Когато по-късно белязаният гроб е отворен обаче, в него не е липсвал черепът. Така че по всяка вероятност баба Тонка е взела черепа от някой друг гроб. Това се доказва и от пълното медико-антропологично и патолого-анатомично изследване, което през 1986 г. прави д-р Йордан Йорданов. Тогава, използвайки най-съвременни методи, той установява, че черепът, запазен в Русе, е на 40-годишен мъж, а Караджата умира едва на 28 години.
Крайно време е всички неизвестни или спорни моменти около името на двамата видни български войводи, обединили усилията за свободата на отечеството си, лека полека да бъдат категорично уточнени.
източник: в-к Десант
връзка към цялата статия – линк