Аз имам позитивно отношение към революциите, независимо от това, че един историк не би трябвало да забравя какво става след всяка революция. Едни я започват, други я довършват. И обикновено става по-лошо.

Всички тези патриотични предавания, където сме победили всички, където сме измислили ракията, научили сме японците на земеделие и сме изобретили компютъра, се харесват. Това е като чалгата – свирепият диктат на масовата култура.

Аз смятам, че България не е научила нито един урок от своята история. Защото урокът от историята е поражението да бъде осмислено, не победата – там е лесно.

Ако има уроци на историята, България не е научила нито един от тях. В нито една област.

България е единствената страна, която веднага след Освобождението има конституция. Това е прекрасно като исторически престиж, но не непременно работещо като механизми.

Българо-руските отношения никога не са били рационални. Те винаги са били мистични.

Колкото е по-безпомощен един народ в съвремието си, толкова по-отчаяно се вкопчва в историята си.

В много скверни времена нашата интелигенция е била мъченически величествена. Но като цяло тя не е чиста вода ненапита спрямо изкушенията на властта.

Интелигенцията не е по-малко греховна от останалите слоеве на българското общество. Интелигенцията винаги е била съпричастна с хората на властта.

Колко загубени войни имаме, все някой друг ни е виновен.

Всички безобразия, срещу които се гневи народът, не идват от друга планета, а чрез нашия вот. Това е отговорността на електората.

Демокрацията е риск. Демокрацията не е картоф да расте навсякъде.

В историята, за разлика от физиологията, има „половин бременност“.

Да се назовеш европеец, не е само да напомниш за Кирил и Методий и за Златния век на Симеон. Съюзите не само дават, те и вземат.

Всичко хубаво на този свят е започнало с пренебрежение към уроците на историята.