В изпълнение на предварително изработения план за общобалканско въстание, подготвено от гръцката революционна организация Филики Етерия, пръв вдига знамето на борбата на 15 януари 1821 г. Тудор Владимиреску. В продължение на по-малко от два месеца със своите въоръжени отряди Владимиреску става господар на по-голямата част от Влашко и на 16 март с.г. влиза в Букурещ.

Във войските на Владимиреску постъпват много българи, които живеят в Дунавските княжества. Във Влашко и Молдавия, в окръзите Долж, Романаци, Телеорман, Влашка, Илфов, Ялемица, има редица чисто български села; в градовете Букурещ, Браила, Галац, Т. Мъгуреле и др. се оформят български квартали, чиито жители се увеличават потоянно от бежанците след всяка война с Османската империя.

Това българско население и представителите на други народи трябва да е имал пред вид Тудор Владимиреску в своята първа прокламация от 23 януари 1821 г., когато се обръща към „братята жители от Влашко“ и ги призовава на борба без оглед на тяхната народност, „за да погубят лошите със зло“ и да отнемат „благата и имотите, придобити зле от тираните и болярите“.

Тудор Владимиреску разчита да привлече на своя страна българите със социалната си програма, тъй като и те не по-малко от румънците страдат от гнета на боляри и фанариоти и стават известни със своята активна борба срещу притесненията на местните феодали. В това отношение документите от епохата са категорични. Българските емигранти преселници се противопоставят открито на задълженията, с които са натоварени, и отказват да плащат данъци. От друга страна, Владимиреску разчита и на своята известност и връзки с българите във Влашко и Букурещ от времето на Руско-турската война от 1806—1812 г.

Стотици български доброволци заедно с отряда на Владимиреску действуват във Влашко и защищават Букурещ от турските войски.

Затова именно решението на Дивана на Влашкото княжество от 5 февруари да се съберат за защитата на Букурещ против Владимиреску 600 души „измежду българите, които обитават тук в страната със семействата си и постройките“, не само не довежда до сблъскване на българите с Владимиреску, а тъкмо обратното — увеличава неговите войски с нови попълнения. За да се свърже още по-тясно с българите Владимиреску се окръжава с редица капитани българи, най-забележителни сред които са двамата братя Димитър и Павел Македонски. Дядо им е Минчо Македонски, войвода, а баща им Стефан, или Стоян Минчо, „бил известен из цяла България със своята, храброст войвода“. Братята участвуват като доброволци по време на Руско-турската война в отряди на пандури. За проявена храброст те са отличени, а Димитър Македонски получава чин поручик.

На не по-малко известния във Влашко Александър Николаевич Павлович, също участник в Руско-турската война, са придадени официални функции на главатар на българите. Николаевич, който „бил на особена почит при Владимиреску“, го следва навсякъде заедно с Македонски и хаджи Продан. Някои от тогавашните съвременници в своите мемоари отбелязват незнатния произход на българския претендент за княз, който е „с малко значение, без никакви заслуги, освен че бил облечен отгоре додолу с дрехи, везани със златен гайтан“. Същевременно обаче те подчертават, че „българите от войската на Тудор много го почитали, казвайки му български крал, и се надявали, че той ще бъде бързо поставен на престола на България“.

Фактът, че българите издигат от своите среди човек, който застава начело на значителни въоръжени сили и се готви да възглави българското националноосвободително движение, говори достатъчно за целите, които преследват българите с участието си в движението на Владимиреску и изобщо във въстанието в Дунавските княжества, за сериозните им намерения чрез взаимодействия с гърци, румънци и сърби да постигнат своето национално освобождение. Верни на епохата, и българите не остават чужди на идеята да имат свой княз измежду въстаническите командири подобно на Сърбия и Влашко.

Български доброволци участвуват и в други въоръжени отряди. Така в отряда на Сава Бинбаши се включват предимно кожари от Букурещ, които образуват самостоятелна махала в Радул вода. Както отбелязва Чиорано, адютант на Владимиреску, „Сава имаше 800 арнаути, сърби и българи, за които казваше, че са най-храбри, и също 1000 кожари от Радул вода“. Още по-многобройни са българите доброволци във войските под непосредственото ръководство на Александър Ипсиланти.
На 22 февруари 1821 г. Ипсиланти влиза в молдавска територия само с няколко души, но за кратко време около него се групират доброволци, чийто брой достига около 6000 души. В документите се говори за „много българи“, дошли от различни места на Русия, които се снабдяват с облекло и оръжие, за да могат колкото се може по-бързо да се влеят във войските на Ипсиланти. Готовността на българите в Бесарабия да се включат в освободителната борба е била известна на гръцките ръководители на Филики Етерия. Затова когато се заемат да организират бързото препращане на хора в Дунавските княжества, етеристите не правят разлика между българи и гърци.

Интересно е да се отбележи, че в контактите си с българите ръководителите на Филики Етерия разчитат почти изцяло на гърци, участници в Руско-турската война. Това не е случайно, тъй като именно в хода на войната се установява оная дружба между българи и гърци, която направи възможно масовото участие на българите от самите княжества и отсам Дунава в подготовката и провеждането на въстанието в Дунавските княжества.

Ипсиланти и неговите хора установяват постоянна връзка с българина Христо Панко от Зимнич, натоварен да осъществи всички предварителни мерки за форсирането на реката. На 30 март от Колентина при Букурещ, където Ипсиланти установява главната си квартира, той изпраща писмо на Христо Панко, в което го уведомява, че подробни указания ще получи от командуващия Дукас. В писмото, което започва с думите „Драги г-н Панко, отдавна вече разбрах (истината) колко полезен и даже необходим си ти. . .“, Ипсиланти му изказва похвала за високата патриотична дейност. Същия ден в подробно писмо Дукас разяснява на Христо Панко плановете на етеристите. Те ще изпратят в близки дни войници и един ден преди идването на цялата войска ще го уведомят. До това време той да се погрижи „да организира колкото се може тайно и отсрещното място — Свищов, Търново, Габрово и околиите, — така че при първата заповед да са готови и те“. Също така да изпрати няколко души на отсрещния бряг на Дунава, за да донесат сведения за готовността на населението да въстане. А когато получи известие, че войската идва, да подготви „окопи както в Зимнич, така и отсреща на Дунава, където нашата войска да има как да се противопостави на един внезапен и неразумен щурм на турците“.

От тези поръчки и от съветите, които му се дават да поддържа убеждението сред турците, че „нищо няма“, че си остава верен рая на султана и че „във всичко, което става, изглежда да има пръст Русия“, се вижда ясно, че Христо Панко имал високо обществено положение. Тудор Владимиреску също пише на Хр. Панко. На 11 април в писмо до болярина Ал. Филипеску – Вулпе Владимиреску му съобщава, че в Зимнич има „предани хора като господин Панко, сериозен човек, и още много сигурни хора“. Явно е, че планът за преминаването през Дунав и за подготовката на населението в България е приведен в изпълнение и се очаква само приближаването на войските на Ипсиланти.

На път за Фокшани Ал. Ипсиланти получава писмо от Сава Бинбаши, че пристига делегация, съставена от представители на българското население оттатък Дунава. Делегацията се състои от 17 души „най-почтени и богати жители и свещеници“, които връчват на княза петиция, подписана от пълномощниците на голям брой селища. Представителите на българското население обещават да вдигнат до 10 хиляди въоръжени хора, за което молят да им се даде материална помощ от 100 хиляди лева. Те заявяват на Ипсиланти, че подготвят преминаването му през Дунав. Имат скрити 18 големи ладии и заедно с хората на Сава Бинбаши – 500 души българи, които ще завземат Свищов, щом Ипсиланти се покаже на брега на Дунав. Молят само Ипсиланти да тръгне незабавно, без да губи време.

Докато Ипсиланти е още във Фокшани, за преминаване в България настоява и сръбският войвода Младен Миланович, един от главните ръководители на сръбското въстание от 1804 г., емигрант в Русия, свързал се с Филики Етерия. Той иска да му се разреши лично да мине Дунав, за да вдигне въстание в България, и обещава да събере от 4 до 6 хиляди добре въоръжени българи.

Обезпокоен от събитията, Ипсиланти не приема предложението. Сърбия отказва да вземе участие във въстанието. Портата е официално известена за отказа на Русия да окаже каквато и да е подкрепа на Ипсиланти. Отрицателното отношение на руския император към въстаническото движение изолира Ипсиланти и войските му от страната, която единствено можела да им окаже материална и морална помощ. Руският император дава съгласието си в Дунавските княжества да бъдат прехвърлени турски войски за разгрома на въстаниците.

На 1 май турските войски нахлуват във Влашко и Молдова от няколко места. След няколко дни те са пред Букурещ. Ипсиланти, който се оттегля преди това, разделя войските си на две и се насочва към Питещи. Тудор Владимиреску също не се решава да пресрещне противника. Той дава нареждане да се изостави Букурещ. Семействата на българите, които участвуват в неговата войска като доброволци, по настояване на хаджи Продан и Николаевич са евакуирани. Преди да потеглят на север, Владимиреску се обръща към войските си с думите „Братя мои, пандури, българи и сърби, наши съжители“ и ги призовава за борба срещу турските войски в случай, че те ги нападнат.
В резултат на разногласията между двамата ръководители на въстанието, както и поради някои други причини Тудор Владимиреску е арестуван и екзекутиран. След неговата смърт повечето от пандурите се пръскат, но една голяма част от войските му се вливат във войските на Ипсиланти или продължават самостоятелно военните действия.

Отделни въстанически части водят няколко сражения с настъпващите турски войски. Чета, съставена от гърци, към която се присъединяват няколко десетки души, водени от българите Димитър Ходжоглу и Кондо, с които е и Наум Векилхаджи, известният албански възрожденец, първа се сблъсква с турците. Тя се оттегля в един манастир и под прикритието на нощта се присъединява към останалите войски на Ипсиланти. Най-упорити боеве се водят по течението на р. Олт с турските войски, идващи от югозапад. Тук се проявяват сръбският войвода хаджи Продан, румънецът капитан Симеон, албанецът Яманди и особено българските капитани Димитър Македонски, Александър Николаевич, билюкбаши Иванчо и др. Те водят няколко успешни боеве с турските войски.

След като отблъскват турски части при Слатина, на 29 май Д. Македонски, хаджи Продан и Ал. Николаевич влизат в упорито сражение при Драгашани с около 1200 души от видинската турска армия. След продължителен бой те успяват да отхвърлят турските войски назад. Тази победа на същото бойно поле, където няколко дни по-късно части на Ипсиланти търпят поражение, се използува от съвременниците, за да изтъкнат качествата на „нашите трима командири хаджи Продан. Македонски и Александър“.

Малко по на север, до село Завидени, на 26 май става друго сражение „на около 2000 гърци, арнаути, сърби, българи и малка груна пандури“, този път успешно за турците. Един авангард от 175 души „под командата на капитан Иванчо от Битоля“ в продължение на една седмица отбива опитите на турците да преминат от десния на левия бряг на р.Олт до придвижването на основното ядро от войските под командата на Димитър Македонски, хаджи Продан и Ал. Николаевич.

И след разгрома на етеристките войски при Драгашани останалите части, разделени на малки групи, продължават борбата. Хаджи Продан, Македонски, Николаевич се оттеглят в манастирите на Олтения и оттам през юли и август се сражават с турските части, извършват набези в равнината, където са се разположили турските войски, но под натиска на по-многочисления неприятел се оттеглят в Трансилвания и Русия.

Последните организирани части на въстаниците, в които се наброяват и мнозина българи, решават да се сражават докрай с турските войски и да не търсят спасение в отстъпление или бягство.

Сред останалите да се сражават в Галац и героично загиналите е и един от най-легендарните български войводи, капитан Индже войвода, който се присъединява с всичките си хора към етеристите. Няма никакво съмнение, че неговите бойци не са изоставили своя прославен командир, когато той обръща гръб на спасителния бряг. Капитан Индже загива, сражавайки се със сабя в ръка.

Затова, когато по-късно близкият до тези събития историк на гръцкото въстание И. Филимон пише за непоправимите материални и човешки щети, понесени от гърците, той не може да премълчи загубите й заслугите на останалите балкански народи във въстанието. „Гърция се роди в сраженията при Галац, Драгашани, Скулени и Секу със загубата на многобройни свои храбри и скъпи чада и на единоверците братя сърби и българи; те всички загинаха със смъртта на герои “

НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

източник: Бележити българи Том 2 1396-1878