Георги Стоянов Тодоров е български опълченец и офицер, генерал от пехотата, командир на Летящия отряд край Видин по време на Сръбско-българската война (1885), а по-късно дългогодишен командир на Седма пехотна рилска дивизия — при Солун, Булаир и Калиманци. През 1918 г., поради заболяването на генерал Никола Жеков, за кратко застава начело на цялата българска Действаща армия.
Произход и ранни години
Роден е на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия, в търговско семейство — брат е на акад. Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на лекаря Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански. През 1859 г. семейството се мести в с. Кубей, а през 1870 г. се завръща в Болград, където Тодоров е стипендиант в Болградската гимназия и съосновател на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.
Руско-турската война и началото на службата
По време на Руско-турската война (1877–1878) участва като доброволец в Българското опълчение, зачислен в I рота на VII опълченска дружина. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) като подпоручик, служи последователно в Берковица, Видин и Военното училище, завършва офицерската школа в Ораниенбаум (1882) и постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, без да завърши последния курс — връща се в България заради Съединението (1885) и на 30 август същата година е произведен в чин капитан.
Сръбско-българската война и Летящият отряд (1885)
При избухването на Сръбско-българската война е назначен за командир на запасна дружина, а от 16 октомври — за началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Действията му на 4 ноември забавят настъплението на сръбските части към Видинската крепост; участва и в боевете при Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). За проявената храброст е награден с орден „За храброст“ IV степен.
Между войните (1886–1912)
Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг през 1886 г., заради което е уволнен, но възстановен два месеца по-късно. Произведен е в майор (1887), подполковник (1892) и полковник (1896), завършва Николаевската генералщабна академия (1890) и заема поредица командни и щабни длъжности, включително седемгодишно командване на 20-и пехотен добруджански полк в Разград. На 6 март 1909 г. е произведен в генерал-майор и назначен за началник на Седма пехотна рилска дивизия със щаб в Дупница — на този пост остава 5 години.
Балканската и Междусъюзническата война (1912–1913)
Начело на Седма рилска дивизия участва в настъплението към Солун, а през януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир и participира в отбиването на десанта при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война дивизията му се сражава при Калиманци (4–18 юли 1913 г.).
Първата световна война (1915–1918)
На 2 август 1915 г. е произведен в генерал-лейтенант. При включването на България във войната е назначен за командир на 2-ра армия (октомври 1915 – декември 1916), настъпваща в Македония, а от февруари 1917 г. командва 3-та армия на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 г. е произведен в най-високото военно звание — генерал от пехотата. От края на юни 1918 г. е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяването на генерал-лейтенант Никола Жеков, поема длъжността главнокомандващ на Действащата армия до демобилизацията — период, в който българското командване не успява да предотврати пробива при Добро поле.
Последни години и смърт
Уволнен е от служба на 20 август 1919 г. Съпругата му загива при атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. Между 1926 и 1927 г. е окръжен управител на Петрички окръг, но е принуден да напусне поста под натиска на ВМРО. Инициатор е за построяването на санаториум за ветерани в Овча купел и довършва Офицерския клуб в Дупница. Генерал Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 г. в София.
Източници
- Уикипедия – Георги Тодоров
- Bulgarianhistory.org – Ген. Георги Тодоров – водачът на славната седма пехотна Рилска дивизия