Генерал Георги Вазов

Георги Минчов Вазов е български и руски офицер, генерал-лейтенант и военен министър — командва Източния сектор при обсадата на Одрин (1912–1913), където е извършено решителното настъпление за превземането на крепостта.

Произход и ранни години (1860–1878)

Роден е на 17 януари 1860 г. в Сопот, пето дете на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова — брат е на писателя Иван Вазов, лекаря Кирил Вазов, генерал-лейтенант Владимир Вазов и политика Борис Вазов. Учи във „взаимното училище“ в Клисура, а от 1874 г. — в Априловската гимназия в Габрово, откъдето през 1876 г. е изгонен заради ученически бунт. През есента на 1876 г. заминава за Олтеница, Румъния, при чичо си Кирил.

Военно образование и служба до Съединението (1878–1885)

По време на Руско-турската война (1877–1878) работи като писар в руската администрация в Свищов. През 1878 г. е един от 10 младежи, изпратени по конкурс да учат в Одеското юнкерско училище, което завършва на 1 септември 1880 г. с чин старши портупей юнкер. Служи последователно във Варна, а след прехвърляне в Източнорумелийската милиция — в Пловдив, където става трети адютант на генерал-губернатора Алеко Богориди. От ноември 1882 г. учи в Санкт Петербург — първо в Инженерното училище, после в Николаевската военна академия.

Сръбско-българска война, преврат и служба в Русия (1885–1898)

Връща се в България през септември 1885 г., за да участва в Сръбско-българската война — служи в Пионерната дружина и артилерията, участва в боя при Цариброд и е награден с орден „За храброст“ IV степен. След войната преподава фортификация във Военното училище. През 1886 г. е сред ръководителите на проруския преврат срещу княз Александър I Батенберг, а след контрапреврата емигрира в Русия, където през 1888 г. завършва Николаевската военно-инженерна академия и остава на служба в руската армия, като ръководи възстановяването на крепостта Кушка в Средна Азия.

Завръщане и Балканска война (1898–1913)

След размразяването на българо-руските отношения се връща на служба в Българската армия през 1898 г. — командва 2-ра пионерна дружина (1900–1903), началник е на инженерните войски (1904–1905) и инспектор на инженерните войски (1908 г.); генерал-майор от 1906 г. През 1908 г. е обвинен в корупция при доставките на взривни вещества и уволнен от армията. При избухването на Балканската война (есента на 1912 г.) е мобилизиран като началник на военните съобщения и транспорта, на 22 ноември става военен губернатор на Лозенград, а от 1 февруари 1913 г. — началник на Източния сектор при Одрин, откъдето ръководи настъплението довело до превземането на крепостта и пленяването на Шукри паша. Награден е с орден „Св. Александър“ II степен.

Междусъюзническа война и последни години (1913–1934)

След началото на Междусъюзническата война е назначен за министър на войната в правителствата на Стоян Данев и Васил Радославов (юли–септември 1913 г.) и е повишен в генерал-лейтенант, но подава оставка заради политически разногласия и се уволнява от армията. През следващите години е общински съветник в София (1915–1919) и се включва в опозиционни усилия срещу намесата на България в Първата световна война. През 1923 г., при управлението на Александър Стамболийски, е обвинен от Народното събрание в „измяна на отечеството“ заради продължаването на войната от 1912–1913 г. Отдава по-късните си години на мемоарни съчинения, сред които „Спомени от Балканската война“ (1926) и „В пустините на Средна Азия“ (1919/1938). Генерал-лейтенант Георги Вазов умира на 13 август 1934 г. в София и е погребан с военни почести в Централните софийски гробища.