В римската църква Сант Андреа делле Фратте има забравен гроб на един незабравим българин. Над него не цъфтят свежите цветя на далечната българска земя, не посяга родна ръка да запали лампата на признателност и смирено преклонение, не повява ветрец, донесъл ласката на стария хайдушки Балкан. Погребаният там Петър Парчевич столетия наред е жив в съзнанието на българския народ и на всички балкански народи с величавото си дело. Това дело увенчава неговия лик с безсмъртието на ония, които са се борили за свободата и щастието на отечеството си.
Разгърнем ли страниците на балканската история от седемнадесетото столетие, проследим ли епичните борби на поробените народи против османското господство, пред нас ще се открои чистият образ на този велик българин — неуморен и всеотдаен народен деятел, мъдър дипломат и разумен политик. В разгара на кървавите битки, които ломят прежната бойна мощ на потисническата Османска империя, в опиянението на всеобщите надежди за освобождение на балканското население съзираме през полумрака на отминалите векове обаятелната фигура на Парчевич да броди в бури и снегове от страна в страна, от владетел при владетел и да търси спасителна подкрепа за изстрадалата си родина, за потиснатите балкански народи.
Седемнадесетото столетие на Балканите е изпълнено с неудържимо метежно напрежение. Надлъж и нашир по балканските земи кръстосват хайдутски дружини, които превръщат планините в бунтовни убежища и извършват смели акции срещу османските властници. „Целият свят се е изпълнил с разни разбойнически бунтове“ — тревожно се оплаква в официалните си документи османската власт.
„Законите са забравени и престанаха да се изпълняват. . . — предупреждава с безпокойство османският политически писател от XVII в. Хюсеин Хезарфен. — Раята се отклонява от работа в полза на спахиите.“
Размирен дух обхваща нашироко и българските земи. През 40— 50-те години на XVII в. хайдутството се разпростира по цяла Румелия.
Пораженията на Османската империя в зачестилите стълкновения с европейските й неприятели — Австрия, Полша и Венеция — повдигат духа на поробените, разпалват смели мечти и освободителни планове.
В тези бунтовни десетилетия съзрява Петър Парчевич. Смътни и оскъдни са известията за неговите ранни години. Издънка на стар знатен род, Парчевич е роден през 1612 г. в припланинското селище Чипровец. Богати залежи крият пазвите на Чипровската планина — желязо, мед, олово, сребро, — а по бреговете на бистроструйната Огоста се добива и злато. Твърде рано тук се поселват саксонски рудари, които постепенно се стопяват сред българите от Чипровския край, като им предават умението да оползотворяват подземните богатства.
Османската власт оценява Чипровец като източник на обилни . доходи и го причислява към личните султански земи. В първобитните рудни кладенци кипи напрегнат труд. Многобройните Самокови на селището претопяват металите. Радостно кънтят чуковете на железарите и медникарите, които обработват скъпоценния добив. Изпод изкусните ръце на златарите се нижат чудни украшения от чипровско сребро и злато. По далечните пазари на Империята чипровски търговци разнасят местните произведения. Трудът и усилията на усърдните и предприемчиви чипровчани превръщат градчето по думите на един съвременник в „цветето на България“.
Стопанското замогване на селището и рударските правдини на местните жители утвърждават тук отрано дух на по-голяма волност и свободолюбие. Неговата отдалеченост от важни пътища и османски административни центрове при закрилата на близките планински дебри го заслонява от произвола на османските господари. Нито турската колонизация, нито ислямизацията успяват да засегнат това гордо гнездо на българщината. Тази обществена атмосфера, пропита с подчертано народностно самочувствие и свободолюбиви копнежи, окриля детските години на Петър Парчевич.
В Чипровец и близките селища Желязна, Копиловец и Клисура се налага католицизмът, проникнал още със саксонските рудари. Макар и представители на Западната черква, която се стреми да утвърди господството на папството в европейския югоизток и да улесни завоевателните планове на австрийската хабсбургска династия, българските католишки мисионери действуват преди всичко като родолюбиви пастири, загрижели за робската участ на народа си и за неговото просветно издигане.
Сред тях ярко се откроява личността на бележития чипровчанин, софийския католишки архиепископ Петър Богдан. Овладял дълбоки знания и спечелил всеобщо уважение още на младини, изпълнен с ясно и гордо съзнание за българската си народностна принадлежност, този енергичен и даровит деятел е обзет от пламенна ревност да вложи силите си за културното възземане и политическото освобождение на своя изстрадал народ. В редицата си темпераментни и вещи писания той се стреми усърдно да изтъкне значението на поробеното си отечество и необходимостта от неговото избавление.
Пропити с обич и възторг се нижат словата му. в неговото описание на България, плод на мисионерска обиколка из страната през 1640 г. Жаркият стремеж да обоснове историческото право за свободно съществуване на тази прекрасна страна прозира в широките му интереси към местното културно наследство, към ценностите, сътворени в миналото от българския народ. Повече от век преди атонския монах той се рови из старинни книги и скрижали, за да разкрие следите на това славно минало.
От неговите творби струи чисто и вълнуващо родолюбие, ясно и твърдо съзнание за етническото единство на българския народ от Охрид до Дунава. Но безпросветен мрак потиска народа на просторното българско отечество. Този мрак се разстила навред поради липсата на училища и на подготвени духовни ръководители, поради гибелното влияние на чуждоезичното гръцко духовенство. Съзнанието за неотложната необходимост от просвещение и свободно съществуване насочва чипровския католишки мисионер още твърде рано към политическа дейност, прави го вдъхновител и организатор на не едно начинание за премахване на османското господство.
От такава будна обществена и духовна среда е отломка Петър Парчевич. Още невръстен, той отива да се учи в прочутия Илирийски колеж в град Лорето, Италия. Седем години усвоява тук знание и мъдрост. Продължил образованието си в Рим, той завършва с учено звание — доктор по каноническо право и богословие.
По настояване на Петър Богдан младият католишки духовник се връща отново в отечеството си през 1644 г. От този момент той става негов съратник в усилията му за политическо освобождение на България. Скоро обаче призванието му го отвежда в чужда земя. Назначен за секретар на марцианополския католишки архиепископ М. Бандулович, Парчевич заминава за Молдавия. Оттук начева дългият му труден път на мисионер на свободата, който го отвежда към безсмъртието.
Съзрял залеза на османския потиснически порядък, родолюбивият чипровчанин е обладан от неудържимо желание да съдействува за пълното съкрушаване на този порядък. Доловил дълбоко въжделенията не само на своя народ, но и на другите поробени балкански народи, той схваща ясно, че еднаквите въжделения може да се осъществят с общи усилия. Изострената му политическа наблюдателност утвърждава у него убеждението, че е необходимо да се осигури подкрепа на балканските освободителни движения от враждуващите с Турция европейски държави.
Тия прозрения и подбуди наред с възвишената му обич към отечеството без съмнение направляват всичките му почини и дела на политическото поприще. Нему са известни вече някои предходни опити от такъв характер. По негови сведения се знае, че около 1630 г., насърчени от нарастващите военно-политически затруднения на Империята, жителите на „целия Изток и най-много на великото царство България“, „тежко обременени от непоносимото турско иго“, изпратили свои пратеници при австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. Но мисията остава безуспешна. Австрийският владетел изразява съчувствието си към поробените народи, като им дарява за насърчение петнадесет бойни знамена, запазени тайно в България.
Критската война (1645—-1669 г.), в която Венеция нанася сериозни поражения на Турция, събужда нови надежди и очаквания. Хайдутските действия в България и съседните земи зачестяват. Цяла Македония е залята от хайдути. Страхът от тия действия, особено в Егейска Македония — най-близо до бойния театър в Критската война, — принуждава вероятно османската власт да размести войскови части чак от Анадола, за да охранява по-здраво беломорското крайбрежие.
Тътнежът на кипящото народно недоволство срещу тежките условия на османското владичество се долавя в словата на прозорливия народен деятел, отправени през 1650 г. до венецианския сенат. Парчевич изразява съзрелите борчески тежнения на своя народ, като заявява, че този народ схващал как „отслабва мощта на султана“ и как „неговите сили са изтощени от преславната венецианска република поради нескончаемата война“. Затова „се одързостил да се изстъпи н да се разбунтува срещу този голям звяр“ (т.е. срещу Империята).
Начело на новите освободителни опити по време на Критската война застава сам Парчевич. В политическия заговор големи надежди са възложени на влашкия княз Матей Басараба. Той трябва да бъде „пръв вожд“ на разбунтувалото се население, но при условие, че ще зачита българските въстанически вождове и бойците му не ще извършват опустошения в България. Затворниците чертаят големи и смели планове. Отвъддунавските влашки бойни сили трябва да нападнат балканските османски провинции. Върху българското население тежи отговорна задача да организира въстание срещу османската власт. Тия българо-влашки задружни проекти предвиждат външната помощ на имперските врагове — Полша и Венеция. Определени са и пратеници, които трябва да измолят помощта на тия големи сили: Парчевич и един францискански монах. Те трябва да връчат на полския владетел и на венецианския сенат послание от влашкия господар и от българите и да изявят готовността на поробените народи за въстание срещу техните потисници.
През смутната 1647 г. двамата преоблечени в турски дрехи пътници поемат с тайна мисия по дълъг труден път към Полша. „Многобройни опасности“ ги дебнат. Но святото дело е по-силно от несгодите — то неизменно ги окриля и напътва. И ето Парчевич е вече пред полския владетел.
Полските управляващи среди посрещат с готовност предложението. Кралят нарежда официално да се потвърди изборът на Матей Басараба за „върховен вожд на целия Изток“. Щедри, обнадеждващи са и обещанията за военна помощ. Полският крал насърчава пратениците да се върнат незабавно в земите си, без да ходят до Венеция, и да занесат ободрителните вести на „очакващия народ“. Знаменателни дарове увенчават тази дипломатическа среща. Владислав IV изпраща портрета си в бойни одеяния, голямо червено кадифено знаме, пръстен и свещеническа одежда. Тия дарове трябва да бъдат залог за волята и готовността на славянския владетел да подкрепи освободителното движение на страдащото балканско население.
Парчевич се завръща в родината си препратен от влашкия княз, за да предаде на готовото за борба население в Северозападна България насърчаващите уверения на полските управляващи среди. Въодушевление обзема жадуващия за свобода народ. Той вярва, че е настъпил най-добрият случай за спасение. „Те ни доказваха — свидетелствува Парчевич за настроенията на своите сънародници — колко лесно може да се освободи Изтокът.“ Империята е в тежко изпитание, турците са обезсърчени, загубили са предишната си „дързост и надменност“, долавят, че е настъпил „краят на тяхното царство“.
Неочакваната смърт на Владислав IV внася униние в движението, без да угаси борческия пламък. Зачестяват нови дипломатически опити пред европейските дворове. Парчевич е пак душата на тия опити, той е все на път, неуморен, настоятелен, саможертвен. В подновените българо-влашки преговори Петър Богдан лично потвърждава неудържимите бунтовни пориви на българите. И този път (през 1649 г.) Парчевич е единодушно определеният посланик в Полша и Венеция. Препратен от поляците във Виена, той получава само съчувствието на австрийския император Фердинанд III и неприкритата му сдържаност. И двамата владетели, от които Парчевич търси съдействие, го отправят към воюващата с Турция Венецианска република.
При неколкократните си постъпки пред венецианските управници през 1650 г. той се стреми обосновано да разкрие освободителните въжделения на поробените народи и необходимостта незабавно да бъдат подкрепени от Венеция.
В потвърждение на това Парчевич връчва писма от ръководители на българското движение — чипровския първенец Фр. Марканич, Петър Богдан и други застъпници на народните интереси. Писмата представят Парчевич като изразител на общите тежнения на българи и власи. Старият българо-влашки стратегически план е още в сила. Българите са готови да въстанат насърчени от нарастващата слабост на Империята и от венецианските победи в Критската война. Тяхната борба, съчетана с бойния удар на влашките войски през Дунава, трябва да бъде улеснена от военните действия на Венеция. Венецианските операции ще отвличат вниманието и силите на Империята от въстаналите области. Внушенията и молбите в тия писма са много кратки и в един и същ смисъл: „Сега е време, сега е денят на изкуплението“, венецианските успехи „унищожават мохамеданския род и власт“. В духа на тия жарки послания, в които звучи бунтовно нетърпение и свободолюбив копнеж, Парчевич лично подчертава пред венецианския дож, че „времето било най-подходящо и условията най-благоприятни“.
Упоритият българин не се смущава, нито се обезсърчава от хладния ответ на венецианския държавен глава, който отклонява настоятелните прошения. Той се явява неведнъж и пред самия сенат на морската република, за да спечели подкрепата й в освободителните борби на балканските народи. „Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така могъщ, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубата на хора както по суша, така и по море от шест години насам!“
Дипломатическите постъпки са безуспешни — венецианската република е резервирана спрямо съкровените тежнения на балканските народи, тя се задоволява само „да възхвалява техните благородни мисли“, да съчувствува на страданията и въжделенията им.
Несломимият дух на чипровския българин подкрепя силите му в ново пътешествие до Рим с надежда за помощ от папата. В този град Парчевич се готви да предаде известия за мисията си на друг таен пратеник от България, може би на самия Петър Богдан, за да бъдат занесени те през морето на разбуненото население.
Папата се оказва не по-отзивчив от венецианския дож — не отива по-далеч от безполезни съчувствия.
Мъдро преценява народният деятел, че е необходимо да се изчака друг благоприятен политически момент за успешно осъществяване на подетата задача. Той се възвръща временно към задълженията си на католишки мисионер в Молдавия, където получава сан марциаиополски архиепископ. Прокуден завинаги от родината си заради своята родолюбива дейност, която не е останала безизвестна на османските властници. Парчевич не престава да радее за свободата и благото на народа си.
През 1656 г. той е пак един от деятелните ръководители на нов заговор, подкрепен от молдавския и влашкия княз Стефан III Будузе н Константин Басараба. Ръководителите на заговора, между които са търновският митрополит Кирил и сръбският патриарх Гаврил, устройват съвещание, за да обмислят наболелите въпроси на балканското освободително движение. Този път се предвижда всеобхватното участие на цялото балканско население. Полетяват послания до народите на България, Сърбия, Гърция и Албания.
Парчевич е пак във виенския двор и предлага на австрийския император зрял стратегически план: австрийските войски да нападнат оределите османски бойни сили в Унгария и Хърватско и да отвлекат вниманието на Империята от подготвяното общобалканско въстание. И този път опитният вече дипломат е оставен месеци наред в напрегнато очакване. Фердинанд Ш е зает с разрешаването на по-важни за империята му политически проблеми — отношенията между Полша, Русия и Украйна. Във Виена съзрява мисълта да се съдействува за уреждането на тия отношения. Виенските управляващи кръгове насочват погледи към Парчевич — австрийският император го натоварва през 1657 г. с отговорното дипломатическо мероприятие да преговаря с бележития украински хетман Богдан Хмелницки. Даровитият и високо образован чипровчанин е вече опитен и уважаван политически мисионер, познат и ценен в политическите среди на тогавашна Средна Европа и Италия. Този изтъкнат славянски първенец, свързан с влиятелните придунавски владетели, които били в близък досег с казаците, е най-подходящ за посланическа задача при казашкия вожд.
Парчевич получава широки пълномощия да преговаря с Хмелницки не само от името на австрийския император, но и на полския крал, да бъде в непрестанна връзка с Виена посредством тайния имперски дипломатически шифър. Той трябва да убеди украинския хетман в искре-ното разположение на полския владетел, за да се утвърди мирът.
Значението на дипломатическия пратеник е подчертано от извънредното императорско благоволение към него, Парчевич е удостоен с благородническо звание за себе си и за своя род и титлата „императорски съветник“. Скромният син на Чипровец е признат за австрийски барон. Неговият ум, знания, заслужен престиж, политическа прозорливост и безпределна преданост към освободителното дело на балканските народи го изтъкват като една от най-ярките политически фигури в Югоизточна Европа от това време.
В люта зима пратеничеството на Парчевич се отправя към седалището на Хмелницки през смутни земи, опустошени от стихията на войни и непрестанни набези, извършвани от обединените неприятели на Полша. Дълъг и мъчителен е този четиридесет и четири дневен път според покъртителните свидетелства на Христофор Марианович, секретар на посланичеството. Парчевич, поел върху плещите си бремето на мисионер-радетел за мир между тогавашните християнски държави, понася стоически всички лишения и трудности. И тук без съмнение го движи заветната надежда, че от един умиротворен и спокоен християнски свят може по-сигурно да се очаква помощ за злощастните потиснати народи в Османската империя.
Казашкият хетман посреща тържествено и почтително Парчевич и неговото пратеничество. Мисията е плодоносна. Богдан Хмелницки приема посредничеството на австрийския император за умиротворява-нето на отношенията му с Полша, оттегля казашките отряди, които опустошават полските земи. Подробностите около тия тайни преговори са останали неизвестни на науката. Официалният отговор на Хмелницки е сдържан по тактически съображения, макар и изпълнен с благоразположение към миролюбивия почин на австрийския двор и с нескрито възхищение от качествата на самия Парчевич: усърдие, сръчност и способност за осъществяването на такива важни начинания.
Обратният път изчерпва последните сили на болния мисионер и го поваля на легло в един манастир при Лвов. Тук той получава указания от новия австрийски император Леополд I да продължи дипломатическата си задача при украинския господар. Парчевич, прикован на болничния одър, месеци наред не може да докладва лично нито на австрийския император, нито на полския крал за своя дипломатически успех. Той е заставен да натовари с това секретаря Марианович, който съвестно и отзивчиво представлява Парчевич на най-отговорни места по време на заболяването му.
Няколко години след това го връхлетяват тежки изпитания. Неговата многогодишна политическа дейност, на която с толкова себеотрицание и грижа за поробеното си отечество посвещава времето и силите си, се зловижда на духовните му началници. Католишката конгрегация за разпространение на вярата в Рим предпочита да има ревностни мисионери на католицизма и изпълнителни папски служители, а не самостоятелни и родолюбиви духовници като Парчевич, които милеят повече за освобождението на народа си, отколкото за тържеството на католицизма в балканските земи. Затова през 1661 г. тя му отнема архиепископския сан и го обрича на бедност и лишения.
Обратният път към родината завинаги е затворен за Парчевич, известен на османската власт с големите си политически дела. За него настъпват трудни години на изгнаничество, унижения и лишения. Получил незначителна църковна служба, през 1664 г. Парчевич е отново във Виена и с възстановени сили съдействува тук на лишения от власт влашки княз Григорий Гика да се свърже с австрийските управляващи среди.
Цели седем години след уволнението му Парчевич е отново възвърнат като апостолически викарий и администратор на Молдавия. Официална заповед на австрийския император потвърждава политическите му заслуги и благородническото му звание.
Но конгрегацията е подозрителна към своя непокорен мисионер. Тя не одобрява неговото пътуване с политическа цел до Варшава през 1670 г. Неспокойният чипровчанин не престава да търси помощ за заветната цел въпреки многобройните разочарования, въпреки хладното поведение на европейските управляващи среди към участта на балканските народи.
В залеза на неговия живот отново изгрява надеждата. Пламва нова война на Полша с Турция. Парчевич бди зорко на своя пост — непреклонният дух му вдъхва сили, вярата в свободното бъдеще на отечеството и на поробените балкански народи го окриля. Ето го отново в помощ на молдавския и влашкия владетел —Стефан XV Петрашко и Григорий Гика. Съзряват нови планове за борба с Османската империя — румънските князе и българите най-остро чувствуват тази нужда — османските войски, устремени към Полша, вилнеят из тези земи, грабят, опустошават, насилват. Както свидетелствува и самият Парчевич, турците подложили Влахия и Молдавия на „неописуемо разорение“ и почти ги обезлюдили. Поляците са разбити при Каменец в 1672 г. Събитията бързат, трябва да бърза и остарелият вече пратеник на свободата. Отново Парчевич поема пътя към Полша, Виена и Италия, за да изрази тежненията и да отправи молбите на „народите от Изтока и князете на Влашко и Молдавия“.
Католишки висш сановник му пречи да замине за Италия. Заплахата на конгрегацията надвисва пак над измъчения чипровски българин, вещае за него нови унижения, лишение от постове, оскъдица и страдания. Но безкористният народен деятел върви навсякъде с твърдостта на истински апостол — неустрашим, пренебрегнал личното си благополучие в името на народното добро. От сърцето му се изтръгваТпла-менно, изпълнено с горчивина и непреклонна настоятелност писмо до неблагоразположения към него папски агент. Това писмо е вълнуващ животопис и признание за смисъла и задачите на многодетната му дейност. „Постоянните нашествия и потисничество на татарите“, „непрестанната заплаха на турците“ в отвъддунавската му духовна резиденция, „мъките, страхът, бягството през зимата, гладът и жаждата, голотията и студът“ не са обезсърчили този възторжен, твърд и скромен българин. Той е предприел отново „трудното и изпълнено с опасности и бедствия пътешествие“ „в името на бога, вярата и отечеството“. „Източните народи и князете на Влашко и Молдавия, понеже не желаят да понасят повече тази робия, като гледат постоянно вражеските опустошения“, са решили „по-скоро живота си да загубят и кръвта си да пролеят, откол-кото непрекъснато да търпят, и да гледат злини“.
Погазил, запрещението на апостолическия агент, Парчевич се явява към края на 1673 г. отново пред венецианския сенат. Той носи писма от молдавския владетел, от Петър Богдан, от молдавския пълководец Григорий Хабасиенко. Писмата настоятелно подканват венецианската република да подпомогне освободителното движение на балканските на-1 роди, да възвърне с оръжие отнетите й от турците владения, за да отклони с това и да омаломощи османските бойни сили. В този дух отправя молбите си и мъдрият дипломатически пратеник. Той изтъква твърдата воля на румънските князе и на източните народи „да си възвърнат някогашната християнска свобода както за себе си, така и за целия християнски свят“. Изявява тяхната готовност „по-скоро да погинат и да пролеят кръвта си, отколкото непрекъснато да живеят в страдания“, „под тежкото и насилническо турско робство“. С изострения усет на опитен и даровит политик Парчевич се стреми да спечели венецианската подкрепа, като чертае примамливи перспективи за утвърждаване търговската и политическата мощ на морската република в балканските земи. Той приканва венецианските управници да възвърнат изгубения престиж на страната си в Балканския полуостров, като заемат с войска изтръгнатите им от турците владения. С това те ще подпомогнат движението на поробените „източни народи“, които сами ще сразят потисниците си.
И този път Венеция отклонява горещите молби и учтиво пожелава на Парчевич „успешен път“. Политическите й интереси я въздържат от стълкновение с Турция и тя не проявява охота да предприема действия заради свободата на други народи.
Сетната надежда на Парчевич е в Рим. Той моли конгрегацията да му разреши ново посещение при папата. Парчевич е загрижен само за народното благо и смело заявява, че е готов да се откаже от всички „свои празни титли и да се оттегли в самота, за да завърши в мир краткия откъс, който му остава от живота“.
Пътят към Рим е открит, но измъченият Парчевич не е в състояние да го поеме — отново го сломява тежка болест. Дори от болничната постеля той възторжено приветствува победата на поляците при Хотин.
Парчевич отново обикаля папата, кардинали и чужди посланици в Рим и убеждава, моли, изисква. Той представя Османската империя в пълна немощ, разкрива намалението на бойните й сили, враждебното настроение на балканското население към чуждата власт. Отправя призив да се окаже помощ на полските войски, за да достигнат те в при-дунавските земи и да спасят Влахия и Молдавия от пълното им подчинение на османската власт, от превръщането им в пашалъци.
Но многобройните напразни усилия и постъпки пред кралски дворове, духовнишки престоли, държавни съвети, посланици и благородници в западните страни, неудовлетворените очаквания, неосъществените надежди натрупват постепенно неверие, огорчение и разочарование в душата на неуморния Парчевич. Те внасят прелом в политическите му виждания, насочват вниманието му натам, накъдето отправят все по-вярващи погледи балканските народи — към Русия. Завършвайки „своя чезнещ живот“, прозорливият българин съзира възходящата мощ на руската държава, нарастващото й влияние в османските балкански провинции. В признанията си пред венецианския посланик в Рим той възхвалява руския цар като „най-човечен владетел, приятел на чуждите народности и способен да извърши дела от най-голяма важност“, изразява вярата, че от Москва може да се очаква помощ.
До последните си дни Парчевич не престава да ратува за благото на християнския свят, застрашен от мюсюлманската опасност. Неговите постъпки създават благоприятна почва за мисията на един полски пратеник, дошъл по същото време в Рим да измоли подкрепа за Полша.
Чипровският българин бърза да се върне при ония, които са го изпратили с важната мисия. Но смъртта го изпреварва — покосява сломените му вече жизнени сили на 23 юли 1674 г. Замлъква неспокойното сърце далеч от скъпото отечество, за благото на което е пожертвувал живот, лично щастие, облаги, благополучие, В бедност и самота завършва този тежък апостолски път, който отвежда скромния чипровчанин в редиците на безсмъртните радетели за народно добро.
Близо три десетилетия всепредана и безкористна дейност, окриляна от непоколебимо стремление към една възвишена цел, насърчавана от челичена воля, просветлена от мъдрост, умение и далновидност и вдъхновявана от готовност за саможертва, издига Парчевич до нивото на най-изтъкнатите политически деятели в Югоизточна Европа през XVII в.
Във всичките си начинания, изпитания и лични тежки несгоди той е обзет и направляван от едно велико и неопетнено чувство — обич към отечеството, към измъчения български народ.
Изпълнен винаги с живо и гордо съзнание за българската си народностна принадлежност, за етническите граници на своята страна, Парчевич навсякъде ратува с перо и слово за избавлението на родината си, на „цветущото някога царство България“.
Но в прозренията и делата на безсмъртния чипровчанин съдбата на българите и мечтите за тяхното освобождение са неразривно свързани с участта на останалите балкански народи. Затова в своите дипломатически мисии той действува от тяхно име, от името на „всички народи на Изтока“ при непосредствената подкрепа на влашкия и молдавския княз, Така той оставя завинаги името си сред имената на ония прозорливи деятели, които са работили за единството на балканските народи, за тяхната свобода и културен напредък.
В многостранната си и напрегната дейност Парчевич се издига и до по-големи политически идеали. Той се откроява като убеден радетел за единение и мир сред целия християнски свят. Над този свят е надвиснала тежка заплаха — мюсюлманската опасност. Затова мисълта, че чрез борбата за освобождение на поробените в балканските земи той помага „на цялото християнство“, неизменно съпътствува Парчевич в делата му. Тя го подтиква да се нагърби с дипломатически задачи, които нямат пряко отношение към основната му цел, но чрез които великият българин вярва, че служи на общата кауза на християнските народи, застрашени от един и същ най-голям враг — Османската империя.
С тази си дейност Парчевич има заслуга и към каузата на славянството. Неговата вяра и преклонение пред освободителната мисия на Полша, неговият принос за подобрение на отношенията й с Украйна и най-сетне възславата, която въздава на Русия през последните дни на живота си, изтъкват Парчевич като вдъхновен предтеча на усилията &а славянско единство, за издигане престижа па славянския свят.
На тия високи цели марцианополският архиепископ посвещава цялото си дипломатическо умение и такт. Заради тях той използува всячески положението, връзките и престижа си на висш католишки духовник. С удивителна наблюдателност и неотклонна усърдност Парчевич следи и най-малките прояви, и най-незначителните проблясъци в международната обстановка, които биха могли да облагоприятстват и улеснят освободителното движение на Балканите. Тогава той без колебание се впуска, погазил забрани на своите духовни началници, необезсърчен от многобройни неуспехи и откази, несломен от лишения, болести и смъртна опасност, да търси политическа подкрепа за поробените.
Макар и да смята външната помощ за необходима, Петър Парчевич не подценява силите на своя народ и на поробеното балканско население. Той вярва в тия сили. Затова във всички предложени от него освободителни планове първостепенно място заема въоръжената борба на угнетените. Подкрепата на западните държави трябва да играе ролята по-скоро на диверсионна сила, която ще омаломощава османските войски. Вярата на Парчевич в съпротивителната мощ на народа се долавя не само в многократните му писания за господстващия войнствен дух сред балканското население, но и в постоянните връзки, които той поддържа с ръководителите на народното движение и особено с бележития Петър Богдан.
Големите идеи и дела на даровития чипровчанин, завършил дните си в забвение далеч от родната земя, не остават без диря. Те оживяват в пламъците на Търновското (1686), Чипровското (1688), и Карпошовото (1689) въстание, въплътени са сякаш в саможертвата на народните герои от тия злощастни, но героични движения.
Те са светъл завет към поколенията, символ на най-чисто родолюбив и непоколебима устойчивост в борбата за народна свобода и добруване.
БИСТРА ЦВЕТКОВА
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878