Само на една ръка разстояние, в паметта ни се крият вдъхновяващите примери на паметни битки и пълководци от нашето героично минало, които трудно могат да бъдат открити в чужда военна история. Нужно само да открехнем вратата към него и да погледнем на тях с други очи.
Един от тях е генерал майор Константин Каварналиев. Той е от онова поколение български офицери, което завършва Военното училище с първите му випуски и изнася на плещите си войните за национално обединение. Това поколение води победоносните български полкове по прашните фронтови пътища на Балканите и покорява света със своя героизъм в паметни битки.Тези офицери бяха обединени не от жажда за слава и военни отличия, а от любовта и преклонението си пред родината.
Константин Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г., в семейството на шуменския търговец Велико. Дълги години той търгувал с кожени изделия в Каварна, където имал магазин. През почивните дни, когато се връщал в Шумен, приятелите му се обръщали към него с думите „Ей, Каварналията”. Така и си останал с прякора Каварналията. Търговецът имал четирима синове. Тримата приели за фамилия собственото име на баща си Велико, а четвъртият – прякора му.След като завършва средното си образование в родния си град, през 1882 г. Коста Каварналиев кандидатства и е приет във Военното училище в София. Обучението му в училището е прекъснато от избухналата Сръбско-българската война 1885.
Каварналиев е произведен в чин портупей-юнкер и е изпратен на фронта, като младши офицер в Пети пехотен Дунавски полк. Проявява се, като храбрец в боя при село Банкя. Командването на полка го назначава за командир на пехотна рота. Взема участие в тридневното генерално сражение на Сливница – от 5 до 7 ноември 1885 г., което решава изхода на войната След това участва в контранастъплението на българската армия и разигралите се сражения при Драгоман, Цариброд и Пирот, в които сръбската армия е напълно разгромена. На 3 декември 1885 г. е произведен в първо офицерско звание – подпоручик.
След войната се завръща отново във Военното училище, за да завърши обучението си. Служи, като млад офицер в 4-ти артилерийски полк. През 1892 г. кандидатства в Генералщабната военна академия в Белгия.Една година изучава френски език в Брюксел, но поради липса на свободни места в курса на белгийската генералщабна академия, не успява да постъпи в нея и е командирован в Италия, където завършва тригодишния курс на Генералщабната академия на италианската армия.
През Балканската война 1912-1913 г. е началник-щаб на пета пехотна Дунавска дивизия, с командир генерал майор Павел Христов, която действа на левия фланг на Трета армия, с командващ, генерал лейтенант Радко Димитриев. Дивизията се проявява в Лозенградската армейска операция, в боевете при село Ериклер и в Люлебургазко-Бунархисарската армейска операция, в боевете при село Бунархисар.
През Междусъюзническата война 1913 г. генералщабният полковник Каварналиев е назначен за командир на 3-та бригада от трета пехотна Балканска дивизия. Тя е в състава на Втора българска армия, която е разтеглила фронта на своята полоса от река Вардар до река Места. Срещу армията, командвана от генерал лейтенант Никола Иванов настъпва цялата гръцка войска, начело с крал Константин I. Гърците настъпват в три направления: по долината на Места по направлението Драма – Неврокоп – Банско – Разлог; по долината на Струма – Серес – Петрич – Кресна – Горна Джумая – София и по направлението Солун- Кукуш – Дойран – Валданово – долината на Вардар. Те имат успех, и в първите дни на юли достигат Разлог и Горна Джумая. За съединяване на сръбската и гръцка армии които дотогава нямат оперативна връзка помежду си, особено важно е направлението Солун – Кукуш – Дойран – Валданово, пазещо долината на Вардар.
В хода на бойните действия, на 19 юни шест гръцки дивизии нанасят концентрични удари по българските позиции при Кукуш и Лахна. Позицията при Кукуш се отбранява от два полка / 29-ти и 32-ри / от 2-ра бригада на Трета пехотна Балканска дивизия. С помощта на подкрепления от Серската бригада прехвърлени от левия бряг на река Струма те задържат противника три дни – до сутринта на 21 юни и дават възможност на местното население да се изтегли без жертви към Стара България.
По обяд на 21 юни гръцката артилерия открива убийствен огън по българските позиции и атаките на неприятелските части стават много интензивни. Противникът упорито се опитва да обходи по фланговете българските позиции, образуващи полукръг около Кукуш. Под напора на неприятеля, българите се изтеглят на север през Кукуш и Мутулово. Гърците губят в боевете при Кукуш и Лахна общо 8700 убити и ранени. Само в боя при Кукуш българите дават 3000 убити и ранени. Като отмъщение за дадените жертви гърците изгарят до основи българския град Кукуш – родно място на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, полковник Петър Дървингов и Гоце Делчев. След това гръцките войски настъпват към Дойран.
Подстъпите към Дойран се отбраняват от 3/3 бригада на полковник Каварналиев. Той разполага с два полка , които обаче са с непълен личен състав и имат общо едва 4 200 бойци и три батареи от 6-ти нескорострелен артилерийски полк. Българите заемат позиция на височината Хисар, южно от Дойран, със задача да не допуснат пробив на противника в направлението Дойран-Струмица. Срещу двата полка на бригадата настъпват три гръцки дивизии от 42000 войници, поддържани от два артилерийски полка .
На 22 юни 1913 г. боят за Дойран пламва със страшна сила и нарастващо ожесточение. Вследствие на своето десетократно превъзходство в жива сила и артилерия неприятелят настъпва, уверен в своята победа. Гръцките атаки следват една след друга, но са отбити с големи загуби за врага. Дружините на двата български полка оредяват с всяка измината минута. Почти не остават живи офицери в строя. Отстъплението обаче е немислимо, защото цялото българско население на Дойран ще бъде поголовно изклано от гърците, които са получили заповед от своя крал да не остават жив българин в завладените територии. Освен това българското командване знае, че през Дойран преминава най-прекия път към София.
В решителния миг на боя, с ускорен марш от Струмица пристигат на помощ две дружини и една скорострелна батарея от Шеста пехотна дивизия, които спират настъплението на противника, но само временно стабилизират положението. Малко по-късно пристигат и останалите части на Шеста пехотна дивизия, които за да облекчат участта на 3/3 бригада атакуват левия фланг на противника, но понасят тежки загуби.
Когато вижда, че трудно ще удържи натиска на неприятеля, полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта на бригадата, поручик Дуров с думите: „Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!“
Подкрепления обаче така и не пристигат. Въпреки това полковник Каварналиев не мисли за отстъпление и изрича паметните дум: „Аз на грък гръб не давам!” На 23 юни той хвърля в боя единствения резерв – себе си. Напуска командния пункт и с пушка в ръка повежда в решителна контраатака войниците си.
Българите се сражават, като лъвове. Противникът не издържа вихрения им удар на нож и отстъпва. Позицията е удържана. По време на сражението обаче полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия и предизвиква голяма загуба на кръв. Няколко часа по-късно храбрият български офицер умира от загуба на кръв на брега на Дойранското езеро. Произведен е посмъртно в звание генерал-майор.
През 1917 г. в разгара на Първата световна война, когато Македония е отново българска, в чест на геройски загиналия полковник Каварналиев, воините от 9-та пехотна Плевенска дивизия издигат седемметров паметник на мястото, където е погребан. Намира се на малък хълм, непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Като форма наподобява паметниците на Васил Левски и на Цар Освободител в София. Той е бил с надпис „Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина от 9-та Плевенска дивизия!“ Паметникът е открит с прочувствена реч на легендарния подполковник Борис Дрангов, който по-късно загива в боевете при Завоя на река Черна, като командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк. Слово произнася и писателят Антон Страшимиров. В присъствието на войскови части от дивизията е извършена панихида от полковите свещеници. Освен полковник Каварналиев на мястото са погребани и петима негови войници загинали в боевете през Първата световна война 1915-1918г.
През 1966 г. паметникът на полковник Каварналиев е взривен по разпореждане на комунистическата клика на Йосип Броз Тито в Македония, която провежда акция по заличаване на българското културно-историческо наследство и унищожаване на всички български военни паметници и гробища. Отломките от паметника са разхвърляни в района.
По инициатива на Сдружение „Плиска” паметникът е възстановен, но не получава разрешение от македонските власти за поставянето му През 2000 г. гробът на полковник Каварналиев е осквернен от вандали. В негова чест през 2009г., със съдействието на директора на Националния исторически музей, професор Божидар Димитров, в Шумен бе издигнато копие на паметника му в Македония.
Автор: подполковник от резерва д-р Петър Ненков
източник: otbrana.com, връзка към цялата статия – линк
101 години от геройската смърт на полк. Константин Каварналиев
Полк. Константин (Коста) Великов Каварналиев е роден в Шумен през 1866г. Постъпва във Военното на Н.В. училище с 7-ми випуск. Като юнкер е изпратен на фронта в Сръбско-българската война през 1885 г. и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот, късето е произведен в офицерски чин. Завършва Военна академия в Белгия и специализира и в Италия. На 15 декември 1907 е назначен за началник-щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия. През 1912 – 1913г. в началник щаб на 4-та пехотна Преславска дивизия. През Междусъюзническата война е назначен за командир на 3-та бригада от Трета пехотна балканска дивизия.
Без да позволят да бъдат обкръжени, българските полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка – 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.
Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: „Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!“ Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно – при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв – себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Няколко часа по-късно полк. Каварналиев умира от загуба на кръв.
През 1916 г. в чест на Константин Каварналиев от 9-а Плевенска дивизия е издигнат паметник със 7-метров обелиск на мястото, където е погребан полковникът. Намира се на малък хълм, непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Той е с надпис „Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина, от 9-ата Плевенска дивизия“. Паметникът е открит с прочувствена реч на полк. Борис Дрангов (загинал по-късно на завоя на Черна). В присъствието на войскови части от 9-а Плевенска пехотна дивизия е извършена панихида от полковите свещеници. Монументът е бил взривен през 1966 г. по време на акцията по унищожаване на всички български военни паметници в Македония, като отломките му са били разхвърляни в района. През 2009г. паметник, копие на разрушения е поставен в гр. Шумен.
Декорации: Кавалер на В.О. „За храброст” ЗВО 4, ОЗ, НОВЗ5 к, Х, ХХ, НОВЗ4кл., Кр Нез, СБи др.
Семейство: Вдовицата на полк. Константин Каварналиев – Елена Стоилова Каварналиева е от стария калоферски род на поп Димитър Малинков. Неин чичо е врачанският митрополит Константин. Елена Каварналиева е сред ранените в атентата в църквата Св. Неделя. Имат две дъщери. Костадина е завършила музикална академия в Дрезден. Починала е през 1983 г. Веселина е родена на 11. 01. 1903 г. Завършва медицина в Женева, Швейцария, и живее в София. Почива на 27. 11. 1997 г. Роднини няма. Приживе обаче възрастната жена предава ордените за храброст на баща си във Военноисторическия музей. Съпругата Елена Каварналиева почива през 1947 г. Константин Каварналиев е имал трима братя – Янко, Стефан и Иван.
Клуб „Един завет“ издири семейния гроб на фамилия Каварналиеви в Централните софийски гробища. Какво прави впечатление: Името на Полк. Каварналиев фигурира на паметната плоча с бащино име Костов, а не Великов, както е според повечето източници. Не е известно дали костите му са пренесени в София, или името му е само надпис върху семейния паметник. Едната му дъщеря – Костадина е записана второ име Калчова. И двете дъщери са родени 1903 г., което означава, че или са близначки, или са породени.
източник: edinzavet.wordpress.com, връзка към цялата статия – линк