Рачо Петров Стоянов (роден Радуш Петров Стоянов) е български офицер — генерал от пехотата — и политик, два пъти министър-председател на България. Като капитан оглавява щаба на българската армия по време на Сръбско-българската война (1885), а по-късно на два пъти застава начело на правителството на страната.
Произход и ранни години
Роден е на 19 февруари 1861 г. в Шумен, в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица, дъщеря на едрия шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш, а близките му постепенно започват да го наричат Радчо, после Рачо — името, с което остава известен. През 1871 г. постъпва в Шуменската гимназия, където негови учители са Панайот Волов (по геометрия и тригонометрия) и Тодор Джебаров (по история). През 1875 г. завършва четвърти клас и постъпва като писар в Митрополията, а от пролетта на 1876 г. — в педагогическия курс на Рачко Рачев, като поради напускането на редовен учител го замества и от есента е назначен за учител.
Начало на военната кариера
След смъртта на баща си в началото на 1878 г. заминава за Разград, а научавайки за руски езикови курсове в Пловдив, се записва в тях и ги завършва с отличие. На 22 юли 1878 г. е зачислен като редник в Татар-пазарджишка № 22 пеша дружина, а само дни по-късно е издигнат през три чина до прапоршчик и командирован в новосъздаденото Военно училище в София. Завършва в неговия пръв випуск на 10 май 1879 г. като подпоручик. През 1880 г. постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, а през 1883 г. я завършва като поручик. При завръщането си отказва предложение да стажува в Русия и е назначен за ротен командир, а през март 1885 г. е произведен в капитан и зачислен към генералния щаб.
Началник-щаб в Сръбско-българската война (1885)
На 9 септември 1885 г. — три дни след Съединението — княз Александър Батенберг назначава капитан Петров за началник на щаба на Действащата армия. В това си качество той планира отпора срещу нахлулите сръбски войски, като избира рискованата стратегия да посрещне противника при Сливница, преди пристигането на подкреплението от Южна България, и убеждава министерския съвет да отхвърли намерението на княза да изтегли войските към Ихтиман. За да спечели време, хвърля набързо събрания и необучен Радомирски отряд в атака срещу Моравската дивизия край Брезник. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен и произведен в майор, а начело на щаба на армията остава до 1894 г.
Военен министър и служба при Регентството
След абдикацията на княз Александър и проваления русофилски преврат от август 1886 г. подкрепя Регентството, като участва в усмиряването на разбунтувани гарнизони в Шумен, Силистра и Русе — в последния град оглавява военно-полеви съд, наложил смъртни присъди на водачите на бунта. През лятото на 1887 г. за кратко наследява Данаил Николаев начело на военното министерство, а през април 1894 г., след конфликт между Михаил Савов и Стефан Стамболов, е назначен отново за военен министър и остава на поста до 1896 г., при управлението на Константин Стоилов. Напуска правителството през ноември 1896 г. в знак на протест срещу реабилитацията на емигриралите офицери русофили.
Министър-председател
След оставката си се насочва към предприемачество, свързано с проектираната железопътна линия Радомир–Кюстендил–Гюешево. Става доверено лице на княз Фердинанд във втория кабинет на либералите, а през 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на изборите. Между 1903 и 1906 г. застава начело на правителство от Народнолибералната партия, което подава оставка след аферата „Шарл-Жан“. Парламентарна анкета от 1910 г. установява финансови злоупотреби с държавни средства по време на неговото управление — практика, определена като обичайна за министрите от периода.
Войните от 1912–1918 г. и последни години
През 1908 г. основава и до 1911 г. оглавява Съюза на запасните офицери. По време на Балканската война е съветник на престолонаследника Борис, а през юни 1913 г., в началото на Междусъюзническата война, поема командването на Трета армия край Цариброд и Трън; след края на войната е произведен в генерал-лейтенант. През Първата световна война оглавява новосъздадената Македонска военноинспекционна област (1915–1916), а през 1917 г. излиза в запас. През 1920 г., при правителството на Александър Стамболийски, е осъден на 75 години затвор, от които изтърпява 4, преди да бъде амнистиран след падането на кабинета през 1924 г. На 6 май 1936 г. цар Борис III го удостоява с най-високото военно звание генерал от пехотата. Умира на 22 януари 1942 г. в Белово.
Семейство
От 1887 г. е женен за родената в Тулча Султана Панталеева Хаджиминчович (1869–1946), с която имат три деца — Мария, Влада (по мъж Карастоянова, по-късно журналистка в Би Би Си) и Благой. Бракът им приключва с развод през 1919 г., след 32 години съвместен живот. Заради близките си отношения с дейци на ВМОРО е наричан с прякора „Султанина“.
Източници
- Уикипедия – Рачо Петров
- Информационен център на Министерство на отбраната – Капитан Рачо Петров – началник щабът на победата