Васил Д. Стоянов е фундаментална фигура за българската просвета и култура – филолог, учител, публицист, един от инициаторите и двигателите на Българското книжовно дружество и ранен строител на следосвобожденските институции.
Ранни години и образование
Васил Димитров Стоянов е роден на 20 юни 1839 г. (стар стил; често се среща и 24/28 юни) в Жеравна, в будно занаятчийско семейство. От 1849 до 1858 г. учи в Преславо‑шуменската гимназия, ръководена от Сава Доброплодни; последните две години е помощник‑учител заедно със съученика си Васил Друмев. Още като гимназист участва в основаването на първото читалище в Шумен (1856 г.) и в първото поставяне на пиесата „Михал Мишкоед“ от Доброплодни – начало на българския светски театър, в което Васил Д. Стоянов има пряко участие.
През 1858 г. заминава да следва славянска филология в Киев, а от 1859 г. продължава обучението си в Прага – средище на славянската научна мисъл. Там попада в средата на чешки и български възрожденци, което определя по-нататъшната му ориентация към филология, книжовна деятелност и национална кауза.
Първа българска легия и ранна дейност
През 1862 г. Васил Стоянов прекъсва обучението си и заминава за Белград, където се включва в Първата българска легия – заедно с Васил Левски, Ильо войвода, Стефан Караджа и други. След разпускането на легията се връща в Чехия и завършва учението си, но вече е трайно ориентиран към съчетаване на книжовно-просветна и революционна дейност.
В началото на 60‑те години публикува статии и дописки в български и чужди издания, в които защитава националните интереси, пише за емигрантския живот и за нуждата от просвета и книжовност. Той е сред първите, които поставят на дневен ред въпроса за бъдещата столица на България и ролята на София, Пловдив и Търново – теми, разгледани по-късно от изследователи като показателни за ранната българска политическа мисъл.
Българското книжовно дружество (БКД)
През 1868 г. Васил Д. Стоянов заминава за Браила. Там, през 1869 г., заедно с Марин Дринов, Васил Друмев и други, става съучредител на Българското книжовно дружество (БКД) – предшественик на Българската академия на науките. Той е деловодител (секретар) на дружеството, отговаря за архивите, кореспонденцията и редица организационни въпроси.
Съвременните изследователи и специални монографии за него (например книгата на Корнелия Божанова „Васил Д. Стоянов – непризнатият създател на Българското книжовно дружество“) изтъкват, че именно Стоянов е човекът, който систематично задвижва и държи в движение институционалната машина на БКД – кореспонденцията с българите по света, събирането на средства, планирането на издания и научни задачи.
Учител, филолог и културен организатор
От 1873 до 1879 г. Васил Стоянов преподава български език в Болград, в прочутата Българска гимназия, където обучава млади българи от Бесарабия и Добруджа. Паралелно продължава да пише филологически и публицистични текстове, занимава се с история на българския език, фолклор, литература.
Стоянов е сред първите, които систематично събират и популяризират сведения за хайдутите и четничеството; в спомените му за Първата легия той подчертава ролята на личности като Дядо Ильо, Левски, Стефан Караджа и Спиро Джеров, което днес е важен извор за ранната революционна епопея. В късните си години написва и кратки животописни бележки за свои съвременници, които изследователите използват като първични свидетелства за възрожденските елити.
След Освобождението: управител, председател на БКД, директор на Народната библиотекаСлед Освобождението Васил Д. Стоянов се връща в България и заема важни държавни и културни постове. Между 1880 и 1882 г. е областен управител на Варненска губерния – участва в изграждането на новата административна структура и работи за укрепването на българската власт в стратегическия черноморски регион.
В периода 1882–1884 г. оглавява Българското книжовно дружество като председател на Привременния управителен комитет. Именно тогава БКД укрепва своя статут, разширява членската си маса и поставя основите на бъдещата национална академична институция.
От 1883 до 1894 г. Васил Д. Стоянов е директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София. Той организира фондовете, каталогизацията, попълването на книжния и ръкописен състав и превръща библиотеката в централно средище на книжнината и науката. Много изследователи подчертават, че именно неговият период е в основата на превръщането на Народната библиотека в национална институция, а не просто в „книжовен склад“.
Късни години и наследство
След 1894 г. Васил Стоянов постепенно се оттегля от активната административна дейност, но остава уважавана фигура в научните и културни среди. Публикува статии, бележки и спомени, участва в научни и обществени дискусии.
Умира на 21 ноември 1910 г. Личният му архив – 105 архивни единици за периода 1856–1903 г. – се съхранява във фонд 2081К на Централния държавен архив и е важен извор за изследване на възрожденския период, БКД и ранната българска държавност. Днес улици и институционални инициативи носят неговото име; съвременни изследвания (Корнелия Божанова и др.) го определят като „непризнатия създател на Българското книжовно дружество“ и ключова фигура за българската филология, театър и библиотечно дело.
Източници
- „Васил Стоянов“, Уикипедия (Васил Димитров Стоянов).
- Кратки животописни бележки и статии за него – Централна библиотека на БАН („185 години от рождението на Васил Димитров Стоянов“).
- Монография: Корнелия Божанова, „Васил Д. Стоянов. Непризнатият създател на Българското книжовно дружество“.
- Публикации за Народната библиотека и периодa му като директор.
- Статии и материали за участието му в Първата българска легия и спомените му за Левски, Ильо войвода и др.
- Краеведски текстове за Жеравна и ранните му години.