Одринският революционен окръг е един от основните окръзи на Вътрешната македоно‑одринска революционна организация (ВМОРО), обхващащ Одринска Тракия – Лозенградско, Малкотърновско, Гюмюрджинско, Дедеагачко, Ортакьойско, Димотишко и част от Родопите. Той се оформя в края на XIX век като отговор на тежкото положение на българите в Тракия – подложени на османски произвол, гръцка църковна конкуренция и липса на политически права.
Структурата на окръга следва модела на македонските окръзи: окръжно ръководство, районни и околийски комитети, четнически пунктове и нелегални чети. Учители и свещеници – като Христо Караманджуков и Лазар Маджаров – играят централна роля, съчетавайки просветна и конспиративна дейност. В района действат едновременно чети на „вътрешните“ (ВМОРО) и на Върховния македоно‑одрински комитет, като в навечерието на Преображенското въстание между тях се търси сътрудничество.
Между 1899 и 1903 г. Одринският окръг преживява бърз подем: изграждат се комитети в Странджа, Лозенградско, Гюмюрджинско и Родопите; създават се канали за оръжие и куриери. Гоце Делчев лично инспектира окръга, обикаля районите и укрепва мрежата. В този период се издигат войводи като Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Стамат Икономов, Георги Кондолов, Марин Чолаков, Христо Караманджуков, Пею Шишманов, Дико Джелебов и др.
Кулминацията е Преображенското въстание (19 август 1903 г., нов стил), решено на конгреса на Петрова нива. Конгресът избира Главно ръководно боево тяло (Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Стамат Икономов) и разделя окръга на революционни райони. Четите освобождават Василико и други странджански села, създават за кратко „Странджанска комуна“ – самоуправление на освободената територия, и извършват атаки срещу гарнизони, митници, жп линии и пътища с цел да парализират османската власт.
Османската армия обаче бързо концентрира превъзхождащи сили. До края на септември 1903 г. въстанието е потушено: десетки села са изгорени, множество хора са избити, а хиляди българи бягат като бежанци в България. След разгрома Одринският окръг е силно отслабен, но чети продължават да действат до Балканската война, когато помагат на българската армия при настъплението към Лозенград, Люлебургаз и Мидия.
След 1913 г., след загубата на Одринска Тракия и трагедията на тракийските бежанци, фокусът се измества от вътрешно въстание към защита на бежанците и техните права – тук се открояват фигури като Димитър Маджаров и Руси Славов, действащи вече в условията на бежанска Тракия и новите граници. В тракийската историография Одринският революционен окръг се разглежда като равностоен на македонските окръзи по мащаб и значение, с особено трагичен оттенък заради почти пълната загуба на земите, за които се е борил.
Източници
- „Одрински революционен окръг“, Уикипедия.
- „19 август 1903 г. – избухва Преображенското въстание в Одринско“, факти за въстанието.
- „Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г.“ – предговор и статии за Одринския окръг.
- Известия на Тракийския научен институт – PDF‑и за структурата и дейците на Одринския окръг.
- Биографични очерци за войводите: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Стамат Икономов, Георги Кондолов, Христо Караманджуков, Марин Чолаков, Пею Шишманов, Дико Джелебов.