„Русия и българският въпрос“ е публицистичен труд на д-р Иван Касабов, обнародван през 1895 г. в София. В него авторът, виден деец на националноосвободителното движение и съратник на Раковски, излага критични позиции относно руската политика спрямо България след Освобождението.
Трудът е разделен на три основни части:
I. Вмешателството (Намесата)
В тази част Касабов анализира международното положение на България след Освобождението. Той критикува „частното вмешателство“ на Великите сили във вътрешните работи на малките държави и подчертава, че България е успяла да защити своето „държавно самосъзнание“ чрез Съединението и избирането на княз Фердинанд I. Авторът твърди, че макар Русия да е освободителка, нейната дипломация често е действала срещу българските национални идеали.
II. Прегрешила ли е България пред Русия?
Касабов сравнява Цариградската конференция, Санстефанския и Берлинския договор. Той аргументира, че България не е нарушила международните спогодби, като е избрала свой владетел без предварителното одобрение на Русия. Според него руската претенция да назначава българския княз противоречи на принципа за „свободно избиране от населението“.
III. Заключение
Авторът отхвърля твърдението, че „България не може да съществува без Русия“. Той призовава за изграждане на отношения на принципа на равенството между държавите и заключава, че руското противопоставяне парадоксално е помогнало на България да скъса със „срамното васалство“ към Турция и да действа като напълно суверенна страна.
РУСИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ВЪПРОС
Multa panics;
Intelligenti pauca.
Многото е в малко думи;
На разумните малко стигат.
I.Вмешателството.
Колкото повърно и да би погледнали, колкото бегло и да би изказали тук само няколко думи по този въпрос, който от осем години насам носи името „Българската криза“, не би било, освен едно кратко въведение за един студий, от върховна важност, за съзнавание историята и правата на нашето политическо държавно положение.
Българската криза се свежда в един въпрос от двоен характер: национален и вънкашен или международен. Ний сме далеч от мисълта, да искаме да предлагаме начин за неговото разрешение. На мнение сме обаче, че този въпрос е разрешен и непредставлява вече никаква опасност за отечеството; от момента, когато България се постави на своето национално станище.
Прочее, това което ще ни занимае тук е, да представим и оправдаем законността на това наше станище. Ако съществува днес още за някои-си този въпрос, то е само за това, защото тези някои-си са се поставили още от начало и стоят и до диес на една вънкашна почва. За тях въпросът е още нерешен. Когато един человек погреши пътят си, тоя се връща до мястото от гдето е погрешил, но не залавя вече същай погрешен път. А пък онзи от страна, който би му говорил: неправи друго, следвай се същий път, той не може да бъде друг, освен негов недоброжелател.
Неприятно, печално, но факт е вече за нас, че това що се нарича международно право, което за просветените народи на запад мииува за толкова хуманно и космополитическо, престава да бъде такова, щом се касае неговите осветени правила да обемат и съотношенията на малките държавици на Въсток. Този начин нa гледание има своята основа, без съмнение, в онзи стар предразсъдък или поне навик, с който дипломатите на Великите сили са се старали вечно да разрешат енигмата на въсточиий свинкс, всеки частно в своя полза. Но историята е свидетелка, че и най-изкусната дипломация и най-жестоките войни правени за тая цел, оставени сами на себе-си, не са постигали никакъв резултат, до когато Великите сили в пълно съгласие не са прибягвали до помощта на справедливостта и хуманността.
Почти едно цяло столетие, пълно с най-застрашителни кризи и палпитации, следствия от болния организъм на една изживяла империя, трябваше да тече, за да доведе меродавната европейска дипломация, в известни моменти, до обще съгласие, чрез което само можеха да се възродят днешните държавици на Въсток: Сърбия. Румъния, Гърция и България. Но това хубаво дело, доказателство на едно възвишено човеколюбие на дипломацията, едва ли свършено и онова обще съгласие преставаше, човеколюбивите чувства изчезваха. На тяхно място частните интереси и егоистическите стремления пораждаха веднага подозряванието и разгарваха старото съперничество между същите сили за същото дело, на което те бяха единствените фактори. При създаванието на тия държавици, Великите сили наречени – гарантни – в разните конгреси и конференции, всякога са били въодушевени от принципите: „Под съвокупното покровителство на гарантните сили; с общето съгласие на трактующите сили…; индивидуалното вмешателство във вътрешните работи на тия държави е недопустимо“… и пр. При това, времето и опитът ни показват съвсем противното. Гаранция! да, – съмнителна. Съгласие, – едва ли постижимо, особено при днешний антагонизъм на силите, разделени на два лагера. Що остава: остава в практика и като общо правило, само частното вмешателство във вътрешните работи на безопасните малки държави.
Дълго време, повече от половин столетие, малките княжества: Влахия, Молдавия и Сърбия трябваше да се пражят над благотворителната жега, изходяща от горните хуманни принципи. Но вижда се, съдбата била наредила, щото най-много страдалната България да бъде предопределена, да доизпражи в ,,своето собствено масло“ гозбата на своите благодетели – хуманните покровители.
Антагонизмът и старите дертьове между благодетелите на България възживяха веднага след създаванието на това незавидно княжество.
Първа освободителката Русия беше, която прояви, ако не изключително право, то поне изключително желание на едно опекунство с неопределено време. Тя го имаше. Българския народ под влиянието на чувството за признателност и през ум не му минаваше, да отказва едно преимуществено право или поне едно изключително влияние на Русия. Но тя спря ли се тук? При това, първия Българския Княз Александър, също и българския народ не можаха да забравят, че историята на малките княжества на Въсток не ще се повторява и с България.
Получените резултати, от последната освободителна война, бяха за българина заветен залог. Едно българско конституционно княжество; един избран от българский народ княз: и Св[ети]-Стефанский договор бяха трите отличителни залози, запечатани в сърцето на всеки българин като най-високи идеали. Но що? Можем ли да го примълчим, па и ако би искали не можем, самия факт ни издава и говори вместо нас.
Българский народ отсам и отвъд Балкана си простря ръка и направи Съединението, извоювано с кръвта на руската армия, и записано от самата руска дипломация в Св[ети]-Стефанский договор.
Руското правителство първо и само то въстана против съединението, направено от народа, като ни насочи намръщено с пръст за последствията. Кои бяха и от где трябваше да дойдат тия последствия? Издебнаха ни и ни нападнаха сърбите. Руското правителство гледа хладнокръвно със згърнати ръце на тази братоубийствена война. Българското оръжие възтържествува. Но при всичко това, благодарение на съперничеството между силите, съединението се призна, след като се изкупи отново с българска кръв. Това беше, вероятно, първото последствие.
Или второто последствие.
Първий българский княз, препоръчан от Русия и избран от Българский народ, стана омразен и нетърпим за руското правителство, и вследствие на това той биде премахнат позорно от Русия. Руското правителство чрез своя пратеник Каулбарса поиска продължаванието за дълго време на безкняжие. Защо? Неизвестно… поне нам. Но тук се явява оня важен феномен, който често съпровожда народите в техните справедливи каузи. Когато един народ се намира в крайна опасност за своето съществувание, един върховен здрав разсъдък, нека го наречем народний гений, се изтруйва от неговата съвокупност като едно светило, и му насочва непогрешимо пътят на спасението.
Целий българский народ и войската, лишени тъй незаконно от своя шеф, се сплотиха в едно и въспоставиха своето veto на вънкашното вмешателство. Триумфът на тая народна воля беше избиранието на нине царствующий княз Фердинанд I., който прие с готовност да ръководи съдбините на България в онзи критический момент. От тук се започва епохата в историята ни за нашето държавно самосъзнание, – тук е даден знакът за изтласкванието на вънкашното вмешателство в нашите вътрешни работи.
Княз Александър беше испълнителят на българский идеал – съединението и победителят над сърбите, но за жалост той отстъпи пред фантомата на външното вмешателство. Обаче, съдбата била наредила, щото вторий княз на България, Фердинанд І да бъде българский владетел, който се изтъпи пред този зъл вънкашеи гений и му каза непоколебимо: „С Народната воля и Божията милост j`y suis et j`y reste.“
Иде третото последствие. Руското правителство, след като протестира протнв избранника на българский народ, изказа и последната своя сентенция: «Неща да зная вече за България, тя за мен като че не съществува.“
Казахме, че българина имаше три национални идеала: Българско самостоятелно Княжество, българский княз и съединението, създадени и трите с Руска кръв. Видяхме от после, че руската дипломация въстана и против трите от нея нам написани национални завети.
Ний тука не отиваме да издирваме побудителните причини на руската дипломация, защо е постъпила тъй с нас, а може би и да не сме в право, да издирваме онова, що се отнася чисто до нея. Ний сме длъжни да констатираме само факта, който ни кара да се замислим и да повярваме, като че Русия с една ръка ни взима онова, което с друга ръка дава.
Но крива ли е за това България, че тя сама, па даже и ако би искала, не може и не смее да отстъпи на Русия онова, което не зависи никак от добрата воля на България, а от съизволението само на ония, които заедно с Русия създадоха тая България с единствената цел, да служи като залог и гаранция за общ мир и спокойствие на Европа във Въсток.
Казваме за общ мир и спокойствие на Европа във Въсток.
В идеята исказана чрез тия думи, се заключава цяла върволица въпроси, кой от кой по-сложни. С всичко, че нямаме възможност тук на това място, да се впуснем в надлежаще разискание на тия въпроси, но се пак принудени сме поне повърхно да се досегнем до по-важните от тях.
Има повече от едно столетие, от както Турската империя клони нагло към своето упадение, и в известни моменти тя даже е угрозявала със своето згромолясвание. В международно отношение, тя отдавно е изгубила правото да подига отвод на невмешателство във вътрешните й работи. Даже и Парижкий трактат (1856), който уж гарантираше нейната целокупност и независимоет, не можеше да й подкрепи това право. По силата на този трактат, Турция беше приета, в тъй наречений европейски концерт, като европейска сила, но всъщност тя не представляваше освен една фантома, създадена нарочно на пук на Русия. При всичко това въсточний въпрос се налагаше сам положен и узрял, само че той представляваше една от най-тежките проблеми за разрешение: въпросът за наследството на Турция. Тук стои и днес всичката мъчнотия. Пред очите на Европа лежи постоянно един болен на смърт, на когото наследниците се гледат един другиго с недоверие и се държат един другиго в шах. Това именно създава от въсточний въпрос една изключителна, една специална важност в международното европейско право. От където и да е додирнат този въпрос, всичко се свежда в последна анализа: въпросът за равновесието и препондеренцията на Великите сили, а особено на западните срещу една известна голяма сила. Тук е основата на онзи непомирим антагонизъм, от тук онова исключително живо заинтересование на Западна Европа, което я прави да се стряска и от най-малкото движение в Балканский полуостров. Нека не се забравя, че и България, по злощастие, е опасана с този политически обръч. И в Западна Европа имаше някогаш жестоки размирици, които угрозяваха да се разпали огънят и в съседните държави. В Испания междуособната гражданска война беше ужасна и продължителна. Спорящите партии воюваха за принципите: република или монархия, отделност или федерализъм, конституция или Божественно право. Поддържатели на същите принципи съществуваха в доста голямо число и в съседните държави. С всичко това, Европа се чувствуваше без право да се намеси в тия вътрешни кавги. Но за размириците в Балканский полуостров, Европа е принудена да следва съвсем противно направление. На Запад международното право осъжда вмешателевото във висшето управление или във вътрешната администрация на една чужда държава. Но това право предполага и условие, че въпросната държава трябва да бъде в пълна смисъл достойна да носи това име, т. е. да отговаря на условията на една пълна държавна хармония: с една дума да бъде способна за живот, а не да представлява само един политический кадар, който се намерва в разтлейвание. Швейцарский жюрисконсулт Bluntschli казва: „международното право покровителствува само за живот способните държави; само живеющите имат право“ … (Mod. Volkerr. § 51). Великите сили, които дават направление на общността на международната политика, вероятно, са се ръководили по този принцип, като са си създали право за едно колективно вмешателство във вътрешните работи на Турското царство. Това коллективно право на вмешателство в отношение на Турция, основающ се връх историята, връх дипломатическите прецеденти, връх минали кървави събития, връх натурата на съществующите между европейските сили съотношения, е толкова осветено, толкова закоренено за Въсток. щото то изключава всеко частно или индивидуално право на вмешателство, упражнявано от името на известни частни или индивидуални интереси: Руски, Австрийски, Английски и пр. Като се е вземала пред вид нормата, че това което подходи за цялото, подходи и за частите от цялото, т. е. че това което е приспособимо за Турската империя може да се приспособи и за малките васални на Турция християнски държави, европейската дипломация се е старала да упражнява еднакво своето вмешателство както в конфузните и ретроградни дела на Турция, тъй и в спешащите, към общий прогрес и цивилизация, отцепени от нея християнски държави. Но оправдателно ли е вмешателството, а особено индивидуалното вмешателство на силите в една съвсем отцепена от Турция и със здрав политически организъм държава? Ний вярваме че не, по-много по-силни съображения от тия що се налагат за тъй наречената сюзеренна Турция.
България е автономно княжество под сюзеренството на Н. В. Султана, (чл. I. Берл[инския] трактат).
Ето най-важний пункт на опора и устоявание за свободата и независимостта на България от всяко индивидуално вънкашно вмешателство. Тук само можем да потърсим нашите политическо международно положение. Но преди всичко, не трябва пак да се изпуща изпред вид, че нито думите: «България е автономно княжество под сюзеренството на султана,» нито идеята която те изразяват могат да ни представят онова, що е в същност, ако не прибегнем на помощ до историята и правото.
Думите васалство и сюзеренство не представляват нито de jure нито de facto почти нищо, освен ако те не представляват една юридическа фикция на дипломацията, която е търсила да постигне с тях съвсем нещо друго.
Титлата сюзерен и съответствующата ней васал не са нищо друго, освен едно историческо въспоминание от феодалний режим от ХІІ, ХІІ век, което по отношение на днешните държавни устройства нямат никакво реално значение. В днешно време никакъв сеньор (сюзерен) няма власт нито право да подарява една провинция с населението й (народа) на едно лице или фамилия под условие да плаща трибут; защото никакъв сеньор не може да бъде абсолютен господар на една провинция, тъй като неговата власт и право не изхождат, освен от самия народ. Божественото право изчезна заедно със загиналия режим.
Ако България се отцепи от турското владение, тя не се подари от султана, но се взе от ръцете му като недостоен да я управлява и като такъв, който злоупотреби с властта си.
Международното право нарича, казваме нарича само държави, с международно политическо положение, подобни на нашата държава полу-суверенни държави (Etats mi-souverains); но това бива само в случаите, когато една държава се намерва под зависимостта на друга държава тъй, щото тя няма право да упражнява известни и точно определени права, които са атрибути само на суверенността, т.е. на независимостта. А пък, за да бъде една държава суверенна – независима, изисква се необходимо, да е тя в право да упражнява следующите права като единствени атрибути на суверенността.
1. Да има право да управлява вътрешно по собствената своя воля, без да зависи от заповедите или veto-то на друга държава.
2. Право да си създава такава конституция, каквато намери за добра, и да я изменява когато поиска.
3. Право да не позволява на никоя друга държава да извършва върху нейната територия какъвто и да бил акт, принадлежащ на законодателната, съдебната и изпълнителната власт;
4. Право да сключва договори било политически или само търговски, и да ги изпълнява, без друга държава да може да я спре или да й наложи сключванието на подобни договори. Белгия, независима и неутрална държава, няма право да сключва договори за съюз отбранителен или нападателен;
5. Трябва държавата да не е задължена да плаща трибут в знак на почитание.
Тия са петтях точки, които представляват необходимите атрибути на една независима държава.
При всичко, че трибутът, предвиден в чл. 9-й на Берлинския договор, не се налага за България в знак за подчиненост на В[исоката] Порта, но само от чисто финансиални съображения, в които са заинтересирани европейските сили, също както в същий трактат се налага изплащанието трибута на независима Сърбия и Черна Гора за земите присъединени към тях; – то пак почти всички автори по международното право са съгласни, че трибутът сам по себе не итнима и неокърнява в нищо политическата независимост на една държава, толкова повече, че и в самия феодален режим, едно време, гдето трибута съставляваше първо условие, той пак не се считаше като отнимание независимостта на васала.
Неаполското кралевство беше фиеф на Папата, като плащаше доброволно един трибут под название Denier de Saint Pierre, но то не преставаше с това да бъде независимо.
Също така една държава може да е задължена своеволно или наложително даже от други държави, чрез трактат, да прави или да не прави известни актове, с това пак тая държава не губи своята политическа независимост. Това е много ясно, защото както една физическа личност може да прави съглашение, чрез което се задължава, да прави или да не прави нещо, или да търпи известни тяжести (сервитути) върх своите имущества, без да губи с това своята лична независимост; тъй също и една държава (морална личност) може да конртактира задлъжение към друга държава н. пр. да не прави военни укрепления на известни пунктове върх своята територия и пр. без с това да е унихилена с нещо нейната политическа незавнсимоет. Такива трактати между независими държави има много в историята.
Така е и със стипулацията в чл. 11 Берл[инския] трактат, който налага на България събарянието на съществующите в Турско време стари крепости, и запретява построяванието на нови. Но, често пак народите, във време на извънредна нужда, са прегазвали през подобни стипулации, като са им оставяли място в книжата на архивите. Тъй н. пр. в Сьрбско-Българската война, Видинската крепост послужи много добре за един важен укрепен пункт на българската армия.
От казаното по-горе излиза ясно, че Българското Княжество притежава, въз основание на Конституцията си, въз основание на самата практика, напълно условията на една независима държава. Сюзеренството на Портата не е, освен номинално, не е освен една фикция на европейската дипломация, която ще обясним по-долу. За това пазението на тия политически условия трябва да бъде свято за всекий българин.
От друга страна пак, една независима държава, подобна на нашата, може, по нейна собствена грешка и неумение, да се преобърне в полу-суверенна или подчинена държава.
Примери за такива държави има доста в историята:
Картагена, след като обеща на римляните, след Втората пуническа война, че няма да предприема никаква война без съгласието на римляните, загуби своята политическа независимост и стана полу-суверенна държава.
Полската република, след като се отказа (запрещение почти своеволно) чрез един договор сключен с Русия в 1793 г., че няма да изменява своята конституция без съгласието на Русия, стана полу-суверенна държава.
Републиката на Йонските острови, поставена още на 1815 г. под протектората на Велика-Британия (нека се забележи, че протектората не окърнява независимостта), на 1817 г. си изработи своя конституция, но прие да я подложи на одобрение от Британското Правителство, с това тя загуби своята независимост. Но чрез трактата от 16/28 май 1864 г. Велика-Британия отстъпи Йонските острови на Гърция.
Протаканието на българский въпрос се върже принципиално в това, че Русия и никоя друга държава, освен Русия, претендира от България нещо повече от онова що цитираме по-горе, т. е. България да не може да избира на вакантний българския трон княз без предварителното нейно съгласие, с други думи, Русия трябва да назначава на българия княз.
Сега няколко думи за протектората.
Протектората става доброволно или наложително. Въобще протекторатът не съдържа сам по себе съединяванието на една държава с друга; но се пак ако протежираната държава не внимава добре за своето политическо положение, протектората, в такъв случай, прави първата крачка към пълното съединение на покровителетвования. Доброволний протекторат се завързва, когато една слаба държава, за своя безопасност, се туря под протекцията на една силна държава, като се обещава да изпълнява съответствующи задължения. Наложений протекторат става чрез договор между две или повече сили даже и въпреки волята на протежирания. Н. пр. чрез Едренский трактат, сключен на 1829 г. измежду Русия и Турция, княжествата Молдавия и Влахия се туриха под изключителната протекция на Русия. Но на 1856 г. чрез Парижкий трактат този руски протектората се замести с колективната гаранция на Великите сили.
Във всекий случай, протекторатът носи със себе си опасни последствия, които произтичат, от една страна, от слабостта на покровителствованата държава, а от друга от силата и лакомството на покровителя. Когато силния покровител поиска да прескочи границите на покровителството, слабий протеже може ли да го спре? Който търси такава протекция без належаща причина, а само чрез сантиментални съображения, показва себе си неспособен и недостоен за самостоятелен политически живот.
Ако Българското Княжество би могло да се счита за васално на Турция княжество, и ако последователно територията на това княжество би се считала (по буквата на Берл[инския] трактат), че прави част от Турската империя в Европа, то сюзеренството на В[исоката] Порта, в такъв случай, съдържа без друго и протекторът над България. Но случаят със Сръбско-Българската война, когато Султана беше известен и поканен официялно от българското правителство, да защити целокупността на своята империя против чуждий нападател, и се отказа, — В[исокато] Порта не доказа ли сама с това си отказвание, че тя няма над България нито едното нито другото: сюзеренството и заключающий се в него протекторат; или пак ако се е предполагало, че ги има, тя тогава сама скъса връзките на своето правно отношение спрямо България. Защото всяко право предполага и съответствующи задължения! Във феодалний режим, най-главната длъжност на сюзерена беше протекторът, т. е. да защищава земите на васалът си от вънкашни нападатели, разбира се и обратна длъжност за васала. Проче, ако и Турция бъде нападната от вънкашен неприятел, задължена ли е с нещо България да й даде помощ? Без съмнение не.
От казаното до тук видяхме, че според науката и правото, практикувани в международните отношения, и в съотношенията между България и Турция, България се представлява спрямо Турция в едно съвсем независимо политическо отношение.
Сега нека поразгледаме нашето политнческо-държавно положение спрямо Великите сили.
ІІ. Прегрешила ли е България пред Русия?
Един бегъл поглед връх историческите събития, както и връх политическите съотношения на Великите сили, които съвокупно съдействуваха за създаванието на това държавно положение на България, — ще хвърлят достатъчна светлина, за да се види, дали България е съумяла, в настоящата криза, да се положи на своята естественна и легална почва. Само в тия исторически събития можем да потърсим едно ясно обяснение и точно разбирание на нашето вътрешно и външно публично право.
Берлинский тракт е прямия извор на нашето външно публично право; българската конституция е основата на нашето вътрешно публично право. И двата тия акта носят печатът на общето съгласие и одобрение на Великите сили.
Българската Конституция се изработя от представителите на българския народ под ръководството на императорски – руский комисар, подпомаган в това дело от императорски – отоманский комисар и нарочно делегирани консули от другите сили, които са подписали Берлинския трактат (Чл. 6 Берл[инския] трак[тат]). На края на тая конституция фигурира подписа на упълномощений Императорскаго Руссийскаго комисара, сенатор тайния съветник С. Лукьннов.
Ако сравним тези два тържествени акта, в известни пунктове, а особенно гдето се говори за случаят когато българский трон остане вакант, как трябва да се постъпи с преизбиранието на нов княз, могло би на пръв поглед да се помисли, че тези два акта се турят в противоречие един на друг. Но действително има ли такова нещо? Вярваме, че нищо подобно няма, освен ако иска някой да се държи сляпо о буквата. От где тогава излиза съмнението? Нека сравним текстовете на двата акта.
Чл. 3-й (Берл[инския] тракт[ат]) „Българский княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Портата със съгласието на силите. Никой от владющите династии на Великите сили не ще може да се избере княз на България. В случай когато тронът е вакант, избиранието на новий княз ще стане по същите условия и по същите форми“. (Същий текст дума в дума е и в Св[ети]-Стефанский трак[тат]. Чл. 7-й).
(Българската Констит[уция]). Чл. 151 ал. 1 „Кога се случи да се помине князът без наследник, Министерский Съвет поемва управлението на Княжеството и вътре в един месец свиква Велико Народно Събрание за избирание нов Княз.
Ал. 2) ,Министерский съвет поемва управлението на Княжеството и тогава, когато князът при смъртта си неопредели Регенство. Великото Нар[одно] Събрание за избирание регенти трябва да бъде свикано такожде вътре в един месец“. (ал. 1.)
Чл. 143 (Бъл[арска] Кон[ституция]) „Министерский съвет свиква Велико Нар[одно] Събрание: 1) За избирание нов княз в случай, ако би царовавший княз да се помине без да остави подир си наследник“.
Преди всичко, тук се поражда въпрос, по кой от двата текста, — Конституцията или Берл[инския] трактат, — трябва да се ръководи българский народ в случаят, когато българский трон остане вакант?
Няма съмнение, че по текстът предвиден в Конституцията, толкова повече, че и първий българский княз биде избран точно по предписанията на Конституцията. По установений от Конст[итуцията] ред биде свикано едно Велико Нар[одно] Събрание, което избра първий български княз Александра. Конституцията непредвижда нищо относително потвърдението князът от В[исоката] Порта, нито пак относително съгласието на силите за кандидатът. Тя предвижда нещо повече от трактата: установението на една династия за българский трон. „Княжеското достойнство е наследствено в мъжката нисходяща линия на първий избран княз“ (чл. 24; Б[ългарска] К[онституция]). И ако тая династия би се прекратила, по отсъствие на законен наследник, Конституцията указва начинът на нейното подновявание и нищо повече. Дали тия положения в Конституцията непротиворечат на условията, предвидени в 3-й чл[ен] на Берл[инския] трактат? И ако би се намерила някоя от Великите сили да каже: вий като избирате ваш княз, не трябва да се ръководите само от вашата конституция, но и от текстът на Берл[инския] трактат: защото, в този случай, вашата конституция противоречи на Берл[инския] трактат. – Хубаво ще кажем ний, но в такъв случаи, вий нетрябваше да позволявате на Българската Конституанта, да вписва в конституцията подобни противоречащи положения, а напротив вий одобряхте (и ако случая се явеше с Русия) и потвърдихте с подписът си тази Конституция.
Няма съмнение, че текстът на българ[ската] Конституция, в дадений случай, ако не противоречи на предвиденото, в чл. 3-й Берл[инския] трактат, условие: “Българский княз ще се потвърдя от Портата със съгласието на силите“, то поне това условие, пред вид на ясний смисъл на Бъл[арската] Конституция, остава без никакво практическо приспособление.
На пръв поглед, двете условия положени в Берл[инския] трактат: свободно избирание на княза от населението, и потвърдявание от Портата със съгласието на силите с две неща ако не противоречещи, то поне несъвместими. От две неща едното: или свободен избор или предварително наложен избор. Тук се явяват две неща несъвместими и почти невъзможни; а ни един свободен народ не може да бъде принуден да прави невъзможното във водението на своите съдбини. За това и бълг[арската] Конституция не е могла да държи сметка на подобни ораколски изречения, за това и нейния текст се явява като противоречащ на онзи в Берл[инския] трактат.
Както видяхме, бълг[арската] Конституция предписва, в случай, когато българский трон остане вакантен, вътре в един месещ трябва да се свика Велико Нар[одно] Събрание за избирание нов княз.
Ако предположим, в този случай, че трябва да се следва и предписанието на Берл[инския] трактат, което би имало този смисъл (както на практика го изпитахме): че силите трябва предварително да се съгласят за кандидата; че един руский императорский комисар трябва да се чака да дойде от С[анкт] Петерсбург, да спори с установеното от Конституцията Регентство или Министерский Съвет, за да се предаде управлението на страната в негови ръце; и че ако регентството или Министерский съвет имат твърдоглавието да не му го дават; то той тогава трябва да направи обиколка из цяла България, за да убеди народът, че нему принадлежи управлението до избиранието нов княз; и ако вследствие на това една част от народа му повярва и избухне междуособие, за потушението на което се изисква пак време и пр. … В такава евентуалност, разбира се, предвидений от конституцията един месечен срок не само не е достатъчен, но се указва още явно и противоречив с текстът от Берл[инския] трактат: „със съгласието на силите“; защото немислимо па и нелогично е, да се правят разпореждания за избирание на княз, до като силите не са дошле в съгласие за кандидатът. Но ако това е противоречие на един тържествен международен акт, заинтересованите сили не трябваше ли, в свое време, да направят своите забележки и да спрат Конституантата да прави подобни несъвместими неща с един международен акт. Но това е само една вънкашна форма на предмета, която има значение за ония, които търсят само дохватки; същинския смисъл и дух, който се е имал пред вид от контрактующите сили в думите: свободно избирание от населението, и потвърдение от Портата със съгласието на силите, трябва да се търси другаде.
В идеята, изразена чрез тия думи, се представлява принципът, у който са се придържали всякога Великите сили при разрешаванието на всекий въпрос, който влегва в кръгът на въсточний въпрос.
Кой е прочее този принцип?
Колективните интереси на Великите сили трябва да бъдат запазени.
В каква форма ще бъде облечен известен международен въпрос е безинтересно за Великите сили, достатъчно е само, да се удържи горний принцип, който е, в също време, и принципът на европейското равновесие. Това равновесие се свежда в последна анализа: наследството на Турското царство, което от едно столетие на сам се изплъзнува на късове от това царство, да не премине в патримониума на една известна велика сила. Русия познава много добре чувствата и слабостите на европейский концерт, че без запазванието на този принцип, разрешението на никакъв въпрос във Въсток е невъзможно. Затова тя сама е запазила в Св[ети]-Стефанский договор чл. 7, ал. II (Берл[инския] трак[тат] чл. 3-й ал. II), този принцип в думите: „Никой член от царствующите династии на великите европейски сили не ще може да се избере княз на България.“ А гаранцията за удържанието на този принцип се заключава във формулата: „Българский княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Портата със съгласието на силите. Сега думите свободно избран се обясняват много лесно. Н. пр. една фракция, една партия, едно пронунциаменто, една клика, ръководени от далечна ръка, могат да предадат българската корона на едно лице, което е шеф или което може да стане, по право, шеф на една велика сила. Не беше отдавна, когато в една избирателна околия в България, избирателите на тая околия настояваха да изберат за свой депутат руский цар. Когато човеческата съвест може да се разтяга до там, да накара един слабоумен да открадне десет лева, колко остава за разтяганието й до там, да открадне и десет хиляди? Малките неопитни държави тръгват често из пътят на политический живот, както отива една неопитна но каприциозна мома на бал. Прочее, когато на такъв един начин успее да бъде избран на българский трон някой — си. ..; тогава общите интереси на европейските сили страдаят, равновесието е повредено. Тогава, разбира се, пред очите на европейските сили няма свободен избор, потвърдението от В[исоката] Порта не може да стане без съгласието на силите. В такъв случай, първата работа на силите ще е, да протестират колективно, да се намесят чрез окупация или други репресивни мерки. А пак ако случаят носи със себе си последствия от капитална важност, тогава и всеобщата война не е далеч. Ето в този музикален акорд се сливат колективните интереси на Великите сили. Вън от това, всичко което не принася никакъв ущърб на тази хармония, за В[еликите] сили е безинтересно. Когато принципът, който гарантира общите интереси на силите, е запазен, формата може да бъде една или друга, стига тя да свежда до общий желаем резултат.
На българский трон стои днес един точно по предписанията на Бълг[арската] Конституция княз, на когото изборът и занимаванието княжеското достойнство в България не докача в нищо общите интереси на силите.
Княз Фердинанд I е признат от целия народ в Българското Конституционно Княжество за законен владетел с княжеско наследствено достойнство в мъжката низходяща права линия. Българский народ счита, че е извършил всичко, което е стояло в неговата сила със зачитвание общите интереси на контрактующите сили и със запазвание порядъкът и тишината на Въсток. Само една велика сила въстава и успорява законността на извършеното от българский народ, като се предържа просто о буквата на Берлинский трактат, когото счита нарушен; тя твърди че избраний български княз не бил получил предварително съгласието на силите и следователно В[исоката] Порта не смее да го потвърди. Но в този случай, какво е поведението на другите сили? В[исоката] Порта мълчи, другите сили освен Русия, подигат само рамена — и те мълчат. Това не означава ли че, от тяхна страна, те не считат българский народ да е нарушил в нещо Берлинский трактат. Като е тъй пита се, можеше ли и смееше ли българский народ, имающиц пред вид своето точно определено международно положение, да направи нещо друго от това що е направил, за да угоди на Русия? Можеше ли българский народ да направи онова, което сама Русия като победителка, в една война с Турция, не посмей и не можа да направи? Русия като победителка беше в свое право да направи с България съвсем друго, тя можеше да я направи напълно независима от Европа и съвсем отделна от Турската империя. Но може да се възрази, че България трябваше да бъде трибутарна, за да поемне принадлежащата ней част от турските публични дългове. Не, това не прави невъзможността, защото трибутът може да се капитализира и да се изплаща като държавен дълг, нещо което е по-износно, като представлява по-голяма гаранция за европейските кредитори. Спогодби от този вид има доста в историята. Като оставим Сърбия и Черна Гора, на които по този начин се предвидя изплащанието принадлежащата част трибут за отстъпените земи, да земем н. пр. Белгия, която след като се отдели от Холандия беше задължена да плаща на последната право за плавание по реката Еско (Escant), право което се беше покачило, вследствие наглото развитие на Белгийската морска търговия годишно на 1 946 438 лева. На 1863 г. Белгия, чрез един трактат сключен с Холандия, откупи за всегда това право (le peage sur 1’Escant) пресмятано в един капитал от 36 милиона лева.
Казахме, Русия беше победителка, и тя можеше да наложи каквито ще условия на Турция в отношение на България. Направи ли тя това? Не. Защо? Руссия не можеше да не зачита историческото развитие на въсточний въпрос. Тя не можеше да прескочи етапите и еволюцията, през които трябваше да преминат народите, изоставени в най-грубо невежество чрез едно безчеловеческо и варварско владение, за да встъпят в един съвършено самостоятелен политически живот. Този път беше отдавна предначертан от европейския концерт. През него са преминавали Румъния, Сърбия па и Черна Гора даже, която дълго време се бори за своята независимост. Тук и в този пункт се слива онова, що си нарича колективни права на европейските сили. Тези права на Европа в отношение на сключвание един трактат от сферата на въсточний въпрос с далеч по-обширни от колкото е ония за сключвание един трактат между западните сили, както е и. пр. трактата измежду Прусия и Австрия, измежду Франция и Германия и разните транзакции, които създадоха днешна Италия.
В отношение на Въсток е въздадено едно историческо право, което дава на европейский концерт свободна ръка, за да контролира всичко що се случва на Въсток. Това историческо право има своята основа в отсъствието на един силен политически организъм, за да може да представи, в тази част на Европа, общите европейски интереси за порядък и мир. Този политически организъм за общ порядък и мир, Турция никога не е могла да го има, нито пак ще го има. Християнските народи, които правят част от Турската империя, истина че представляват в себе си в много по-голям размер присъствието на един политически организъм; но европейските сили са го намервали всякога в началото недостатъчен, за да го оставят сам на себе си да се развива. Прочее от тук трябва да се извлече заключение, че духът по който са се ръководили европейските сили, при еманципирванието на християнските народи от турското владение е следующий: Християнските народи в началото на своята политическа еволюция, да не се оставят съвършено нито сами на себе си, нито на Турция, нито пък на Русия. Тук трябваше прочее да се намери вън от Портата, вън от Русия и вън от народите един елемент колкото справедлив толкова темперирающ и охранителен. Този елемент, вижда се явно, Европа е искала да го потърси в две направления, които впрочем се срещат и сливат в един пункт: в надмощието на Европа представлявано от европейския концерт и в номиналното сюзеренство на Портата. Това сюзеренство не представлява, освен една фиктивна свръзка с отцепеното от нея княжество. Въз основание на тая свръзка, европейските сили се поставят на една юридическа точка, произтекающа от историческото право, за да следят за съдбините на ново създаденото княжество когато нуждата се укаже. И действително казаните две направления са представени твърде ясно в чл. 1-ий и чл. 3-ий на Берлинский трактат.
Чл. 1-ий: „България се въздига в автономно и подвластно Княжество, под сюзеренството на Н. В. Султана.”
Чл. 3-ий „Българский княз ще се потвърди от Портата със съгласието на силите“
Ето прочее, защо Русия даже при сключването на Св[ети]-Стефанский договор, не е могла да излезе вън от този кръг на идеи. Но не е само това. Самата война, която тя предприе против Турция, трябваше да има от напред точно определена цел и известен ограничен кръг, в които можеше да се движи. Действително при такова оскърбително, за руското честолюбие, положение Русия можеше и да не предприеме, само за хубавите очи на българите, една война в която за всяка крачка беше й се положило и точка. Но обстоятелствата бяха се сложили тъй, щото честта и достолепието на цяла Руссия бяха вече силно ангажирани, и тя не можеше под никои начин да отстъпи назад.
Един кратък само поглед връх събитията и ще ни убеди във всичко това.
Въсточната криза, която обгърна по-после почти цялата Турска империя и предизвика войната, започна през месец юлий 1875 г. в Херцеговина. Турция беше увеличила десятъка с 1/4 повече. Това произведе в няколко християнски села в Херцеговина живо смущение. Един християнин биде убит. Това беше знакът за едно общо въстание. В месец август въстанието се прехвърли и в Босна. В месец окт[омври] числото на въстаниците възлизаше на 10 хиляди. Нито усилията на турските войски, нито посредничеството на европейските сили, чрез техните консули, не можаха да потушат въстанието.
Докато в Босна и Херцеговина християните се бореха против зулумлуците на турците, в Солун на 1876 г. към края на априлий една тълпа от тия диви зверове, посред пладне пред очите на полицията, нападва и съсича двама консули: француский и германский.
Същата година през май се извършва ужасното клане в Батак, което направи цял свят да се потърси, дори и най-апатичния до тогава енглез. В също време последва и финасовото банкрутство. Турция престава да плаща не само на своите кредитори, но спира плащанието на своите чиновници. От като сея така на ляво и дясно съсипия и смърт, турското правителство дойде да разкъса и изяде само себе си. Деспотизмът свали сам деспотът си. Султан Абдул Азис биде свален от трона чрез своите министри, които след малко отнеха и живота му.
На 1876 год. през месец юний Сърбия и Черна Гора отвориха война на Турция.
Остров Крит, Тесалия, миридитите в Албания, арменците в Азия се намерваха тоже в пълно вълнение. Между тям, както казахме по-горе, войната между Турция, от една страна, Черна Гора и Сърбия от друга, продължаваше, но щастието на последната не беше от завидните. Срещу разпаления ентузиазъм на сърбите беше въстанал дивия фанатизъм на турците. Прочее, момента не беше далеч, когато надменния сюзерен се беше приготвил с всичките си сили, да се хвърли и смаже слабия васал. Сърбия поиска посредничеството на силите за прекращение неприятелствата. Заведоха се дълги преговори, Турция упорствува.
В това време, граф Сумароков, агютантин на императора Александра II, отива във Виена с едно саморъчно писмо от руский император до Франц Йосифа. Предполагаше се за сигурно, че в това писмо е ставал въпрос, Австрия да окупира Босна и Херцеговина, а Русия България. Окупацията на Босна и Херцеговина, станала от после от страна на Австро-Унгария, хвърля доста светлина връх тая версия и други недостъпни за профанний свят замисли.
За през времето до гдето траяха преговорите за примирие, Сърбия се намерваше в най-отчаяно положение.
На 31 окт. генерал Игнатиев прие заповед от царя да обяви на Портата, че ако тя в 48 часа неприеме един арместис от десет седмици или два месеци, и не заповяда да се спрат веднага военните операции, той ще напустне Цариград с цялото посолство. Портата прие незабавно един арместис от два месеца, който към края на декемврий се продължи до 1-й март.
След това последва свикванието на Цариградската конференция. Няма съмнение, че идеята за свиквание една конференция от Великите сили, е в тясна свръзка с така наложений от страна на Русия арместис. Русия се явява вече вън от своята пасивност и прави първата стъпка, която по-после ще я заведе във войната. Тя предвиждаше вече, че неизбежността на една колективна но безплодна интервенция, ще остави отворена вратата за тази война.
Англия, която държи най-точна сметка за политическите жестове на Русия, съгледа веднага угрозяющата опасност. И като разчиташе, че ако покаже една сериозна мина на своята твърдоглава клиентка Турция, ще я принуди да залови пътят на мъдростта. Мъдростта!, но Турция кога я е имала? За това, Англия беше първата, която направи официално предложение за една конференция. Нейний посланик в Цариград Sir Henry Elliot беше натоварен, да залегне при Портата да приеме арместисът, и да й заяви, че се предлага свикванието на една конференция, веднага след сключванието на примирието. Това предложение биде съобщено и на другите силя, които не направиха никакво възражение. Прочее конференцията биде приета да се състави в Цариград.
Тая конференция държа няколко предварителни заседания, от 11 до 22 февр. н. стил. Тези заседания, на които не беше приет ни един представител на Портата, се държаха в Руското посолство под председателството на генерал Игнатиев. Портата не взе участие в заседанията, освен чак на 19 ноем., т. е. чак тогава когато разбра, че работата ще се свърши и без нейното участие.
Шесттях Велики сили вървяха до края на конференцията в пълно съгласие. Забележително е, че Англия колкото по-много се показваше добре разположена за подобрение съдбата на християнските народи в Турция, Русия толкова повече се показваше отстъпчива в своите първоначални взисквания.
Делото на конференцията биде свършено с пълно съгласие. То се състои от цял ред сериозни преобразования във вътрешната администрация на Турция. За нас тук това дело е от голяма важност. То служи като един обще приет план или програма за бъдещите събития, програма, от която последствията на една кървава и отчаятелна война едва ли можеха да направят да се отиде по-далеч от нея, за да се създаде нещо по-ново и вън от нейний кръг.
Ний ще направим тук едно кратко извлечение, за да се види в какво се състояха тия обще приети реформи, като се ограничим повече в това, що се касае до България, която именно беше театърът на войната. Тия реформи са:
България ще бъде разделена на два вилаета или провинции. (Както стана след войната Северна и Южна България). Напротив Босна и Херцеговина ще бъдат съединени само в един вилает или провинция (както си останаха след войната, само че се присъедини на Австро-Унгария). Македония не влегваше в планът; тя остана вън и след войната.
Начело на всяка. провинция ще има един генерал губернатор, назначен за пет години от Портата със съгласието на силите. Губернатора не може да бъде отчислен, освен чрез едно решение издадено от Апелативния съд. Губернатора ще представлява върховната власт в провинцията и ще бди за изпълнението на законите и правилниците. В България губернатора трябва да бъде християнин, той може да е турски или чужд поданик; значи за Босна и Херцеговина може да бъде и не християнин. Губернатора ще управлява заедно с едно провинциално събрание, на което членовете ще бъдат избрани за четири години. В България изборите за събранието ще стават без различие на народност и вяра. (В Босна и Херцеговина се вземат във внимание пропорционално вероисповеданията). Всякой аррондисмент (санджак) ще избира двама представители. Избирател и избираем е всекий жител, който е навършил 25 години, притежава имот или плаща какво и да е даждие. Провинциалното събрание ще назначава за 4 години една административна комисия, която ще служи за съвет на губернатора и пр.
Провинцията ще има следующите административни подразделения.
1) Кантон; 2) Арондисмент (санджак).
Кантонът е административната единичност (мюдюрлик). Аррондисментът ще се съставлява от присъединяванието на няколко кантона.
След това проектът изчислява подробни правила касателно: 1) За даждията; 2) За приходния бюджет на провинцията и принадлежащата от него част на централното правителство; 3) За администриранието на правосъдието; 4) За свободата на вероисповеданието; 5) За официалний езикъ; 6) За обществената безопасност и полицията; 7) За амнистията; 8) За международните комисии, техните инструкции, по които ще бдят за изпълнението на законите и правилниците, и пр.
Този е в общи черти проектът за реформите, изработен и одобрен в конференцията от пълномощните представители на 6-тях Велики сили.
Но турското правителство отблъсна тия скромни реформи по един най-груб начин, като противопостави на колективното вмешателство на Европа „целокупността и независимостта на Турската империя“ (Парижкия трак[тат], 1856).
Европа намери мотивите на турското правителство неоснователни, и го остави отговорно за последствията. Това решение беше едногласно прието от представителите на Европа, в последното заседание на конференцията, и неговото немедлено санкционирание беше: че посолствата и специалните делегати на 6-тях Велики сили напуснаха Цариград.
От този момент Турция се положи юридически и фактически изолирана от цяла Европа. Па и нещо повече, всяка една от Великите сили имаше право да се счита оскърбена в своето достолепие. Европа беше вече признала и усвоила за себе си правото и длъжността да покровителствува колективно християните в Турция. Тя беше определила единодушно minimum-а на гаранциите, без които по нейно смятание, християните в Турция не са никак гарантирани. Да се връща назад от това решение за това само, че Турция й поставя своето veto, било би колкото абсурдно толкова и нечестно. Но да се върви напред, да се мине тук и през veto-то на Турция не оставаше друг път, освен упражнението на колективни репресивни мерки от чисто военен характер. С една дума война на Турция, било комбинирана от всичките сили или отстъпена с мандат само на една сила. Общо или комбинирано действие в настоящий век едва ли беше възножно. В днешни времена, правителствата не могът да се решават, както едно време, да проливат кръвта на своите солдати и харчат парата на данъкоплатците, без да държат сметка от общественото мнение и без да вземат съгласието на своя народ. Благородното чувство на хуманността и общий интерес на цивилизацията не са достатъчни мотиви за впущание в една война.
Между 6-тях Велики сили има три, които нямат прями национални интереси, замесени в съдбата на християните в Турция. Тия са: Германия, Франция и Италия. Но при всичко това, не може пак да се каже, че те нямат един общ с другите сили интерес, за да не допуснат другиго да приведе в изпълнение тяхното решение.
Нека хвърлим сега един поглед връх индивидуалната политика на всякоя една от силите.
Ний ще оставим тук самите държавни мъже на респективните сили да я кажат.
През месец ноемврий 1876 г., француский министър на вънкашните дела, дюкът Decazes, изказа в Камарата на депутатите между другото и следующето: „Пред вашите очи както и пред нашите мирът е първата и най-същественна наша грижа… Но тази политика би предала нашите най-благородни намерения, ако тя не би се възползувала от всички случаи, да пледира, там гдето намери справедлива каузата на християните във Въсток… Ний трябва да прибавим, че от нас не се поиска нищо повече, освен едно лоялно съдействие, за да се намалят опасностите на настоящето, и за да се отклонят компликациите еднакво застрашителни за всичките сили; ако, въпреки нашето очаквание, тия компликации трябва да избухнат, вие можете да бъдете спокойни, че ний никога няма да се отдалечим от неутралността, която ни се налага, и че ний никога няма да ви поискаме, да се компрометира честта и безопасността на Франция, в една война, в която нашите съществения интереси не ще бъдат ангажирани“…
Значи Франция е била решена да не отива до война, като се държи само неутрална спрямо ония, които приемат да изпълнят решението на Европа.
Шефът на италианский кабинет г-н Депретис, изложи, през месец окт. същата година, в една реч пред своите избиратели в Страделла, почти същата политика, която е имала да следва Италия по този въпрос.
Тронното слово за откриванието на германский Райхстаг (окт. 1876) между другото, каза и това: „Каквито и да бъдат евентуалностите на бъдещето, Германия може да бъде сигурна, че кръвта на нейните синове няма да бъде употребена, освен за защитата на нейната собствена чест и нейните собствени интереси“. Това беше много ясно, че Германия няма намерение да прави война на Въсток само за една идея.
По-късно (5 дек.), Бисмарк в заседанието на Рейхстага каза следующето: „Русия иска от нас само нашето съдействие на една миротворителна конференция, на която целта е както нашата, тъй и тая на Императора па и на всичките народи: да се постигне едно положение, което ще направи за в бъдеще невъзможно, да се повтори клането извършено от черкезите връх българите, и което ще гарантира християнските поданици против постъпките, които се туриха в практика това лято, и които възмутиха чувствата на справедливост в цяла Европа“ … „ Ако конференцията се свърши без резултат и че Русия бъде докарана в положение да придобие чрез оръжието това, което тя не може да постигне на миролюбив начин, можем ли ний да възпоставим нашето veto на едни намерения, които са тъй също и наши, и въз основание на които ний нямаме право да вярваме, че Русия ще прехвърли техните граници»?
Значи, Германия е разбирала, че Русия може да отиде сама manu militari срещу Турция да приведе в изпълнение решението на конференцията, но само в границите на това решение. Обаче Германия мислила ли е да иде по-нататък със своята съюзница — Русия. Не, „до тогава не, до когато ще бъдат ангажирани такива интереси, които не заслужват трудът да се излагате за тях костите на един померански солдат“.
От изложеното горе може да се види доколко политиката на трите Велики сили е била съгласна с общата политика на Европа във въсточний въпрос. По тяхната индивидуална политика, тия три сили могат да се нарекат неутрални или миротворителни чрез своето положение в работите на Въсток. Такива се показаха както във време на войната тъй в последствията на войната; такива изгледват да са и в днешната наша криза.
Не такава е впрочем индивидуалната политика на останалите три Велики сили, които чрез своето положение, претендират да имат свои собствени интереси ангажирани в работите на Въсток. Тези техни частни интереси са от твърде разни естества, естества почти противоположни едно на друго, тъй щото ги прави да бъдат постоянно в антагонизъм: за Англия, въпросът е за Цариград, Дарданелите и пътят към Индия (Суец[кия] канал); за Русия е националния и вероизповедния въпрос, въпрос толкова сложен, щото задава голямо безпокойствие и на Англия и на Австрия; за Австро-Унгария, въпросът е колкото национален толкова и териториален, но под толкова сложни и противоположни видове, щото и най-малкото движение в народите на Въсток я прави да вижда безбройни фантоми, които като че отиват да я задушат.
Щом почна да става явно, че Русия е решена да върви напред и да иска с оръжие изпълнението програмата на конференцията. Англия първа почна да се колебае и да се замислюва, кой път да хване: да остави Русия сама да действува, при всичко нейно желание да се изпълни решението на конференцията, страхуваше се да не би Русия да злоупотребя с положението си, и да се установи за всегда в Турция. Да се тури против действието на Русия, т. е. защитата на Портата, първо, ще да бъде едно монструозно действие след един тържествен акт на общо съгласие, второ, след изолиранието на Турция от цяла Европа, тя не можеше да намери съюзници.
Пред вид на това мъчно положение на Англия, руский император, към края на месец окт. (20), даде сам лично пред английский посланик „своето честно и свято слово, по един най-тържествен и най-положителен начин, че той няма намерение да окупира Цариград, че ако обстоятелствата го принудят да окупира една част от България, тая окупация ще бъде привременна и ще престане, щом бъде осигурен мирът за християнските народи“.
Но Англия като че не искаше да дава голямо доверие и на тези тържествени думи на руский цар, тъй щото по-късно на 28 окт. лорд Биконсфилд при един банкет у Lord-maire’a в Лондон, произнесе една огнена реч, в която хвалеше и подигаще до небеса Англия, как тя е приготвена за война, как нейните средства с неизчерпаеми и пр.
Но, вижда се, като отговор на тая харанга, на 29 окт. царят произнесе, пред представителите на руското благородство и членовете на Градский съвет в Москва следующите думи:
„Турция се съглася да сключи незабавно едно примирие, което аз взисках, за да се тури край на едно безполезно проливание кръв в Сърбия и Черна Гора. В тая неравна борба, черно-горците се показаха, както всякога, като истински герои. Но, за жалост същата похвала не може да се отдаде и на сърбите.
Тия дни ще се отвори конференцията в Цариград от представителите на шесттях Велики сили, за да опредeлят условията на мирът.
Аз желая много да може да се дойде до общо съгласие.
Но ако това съгласие не се постигне, и аз видя, че ний не получим реални гаранции за изпълнението на онова, което сме в право да изискаме от Портата, аз имам твърдо намерение да действувам сам, и уверен съм, че в този случай цяла Русия ще отговори на моя възив, когато аз разсъдя за нужно и когато честта на отечеството го изиска“…
Има ли нещо по-ясно, че от този момент, Русия взе сама едно задължение пред цял свят, че тя ще изпълни това, което реши Европа.
Нещо повече.
Три дена след това, на 1/13 ноемвр., едно циркулярно на княз Горчаков съобщи на Европа, че Н. В. Императора, решен непоколебимо от своя страна да последва и да постигне, чрез всички средства стоящи в силата му обузначената цел от концертът на Великите сили, — намери за нужно да мобилизира една част от армията.
Негово Императорско Величество не иска война и ще стори всичко що е възможно тя да се избегне, но Н. Величество е решен да се не спре дотогава, до когато принципите признати като справедливи, хуманни и нужни от цяла Европа, не получат пълното си привеждате в изпълнение, санкционирани чрез сигурни гаранции.“
Няколко дена след това, в една депеша от 7/19 ноем., адресирана до Руското посолство в Лондон, с наставление да се прочете и да се остави копие от нея на Lord Derby, канцлерът на Руската империя настоява, че искреното желание на руското правителство е, да действува задружно с правителството на Велика-Британия.
И тъй Русия беше обявила пред цял свят, не е решена да действува, в случай нужди, и сама за изпълнението програмата на конференцията. Руския император обяви това свое решение на руский народ; негова канцлер го съобщи на Великите сили, като покани, в също време, настоятелно Англия да приеме да действува задружно с нея.
Нека видим сега какви са биле взглядовете на официална Австро-Унгария или по-добре на централното правителство. Казваме официална, защото тая държава, по причина на своя мозаически състав, както нейното вътрешно обществено мнение тъй и произтекающата от него политика се изпрекръстосва на толкова разни конфузни направления, колкото раси, нюанси на народности и конфессии в империята има. Кой не ще си припомни буйствата и екзалтираните симпатии за турските ексцеси на унгарските студенти; техния пелеринаж с файмозната сабия в Цариград; тяхното посрещание с гнили лимони от южните славяни. Но да дойдем на предмета си.
В заседанието на Австрийската депутатска камара от 15/27 окт. 1876 г., княз Ауерсперг като отговаряше на едно запитвание от няколко членове на славянската партия, направи следующата декларация:
„Задачата на общото Министерство за вънкашните работи не е да води политика според расите, народностите, но да има изключително пред очи интересите на цялата монархия; и това се налага толкова повече, че добре разбраните интереси за целостта на монархията са в също време и тия за всяка от нейните съставни части. Още от зачалото на въсточните компликации, дирекцията на вънкашните работи е имала, в съгласие с царско кралевското правителство, две цели пред вид: подържаните на европейския мир и подобрението съдбата на християнските народи“ в Балканский полуостров. Тая политика, която се стреми да даде възможност на християнските народи във Въсток, да се възползуват от благодеянията на мирът и цивилизацията, отговаря на интересите на цялата монархия, и няма нужда да бъде обяснявана чрез едно сродство на раса. Правителството на Н. В. е следвало до сега тази политика и ще се държи в нея за в бъдеще с твърдост и постоянство“.
Тая декларация на австро-унгарското правителство, предвид на предстоящата криза, беше колкото логична толкова и последователна; тя не можеше и да бъде друга. Тя трябваше да бъде в съгласие с предшествующите документи от международен характер, в които Австрия беше взела живо участие. Тези документи са: Историческата нота от 18/30 дек. 1875 г. на граф Андраши, в която се предлагаха доста сериозни реформи за Босна и Херцеговина като средство за прекратявание въстанието; взимание участие в Берлинский меморандум от 1/13 май 1876 г., в който се предлагаха тоже реформи; взимание участие в Съюзът на тримата императори, както и в всичките свиждания на коронованите глави, в конференции, съвещавания, кореспонденции и пр., и на конец в Цариградската конференция.
Но при всичко, че в Руско-Турската война, Австрия и Англия се държаха неутрални, обаче този техен неутралитет беше повече условен, както ще видим по-после. Това беше политическото направление, в което се положиха шесттях Велики сили, след отказванието на Портата да приеме реформите, относително за България, Босна и Херцеговина.
С отказванието си да приеме решението на Великите сили, Портата се положи юридически в разрез със силите и се изолира от цяла Европа; тя с това си поведение освободи силите от задължението, с което се гарантираше независимостта и целостта й, като прие отгоре си всичката отговорност за последствията. Войната се явяваше всекий ден се повече като единствено и неизбежно средство за осигурявание мирът и тишината във Въсток. Между тям Русия въоръжена чакаше. Националното и религиозно чувство на цял славянский свят беше силно раздразнено. Русия ако и да би искала да се спре, не можеше вече.
Още на 4/16 април 1877 г., Русия, чрез една конвенция с румънското правителство, беше си осигурила прекарванието на своите войски през Румъния.
На 12/24 април в момента когато се обнародваше манифестът за войната, руската армия премина границите на Бесарабия и се намерваше на румънската територия.
Ний оставяме тук течението на военните операции, които не влегват в предметът ни, и ще се завърнем да проследим линията на поведение, и в тази фаза на останалите пет Велики сили.
Тия пет сили, като не искаха да вземат участие в действието на Русия, за през времето на войната, естествено не им оставаше друг законен път, освен да бъдат неутрални.
Така Италия (17 апр.), Велика-Британия (18 апр.), Франция (24 апр.), Австро-Унгария (21 апр.) отправиха към своите поданици живущи в Турция прокламации, за да държат неутрално поведение. Германското правителство даже и не счете за нужно, да припомни на своите поданици длъжностите на неутралитета, до толкова нейната неутралност, беше още от напред ясно определена.
При всичко това, две Велики сили: Австрия и Велика-Британия, както имахме случай да забележим по-горе, имаха много жизнени и твърде тясно свързани интереси със събитията, що предстояха да се развият; те не можаха да се спрат просто до неутралността, без да се осигурят от самите воюющи сили, че тези техни интереси няма да бъдат нарушени. Това даде място на едно живо разменение на дипломатически акти, от които ще извлечем в кратце по-главното.
Австрия беше заинтересирана в два пункта: неокупирванието на сръбската територия и Дунавската пловидба. Още в началото на войната, граф Андраши беше получил уверение от Русия, че тя ще се въздържа да изпрати войски в Княжеството Сърбия, до тогава до когато и Портата държи същото поведение. Портата, от своя страна, направи същото обещание.
Втория още по-деликатен въпрос е свободната пловидба, по Дунава. Това право произтича за всички крайбрежни държави, една част от общето разпореждание на чл. 109 от допълнителний акт, направен във Виенский конгрес 1815 г., и другата част от чл. 15 Парижкий трактат 1856 г.
Граф Андраши, в една идентична депеша отправена на 24 апр. 1877 г. до австрийските посланици в Петерсбург и Цариград, признава, че гореказаните международни транзакции не установяват абсолютната неутралност на тая река. Той съзнава че, „вън от работите и устроенията направени чрез Дунавската европейска комисия, както и персонала на тая комисия, обявени за неутрални в чл. 21 на публичния акт от 1865 г., свободната пловидба гарантирана по Дунава, се отнася само до долното течение на реката заедно с двата й брегове, които не могат да бъдат обгърнати в настоящата война“. Той приема на конец, че длъжностите на неутралитета „непозволяват на Австрия да иска да се даде предпочтително право за свободната пловидба над мерките, които би могле да се вземат от воюющите сили, в интереса на техните военни операции. Но, прилага австрийский министър, „като се предположи, че могло би да се случи, щото войната да докара някои временни спънки на свободната пловидба по Дунава, ний се считаме длъжни да се запазим от сега на един най-формален начин, пред воюющите сили, принципът за свободата връх тая Дунавска пловидба, в която Австро-Унгария е заинтересирана на първа линия, за да бъде тя запазена“.
Тази резерва направена от австрийското правителство, биде приета от двете воюющи сили, като декларираха, в също време, че тяхното намерение е, да сведат по възможност временните спънки за свободната пловидба по Дунава да най-необходимите граници, които би позволили нуждите на войната, и че те ще възстановят, колко по-скоро би било възможно, пълната свобода на реката.
Англия, от своя страна, направи на руското правителство, относително границите, зад които ако се премине, тя ще счита английските интереси докачени, едно съобщение, от което намираме за нужно, да извлечем най-важната част:
…. „Английското правителство прие задълженията, които му се налагаха от едно военно положение, и не изгуби време да обяви своята неутралност. От зачалото още, то предупреди Портата, че тя не трябва да се надява от него за никаква помощ, и че то е решено да се съобразява безпристрастно с тази линия на поведение, до тогава до когато бъдат само турските интереси ангажирани. — В също време английското правителство мисли, че е справедливо, да не оставя никакво недоразумение касателно до неговото положение и неговите намерения. Ако настоящата война, по злощастие, би взела по голям обем, тя би могла да тури в опасност и такива интереси, които това правителство е и длъжно и решено да защищава. Прочее, желателно е, щото да постави на видело, до колкото би било възможно в зачалото на войната, кои са между тия интереси най-важните“…
Тук Lord Derby изчислява тия интереси.
На първо место иде: „Абсолютно запазвание, без прекъсвание и без спънки, съобщението между Европа и Въсток чрез Суецкий канал“. После иде, Египет: Англия, казва съобщението, не би могла да гледа равнодушно нито някакво нападение против тая страна, нито пак нейното окупирвание па било то и временно. Цариград е третата точка: „Английското правителство не е приготвено да види тази столица, да премине в други ръце освен в ония, в които тя сега се намира“. На конец четвъртото: „Съществующите правила, санкционирани от Европа касателно навигацията в Босфора и Дарданелите, Англиди ги намира мъдри и спасителни, и че тя би имала да прави сериозни забележки, ако тия правила би претърпели някои съществени изменения“.
При това лордът прилага, че течението на произшествията ще покаже, може би, и други интереси н.пр. връх Персийский залив, който английското правителство ще бъде длъжно да защищава; но той спира, като казва, че вярва да е посочил достатъчно границите, в които, той се надява, че войната ще може да се ограничи и пр.
На тая нота, която би могла да се нарече по-скоро декларация на един условен неутралитета, княз Горчаков отговаря, като приима категорически всичките условия, следующето:
„Императорский кабинет не иска нито да блокира, нито да прекъсне, нито да тури в опасност навигацията по Суецкий канал. Той (кабинета) го сматря като едно международно дело, което интересува търговията на двата свята, и което трябва да остане вън от всяко докачение…. Той (каб[инета]) няма да обеме Египет в района на своите военни операции … Колкото до Цариград, без да може да предвиди нито течението нито изходът на войната, императорский кабинет, повтаря че превзиманието на тази столица е вън от взглядът на Н. Величество Императора. Той признава, че във всякой случай съдбата на Цариград съставлява един общ интерес, който не може да бъде уреден, освен чрез едно общо съгласие, и че, ако притежаванието на този град трябва да се тури във въпрос, той не би могъл да стане притежание ни на една от европейските сили. Колкото до устията (Босф[ор] и Дард[анели]) при всичко, че и двата бряга принадлежат на същий суверен, те съставляват изключителний изход на две обширни морета, гдето цsл свят има интереси“.
И тъй Англия получава удовлетворение връх четиритях специални въпроси, указани от нея като условие за нейната неутралност.
Но нещо особено се забелязва тук в руското и английското определение въпросните 4 точки. Английский лорд не вижда в Суецкий канал, Египет, Цариград и неговите устия, освен чисто английски интереси, когато напротив княз Горчаков вижда в тия същи точки общи интереси на Европа, и като признава, че Русия не е компетентна да ги определи сама, дава с това, на един фин начин, да се разбере, че и Англия е не по-много компетентна да ги определи сама. При това, Англия говори от свое име и като за чисто свои интереси, а Русия като отговаря на Англия сама, не губи из пред вид, че в тия въпроси тя се намерва пред цяла Европа.
По-надолу, в своето циркулярно, княз Горчаков, утвърждава и ограничава изобще намеренията на Русия: „Императорский кабинет заявява, че той няма да разширява войната по-нататък от колкото го изисква високо и ясно прокламираната цел, за която Н. В. Императорът е задължен да вземе оръжието“ … „да тури край на печалното положение на християните под владението на турците, както и на постоянните кризи, които това владение предизвиква … Това положение на работите и насилията, които те съпровожда, раздразнява в Русия една законна агитация въз основание християнското чувство, дълбоко вкоренено в руский народ, също и чрез свръзката по вяра и племе, които го свързват с една голяма част от християнското население в Турция“…
Сега като вземем пред вид, от една страна, историческите събития и условията, под които те се развързват, самото положение на работите, в което Русия предприе освободителната война, а от друга страна, резултатът получен в последствие на тая война, ще се убедим, че ако този резултат различава в нещо по форма, той не се е отдалечил по същество или по принцип почти в нищо от онова, що беше решено с обще съгласие на силите в Цариградската конференция. Иначе и не можеше да бъде. Русия, както забелязахме и другаде, победителка, не е могла да сключи с победена Турция договор за мир, в който условията превишават по принцип решението взето в европейский концерт. Това беше нещо естествено и логично. Русия не можеше да бъде, пред Европа непоследователна; защото сам руский император, както видяхме в дипломатическите акти, признава че войната, която той „се намерва задължен да предприеме против Турция,“ има единствена цел привежданието в изпълнение на едно решение от чисто хуманен и цивилизаторски характер.
Наистина, че в решението на Цариградската конференция беше указан само minimum-a от онова, що предлежаше на изпълнение; обаче измененията на работите, които войната създаде, недопущаше вече да се остане само при този minimum, а трябваше непременно да се отиде и по-нататък. Това е вярно. Но кой е maximum-а до когото можеше да се иде в последствие на една грамадна война? Кой е мащаба за определяванието му? Кои са факторите или съдиите, които са компетентни да се произнесат? Сама Русия и сама Турция ли? Не, Турция беше подсъдима или по-добре един лошав платец, а Русия беше, по право, делегиран изпълнител. Но може да се възрази тук, че Русия е направила огромни разноски и загуби. Това е вярно, но то не влияе нищо върх въпроса по принцип. Разноските и загубите ще се заплатят на Русия от имуществата на лошавия платец.
Както се видя от после на дело всички тия въпроси се разрешиха в една единствена компетентност: Великите сили събрани на конгрес в Берлин. Мащаба, с който трябваше да се определи максимума се намерваше само в техните ръце; този мащаб беше: Запазванието общите интереси на Европа и осигуряванието мирът и тишината на Въсток. Това е именно, което иска Европа от България и нищо повече. За тая цел и само за тая цел беше позволила Европа и на Русия да освободи България.
Предвид на всичко това, нам се представлява наложително, да сравним един с другий три международни документи, които остават достояние на историята, а особено на нашата нова история, и които ще ни служат всякога като най-сигурни извори и ръководители в съзнаванието на нашето политическо международно положение.
Тия три документи са:
1. Решението на Цариградската конференция;
2. Св[ети]-Стефанский договор;
3. Берлинский договор.
Преди всичко трябва да забележим, че Св[ети]-Стефанский договор носи заглавие първоначален договор (Preliminaires de paix). От това заглавие може да се заключи, че Русия при сключванието договора за мир с Турция, е предвиждала и признавала известно право на Европа за ревизия на този акт поне в ония точки, които досягат общи европейски интереси, определени от напред. Това се вижда още по ясно и в ония членове на договора, относящи се до Черна Гора, Сърбия и Румъния, с които Турция ще има да сключва особни договори. Значи Русия тук разбира, че тя третира за трети лица: Черна Гора, Сърбия и Румъния, които тоже бяха воюющи страни, без да има от тях формален мандат. Затова и Русия съобщи незабавно на силите съдържанието на договора. Вследствие на това заведоха се живи преговори относително ревизиранието, между силите, а особено между Англия и Русия. И ето какво отговаря, в една нота, Русия на Англия: … „Трактата ще бъде съобщен в цялост на всичките сили преди съставянието на конгреса“ … „в конгреса всяка сила ще има пълна свобода на взглядовете и действията си“ … „Руский кабинет остава на силите свободата да подигат в конгреса въпроси, каквито намират за нужни да се дебатират, като се задържа и той (каб[инета]) свободата да приема или не, разискванията на тия въпроси“.
В Св[ети]-Стефанский догорор (чл. 6.), Българското княжество представлява едно цяло от всички съставни части: Северна и Южна България и по-голямата част от Македония; прочее една Велика България титулирана обаче: „автономно подвластно княжество, с християнско правителство и народна милиция“ (чл. 6.), и след това определя границите му. Но не е казано, в този член, подвластно на кого? В Берл[инския] договор чл. 1-й го казва: подвластно на Н. В. Султана.
Според проекта на Цариг[радската] конференция, България е разделена на две административно-автономни провинции: Западна провинция, в която влегваше и старий Дунавски вилает, и източна провинция, последнята като вилает неизвестно под какво название, — вероятно ще да бъде Румели вилает. Македония не влегва в програмата на облагодетелствуваните провинции.
В Берлинский договор, силите се повръщат на старий свой план. Само Северна България се въздига в автономно подвластно княжество под сюзеренството на султана. Южна България се преобърна в административно-автономна провинция под название Източна Румелия, която оставаше под политическата и военната власт на Н. И. В. Султана, т. е. под върховното суверенство на Султана. Източна Румелия ще има един генерал губернатор християнин, който ще се назначава от Портата със съгласието на силите за пет години. Една европейска комисия, в съгласие с Портата, ще изработи Органически устав за уреждание на провинцията и пр., – положение почти същото, предвидено в проекта на Даригр. конференция. Македония, която не беше предвидена в проекта, остава под прямото управление на турското правителство.
Защо беше това разкъсвание на великото Българско Княжество на Берлинский конгрес?
Преди всичко, този пункт от Св[ети]-Стефанский договор превишаваше взглядовете и намеренията на Великите сили, обсъдени и положени в проекта на конференцията. Освен това, мотивите, с които би възразила Европа срещу това ново въведение, с толкова силни и назидателни за нея, щото Русия ако беше се решила настоятелно да ги обарва, тя трябваше да спори за наследството на Цариград: значи да иска от този момент, да й се теслимят ключовете на столицата от старий континента.
По взглядовете на Европа, едно Българско царство в границите на Св[ети]-Стефанский договор, устроено и консолидирано само по себе чрез една редовна еволюция, не би представлявало за Европа никаква опасност – в отношение на Цариград. Но импровизирано така от Русия едно васално княжество с такъв географически размер, още и без никаква подготовка от нужний политический организъм, то пред очите на Европа се виждаше нито по-много нито по-малко, да се допусне да се създаде една привременна, но фатална система, която ще направи, в скоро време, да изхвръкне турското царство из Европа, и на негово място да се изправи силний опекун в ръце с пупилата си.
Такова едно настроение, създадено в Европа за нас славяните е твърде неприятно и даже фатално; но то е факта, трябва хубаво да го разберем. А имено ний славяните се отличаваме в това, че когато искаме да правим нещо, започваме като кокошката, когато иска да снесе едно яйце. За такова-то настроение на Европа, доказателство живо и прясно имаме пред очи, въпросът за съединението. Когато българите направиха по собствена инициатива съединението на двете Българии, и дадоха на Европа доказателство, че те разбират България да бъде само за българите, Европа не каза нищо, ако и Русия да беше противна.
Много по-изиходно в намеренията на Руските интереси щеше да бъде, ако тя, наместо да се показва сърдита на България и да я счита за грешна пред нея, да оставеше българский народ спокоен, за да може да се развива и консолидира в своето национално направление, което той сам е в състояние да разбира най-добре. От това национално консолирвание, само Русия ще е, в даден случай, в право и в състояние да извлече най-голяма полза. Защото, нека се не губи из предвид, че българина не може да забрави, че той е от славянско потекло. На 1877 год. малка но консолидирана, в своето национално направление, Румъния даде пред Плевен на Русия такава помощ, за каквато тя на 1829 и 1855 год. не можеше да се очаква.
Далеч от нас претенцията да даваме уроци за линия на поведение пред руската дипломация, при всичко, че има доказателства за славянските племена, че са последните между непогрешимите, в политиката, народи.
Но ний българите като народ имаме в нас нещо, което никой не може и няма власт да отнеме: правото да мислим и да се грижим за нас. По нашето разбирание, което изложихме до тук, ний намерваме, че Русия няма законни причини, да счита българский народ грешен пред нея. Но ако впрочем Русия настоява да твърди, че българский народ е прегрешил пред нея: то нека бъде известно, че България няма никога да започне да се разкайва от там, гдето Русия я намерва грешна.
III. Заключение
Ний забележихме още в началото на настоящий студии, че българската криза е свършена отдавна и не представлява вече никаква опасност за нашето политическо съществувание като държава между другите редовни държави. Изтекли се бяха няколко години наред, и светът като че беше свикнал да се убеждава в тази истина.
Бивший българский княз Александър, при абдициранието си, беше изказал една фатална миеъл: … „Като се убедих в горчивата истина“ … Вярванието в фаталитета може да бъде достояние на поединични личности, но в отношение на народите и държавите фаталитета няма значение. Българский народ доказа, че разбиранието и водението съдбините му е негово собствено право, и че той сам, и никой другий, е творителят на своето щастие. По при всичко това, забелязва се, че горнята фатална мисъл, от като описа своя празен фатален кръг, завръща се пак до точката от гдето е започнала. От няколко време на сам, като че се е увлякла една мания в нас, да се говори, да се пише из вестниците и да се разискава за въпроси, които при всичка тяхна логична нищета и безвредност, трябвало би да стоят далеч от всека партизанска борба, а особено като средство за домогвание, — въпроси каквито с: „България не може да съществува без Русия“; „помирение с Русия“; „една депутация от Народното Събрание да отиде да се представи на руския цар“ и пр. Но никой не излегва да ни даде доказателства, защо не може България без Русия, а още по-малко и да ни обясни условието и средството, чрез което може да се постигне това помирение.
Условието, вярваме, че не могат да го покажат по причина, може би, че е запретено от нашите закони. Нека приемем за една минута, че условието може да се изостави на страна като нещо неприкосновено, и да се положи в действие само като опит средството, което би състояло в това: една депутация от едно Обикновено Народно Събрание да отиде да се представи на царя, да иска прошка, и поравни въпроса!
При всичко, че според нашия основен закон, даже и едно Велико Народно Събрание не е компетентно да предприема и решава подобни въпроси, а още по-малко едно обикновено законодателно тяло, но и ако би се приел даже подобен абсурд, тогава условието е изпълнено, само че на един косвен начин, тогава България се намерва в положение революционно или нека го кажем по-меко в положение на безкнижие; да приложим при това, че и суверенитета в България не съществува вече. Нека се разберем.
Според Българската конституция Върховното суверенство в Българското Княжество се представлява и упражнява от Великото Народно Събрание. Когато това Велико Нар[одно] Събрание има за мисия, да изменява и допълнява конституцията, то се казва Конституанта, т. е. извършва акт на най-върховното суверенство, чрез който акт то делегирва своите върховни власти на известни тоже върховни уредби, за да ги изпълняват от негово име, т. е. въз основание на неговия конституционен акт, с точно определени гаранции. Чрез своя акт, то распределя и делигира своите върховни власти в три направления отделни едно от друго: 1) Своята върховна суверенна власт поверява на княза като глава на държавата, който я упражнява тоже в известни направления: като изпълнител на законите; като съучастник в законодателната власт; и като представител на държавата пред вънкашните държави. 2) Своята законодателна власт поверява на едно Обикновено Народно Събрание. 3) Съдебната власт поверява на съдилищата, да я упражняват от името на княжеската власт. Конституантата само разпределя и делегирва така съвокупната своя суверенска власт, без да си задържа ни най-малко и правото да може да я упражнява сама.
Великото Народно Събрание има още и тая мисия:
а) Да избира нов княз, когато тронът е вакант;
б) Да избира регентство; и
в) Да обсъжда въпроси за отстъпвание или разменявание на някоя част от територията на княжеството. Щом на българский трон има, избран от Великото Народ[но] Събрание или по право на наследство, княз, то няма вече право да обсъжда въпроси касающи се до короната или въпроси касающи се до сношаванието с вънкашните държави; защото князът веднага с избиранието си встъпва в правата поверени нему от Конституантата.
Обикновеното Народно Събрание няма друга мисия, освен да прави закони и да. контролира тяхното редовно изпълнение в лицето на отговорните министри. То има право да обсъжда и контролира както вътрешната тъй и вънкашната политика на правителството, но без да има право и да я упражнява.
Прочее, когато при съществуванието на един княз, самото Велико Народно Събрание няма право да се намиса във въпроси касающи се до короната или до вънкашните сношения с държавите, то на какво основание може да се мисли, че едно обикновено законодателно събрание може да изпраща делегати от свое име, за да се сношават с чужди държави? Или може би да предполагат, като един вид фикция моментална, че няма законен княз; но пита се, в такъв случай, може ли да съществува Обикновено Нар[одно] Събрание без да има княз? Преди всичко кой ще го свика?
Оставяме тия въпроси на разсъждение на ония, които предлагат подобия средства за помирение.
Помирение? О!, ето един термин, който до сега международното право, в този смисъл, не е чувало, и който трябва да се въведе като инновация, изнамерена от българи.
Две държави се намерват в неприятелски отношения, във война; правят примирие с условия, сключват мир, чрез който една на друга дава удовлетворение. Това го разбираме.
Една държава нарушава правата и интересите на друга държава. Тая последнята има еетествено право на самосъхранение, иска от първата удовлетворение. Това се разбира пак.
Една държава нанася оскърбение на друга; тая има право и длъжност да съхрани своята чест и уважение, и иска обяснение и удовлетворение за възстановение на своя престиж, на своята чест. И това пак се разбира.
Но, какво нарушение на правата и интересите, какво оскърбление на честта на Русия е нанесла България? Държавите (морални личности) не могат да се карат, да се сърдят, да се мирят като физическите личности, и да се отнасят една към друга като стопанина към слугата си и обратно.
България носи името на държава, като такава е позната от цяла Европа. България не е подвластна на Русия, както не е на Франция, Германия, Италия, Австрия и прочее. Всяка държава, призната като такава, е в право, а е и длъжна да подържа, да и се уважават всички права, които произхождат като следствие от нейната морална личност като държава.
Както в обикновено естествено положение, първоначалните права на всички индивиди са еднакви, и че най-силния няма по-големи права от ония на най-слабия, тъй също и първоначалните права на всички народи са равни; а пак силата, големината, могъществото, степенът на цивилизацията, формата на управлението или титлата на шефа на държавата не могат да съставляват никакви причини, за да изменят равенството в правата. Но при това, нека, не се смесват правата с онова, що се казва церемониал. Обще прието е, да се прави едно изключение само когато се касае до вънкашните форми при сношаванието на държавите, т. е. до церемониала, в който случай шефът или представителя на една държава дава преднина на шефът или представителя на друга държава. Това е само вънкашна формалност, а не право.
Сега що се касае до това, че България трябва да бъде в добри и приятелски отношения с всички държави без разлика, а именно с Русия, това никой не може да го отрече. Но когато здобиванието благоволението и приятелството на Русия, ще коствува, освен унижение, и независимостта на България: тогава може ли да се каже, че това е печалба за България?
Другите държави, признати вече за независими, били те малки или големи, имат необходима нужда, за да бъдат в добри и приятелски отношения с всички велики държави. Но такива държави имат и една вънкашна политика на първа линия, т. е. такива вънкашни въпроси, както са н.пр. колониалните въпроси, въпросите за улеснение морската търговия, въпроси за преобретавание и установявание тържища за тяхната обширна индустрия, – въпроси, които често са свързани със съществуванието на държавата им. Когато такава една държава се намерва изолирана от другите, когато тя има една неприятелска държава като Русия, Германия, Англия, и пр., такова едно положение, в известни случаи, н.пр. при третирание на един от този род въпрос, може да й коствува много скъпо.
Но България каква вънкашна политика, какви вънкашни колониални или мореплавателни въпроси има? Нейната единствена задача за сега е, да се развива, да се консолидира вътрешно. За постиганието на тая цел, необходимо нужна ли е помощта и приятелството на една вънкашна държава, за да се каже, че България без нея не може да съществува? Или, може би, ни е дотегнало, да стоим без вънкашно вмешателство в нашите чисто вътрешни работи? Може обаче да се възрази, че неприятелството на една силна държава туря в опасност вътрешний порядък и вътрешната безопасност на България. Но ний пак обичаме да вярваме, че България има достатъчни закони, за да осигури своята вътрешна безопасност.
Наконец, ний ще обърнем още на едно нещо вниманието. В международно отношение, България се намерва тъкмо в периодът, когато тя напуща и оставя зад себе си едно изключително положение. Другите държави, а особено Великите сили гледаха на България като подвластна на Турция държава. В отношение към другите държави България е независима. Връзката на това политическо положение на България към Портата, се състои в изпълнението на една вънкашна формалност, която представлява един символически церемониал. Портата трябваше да санкционира изборът на българския княз, ако силите бяха съгласни, т. е. Портата трябваше да даде на княза инвеститура, което с други думи значи, да го въведе във владение на България. Тая процедура, за срам на днешний век, е изровена из архивите на варварските времена, в които съществуваше клерикалний и мирский феодализъм. В тия варварски времена, инвеститурата беше съпроваждана, чрез особен церемониал, с разни символически знакове като: меч, знаме, въже и пр., които васалът, коленичил пред сюзеренът даваше клетва за вярност, ги приемаше от ръцете на сюзерена. Понякогаш, когато васалът искаше да се отцепи от сюзерена си, той счупваше, скъсваше публично тия символически предмети в знак на безвъзвратно прекратяваше на своето унизително положение. По късно този унизителен церемониал се замести само с инвеститурни писма, а султана дава инвеститурен ферман. Това нещо днес нигде не съществува, освен с Турция. Западний варваризъм трябваше да се довърши чрез въсточний деспот.
Русия със своята политика която държи днес към България направи на последнята една голяма услуга. Нейното съпротивление принуди България да счупи и скъса символическите знакове на едно срамно васалство. С тая си политика, Русия даде възможност на българский избраник, да прегази през една унизителна формалност. Българския народ доказа на цял свят, че неговий княз може да съществува, да владее и без инвеститурний ферман на султана.
Прочее, тия които претендират, че България не може да съществува без милостта на друга държава, нека помнят добре, че те не отиват напред, а вървят назад.
София, 20-ий февруарий 1895 г.
Публ. в J. Касабов, Руссия и българский въпрос. София, 1895, 48 с.
* * *
Препубликувано от страницата на Сите Българи Заедно, статията на Цочо Билярски – ЗАБРАВЕНИЯТ ДНЕС Д-Р ИВАН КАСАБОВ – ЕДИН ОТ ПЪРВИТЕ ДЕЙЦИ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ