Иван Михайлов – Спомени 2 . Освободителна борба 1919-1924 г.
….
Мише Развигоров загина през март 1907 година и поради това Александров се връща като нелегален и става секретар на кочанската чета с войвода Симеон Георгиев Клинчарски. След Развигоров Александров вече е окръжен войвода на Скопския окръг. Негов колега в окръжния комитет е старият борец и войвода, негов съгражданин, Ефрем Чучков.
Когато младотурците обявиха Хуриета през 1908 година, Чучков и Александров не се легализираха веднага, както направиха някои чети в другите революционни окръзи. Те, както и Христо Матов и някои други дейци, предвиждаха, че тази младотурска революция ще бъде само един фарс. Предадоха оръжието на селските комитети за укриване и подготвиха селяните в своите околии да изчакват. След като вече се беше легализирал, Александров обикаляше градове и села в Скопския окръг ту под форма на ревизор на църкви, манастири и училища, ту под претекст „да се види с приятели“; целта му беше да поддържа духа сред населението.
Отделихме се от Мишино. След няколко дни пристигнахме в Царевоселска околия. Започнахме работа. Вървеше много добре. Навсякъде ни приемаха. Организирахме почти цялото Царевоселско, чак до Малешевско. В Малешевско върлуваха разбойнически чети – правеха обири, хайдутлуци, крадяха коне. Като говорехме на събранията, говорехме и против разбойническите чети, понеже това беше задачата на Старио* – да брани населението от всичко. [*Старио = Тодор Александров.]
Те вече подушиха това, разбойниците. Бяха няколко чети. Изпратиха ни закани – или ще напуснем тяхната околия, или ще бъдем избити. Веднага съобщихме на Тодор. Той ни поръча да се отдръпнем там, където е безопасно, където не върлуват те. По-късно щели да се оправят с тях.
(Почти всички тия малешевци, които на своя глава са станали нелегални, или са избягали от сръбската армия, или по други причини са станали качаци. Щом се появи ВМРО, а особено когато пристигна в Малешевско Ефрем Чучков, те влязоха в редовете на организацията и чрез смели дела заличиха онези прегрешения, които някои от тях бяха извършили преди това. В Малешевската околия се повтори същото, което навремето и Гоце Делчев трябваше да преодолява, укротявайки буйни хора, станали сетне верни и неуморни дейци – б.н.).
И в Малешевско най-напред като войвода се появява Стефан Караджата, за когото вече говорихме. Но околията беше организирана главно при появата на Ефрем Чучков, между чиито стари познайници там мнозина бяха още живи. Той беше втората авторитетна личност на ВМРО сред нелегалните ѝ дейци, след Тодор Александров, в новата борба. За кратко е бил и член в Централния комитет през турския режим, а също и войвода в Щипско и други околии.
Чучков се беше подвизавал из Малешевско 25 години по-рано като учител и революционен ръководител. След като беше напуснал заедно с Гоце Делчев софийското Военно училище и тръгнал като агитатор сред поробения народ, най-големият си успех той отбеляза в този край. Сега, още щом се беше чуло, че той е стигнал с чета, почти всички малешевски села вече били завладени психологически. Спомените от някогашната му работа не бяха изчезнали; името му беше запазено в голямо обаяние.
Без да става нужда от особено много труд, немирните елементи се поставят под знамето на тайната организация. Качаците, между които някои са действително неукротими, се приютяват при Чучков като при стар приятел. С тях той се държи бащински; говори напълно техния диалект; познава манталитета им. Една негова дума е достатъчна, за да се жертват в името на освободителната идея тъкмо тези, които допреди малко бяха неподатливи на дисциплина като горски птици.
Не са малко нелегалните в нашето дело, които са импонирали на селската маса чрез юнашката си фигура и държание – от които лъха смелост и сила. Други са печелили доверието на народа без сянка от подобен ефект, а с простата си обноска, чрез някакво естествено приравняване със селяните и еснафа, без да изгубят нищо от авторитета си. В голяма степен и Александров притежаваше тази черта, но при него въздействие имаше и аскетичната му осанка, и пронизителните черни очи; а у Чучков и това го нямаше. Простата обноска у него беше намерила първообраза си.
Този дребничък и скромен човек е нещо внушително като проповедник на бунт сред нашите селяни. На тях им допада и външността му, която беше точен противовес на бабаитските фигури. Нисък; имаше израз, какъвто се среща тъй често у възстарите наши измъчени селяни; малко прегърбен; маниери и говор напълно народни. Ако се преоблече в бедна селска носия, би бил взет за някой от най-простите и невзрачни колибари.
Това именно веднъж го е спасило от смърт. По някаква афера станало раздвижване на турска войска и заптии. Чучков се укрива в малешевско село, но то е скоро обсадено отвсякъде и се обискира къща подир къща. На смутените домакини той казал да излязат вън и да услужват любезно на войниците при претърсването на хамбари, кошари, плевни и пр.; а той остава при огнището, както е бил в селските износени дрехи. Човърка с пръчка огъня като недъгаво старче. Двама войници влизат бурно, дето той дреме до огнището, сякаш нищо не е разбрал от онова, което става наоколо. Ядосан именно от безгрижието му, единият от войниците му извиква на турски: „Ти пък какво си клекнал тук!“, грабва го за яката и с един ритник го изхвърля през вратата. А той, мигайки дяволито на слисани селяни в двора, се оттегля към вече прегледаните сгради и по този начин спасява себе си и селяните. А главното лице, което потерята е търсила, е бил тъкмо големият комитски началник Чучков.
Тъй че след двадесет и пет години Малешевско отново укрива стария си ръководител и следва пътя, указан от първата клетва.
През пролетта на 1923 г. го видях в едно село. И тук му беше по-приятно да седи в плевните, отколкото в селските стаи. От време на време смукваше по глътка ракия от малко шишенце с дървена запушалка, като го подаваше на селяните и четниците около него. На колана му нямаше револвер и го запитах дали носи оръжие. „А, ето го там пищолчето, на гредата“ – ми отговори. Полюбопитствах да видя револвера му. Калъфът беше натъпкан със сено, притиснало и патроните. Без основно почистване не би могло да се стреля с този нагант. Пушката му бе по-чиста – и тя окачена на гредата. Очевидно бай Ефрем разчиташе в трудни моменти на пушката си и на левентите около него.
В селото беше пристигнал комунистът Димо хаджи Димов, с когото Чучков се познаваше от времето на Гоце Делчев. Побъбриха два-три часа върху една грамада камъни и хаджи Димов замина. Като останахме насаме, ми каза: „Хаджията дойде да ми пее неговата песен. Казах му, че аз съм там, дето съм се обрекъл още от младини – при нашия народ. Има място и за него тук, ако желае да работи за Македония, а не за чужди програми.“
Като нелегален се разболя и тайно беше пренесен в софийската болница „Червен кръст“. Почина на 1 октомври 1923 година.
За присъствието му в болницата знаеше директорът ѝ д-р Каракашев, комуто македонските борци дължат признателност. У мнозина от тях живее споменът за голямата му човещина, български патриотизъм и безкористна любов към Македония. По онова време приемането на войводата Чучков, ако би се узнало, можеше да има твърде неприятни последици за д-р Каракашев.
Успях веднъж да го видя в болницата – моя заслужил съгражданин. Знаех, че няма надежда да оздравее. Намерих го бодър. При раздялата ми каза: „Ванчо, синко! Младите работете здраво, окото да не ви мига от нищо. Делото трябва да се изкара докрай.“ Това беше, струва ми се, поръчение към цялата наша младеж – от Делчевия другар и пръв нелегален сътрудник на Александров, който работи за Македония без отдих тридесет години.
Имайки предначертан план за заграбване на Македония, сръбските власти целяха да окупират възможно повече територия. Опитаха да навлязат по-дълбоко и в областта на р. Брегалница, но срещнаха вече българска администрация и се опряха до Щип. В този град гражданите набързо ушиха български стражарски униформи по внушение на войводата Ефрем Чучков и показаха документ, подпечатан с една българска петолевова монета – по липса на друг по-подходящ печат. Така сръбските военни постове останаха до каменния мост на реката, като даже заеха една махала от квартал Ново село.
Град Щип беше превзет сам от гражданите, които намериха в турските казарми доста оръжие и от всички страни на града устроиха позиции. Сражаваха се срещу значителна турска войскова част и заловиха 150 пленници. Войводата Ефрем Чучков разби значителна турска единица към Султан тепе, а сетне с части от българската 13-а дивизия участва в други боеве.
„Измежду нелегалните щипяни, работили с пушка на рамо, са и следните: Тодор Александров, Ефрем Чучков, Мите Недков, Гьошо Гочев, Иван Джамов, Сандо Малинков, Пане Пударо, Мите Судеклия, Славко Гърличков, Славко Ковачев, Калея, Милан Туджаро, Ладе Сланков, Лазар Кльонков, Црън Киро, Сане Чаушов, Сандо Джамбазов, Коде Арсов хаджи Димитров, Васил Арсов хаджи Димитров, Ильо Убев, Сане Циклев, Васил хаджи Янков.“
Други материали за Ефрем Чучков в Статии за .. – линк