На 5.X.1923 г. войводата Панчо Михайлов (под псевдонима Владо Владимировъ) публикува своята елегия за големия щипски войвода на ВМОРО Ефрем Чучков.
„Въ паметь на великана Ефремъ Чучковъ, който въ сладъкъ вѣченъ сънъ съзре безсмъртието на родната си страна…
Ще дойде день, когато вражескитѣ огньове ще прѣстанатъ да свѣтатъ, ще прѣстанатъ сѫщо сабитѣ да звънтятъ, а пушкитѣ да гърмятъ. Ще настанатъ пакъ години на миръ, прѣзъ който гайди ще свиратъ, кръшни хора ще се виятъ и пѣсни ще се пѣятъ. Една пѣсенъ ще има и за македонския революционеръ Ефремъ Чучковъ, който посрѣдъ адски страдания, лишения, незгоди, можа да надрастне себе си и да излѣзе побѣдитель.“
Източник: Библиотека Струмски – Сканирана от оригинален екземпляр
Автор: Роденият в град Щип Панчо Михайлов Апостолов Мечкаров (1891-1925, София) е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия през Балканските войни, офицер от Българската армия през Първата световна война, Кочански околийски войвода на ВМРО, български учител и фолклорист.
За повече информация за автора тук
За да прочетете книгата натиснете тук
В памет на великана Ефрем Чучков, който в сладък вечен сън спира безсмъртието на родната си страна.
Беше месец септември. В една мрачна нощ нарамих пушката. Черни тежки облаци, предвождани от самотен небесен цар, бързаха към юг, накъдето от години душата ми летеше. Навред по върхове и гори цареше тъга. Краката ми газеха земя, чието подземно тежко дишане се смесваше с вълчи вой. Чувствах идването на бурята. Но тя отдавна бушуваше в мен, докато стигнах бялата колиба на безсмъртниците, пред входа на която снажен исполин, целунат волно от красива Македония, ме спря.
– Стигнахме ли? – запитах куриера със затаен дъх.
– Кой си ти? Кажи си името! – рязко извика стоящият пред входа исполин.
След като му съобщих името си, той се вмъкна в колибата, откъдето веднага се показаха няколко въоръжени мъже. Поканиха ме да вляза вътре. Влязох. Там за първи път видях Богдан и Бабайта, които ме посрещнаха доста мило. Дълго приказвахме за какво ли не, докато телата ни подсказаха, че трябва да почиваме.
Те легнаха, но дали заспаха – не зная. Аз се приближих до огнището. Погледът ми започна да гали всичко около мен. Радвах се като дете. Силно ми се искаше да споделя с някого радостта си. В нея сякаш пулсът на бурята се усещаше от часове.
– Откъде си и защо напусна скъпи близки? Как се казваш? – с любопитство попитах новия и бъдещия си другар.
– Казвам се З. и съм син на кратовските балкани. В също такава нощ напуснах родния праг и хванах гората. Студен мраз вееше тогава. Млад бях, когато с унил поглед и с лице по-бледо от самата есен пристъпвах плахо към мястото, което така много бях възпявал и обикнал. Покрусеното семейно огнище и свещеният жар за волен горски живот ме доведоха тук. Сега, сред тази беснееща буря, в която гората жално вие, аз виждам себе си. Но утре от бай Ефрем, с когото известно време ще вървим заедно, ще узнаеш прелестите на бурния ни живот…
Дойде вечерта на утрото и аз радостен тръгнах да следвам чичо Ефрем. Той ми стана първият учител и ме водеше към Малешевията. Вървяхме цяла нощ. Ето че нощта започна да преваля. Първите пурпурно-огнени лъчи се показаха на хоризонта. Перести червени облаци известяваха раждането на деня. Тих балкански утринник си играеше с пожълтелите неми окапали листа. Затишие пред топъл южен ден. Далечен кукувичи глас пожелаваше „добър път“ на пътници незнайни. Денят настъпи. Сред гъсто залесена височина четата спря на стан. Другарите положиха морните си тела за отдих, сън и почивка. Полегнах и аз. Склопих очи и се мъчех да заспя. Смутни мисли ме обзеха. Преобърнах се няколко пъти и търсех удобно място за почивка, когато чичо Ефрем се закашля.
– Нима и ти си още буден? Имаш нужда от почивка, защото вярвам, че и годините вече ти тежат – обадих му се аз.
– За революционера старостта няма значение. Аз съм вечно млад. В мен не говори отчаяние, нито пък нещастията, сполетели Македония, са ме сломили. Знаеш ли, че всеки народ преживява различни, по-големи или по-малки трусове и нещастия? Могат да ни обземат заблуди, но винаги в нас живее съзнанието, че всичко това е временно, а вечно за нас е само онова, в което в миналото се е проявила мощта на духа ни, величието на нравствените сили, онова, което е дало израз на нашите идеали и стремежи. Сърцето на всеки човек ще бъде пустиня, ако в него няма идеал, ако то не се вълнува от благородни пориви към прекрасното и доброто. Без идеали за човека няма съзнателен живот – той не ще живее, а жалко, скучно, мъчително ще съществува. Такъв е и животът на народ, който губи своите идеали, своите предания, осветени от великите моменти на миналото, който забравя всичко, с което може и трябва да се гордее. Представи си такъв народ, който е забравил всичко прекрасно, светло и велико, което е имало в неговия минал живот, който е изгубил спомена за своите велики дейци. Такъв народ ще бъде народ без минало, а народ без минало не може да има бъдеще в смисъл на напредък и процъфтяване, в смисъл на осъществяване на своите идеали. Македонският народ има свое славно минало, има своите велики хора. Той няма да умре, още повече защото и сега има своите силни характери, бистри умове, които дават вярна насока на македонското освободително дело.
В такива и подобни разговори прекарахме деня. Настъпи нощта. Седнахме около комитския огън. Другарите налягаха около него и скоро заспаха. Отдясно мълчаливата луна, разкъсана от високите канари и буки, бавно се издигаше, кокетно отразявайки се в юнашките лица на налегналите около огъня четници. Тайнствената тишина ме разполага към мечтателност. Не познавам друга нощ през целия си живот, която да е действала тъй силно на нервите ми, както тази нощ. Мечтаех със смътни усещания за нещо прекрасно и блажено. Струваше ми се, че е настъпила пролетта, че ме заобикаля благоуханието на цветята, че съм щастлив и весел. Искаше ми се да заключа целия свят в обятията си – тъй бях щастлив и доволен. Сега съм напълно доволен и не се нуждая от никакво друго общество. Доволен съм в мислите си. Мъча се да привикам в паметта си своето детство. Година след година се вдълбочавам в спомените си, но накрая винаги се спирам пред сивата стена, зад която не съм в състояние да проникна. Спомените – о, да! – те са ни дадени, за да увеличат тъгата по онова, което не се завръща. Щастливо детство, безвъзвратно отлетели дни!
На следващата нощ стигнахме в едно балканско селце, сгушено сред гората, където Бабайтов свика събрание, на което повече от два часа говори. Огнените му слова ми направиха отлично впечатление. На гърба му лежат 55 години – повече от половин век. Какви ли преживявания е изживял? Какъв ли е душевният му мир? Говореше с увлечение, с патос, с младежки жар. Какъв ли е бил на младини? Буря, ураган, който всичко пред себе си е рушил и събарял, а от праха на развалините е създавал крепки, величави характери, готови на саможертва. Млади и стари се бяха стекли на това събрание, където с наведени глави слушаха пламенните му слова. Тази картина ме пренесе в епохата на изгрева на християнството, когато първите християни, за да се предпазят от зли хорски погледи, са се събирали извън градовете – в дупки и катакомби, където по-спокойно биха могли да слушат Божието слово. Много са случаите, когато са били залавяни по време на тия проповеди и впоследствие подлагани на арести, изгаряния, обесвания и пр.
Нима нашата идея – свободата на Македония – не е за нас религия? Нима са малко титаните герои, които с усмивка на уста сладко са посрещали смъртта в името на тая свята идея? Не, македонският народ в своята единност няма да умре, защото той ражда синове, готови да положат костите си за неговото величие. Много повече са подвизите на македонските българи от ония на Ботев, Левски, Караджата и други, които също положиха свещени кости в името на онова хубаво пролетно цвете, което ние наричаме свобода.
Денуваме сред величави девствени гори, непокътнати от вековете и необезпокоявани от злия човешки крак. Тук горите – на вълни, на вълни – се губят някъде далеч, във хоризонта. Околността потъва в неузнаваема наслада. О, колко хубава е Македония в тази си част! Никога не съм бил тъй щастлив, както под южното небе на Малешевията. Дните преминават в някакво блажено опиянение. Забравих годините си и отново се чувствам млад. Не мисля за бъдещето, защото живея само с настоящето. Ако тези, които са застарели, поискат отново да се подмладят, нека отидат под синьото небе на Малешевията – в недрата на девствените гори. Тук въздухът е напоен с подмладяващ жизнен еликсир; тук духа нежен южен ветрец, който връща на членовете пъргавината им и кара кръвта в жилите им по-свободно да тече. Сред тези невъзпети досега от никого гори човешката душа наново разцъфтява. Тук, в благоуханния въздух на дивните малешевски планини, в общуването ми с винаги веселя чичо Ефрем, при изгрев и залез на слънцето, аз за пръв път станах истински щастлив – преродих се. „Каня всеки българин да посети тази част на Македония – за да може по-силно да обикне Родината си, да опознае себе си“, често ми казваше Чучков.
Ще дойде ден, когато вражеските огньове ще престанат да светят, ще престанат също сабите да звънят и пушките да гърмят. Ще настъпят пак години на мир, през които гайди ще свирят, кръшни хора ще се вият и песни ще се пеят. Една песен ще има и за македонския революционер Ефрем Чучков, който сред адски страдания, лишения и невзгоди можа да надрастне себе си и да излезе победител.
(Из неиздадената книга „Страница на вечните сълзи“)
Други материали за Ефрем Чучков в Статии за .. – линк