автор Кирил Момчилов

Сборник, „Български войводи”, 1985

Между героите на Илинденско-Преображенското въстание, действували в Странджанския край, с най-голямо обаяние и слава е войводата Георги Кондолов. Едва ли това е така, защото е бил най-възрастен сред дейците на революционната организация. Според определението на Христо Силянов, Георги Кондолов – „човек-планина”, с херкулесов-ска снага, е бил горд със своето минало. А миналото му е било нерадостно и в същото време завидно…
Роден през 1858 година в село Велика, Малко-търновско, той от малък го напуска, за да търси препитание в Цариград при брат си Иван. Истинското му име било Желязко, но брат му Иван го прекръстил Георги. С буен характер, немирникът си ос-танал немирник и в големия град. Година-две учил в гръцко училище, после започнал да слугува и чи-ракува. Чистел обора на един файтонджия, работил в тютюнджийница и накрая се хванал занаят да учи при един майстор-столар. Възмъжавало момчето честолюбиво и смело, решително и борбено. Не едно и две турчета и гърчета изпитали силата му. След един неуспешен опит да избяга от Цариград с пара-ход, в края на Освободителната руско-турска война Георги се промъкнал с ешелоните на оттеглящите се руски войски и стигнал до Хасково.
В Хасково Георги Кондолов показал най-на-пред майсторлъка си при столаря Киро Иговалията, а след време и в собствената си работилница със съдружника си Христо Арнаудов, братовчед на бъ-дещата му жена Донка Хубенова. В града и окол-ните села научили за цариградския майстор, за майсторлъка на изкусните му ръце, и започнали да го наричат Истанбул устасъ! Ала това не било по сърце на Георги. Човек с пламенни патриотични чувства, през 1885 година Кондолов участвува във войната срещу сърбите като войвода на Козлуджанския отдел на Първа ениджекьойска чета. За усърд-на, точна и примерна служба бил награден с бронзов медал.

Огънят на борбата, запален в буйното сърце на Кондолов, бил неугасим. Съвсем естествено е прокуденият от родното си село да го обича като никой друг. А неговото родно село останало под гнета на османската държава. Чудно ли е тогава защо през пролетта на 1889 година Георги Кондо-лов напуска със семейството си Хасково и се уста-новява в Бургас. На жена си казал: „Ти, ако искаш, седи тук, аз ще взема децата и ще ида там, по-близо до братята и сестрите ми, за освобождението на които ще работя!” И в черноморския град майсторът бързо се прочул. На Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през есента на 1892 година Кондолов показал една луксозна маса, която била с приспособление да служи и за игра на табла и шах. За нея го наградили с бронзов медал „За труд и успех”. Шест години по-късно за участието му с превъзходно изработени столарски изделия в първия занаятчийски конкурс в Пловдив отново ще бъде почетен майсторлъкът му…
Някои може би ще се запитат: защо този из-кусен майстор е захвърлил рендето и теслата и е обрекъл живота си на свободата? Георги Кондолов е бил в първата редица на тракийското население в борбата му за национална свобода още от самото й начало. Година след Солунския конгрес в Бургас е свикан първият учредителен конгрес на тракийска-та емиграция, на който се приема тактиката и стратегията на Вътрешната македоно-одринска револю-ционна организация – ВМОРО. Бургас става легален център за подготовката, отправен пункт на борците към Одринска Тракия. В един позив оттогава четем: „Досега светът гледаше на одринци като на хора некадърни за духовна и политическа борба. Но от всичко, което сме извършили до днес, ще се убеди, че и българите в Одринско стъпват на краката си, а нас не ни липсват средства и хора, искрено предани и на свещените идеали, които векове наред са крепили духа на поробените” (ОДА – Бургас).
Начело на задграничното представителство на Одринския окръжен революционен комитет в Бургас застава Георги Минков, ханът на когото бил отворен винаги за борците. Създадени били пунктове и по-стоянни бази за пренасяне на оръжие, агитационна литература, боеприпаси, подривни материали и др. Започнало организирането, обучаването и изпраща-нето на агитационни чети със специално предназначение. Лазар Димитров пише в спомените си за ор-ганизирането на четите в Одринско: „Мотивите за образузането на четите бяха много, но най-важният от тия мотиви бе да се внуши вярата сред организи-раното население в своите сили и да се стреснат както турската власт, така и деребейовете чифлик-чии и развилнелите се турски и албански разбойни-чески банди. Па и развитието на революционното дело, следвайки по етапи, трябваше да стигне и до организиране на чети” (Вж сп. „Илюстрация Илинден”, 1938, кн. 3-6). Една след друга четите навли-зат в Странджа планина – нищо че в началото дей-ствията им са неуспешни. Опитът ще подскаже на борците, че е необходима добра предварителна подготовка, сериозен подбор на хората.
Своята първа патриотична чета Георги Кондолов повежда в Малкотърновско на 30 май 1901 го-дина, повежда я с пълномощното в джоба си, под-писано от Гоце Делчев: „Дава се настоящето на другаря ни Георги Кондолов за знание, че е начал-ник на патриотическата чета. Затова подканят се всички наши другари, хора на организацията, да му оказват нужните съдействия и улеснения за изпъл-нението на възложената му агитационна задача, както и онези, възложени му от районните ръково-дители.” С Гоце Делчев, на когото се пада главната заслуга за сформирането и действията на агитаци-онно-организаторските чети, Георги Кондолов се е запознал в началото на 1900 година, когато той е гостувал два месеца в Бургас на Георги Минков, преди да замине на обиколка из Одринско със Сто-ян Лазов и Лазар Маджаров.
Десет души полагат клетва в село Аланкайряк (дн. Ясна поляна), преди да преминат границата. Между четниците е и бъдещият войвода Дико Дже-лебов – началник на Стоиловския революционен участък, който на 18 срещу 19 август 1903 година ще хвърли първата бомба, за да даде сигнал за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание в Странджанския край. В окръжния държавен архив в Бургас се пази текстът на клетвата с подписите на войводата и останалите четници. Клетвата е била прочетена от свещеник Димо Николов в присъствие-то на единнадесет души от селото. В нея се казва, че четниците ще пролеят кръвта си за освобожде-нието на Македония и Одринско, ще бъдат верни на другарите си до последните минути на своя живот, без страх ще се борят с враговете на роба и няма да отстъпят, докато им държат силите и докато бъдат живи, няма да издават никога никого и никъде ни-що, даже и под най-страшните мъки и страдания. Четниците са се закълнали, че се отричат от всички световни добрини – от жена, деца, родители, род-нини и приятели, и се отдават всецяло на освободи-телното дело, като ще понасят с мъка всички злочестия, лишения и мъки. Те са обещали, че ще бъ-дат верни на войводата и ще изпълняват без коле-бания неговите заповеди и разпореждания, и ако някога нарушат клетвата, нека бъдат наказани – „разсечен на късове от ножовете, що са над главата ми, нека бъда презиран, преследван и убит от дру-гарите си, където и да ме намерят”.
Трудно ни е днес да си представим точно пътя на четата. С накичени пушки четниците, предвож-дани от войводата Кондолов, незабелязано минават границата и стигат до село Велика. Спрели на бивак при манастира „Света Петка”, свързали се с ръково-дителя на околийския комитет Д. Янков и уговорили кои села първо ще посети четата – трябвало да се събужда съзнанието на българското население за самозащита, да се разпространяват революционни-те идеи, да се подготвя постепенно за въстание. Не само в Малкотърновско, четниците стигнали чак до Мидийско…
На конгреса на революционната организация в Пловдив през април 1902 година Георги Кондолов е определен за войвода на Малкотърновския район. И още през май той повежда втората си чета. Сега всички били облечени в специална четническа уни-форма. От запазените снимки можем да възстано-вим образа на войводата – широкоплещест и висок, с широко и бяло лице, с големи проницателни очи и гъсти, кестеняви, надвесени вежди, с рядка рошава коса, с брада – разделена на две, и извити, дълги мустаци, той е бил истински борец-страшилище! Макар да имал тежък и бавен вървеж, страдал от ревматизъм в краката, външността му е подсказвала силата, упоритостта и непобедимата му воля за действие. Тръпки побивали всеки, който е срещнел големите му очи. За четническия живот той се е подготвял като никой друг. Година преди да поведе първата чета, с раница на гърба, обут с цървули, той е ходил пеш от Бургас до границата, като се е надпреварвал от време на време с някой конник, за да се кали и да свикне с партизанския живот.
При обиколките си из поробените села четни-ците разяснявали целите на борбата, посвещавали селяните в организацията, образували смъртни дру-жини. Името на Георги Кондолов се носело като ле-генда от уста на уста – едни го наричат дядо Геор-ги, други дядо Желю – от истинското му име Желяз-ко, дядо Жечо, трети Кондолов войвода, капитан Жиси ен Воло, Караман бей войвода. В църкви и училища войводата заклевал масово селяните. По-ходът на втората чета продължил в Странджа пла-нина до 20 февруари 1903 година. При неимоверно тежки условия, при непрекъснати гонения и засади, четниците агитирали населението, подготвяли го за борбата за свобода и човешки правдини.
Читателят може би ще си зададе въпроса: за-що този буден и предприемчив занаятчия не се е поблазнил от материалното благополучие, а е жи-вял с народните болки и идеали? Отговора на въ-проса трябва да потърсим в характера на този странджански исполин. Както свидетелствуват съ-временниците му, Георги Кондолов бил рядко чо-вечен, добродушен, мил и любвеобилен, и в същото време дързък и смел, безумно храбър и решителен. По време на походи четниците искали да носят ра-ницата или пелерината му, а той възразявал с думи-те: „Аз трябва да нося сам юка си, за да знам тего-тата на четнишкия живот”. Не бил обидил никога човек. Със своята обаятелна външност той всякога и навсякъде внушавал респект. Намирал път и през най-коравосърдечните, дори на гърци и турци пече-лел сърцата. И все заради освободителното дело! Според Д. Янков „всеки срещнал се с него – пре-раждаше се. Неговото безстрашие, себеотрицание, решителност, готовност за подвиг и смърт фрапи-раше и внушаваше респект”.
В края на ноември 1902 година четниците отишли в село Пенека. С войводата бил и Тодор Шишманов, родом от Пенека. При срещата с посве-тените от селото установили, че хората бездейст-вуват, че са разделени на два враждуващи помежду си лагера – екзархисти и патриарши-сти. Като не приели това за оправдание, четниците решили да проведат публично събрание в черквата. Под зова на камбаната събрали посреднощ 70 души. Какво са им говорили Кондолов и Шишманов, как са ги увещавали, не знаем. Кондолов измъкнал сабята си и заповядал: „На колене!” Така той успял да закъл-не до един присъствуващите за святото дело на ре-волюционната организация.
За трети и последен път Георги Кондолов по-вежда чета в Странджа планина на 18 май 1903 година. На раздяла с жена си в Бургас й казал: „Отиване има, връщане няма!” За това страшно предчувствие, обзело Кондолов кой знае как, сви-детелствува и Петко Росен. Когато четата му тръг-нала от Гергебунар (дн. Росеново), където фактически била сформирана, поспрели в края на селото. „По тогавашния комитски обичай при раздяла на другари – целуваха се в устата. Нещо като последно целуване, Кондолов прегърна в широката си пре-гръдка Христо Силянов, разцелуваха се. Видях, че в очите на Силянов пламна огън и едва издума две-три напътствени слова. Отдръпна се занемял. Прегърна и мене и силно ме целуна в устата. Изправи се за миг и някак много умилно се вгледа в мене. Аз пък бях като вдървен. Нещо силно ми присви сър-цето. И когато Кондолов, разкършил едрата си сна-га, се засълна из криволичещата низ гъсталака пътека… нещо силно ми пришепна, че вече няма да се видим. „Забеляза ли какъв вторачен бе последният поглед на Кондолов?” – попитал Росен Силянов.”
Дружината на Кондолов, наброяваща двадесет и пет души, минала границата през Тикенджа (дн. Граничар) и обиколила селата Ахматово, Чеглаик, Кулата, Пирок, Дерекьово, отново Чеглаик, мест-ността Калето, връх Свети Илия, преди да стигне „Петрова нива” между селата Сърмашик и Стоилово. Какви са били четниците на Кондолов? Хора от раз-лични краища на България пристигали в Бургас през пролетта на 1903 година – един от друг раз-лични по обществено положение и образование. Имало е и изгнаници от Одринско и Македония. Бивши харамии и голобради хлапаци. Паскал Ива-нов, когото Кондолов избира за секретар на четата, бил абитуриент от пловдивската мъжка гимназия. Имало е всякакви. Войводата е обичал всички и всички са го обичали като баща.
За конгреса на „Петрова нива” пристигат и че-тите на Михаил Герджиков и Лазар Маджаров. До-шли са и смъртните дружини от околните села – 350 души, за да охраняват заседанията на ръководите-лите на въоръжените сили на Одринския революци-онен окръг. На открития на 11 юли 1903 година конгрес присъствуват 47 делегати, сред които най-стар е войводата Георги Кондолов. Пръв е говорил Михаил Герджиков за обявяване на въстанието.

Против се изказал само един от делегатите – Димитър Катерински, който смятал, че все още Сви-ленградският и Одринският район не били подгот-вени. През втория ден била обсъдена подготовката на въоръжените сили в петте района на окръга: Малкотърновско-Лозенградско-Бунархисарски, Чокенски, Свиленградско-Одрински, Дедеагачко-Гю-мюрджински и Смолянски. Всеки район бил разде-лен на участъци, на които конгресът назначил вой-водите. В областта на Странджа били обособени 12 участъка. На Граматиковския участък войвода бил Пеньо Шиваров, на Кладарския – Д. Халачев и М. Герджиков, на Стоиловския – Д. Джелебов, на Гьоктепенския (дн. Звездецкия) Киро Узунов, заменен след раняването му от Иван Делибозов и Йордан Георгиев, на Дерекьойския – Лазо Лазов и Лазар Маджаров, на Паспаловския – Георги Кондолов… В главното ръководно боево тяло на въста-нието били избрани Михаил Герджиков, Лазар Ма-джаров и Стамат Икономов, а за върховен началник на всички въоръжени сили бил издигнат войводата Георги Кондолов. Решението на конгреса било: „Да се вдигне въстание и в Тракия, и то по време, когато в Македония има въстание”. Датата била определена – на 18 срещу 19 август!
В народната песен „Скоро глава ще вдигнем” певецът в няколко стиха само е предал значението на решенията, които войводите приемат.
Стягайте пушки бойлии, точете саби френгии, гответе бомби одринки, учете млади момчета,

че скоро глава ще дигнем

скоро ми на Сотировден!

За върховния водач на въстанието е песента „Кондолов дума пиленце”, според която дружината му наброявала толкова много юнаци, че птичка не можела гнездо да свие, нито пилци да опили –

Истината иска да кажем, че Кондолов бил разгневен на конгреса. Късно вечерта при закриването на заседанията на конгреса той казал: „От нас се иска бунт, а зад нас стои цяла България, зад нас е велика Русия!” Недоволен бил и от участъка, който му бил даден – искал Дерекьойския, а те му определили Паспаловския.
До обявяването на въстанието четата на Кондолов вършела подготвителни работи в района – въоръжавала и обучавала селяните, събирала хра-нителни и бойни припаси в специални складове. Макар и малобройна, към четата се числели и смъртните дружини. Общият брой на въстаниците достигнал 200. Под личното командуване на войво-дата двадесет и седем души имали за задача да разгромят турския гарнизон в Паспалово, в същото време трябвало да се нападне и село Сазара.
Гарнизонът в Паспалово бил настанен в къща-та на Никола Диков. Когато вечерта отрядът се при-движил безшумно до Паспалово, от Стоилово се чул бомбен взрив. Аскерът бил вдигнат по тревога и офицерът с отделение войници се окопал в къщата на гърка Аристиди. Ударната бойна група на въста-ниците проникнала в селото и атакувала казармата – къщата на Диков, която била фактически изпраз-нена от войниците. Завързал се ожесточен бой. Войводата решил да разузнае обстановката и заед-но с няколко въстаници минал пред къщата на Ари-стиди, без да предполага, че вътре има скрити вой-ници. Безумната смелост и самонадеяността му ста-ват причина да бъде смъртно ранен. При започна-лия бой най-малко е било допустимо да върви на-метнат с пелерина, с манлихерова карабина на ръка и препасани револвер и кавалерийска сабя… Чет-ниците пренасят войводата на Паспаловата могила край селото и през цялата нощ водят сражението според указанията на Кондолов. На другия ден от Малко Търново се придвижват турски войници в по-мощ на обсадените в Паспалово, ала атаката им е безуспешна. Въстаниците не само ги отблъскват, но успяват да унищожат и обградените в селото. По-бедата им обаче е помрачена от смъртта на любимия войвода.
Секретарят на четата на Георги Кондолов Паскал Иванов е описал сражението в Паспалово и тра-гичната смърт на войводата в едно официално донесение до главното боево тяло и в едно писмо до жената на Кондолов, които и след толкова години са запазени в архивите. Тук си позволяваме да да-дем извадки и от тях: „За нападението на Паспаловия гарнизон бяхме определени 97 души. Щяхме да почнем в 7 и половина часа по турски, като из-грее месецът, но гърмежите от село Стоилово ни за-ставиха да побързаме. При все това аскерът успя да се приготви и разположен по къщите, ни посрещна със залпове. Престрелката ту се усилваше, ту отслабваше.
…Така се води сражението да сутринта, когато при нас се яви въстаник и покани войводата да го разведе при позициите на селяните, защото някои уж били напуснали. Г. Кондолов веднага тръгнал да провери… Било още съвсем тъмно. Г. Кондолов вървял по средата между дядо Драган и Йосиф Петров… тримата прекосили двора на къщата на местния бакалин-грък Аристиди, в която без въстаниците да разберат, тайно се били преместили турските войници. Тъкмо се изравнили с балкона на къщата, три пушки гръмнали изведнъж. Войводата паднал тежко ранен в корема, а придружаващите били слабо засегнати от куршумите. Види се, аскерът се е целил само в него, защото гъркът Аристиди лично познавал войводата и им го е посочил.
„Целия ден – пише в донесението си Паскал Иванов – аз прекарах там (На Паспаловата могила) с него и бях свидетел на неговите ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коре-мът му постоянно се подуваше. При всяко усилване на болките, войводата се обръщаше към мен с умоляващ глас и ми шепнеше: „Застреляй ме!” Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде док-торът, за когото бях изпратил куриери… Привечер се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и Мокрушево, но доктора Все още го нямаше. Вой-водата пожела да се види за сетен път обиколен от своите момчета. С разтреперан глас, прекъсван от страшни гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални ободрителни думи и определи за свой заместник Йосиф Петров. Никой вече не можеше да удържи сълзите си. Всички, навели глави, оплакваха милия си войвода. След това той, спо-коен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му…”
Никой не искал да изпълни последната заповед на войводата. Жребият определил Димитър Же-лязков Македончето, който с револвера на войводата прекъснал мъките му.
Преди края си Георги Кондолов закълнал момчетата си: „Делото е свято, проклети ще бъдете, ако не продължите борбата!” Така изгаснал в зората на въстанието пламенният революционер и патриот, изгаснал, за да изгрее на небосклона на безсмърт-ните с ярка светлина. Било 7(20) август 1903 го-дина.
Четниците погребали войводата под две весели буки. Гробът му останал в тайна. Секретарят на четата пише до жената на Кондолов, че той ще остане за всички „незабравим баща-войвода… неза-меним деятел в нашата организация… Несъмнено тази загуба е за вас твърде голяма, но като вземете предвид, че той умира не за някакви безчестия, не за някакви разбойничества, не най-после като ня-коя баба на мека постеля, а като герой, като пионер на свободата, у вас трябва да заглъхне скръбта и да изплува радостта.” С писмото Паскал Иванов изпратил в Бургас и куртката на войводата с всичко, което имало в нея – три турски лири, един наполеон и половина, два лева, два метелика и една антика. Изпратил по негово желание и ножчето му, часов-ника, който бил развален, и един кордон. А тя, ко-равата българка Донка Хубенова, в отговор на тъжната вест, изпратила по куриера 14 чифта цървули момчетата от четата, които никога нямало да за-бравят бащата-войвода Кондолов! …
От Паскал Иванов е останала и една рисунка на Георги Кондолов. Веднъж по време на почивка между селата Кулата в Дерекьой секретарят на вой-водата го нарисувал ей така, както се бил облегнал на един дънер. Полулегнал във висока папрат, под-прян с едната ръка на сабята си. Пушката му е на коленете, а лулата – в устата. Погледът му е от-правен към бъдното, към утрешния ден. Иска сякаш да ни каже нещо, което погледът му е ловил, но какво точно, остава в тайна, за нас и за самия него.
На 5 септември 1925 година петима души – почитатели и бойни другари на войводата, – предвождани от Лефтер Мечев, преминават тайно границата, стигат до Паспалова могила и изкопават костите на Георги Кондолов. Пренасят ги в Малко Търново тайно, за да лежат днес в нишата на паметника-символ на въстаниците на „Петрова нива”.
Онези, които са познавали Георги Кондолов, свидетелствуват в спомените си, че по-страшен и по-благ войвода Странджа планина не е имала!