Генчо Витанов
За Дряновския манастир е писано много, но недостатъчно. Поне недостатъчно епично и съдбовно, както за други селища, манастири и църкви дори с по-малко участие, трагизъм и величие в нашата история. Винаги съм си мислил, че ако Захари Стоянов беше минал оттук през Априлското въстание 1876 г. и беше включил този манастир в своите знаменити „Записки по българските въстания“, той подобно за Батак, щеше да каже: „На колене, любезни читатели, долу шапките! Напреде ни е Дряновският манастир, където всеки камък е обагрен с кръв от деветдневната неравна битка на четата на поп Харитон и Бачо Киро с многохилядни башибозушки орди и редовната турска армия на Фазлъ паша, въоръжена с оръдия и топове.!“ Само перата на Захари Стоянов и на Иван Вазов сякаш бяха достойни да издигнат неръкотворен паметник на българската мъка и слава, на българския характер и душа. Не че не е писано за Дряновския манастир – Йордан Ветвинов написва поемата „Бачо Киро“ и драмата „Бунтовна пролет“, която в миналото се играеше в Дряновското читалище „Развитие“ под режисурата на учителя-художник Иван Койчев, Атанас Смирнов има незавършена поема за Дряновския манастир, Константин Дуфев – „Върхът най-доблестен“ – публицистична книга за битката в манастира. За Дряновския манастир пишат историците проф. Петър Чолов в „История на град Дряново“, Йордан П. Георгиев – „ Град Дряново и манастирът му „Св. Архангел Михаил“, „Град Дряново и неговите околности“ от Пенчо Робов, „Поп Харитоновата чета“ от Огняна Маждракова, „История на деветте дни в Дряновския манастир“от Христо Марков и др. Това са достойни опити да се запълни липсващото звено в картината на миналото.
Но историята не търпи празноти, а намира своите летописци и ваятели на паметници, които рано или късно биват открити и оценени по достойнство. Такъв летописец на Дряновската епопея от 1876 г. се оказва не кой да е, а самият тогавашен игумен на историческия манастир йеромонах Пахомий Стоянов. Неговите „ЗАПИСКИ – кондика на Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ са именно онзи автентичен извор, който можем да съпоставяме по значение с епичните мемоари на Захари Стоянов и националната героика в творчеството на патриарха на литературата ни Иван Вазов.
Защо този основен и важен извор не е намерил гласност и широка национална и международна популярност? Нали „Записките“ на игумена Пахомий са публикувани няколко пъти? Още наскоро след Освобождението през 1882 г. излиза малката книжка „Очерки и разкази за постраданието на Дряновския манастир „Св. Арахангел Михаил“ във време на въстанието през 1876 година“, написана от Д. Ив. Дюлгеров, издадена от Игумена Отец Пахомий Стоянов в гр. Русчук в Скоропечатницата на в. „Славяни“ – 56 с. Записките са в основата на тези „очерки и разкази“, допълнени от бележките на Дюлгеров. По-късно Йордан поп Георгиев публикува „Записките“ на Пахомий и в своята студия „Град Дряново и манастирът му „Св. Архангел“ в „Периодическо списание“ г. ХVІІІ, кн. 67, с. 733-772 (1906). Александър Бурмов и Стойко Стойков също публикуват „Записките“ в своя сборник „Бачо Киро Петров. Материали и документи“. Издание по случай 100 години от рождението му. 1937 г. Николай Димков публикува „Записките“ на йеромонах Пахомий Стоянов два пъти – в сборника „Аз един Бачо Киро съм“ (1976) и в „Дряново и Дряновският край“- сб.кн. 3. (1987). А през 2001 г. също доц. Николай Димков издава в отделна книжка автентичния текст на Пахомий Стоянов, предоставен му от Държавния архив в Габрово в Издателство „Луна“ на Минчо Г. Минчев. (Моите коментари в тази статия са по това издание – б. а.).
Въпреки тези доста на брой през годините публикации, те не са добили широка известност. Причините може да са следните: 1. Публикациите са направени в ограничени по тираж издания или в научни списания и сборници, малко достъпни до широката читателска публика. 2. Текстът на йеромонах Пахомий е на диалект и е трудно четим, макар и много интересен като оригинален документ. Познати са два оригинарни текста, написани с почерка на игумена, единият се намира в частното лице Ал. Жеков в София, а другият се съхранява в Държавен архив – Габрово. Тези текстове се пазят ката ценни реликви и са стояли много години в папките. 3. След Освобождението, когато се изгражда Националният пантеон и националната митология за Възраждането и освободителните борби, още повече през социалистическия период – „Записките“ на Пахомий, изглежда, са били премълчавани, защото Пахомий Стоянов гледа на събитията от друг ъгъл, не като писател или като жив поборник, неговият разказ е чужд на героизацията и митологизацията на събитията и на героите. Прагматичният игумен се е стремял преди всичко да опази манастира и хората, спасява се от обсадата, като се промъква по течението на реката нощем, минавайки през много опасности и покрай турските постове, оцелява, като ни оставя своите описания на събитията и хората, от които можем да възстановим жестоката и сурова картина на историческата действителност и да усетим цената на истинския героизъм.
Днес обаче е дошло време да преодолеем историческите предразсъдъци и политически влияния и да погледнем по-обективно и по-човешки на изложеното в „Записките“ от йеромонах Пахомий Стоянов, за да видим в какво се състои тяхното значение и заслужават ли те досегашното им държане под сурдинка или трябва да станат достояние на цялото общество, колкото и днешното ни общество да търси повече сензационното и скандалното в историята. Те са интересни за днешния читател и с тази своя страна, разкриваща Дряновския манастир като съкровищница както на национални подвизи и слава, така и на материални ценности, които са били обект на много посегателства и загадки. Който прочете внимателно тези „Записки“, ще види как темата за парите се преплита с темата за живота и свободата. А като лайтмотив на башибозушките изстъпления прозвучава сред затишието на битката откровеният вик на един турчин от канарата: „Бя даскал Киро, парамъ вер!“(Бе даскал Киро, парите ми дай!) А след превземането на манастира турците събарят и разравят всичко, търсейки скрити пари, и накрая разграбват всички останали манастирски църковни потреби и реликви и ги продават на населението, за да вземат поне от тях някакви пари. Пахомий Стоянов потресаващо реалистично е разкрил този основен мотив на нападателите – да ограбят манастира, знаейки, че по това време манастирите са били истинските съкровищници на българското национално богатство.
И затова след прочитането на „Записките“ аз си зададох въпроса: „В какво се изразява величието и значимостта на въстанието в Дряновския манастир през 1876 година и какъв е приносът на игумена Пахомий и на духовенството в това въстание?“ И аз си отговорих така: Деветдневната битка в Дряновския манастир е не само най-продължителното сражение и най-упоритото отстояване на една територия, заета от въстаниците, но е и единствената обсада и битка в манастир – нещо парадоксално за времето, когато манастирската обител по принцип и традиция се смята за свещено и неприкосновено място, предназначено за молитва и тихо общуване с Бога, а не за сражения и разрушение с топовна бомбадировка от 8-хилядна редовна турска армия (с башибозука около 11 хиляди). По този прецедент в българската, а може би и в европейската история, битката в Дряновския манастир стои наравно, а защо не и по-високо от събитията в Батак и завладяването на австрийския кораб „Радецки“ от Ботевата чета. Това са случаите, които правят най-силно впечатление на четяща Европа и Америка след разгрома на въстанието. И приносът на летописеца Пахомий Стоянов е в това, че той като игумен на манастира, се съгласява още от времето на Левски през 1870 г. Дряновският манастир да стане убежище на апостолите, център за събиране на оръжие и боеприпаси, а през 1876 г. и крепост за въстанието.
Така и започва „Описанието“ на манастира: „Додуха трима хора и са показаха, че са от Лович. И като са разговаряхми до срети нощ и те закачиха да ми казват за востанието пот кой вит ще стани. И кату ма завардиха да ни излягвам навън и закачиха да ми искат парички и да ми казват колку сме души в манастиря и колку пари искат. Перво искат от духовник Хрисанда сто лири и от меня, Пахомия, сто и двайсет, и от Прокопия педесет. И ни разясниха, чи ги искат да ги пращат в Прусия за пушки и пищови, и казаха, чи ако не дадем, ще ни земнат здравието и живота. И аз перво утидох при духовник Хрисанда и той отказа и не дади. И те казаха, че на връщани ще го убият, както убили дяконат на Лович. И аз, като чух тази дума, уплаших са. И те ми извадиха тефтер от кого колку искат и аз, като пригледах тифтеря, паднах на молба да ми земнат по-малку. И тъй кандисаха на шийсет лири и ми дадуха билет, пичатан на Букурещ. И от Прокопия зеха десет лири и нему дадуха билет. И ни казаха какви хора да прибирами и какъв нишан кото ни пукажат. И от тогава стана този монастир пристанище на апостолити, куито ходяха да подбуждат востанницити.“
Просто и с поразяващо суров реализъм отец Пахомий представя пред читателя фаталните и величави събития и страдания, равни само на Дантевия „Ад“. От тези описания става ясна ролята на манастира и духовенството във въстанието – да бъдат свето място на жертвоприношение и заедно с четниците – изкупителни жертви за живота и свободата на народа. Във връзка с това основна роля играе съпоставката и отношението на Дряново и неговият манастир, на Дряновския революционен комитет и игумена Пахомий, на дряновските чорбаджии и въстаниците от една страна, и към турците – от друга.
От тези обстоятелства произлиза вторият признак на величие и неповторима специфика на дряновската епопея, а именно: Въстанието в Търновски революционен окръг намира най-високата си проява в Дряновския манастир и това се дължи на готовността и ангажираността с движението на духовенството от манастира и лично от неговия игумен йеромонах Пахомий Стоянов, който не само приема апостолите и въстаниците в манастира и дава лични парични средства за оръжие, но и кръстосва пътищата до Дряново, Търново, Батошево, Присово и Троян, като поддържа широки връзки и осигурява информация за подготовката и хода на въстанието. В това отношение можем да търсим корените на движението и избора на Дряновския манастир за театър на бойните действия в широката духовна и обществена дейност на Отец Матей Преображенски от Ново село, който е бил често гост на Дряновския манастир и е поддържал революционния дух на целия търновски, павликенски и дряновски регион. Отец Пахомий се явява един верен следовник на Миткалото.
Ето как игуменът продължава своя тревожен и развълнуван разказ за подготовката на въстанието и участието на важните фактори в нея: „И тогава аз събрах среброто и крастовити, и мощята, и по-скапите нища в сандъци и щях да ги кача на пищирата срещу манастиря камто запат. И отидох перво да попитам даскал Ратка (председател на Дряновския революционен комитет – б.а.) в Дрянову за тази работа и как ще стани….И като стигнах в Тарнову при архимандрита и той закачи да ме испитва за поп Харитона, водителя на востаницити, и за даскал Кира, и за Пармакува, и за Кючук Христа, чи дохождали да разглеждат местата и пещерити. И аз казах, чи ни сам виждал такива хора и немам известия от тази работа…И аз от Тарнову отивам на Присовския монастир и са изповядах на духовник Харитона вечи за смерт и си тръгвам за в Дрянову. А дряновци, като подплашени, секи чака да чуят нещо. И кату са отбих при Стояна Влаткува, пристигнаха няколку души да ма питат каква е работата… И тогава дойде Рашку Ценгувчету … и ми каза, че тези дине 600 момчета ще додат в монастиря.“
Тук достигаме до третата важна особеност в подготвеното въстание за Първи революционен окръг. По създадената вече практика още от Велчовата завера от 1835 г., когато манастирите, и особено Присовския и Преображенския, са играли важна роля в организацията и подготовката на съзаклятието, сега тази чест се пада на Дряновския манастир. От изложението на Пахомий и от някои други източници се знае, че планът и замисълът на четата на поп Харитон и Бачо Киро е бил следният: като използва Дряновския манастир за временна база, в която да се снабди с оръжие, боеприпаси и храна, да продължи пътя си към Балкана и да се съедини с четата на Цанко Дюстабанов от Габрово и с тревненската чета. Изглежда, този план е бил известен, а може би и съгласуван с търновската митрополия, затова игуменът Пахомий е извикан на разпит там. Другата важна особеност е, че за воевода е избран не кой да е, а именно поп Харитон Халачев – духовно лице с буен характер и боен опит, а даскал Бачо Киро е бил подвоевода, но всъщност с по-важни функции по събирането и организацията на четниците – повечето от тях млади момчета, без достатъчно опит, ученици и възпитаници на учителя-поет. Освен тях в четата участват още четирима свещеници: поп Балчо Колев от Вишовград – един от най-смелите ръководители на четниците, поп Гавраил от с. Горни Турчета, поп Стефан от Михалци и поп Петър от Дичин. Това и предопределя четата като жертва в духовния олтар на отечеството, изборът на святото място свързва тази жертва с вековната традиция, жива в търновския регион още от времето на Патриарх Евтимий и търновските царе, основатели на Дряновския манастир. Тук символика и провидение можем да търсим дори и в името на манастира – основан първоначално на името на Свети Войн от Потука, чийто мощи преспали под крепостта Стринава (Градът), на път за столицата Търново по времето на Калоян, а по-късно построен повторно на сегашното си място под скалния масив Боруна под името „Св. Архангел Михаил“. Така тази света обител се утвърждава в историята като манастир-войн.
От по-нататъшното изложение в „Записките“ на йеромонах Пахомий се вижда, че четата е разчитала на подкрепа от Дряновския революционен комитет, който наистина извършва сериозна подготвителна работа по събиране и струпване на барут и оръжие в манастира, провежда и подготовка по стрелба в околностите му. Самият игумен е имал оръжие и е бил смел, решителен, хладнокръвен и съобразителен човек, което личи от всичките му действия по време на въстанието. Често пъти до него се допитват къде да разположат стражи и как да организират отбраната на манастира. Игуменът поема отговорност за всички – за въстаниците, за монасите, за старата си майка, за добитъка в оборите, за скъпоценностите от манастирските потреби и за старите книги и ръкописи. Но ето какво самият той разказва:
„ На 1876, месец априлия, 29 ден, в читвартак, часат четири по турски, пристигат и востаницити в монастиря. И забиват знамената насред двора и войводата извиква секи да улавя позиция, защото потерята наближава. И отивами на мазата да са почерпим и да са советвами какво да правими. И са наговорихми да проводим Христа Габровчито да утиди в Дрянову да извести на тамошния кумитет. И той заиска кон и аз не му дадух. И той каза: „Чи аз не съм ял!“ И аз му казах да утиди на готварницата да си земи ляп. И той утиде и като са вращаши, най-перво нему фарлиха шест пушки от канарата камто исток, место назеваемо Вета крепост и Момерени пещери, и не гу повредиха нищо. После моята стара майчица, като фарляши на пелцити храна от хаджи Сяровата стайя, и на нея фарлиха от камто запат от канарата, место, називаемо Поличкити. И нея не повредиха. И тогава аз я запрях в една стайя сас момичето заедно. И аз отидох при войводата и той ми поиска шишянето. И като погледна на канарата, отдето гръмнаха на майка ми, и каза: „Тези башибозуци!“ И ката гръмна сас шишянето, паднаха двама.“
ТАКА ЗАПОЧВА БИТКАТА НА ЖИВОТ И СМЪРТ. Много пестеливо Пахомий описва онова, което си спомня в жестоката свръхреалност на сраженията. Отначало войводата и Петър Пармаков изпращат бойни групи да завардят позиции извън манастира на местата, през които се стига по-пряко до входовете и стените му: „десят души сас поп Баля на варда под цингувската стена, друга варда от десят души на местността Овча с Иванча Марангухчията от Калофер, третя варда на място, назоваемо Портити камто Варпища“. И турците стрелят от високите канари, убиват и раняват няколко души и принуждават тези стражи да се приберат в манастира.
Впрочем, ако читателят не е виждал Дряновския манастир и неговото разположение в клисурата на Дряновска река и нейния приток Андъка, извиращ от Голямата водна пещера, той няма да може да си представи безизходната обстановка, в която са се намирали въстаниците от четата на поп Харитон и Бачо Киро. Още първия ден венецът от отвесни, високи колкото съвременен небостъргач скали е бил покрит с башибозук, придошъл от полските села след четата. ОТ ТЕЗИ СКАЛИ МАНАСТИРЪТ СЕ ВИЖДА КАТО НА ДЛАН – ВСЯКО ДВИЖЕНИЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВА И СЕ СТРЕЛЯ ПО ХОРА И ЖИВОТНИ. Без фанфари и бойни барабани, без бойни команди (или поне не са записани от летописеца), с изключение на няколко предизвикателни викове на турски от високите скали, БИТКАТА СЕ ВОДИ ПРИ ЧУДОВИЩНО НЕРАВНИ УСЛОВИЯ. Четата е наброявала около 200 души въстаници, а турската войска с башибозука след петия ден достига 11 хиляди. Представяш ли си, драги читателю, какво са изпитвали ръководителите на четата? Те, разбира се, са знаели, че отиват на смърт, но са се надявали на открити действия в Балкана, в оня митичен хайдушки Балкан, където се ядат гойни агнета и се пие руйно вино. А като виждат как загиват невинните и неопитни момчета, почти деца – главите им се замайвали от безизходицата.
Ето вече потресаващите моменти и часове на вътрешното движение и напрежение в манастира, където все още игуменът Пахомий като най-опитен домакин е подреждал нещата, доколкото можел. „И вечерта като мракна, прибрахми са в монастиря и войводата, като намерил спирта в моята стайя, упил са. Доди при мен Авраам и Пармаков подкачи да ма пита какво да правим. И аз им казах да питат войводата. Те казаха: „Той пиян, ама ти ни кажи де са по-слабити места да наредим по-будни хора и по сас хубави пушки“. И аз като им казах да проводим по пешерити по двайси хора на четири места и те го удубриха. И трагнахми сас Авраама по сяка килия да ги нареждами да разбият на сяка килия стяна да са варви една в друга и да ни гърмят без работа, ако видят някого. И куято пушка работи, тя да гарми и който може да мери…“
Тук игуменът е описал един важен момент от действията и състоянието на четата, който е първи опит да се промени положението. Пахомий предлага една част от четниците, които нямат добро оръжие и са по-неподготвени, да се изнесат в пещерите, където да се окопаят и барикадират, а в манастира да останат въстаниците с по-добри пушки и да заемат позиции в килиите. Това може би е бил правилен ход, но момчетата не се съгласяват да напуснат манастира и да се разделят с другарите си. Дали това е било съгласувано с воеводата, можем само да предполагаме. Неговото опиване е също така един жест и детайл, който може да се тълкува многозначно – от една страна като черта на българското юначество, а от друга – като проява на отчаяние от невъзможността да се излезе от затягащата се обсада на врага. А иначе описанието на Пахомий на воеводата поп Харитон го представя като юначна и смела личност с боен опит и безспорен авторитет.
Все в този ред на действия съобразителният игумен намира време да изнесе от манастира и да скрие в пещерите сандъците с манастирското съкровище. За това той споменава съвсем накратко: „ И тъй аз, като оставих тарнакопити и отидох да крия сандацити, куито са горепуменати, в скривалищата. И като ги скрих, утидух по килиити и сабрах сичкити калугери и сичкити послушници монастирски и влягухми в хаджи Пенчувата церкува.“ За тези манастирски съкровища и до днес се носят легенди, които примамват стотици иманяри да копаят и ровят из пещерните дупки и заслони и да търсят митичното злато и сребро.
Но следващият важен епизод, който Пахомий описва и който има характер на кулминация в събитията и поврат в действията на игумена и ръководството на въстаниците, е случаят с взривяването на щаба на въстаниците. Този епизод е известен на всеки, който е слушал или чел нещо за битката и който всички разказвачи помнят и не пропускат да изтъкнат, защото е пълен с трагизъм и фатално стечение на обстоятелствата. Случаят е следният: Към манастира по пътя откъм Дряново се приближава българин, който вика, че носи писмо от дряновските чорбаджии и турското командване с предложение до въстаниците. Чуват се викове да се спре стрелбата. Въстаниците въвеждат пратеника с писмото в стаята на игумена, превърната в щаб на воеводата, където на масата е имало голяма тава с насипан барут, от който тримата командири са правели фишеци за старите кремаклии пушки. Докато четат писмото, огънче от цигара пада на барута, запалва го и мощен взрив изхвърля стената на килията, а пламъкът изгаря лицето и ръцете на воеводата поп Харитон и на още няколко въстаници. А йеромонах Пахомий вижда така жалостивата картина:
„И аз се примъкнах да излягох в женскуту и като погледнах, що да видиш – двора пал сас щамби руски, куито бях пренесал от Свита гора. Сичко по двора – юрганити са запалили, топчини, та и кунустаса ми паднал чак при голямата церкува. Стаята се запалила, едни гасят, други крият това-онова, куето им аресва. Турци фарлят. Жалост неизказанна. Ето мръкнава. Утивам да видя стаята си и войводити, то що да видиш. Те голи и черни и ги водят насам-натам по салата и плачат… И като убекулих в одаята, дано земна отнейде пари у мене си, а то не може, защота сичко са преличило“.
Много пъти съм мислил по този трагичен инцидент в манастира и съм се питал дали това е случайна непредпазливост, или умишлен акт, защото жертви на взрива са именно командирите на четата, а това не може да бъде случайно. Фактът, че в стаята на игумена, станала щаб на воеводата и командването, се правят фишеците, говори за лошото въоръжение и невъзможността на повечето от въстаниците сами да си подготвят боеприпасите. А възпламеняването на барута – случайно или умишлено – си остава една от загадките на събитията в Дряновския манастир. Пък може това да е само легенда, а взривът да е бил резултат на удар от турския топ, който е бомбардирал манастира, защото вече била пристигнала от Шумен редовната армия на Фазлъ паша. А по времето на взрива игуменът Пахомий с монасите са били в дълбоката, вкопана в земята хаджи Пенчова черква и са се криели от топовните изстрели. Така че Пахомий не е бил пряк свидетел на взрива и на обгарянето на войводата.
„И аз заминах и отидох в церкува, и зехми да се гласим да бягами и заключихми вратата – продължава трагичния си разказ игуменът. – И Авраам пак доди и ощи двама и зеха да лопат и да викат, а ние мълчахми. И тогава стана отван голяма распра. Едни искат да чупят вратата, други искат да ма убиват, а пък Тодур Калофярчиту казва: „Първу да му земними парити, чи тогава да го убием“… И аз като стуях сос страх в церкувата и Христо Габровчито доди при мени и ми каза: „Хайди да бягами, защото работата зле. Кумандити изгуряха, помощ отван нема. Аз нали ти казвах ощи первата нощ, че дряновчаните лажат ката ден. Тук опитват пушки и ливорвяли, а сига нема един да е роден за българин да доди да ни вясти каква е работата пован, има ли или нема“. И тъй като са наговорихми какво ще хортуваме, ако са улови от нас някой… И после, като са простихми сас голяма жалост най-после ма пристигна отчи Рафаил и ми каза: „Аку са дукара да убият я теби, я мени, който устани, ще гледами майкити си.“ И са отдялихми сос жалост и аз тогава ми дойде на омат да утидох при майка си. И тя, като заплака, и ми каза: „Аз колку пати ти казах, че ще изгорите монастиря.“ Из от плач не могох да й продумам нищо, само я целунах на челото и тръгнах. И тя ми каза: „Господ да те упази и свети Араангел, и дано са видим втори пат.“ А то ни са видахми, защото нея убиха“.
Приведох този дълъг цитат, защото той разкрива дълбокия психологизъм на едно бягство, което е почти равно на „Прощаването с майката“ при тръгването на бунтовника по страшния и опасен път. Опасно е да влезеш в Манастира, но още по-опасно е да излезеш от него!… Като разказвач Пахомий използва акумулиращите повторения. Когато той предлага на част от въстаниците да излязат от манастира и да се скрият в пещерите, те отказват да напуснат убежището – света обител с божия храм. Когато предлага на монасите да тръгнат с него, за да избягат от манастира, където ги чака смърт, те също отказват. Съгласява се само Христо Габровчето. Двамата излизат от манастира поотделно и се уговарят дя се срещнат вън, но не се намират и всеки тръгва по своя път, за да се срещнат по-късно чак при разпита от турците в Дряново.
Тук няма да се спирам на премеждията и ловкостта, с която хитрият калугер успява да премине покрай турските постове и нощни лагери и да достигне до Дряново, който е и база на турската войска. Забележителното при „Записките“ на Пахомий Стоянов като документален разказ за Априлското въстание, е това, че освен лагера на бунтовниците, той описва и лагера на противната страна, дори отива заедно с чорбаджиите и дряновския мюдюрин до позициите на турците и вижда стрелбата на топа. Това е един рядък случай и заслужава своята белетристична или филмова интерпретация.
Впрочем очакванията на четата да получи помощ от съзаклятниците в Дряново, Търново и Горна Оряховица и да разкъса обръча на обсадата са били напразни поради фактите, че турската власт предприема решителни действия и мерки още в навечерието на въстанието, които затруднили пренасянето на оръжие. Изпратените от Русе за Горна Оряховица 30 каруци със скрито в тях оръжие не достигнали предназначението си, явно били конфискувани от властта. На 27 април в Горна Оряховица били заловени Иван Панов Семерджиев, Георги Измирлиев – Македончето и др. в момента, в който разпределяли наличното оръжие. В Дряново революционният комитет също попаднал под ударите на властта в навечерието на въстанието. Разквартирована била войскова част, която не позволила на оцелелите съзаклятници да окажат помощ на обсадените в манастира въстаници. (Според Огняна Маждракова-Чавдарова – виж „История на България“, том 6, с. 391, БАН).
Специално внимание обаче заслужава описанието на дряновските чорбаджии и техните взаимоотношенията с турските военачалници и срещата на Пахомий Стоянов с Фазлъ паша. По време на деветдневната битка и обсада на Дряновския манастир Дряново се оказва също един обсаден град (тогава село), в който турците се разпореждат с помощта на турчина-мюдюрин и чорбаджиите, които турците принуждават да изпратят няколко писма до въстаниците в манастира с предложения да се предадат. За тези писма споменава и Пахомий, като цитира един от отговорите, написани лично от Бачо Киро в неговия жертвено героичен стил:
„Господа, ние не сме излезле да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Излязохме от домовете си и потеглихме за в Балканът да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастирът си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Хасана, но истиннаго Бога, който е с нас, против вас. За това, кога ще излезем и как, само ние и Бог знае, а не вие, не щем да ни заповядвате да излезем, нито пък ви питаме. Колкото до оръжията ни, ще ги сложим като умрем, а ще ги носим, дорде сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни.“ (Текстът на писмото е взет от книгата на Николай Димков „Аз един Бачо Киро съм“ (1976).
А според статията на Илия Пехливанов „С кръст и сабя в ръка. Житие на поп Балчо Колев от Вишовград“ (сп. „Пламък“- 2006, кн. 7-8) писмото-отговор на въстаниците от Дряновския манастир е подписано освен от Бачо Киро Петров – подвоевода на четата, още от Поп Балчо редом с другите членове на революционния щаб – Христо Караминков – Бунито, Никола Маринов Червеноводеца от Гюргевския комитет, Васил Неделчев, поп Гавраил, Трифон и Иван Марангоза от Бяла Черква, учителят Минев от Михалци, Аврам Стамболски и Даскал Христо хаджи поп Иринчев от Мусина, поп Петър Драганов от Дичин и Даскал Димитър Георгиев от Русаля. Това са и ръководителите на четата, които след ослепяването на воеводата поп Харитон, оказват подкрепа и помощ на военния командир Петър Пармаков.
След като йеромонах Пахомий Стоянов получава подкрепата на чорбаджиите в Дряново, той прави опит да издейства от турското командване освобождаването на монасите и на майка си от манастира. С помощта на мюдюрина заедно с чорбаджиите хаджи Димитър и хаджи Сава отиват до турските позиции и виждат как стрелят топовете. Написват писмо до въстаниците и до отец Рафаил да изведе монасите и майката на Пахомий, заедно с желаещите да се предадат въстаници. Получават още по-категоричен отговор, че няма да се предадат в ръцете на мъчителите си. Тогава турците и чорбаджиите написват ново писмо, но не успяват да го пратят, защото стрелците на обсадените четници убиват топчията и в суматохата и ожесточението турците започват усилена стрелба и се отказват да преговарят повече с въстаниците. Така майката на Пахомий остава в манастира и при завземането му от турците бива жестоко убита.
Какъв страх и какви издевателства и насилия над мирното българско население е имало, можем да предполагаме по факта, че когато Пахомий стига през нощта преди зазоряване в Дряново, мнозина от хората по къщите, на които похлопва, не нощуват в домовете си поради страх от нападения. На каква цена чорбаджиите запазват селището от опожаряване и разорение, показва откупът, който турците искат от хаджи Димитър, като го запират и обвиняват, че е поддържал въстаниците в манастира и им е закарал 40 чувала брашно и няколко товара джепане. Ясно е, че чорбаджиите са се откупили с пари, и то с много пари. А турците са вземали бакшиш за всичко. Ето как е описана срещата с Фазлъ паша: „ И аз на това време бях в церкувата „Света Богородица“. И доди клисаря да ма повика. Каза: „Да ни са уплашиш, защото четирима жандарми та викат“. И аз, като излягох и ма прибраха: двама напряда ми и двама подиря ми. И ма закараха у хаджи Цончуви при Фазлъ паша. И тамо като влягох, той легнал възнак по бели гащи и важито турнато до него. И от една старна седнал табур аса, от другата дряновски мюдюрян. И пашата като ма видя, зе да тупа важито и да ма поглежда. Тупа го три-четери пати и и ма поглежда. А Станчу хаджи Цончув варви край вратата насам-натам и казва: „Нямаш право да го убесиш, гюняв сайби уладжан“ (Грях ще извършиш). И тогава пашата попита табор аса: „Този ли е баш кишиш? (Този ли е главният калугер, в смисъл игумен). И той каза: „Този“. И като погледна кам мене, каза: „ Бя ханзар (свиня), че ти ли са намери да казваш на хората, че сига като умре чувек подир четидесят дена ще уживей? На вашата книга така бело писано. Дунес книгата, аку пиши тъй, аз ще стана болгарин.“ По-нататък следват заплахи от турчина и оправдания от Пахомий, додето не стори поклон. „ И като станах, пак зе да ма испитва и каза: „Сига ти прощавам, ама после, като са улови нещо, пак ще та убеся“. И аз му казах: „Пак ма убеси“. И той каза: „Хаде, варви са, ама като са молиш Бого и мене да помянуваш“. И аз си тръгнах и сам са засмял като излягохо. На хаджи Цончовата порта що да видиш – турци, кадъни, цигани, циганчета, а българин нема за цяр. И тогава аз, като тръгнах през тях, едни ма пупаржат, други ма плюят, други ма блъскат, а малките гаджалчата гледат да ма спанат…“
През това време двете крупови оръдия, докарани от Шумен на 5 май, обстрелват системно манастира и постепенно го събарят и подпалват, на 7 срещу 8 май през нощта четата, под командването на Петър Пармаков, разделена на три отряда, атакува турските позиции, за да разкъса обръча в три посоки – към старото манастирско лозе, към турската гора и към пътя за Дряново. Преди да тръгнат, въстаниците извеждат ослепения войвода поп Харитон и го оставят по негово желание пред портата на манастира със сабя в ръка. Там той посреща турците и се сражава до сетния си дъх като лъв, докато накрая турските ятагани го повалят върху купчината вражески трупове. В тази нощна атака пада убит военният командир Петър Пармаков, загиват и повечето четници. Няколко групи успяват да преминат през обкръжението, но през следващите дни са преследвани и унищожени. Две трети от въстаниците загиват. Спасяват се 45 души. Сред тях е Бачо Киро Петров, който по-късно бил заловен, съден и обесен в Търново. Пред турския съд поетът произнася своето знаменито слово-стихотворение:
Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновския манастир намерих.
Правдата си да диря излязох,
въжето на врата сам си метнах!(Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишхане умузуми тактъм,
Дрянова манастира булдум.
Хакъмъ арман бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!)
Макар да не е пряк свидетел на последния опит на въстаниците да пробият блокадата и да се измъкнат от обкръжението, Пахомий Стоянов го предава по сведения на няколкото спасили се по чудо четници. Тук ще цитирам само краткото описание – послеслов на „Записките“: „И са биха въстаницити до месиц майя, 8 ден. И като доди Фазлъ паша сас два топа и бомбардира монастиря, като фърли до 180 топа. Сполучи да запали стаите, часът 11 по турски. И през нощат востанниците много юнашки са биха сас турцете и които паднаха, паднаха. А които останаха живи, прокриха са, като им помогна и снягат, който навале много и нависна по гората, чя наведе до земята.“ За това природно чудо се разказва като съдбовно знамение и божия помощ за въстаниците – навалелият сняг през месец май, когато изтощените въстаници, едва спасили се от турските засади под надвисналите от сняг клони на гората, са яли и узрели ранни череши из цинговските лозя. Каква съдба и какви знакови и изпълнени с трагизъм и сила за живот мигове! Прав е Дядо Вазов, че Историята един ден ще ги сочи като подвизите на древните Картаген, Сарагоса и Термопили!
Особено потресаваща е последната описателна част на Пахомиевия разказ – отвратителната картина на нечовешките зверства при убиването и тъпченето на заловените живи въстаници и гаврата на башибозуците с манастирските светини. „ И като утидоха на монастиря и ограбиха сичките монастирски вещи, и светите мощя, и светите кивоте сос светото причастия, и светите потири и кандила, и венците на иконите, и сички свещенически одежди. И мойта майка, като ходяла по двора и ги калняла и сас камани ги замеряла от жалост, като гледала тиранството им. И тогава заповедал Фазлъ паша да я убият. И черкезите я закалат. И колкото калугяри намирали в двора и от востаниците, сичкити искалът… И най-после като упостошиха сичко, варнаха са назат за Дрянову и подкачиха да са рогаят сос церковните вещи. Черкезите са ублякоха сос свещеничаските удежди и земаха свещниците в рака, а други кадилниците, а други потирите … И викаха, бавучаха като кучата и са порогаваха сос сичко. И като заминаха пак през горепоминатита 75 души (убити въстаници) и викат: „Калканас бе кумита гявуру, да баканас сезин калее не улду. Топрак истерсенис, топрак азанда да олду.“ („Ставайте бе, комити неверни, че погледнете – ваша крепост какво стана? Земя искахте, земя е в устата ви.“)
Дни и месеци след превземането на манастира продължава неговото разграбване, разкопаване на руините и търсенето на скрити в стените или заровени в земята пари. Остават само стените на голямата черква, по които и сега личат дупки от ударите на снарядите и куршумите.
В края на своята кондика отец Пахомий Стоянов дава подробен списък на загубите на манастира-войн. Тук ще цитираме само част от него, за да се види с какви ценни реликви и духовни съкровища е разполагал старият манастир:
Описание за разорението и ограбванието на монастиря от мохамеданците и варварите и тираните и проклетите черкези2 черкови, едната полукаменна, другата с три кубета
1 водосвет с четери стълпа прекрасен
4 кола книги церковни с всичкия си такъм, едната кола ръкописи
65 тахнета стари книги, житиета, пролози и ръкописи
8 светилника големи пиринчени от двете церкви
6 полилея белюрени с по 24 свещи
8 свещника малки, дето се носят на вход
3 потира или чаши от сребро и позлатени с всичкия си такъм
12 кръста двойни изработени сребропозлатени
2 кръста златни с част от честния кръст с ко чези
6 дискоса сребърни с образи на Светого Архангела
4 кутии сребропозлатени с части от светите мощи – на Св. Харалампия, на Св. Силвестър, на Св. Трифон, на Св. Меркурий
120 оки сребро, венци, кандила, ръце, крака и всякакви подаръци
26 дребни пари
80 оки свещи вощени
65 оки восък
25 такъма одежди църковни с всичкия си такъм
12 парчета, с които постиламе светия престол
25 чифта пафти или чапрази сребропозлатени
6 камбани различни и т.н.
„ЗАПИСКИТЕ“ на йеромонах Пахомий Стоянов за Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ – манастирът-войн – и за паметната, най-величава и трагична деветдневна битка на четата на поп Харитон и Бачо Киро през Априлското въстание от 1876 година – са безценен паметник, разкриващ, но и оставящ във времето исторически послания и загадки, над които днешният и бъдещ читател ще мисли и ще прави своите изводи и заключения.
Но „Записките“ съдържат и една своя Първа част: „Уписание на животот ми и злото, и доброто от 1861 лето“, които тук не засегнахме. Тази част разкрива един страдалчески и пълен с премеждия и приключения живот на рано напусналия родното си село Каломен сирак, който от нищото – от прост чирак на дряновските чорбаджии и пастир на манастирския добитък – преминава през всички етапи на тогавашните духовни звания и става игумен на историческия Дряновски манастир и летописец на Априлската епопея от 1876 г. Един живот, родеещ се с описания в „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Историята на Дряновския манастир и на неговия игумен крият още любопитни и неизследвани от науката и любознателния читател загадки.
източник:dumite.bg Брой 3, връзка към цялата статия – линк