В спомените си за стари български войводи Панайот Хитов споменава за Бойчо войвода от с. Цапараните – Търновско, – който отвлякъл за откуп казанлъшкия чорбаджия Манеоолу и с месеци го държал в плен, за да избави сиромасите от неговите зверства, „защото този Манеоолу беше продал на много сиромаси воловете и от него беше проплакала цялата околия“ — завършва разказа си старият войвода Хитов. Тази случка също е възпята от народа и песента запазена.
Чудомир – Спомени, пътеписи, статии и бележки
Чета на Бойчо войвода (Бойчо Цеперански) 1828
Чета на Бойчо войвода (Бойчо Цеперански) 1853
„ЗАКОН НА БОЙЧО ВОЙВОДА“
Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той трябва да положи клетва пред войводата и цялата дружина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен юнак на работата
.2. Докато е с дружината, той няма да има среща ни със своя, ни с коя да било друга жена, нито пък ще има каква и да било работа с жени.
3. Няма да пие вино или ракия, или друго упоително питие.
4. Няма никога да скрива нещо от другарите си: било пари, било друго, защото всичко е общо до раздялата му от цялата дружина.
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината.
6. За новия другар войводата се грижи да му набави оръжие, ако няма и да му даде пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт цървули, навуща и върви, фишеклици, барут и куршуми; като го научи да бие добре с пушката и да владей ножа си сръчно и да му набави нужния хляб, както и отгдето се падне.
7. Войникът ще дава от дела си десетата част на войводата си.
8. Войводата не трябва да обажда ятаците си на новия другар, докато не служи безукорно поне 6 месеца в дружината.
9. Войводата трябва нощно време никога да не си води четата по пътя в гората, а денем да гледа да осъмва на високи места, от които да може да разгледва и измерва през къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.
Той трябва добре да познава местата, пътищата и пътеките, кладенците и пр.
Трябва да знай от забелязаните в народа звезди нощно време коя къде изгрява, къде бива в полунощ, след полунощ и къде призори, защото по тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.
Войводата никога не си води дружината два пъти на едно място да пие вода.
Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин рано, докато не изгрей слънцето и докато не слети росата, защото сутрин ако мине близо край тях дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да угади дружината по миризмата на тютюня.
Никога войводата не трябва да си ляга, преди да провери поставени ли са стражите по двама на 5-10 крачки един от друг, от които едина спи, а след 1/4, 1/2 час събуждат другаря си за смяна, ако четата е уморена, а на 1,2 часа става смяната, ако си е починала.
Всеки от дружината трябва да носи в чантата си сюнгер в едно тенеке, вързан о него с връвчица, който да попива до 1/2 ока вода и който сюнгер да бъде винаги напоен в тенекето, за да служи войнику да си кваси устата, когато се случи да няма никъде вода. В случай, че няма вода да го напои, сутрин го повлича с връвта по росата, докато се напои, и си го прибира в тнекето.
Освен това всеки да с носи куршум или оловно топче и ако се случи да се източи сюнгера му от вода и да няма такава, тогаз да вардаля куршума в устата си и няма да усеща толкова голяма жажда.
Всеки да има в чашата си малко сладък мехлем, тефтик и няколко парцала за спиране на кръвта и връзване на раните. Освен това всеки да има в чантата си от хайдушкия корен. Когато раната е лека (без да е строшен кокал) и не може да
се извади куршума от нея, обвива се в ленения парцал този корен и се турва в раната, която се усладява от него и я прави да не дава оток. После три часове ще извади корени, ще ги напои в мляко, ако намери, ще го завие в тефтика и последния като намаже с мехлема, ще намести тъй корена в раната до куршума.
Щом се рани някой, трябва веднага да си изсмучи раната, докато потече кръв; ако не може да стори това, да накара другаря си.
За първото спиране на кръвта трябва да се има поне една суха гъба „пърхавица“, която запира кръвта лесно и после, като се отвлече настрана, да работи, както е казано по-горе.
Като се тури „пърхавицата“, трябва яко да се притегне раната.
От непоправимия курварин, пияница и раздорник се спасява четата, както от издайника – със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за четата. Всеки да има котки ( железа с шипове за под цървулите ) да не се хлъзга човек по тревата.“ Цончо Родев – Тътени
източник: nikolinavalentinova.blog.bg
връзка към статията – линк
ГОНИТЕЛ НА ПОРОБИТЕЛИ И
ЧОРБАДЖИИ – БОЙЧО ВОЙВОДА
Никола Ферманджиев
Както и за други от знаменитите ни хайдушки воеводи, и за Бойчо войвода липсват каквито и да било печатни изследвания. Наистина името на Бойчо се споменава тук и там, но в повечето случаи се преповтаря само онова, което е съобщил за него П. Хитов. Целта ни е да съберем на едно място разпръснатите и откъслечни сведения за Бойчо, като се направи опит за по-детайлно проследяване на живота и дейността му.
Знаменитият войвода е роден в тревненските колиби Цепераните, поради което той е известен и като Бойчо Цеперански. Хората от Цепераните открай време се славели със своята смелост и свободолюбие и затова са им думали „цеперанските хайдути”.
Кога точно е роден Бойчо войвода, не е известно. Като се вземат обаче предвид обстоятелствата, че неговото име като хайдутин и хайдушки войвода става известно в годините непосредствено преди руско-турската война (1828 – 1829 г.), трябва да приемем, че Бойчо е роден през първото десетилетие на миналия век.
Според събрани сведения от Петър Богданов бащата на Бойчо войвода е бил убит от турците като хайдутин. По това време Бойчо е бил на 7 години.
Бойчо войвода е имал двама братя – Петър и Георги. Когато баща им починал, те също били малки – Петър на десетина, а Георги „едвам на три”.
Останала сама, майката на Бойчо отгледала децата си „с чужда работа”. Тримата братя играели на свобода в Балкана. Те по цял ден ходели да търсят гълъби, „да се чекерят по дървето, да берат чуждите овошки и рядко пъти се връщали дома си със здрави дрехи или със здрави глави, крака и ръце”.
Когато Петър станал на 12 години, майка му го дала овчар в к. Ивановци, но той не се застоял дълго. Побягнал оттам, Петър отишъл в Трявна, където станал ратай на прочутия по онова време чорбаджи Генко.
Майката на чорбаджи Генко била от Цепераните и се е родеела с Бойчовото семейство. Нещо повече, Петър носел името на бащата на чорбаджията и затова той го приел при себе си на работа. По-късно, когато поотраснали, ратаи на чорбаджи Генко станали и другите двама братя – Бойчо и Георги.
Тревненските чорбаджи по онова време не се отличавали по нищо от еленските, за експлоататорската роля на които пише още Георги Ст. Раковски. Както еленските, така и тревненските чорбаджии, били подложили на жесток икономически гнет колибарското население, което било задължено не само да им работи, но и да им отстъпва на безценица онова, което успявало да произведе. Не се отличавал от другите и чорбаджи Генко. Той, както пише Хр. Даскалов, бил „в пълната смисъл на думата чорбаджия” и „люто си отмъщавал на тези, които не послушвали чорбаджийската му заповед”. Но за разлика от другите тревненски чорбаджии, чорбаджи Генко (Генко Петров Даскалов) бил смел и решителен човек, който не се спирал пред нищо.
По време на кърджалийските вилнежи Трявна била нападана от разбойници няколко пъти. Особено много тя пострадала през 1798 г., когато „Алтън Трявна” била разграбена и изгорена. В боевете срещу кърджалиите се отличил особено много чорбаджи Генко. Той застанал начело на населението и успял да го увлече в борбата, но разбойниците били добре организирани и нахлули в селото. Събрал чета от колибари, чорбаджи Генко влязъл във връзка с хайдушкия войвода Стойно Иванилеца и заедно успели да нападнат кърджалиите, които напусна ли Трявна.
Където и да ходел чорбаджи Генко, винаги се придружавал от някои от своите момчета и никога не излизал, без да е въоръжен. За страстта му към оръжието говори и мълвата, която се говорела сред тревнении, че в къщата си чорбаджията имал пълна стая с оръжие, между което само топ липсвало.
Според сведенията, събирани от Хр. Даскалов, за търговия с коприна в младите си години чорбаджи Генко е обикалял по Влашко и Русия. Ходил дори и в Москва.
Видял и вкусил от свободния живот, по-късно решителният по природа чорбаджия взел участие в „заверата”, организирана по време на започналото през 1821 г. въстание в Гърция. След станалите разкрития чорбаджи Генко успял да се спаси, но от притеснения му окапали косата, брадата и мустаците.
Бойчо и Петър аргатували у чорбаджи Генкови в Трявна през зимата, а лятно време работели в чифлика му в Иринеци, като вършели и своята работа в Цепераните. И двамата братя са влизали в четата на чорбаджията, командувана от Маньо Кършака. С тази чета те влизали в сражения с турци, научили се да боравят с оръжие. В този смисъл трябва да се разбира и писаното от Иван Богданов, че чорбаджи Генко бил дал първите уроци на Бойчо, „как да си служи с ятагана и пушката”.
Както бе посочено, чорбаджи Генко бил властен човек и отмъщавал на всеки, който не вземал под внимание чорбаджийската му дума. Навярно за някакво неподчинение чорбаджията се скарал и с Маньо Кършака. Двамата се разделили с взаимни закани. Чорбаджи Генко се изплашил не на шега, защото Маньо не бил случаен човек. Според сведенията, събрани от Петко Р. Славейков, Маньо е бил „кабадаия” при русенските аяни Исмаил Трестениклията и Мустафа Байрактар. С последния той участвувал и в завземането на властта в Цариград. Покъсно Маньо бил при „Еминджика Кърджалията”, след което се прибрал в Трявна. В края на сведенията си за Маньо Петко Р. Славейков бележи: „Казват, че той бил едър и юначен човек и много як в ръцете: вземал нови конски подкови в двете си ръце и можел с ръце само да ги прегъне.”
За да се спаси от заканата на Маньо Кършака, чорбаджи Генко пратил сеймени, „които го хванали и като го карали за Търново, чарбаджи Генко наръчал да го убият из пътя. Сеймените извършили това на Дебели рът: те отпуснали Маня дано отбегне уж и го убили с куршум. На същото място погребали Маня и мястото се нарича Маньов гроб”.
„След убиването на Маня – пише Хр. Даскалов – двамата братя захванали самостоятелно да работят със своя чета…”
Пръв, в истинския смисъл на думата хайдутин, е излязъл Петър. Докато аргатувал у чорбаджи Генкови, той възмъжал и се оженил. Зимно време Петър продължил да стои ратай, а лятно време се прибирал при жена си в Цепераните. По това време той установил връзка с хайдути, започнал да се губи и да отсъствува от дома си. Макар че майка му много му се карала, викал го да му говори и чорбаджи Генко, но Петър не взел от дума и продължил да се губи с хайдутите,
Пряк повод Петър да скъса окончателно с мирния живот послужила смъртта на жена му.
Всяка година тревненските чорбаджии излизали по колибите „да лъчат овце”. Всеки колибарин бил задължен „да даде на чорбаджията (си) една овца като данък, че той (чорбаджията) го пази от турците. Някои от чорбаджиите давали по една-две пари като бакшиш на децата на колибарина, но някои не само не давали, но се сърдеха, че не далк овца с агне, ами ялова, че не дали овен или коза и пр”. „Да лъчи овце” пристигнал в Цепераните и чорбаджи Геньо Чушката. „Хората захванали да му прекарват кой овца, кой коза, кой овен, пръч. Хората му ги прибирали и бележели. От всички цеперани само Петър не му докарал нищо. Чушко проводил за Петър да доде пред него. Петър го нямало дома му, та докарали жена му. „Не знаеш ли, мари, че аз съм ви чорбаджия, и че съм излязъл да лъча? Де ви е овцата? – казал троснато Чушко. „Моя чорбаджия е Петър. Него го няма тука. Той не ми е к азвал да давам овца. Кога си дойде, да ти даде всичките!” – отговорила Петровица. „Как, за мене няма овца? Нема мъжа ти, а? Не го ли знам къде е този хайдутин. Аз ще го науча него…” – извиква Чушко, скочил и бутурясъл жената. Жената се прекатурнала през прага и паднала възнак. „Да те науча как се стои срещу чорбаджията!” и я ритнал. Жената нищо не продумала, тя била като мъртва. Жените, що били там, натрупали се около й, взели да я плискат с вода, да я стискат за носа, щото сполучили да я свестят малко. Тя подигнала малко глава и извикала: „Ох, де съм? Ще умра, божке!” и пак затворила очите си. „Махнете я от очите ми тази джадия!” – извикал Чушко и няколко мъже я дигнали на часа на една леса и я занесли у дома й, който не бил твърде далеч. Подир три часа Петровица умря(ла), след като роди(ла) едно мъртво дете.”
През същата година преди това била починала майката на Петър. Починало било и единственото му дете от шарка. Нищо нямало вече какво да спре Петра и той, с люти закани срещу Чушката, се предал всецяло на хайдутуването. Макар и да имал възможност, Петър не искал да убие омразния му чорбаджия с куршум, отдалеч, а както се бил заканил – жив, мръвка по мръвка да го реже.
Не е известно с коя хайдушка дружина е ходил отначало Петър. Знае се обаче, че той е обикалял отвъд Балкана – из Сливенско, Ямболско, Старозагорско, Одринско. В Цепераните почти не се завръщал, като прекарвал зимите в Добруджа. Там, в с. Батово, Петър ставал воденичар до пукването на пролетта.
При една среща с братята си в Батово Петър им предложил да си изберат едно от двете: или да им даде пари „да си купят волове да орат земята и да дават на чорбаджии и турци”, или да останат при него до пролетта на воденицата, след което да излязат заедно хайдути. Двамата братя, които нямали намерение „да бъдат раица покорна, на драго сърне приели второто предложение”.
За първи път сведения за Бойчо войвода е публикувал Панайот Хитов. В „Моето пътуване по Стара планина” той пише: „Бойчо войвода е ученик на Цоня войвода”. Същото се повтаря и от Филип Тотю.
Както сам отбелязва, сведенията си за Бойчо, Димитър Калъчлията, Пею Буюклията и Златю Конарченина, Хитов е получил от Курте байрактар. А Курте е бил в дружината на Бойчо войвода и е познавал добре живота му. С Бойчовата дружина е ходил и Филип Тотю. Ето защо твърдението на двамата негови другари не буди никакво съмнение.
Трябва да се допусне, че с дружината на Цоньо войвода е ходил и Петър, в която след това е завел и двамата си братя.
Дядо Цоньо войвода, известен още като Брадатия войвода, роден в с. Драгостнново, Сливенско. Бил е извънредно опитен войвода, макар че го гонели постоянно потери, той догде хайдутувал, изгубил само двама свои другари. Според П. Хитов Цоньо войвода е хайдутувал между 1810 и 1825 г. Посочените години обаче не са съвсем точни. Те противоречат на писаното пак от Хитов, че дядо Цоньо е излязъл хайдутин, „когато било земено от българите оръжието” и че потерите са го гонили „в продължение на десет години”. Като взема предвид факта, че оръжието е било събрано от българите след станалите разкрития по „заверата” през 1821 г. и че е хайдутувал десетина години, Васил Дечев, един от познавачите на хайдутството в Сливенско, правилно приема, че дядо Цоньо е ходил с дружина от 1820-1821 г. „до идването на руските войски на Дибич Забалкански през 1829 г.” Според В. Дечев на следващата година, когато много българи от Югоизточна България потеглили да се изселват, „заедно с жителите на с. Драгоданово към Русия заминава и дружината на Цоньо войвода, която по пътя пазила изселниците”. Голяма част от изселниците след няколко години се завърнали, а дядо Цоньо останал в Букурещ, където починал „от обикновена смърт”.
Колко години Бойчо войвода е ходил с дядо Цоньо, не е известно. Известно е обаче, че още преди обявяването на руско-турската война (1828-1829 т.) Бойчо и братята му вече ходели със своя самостоятелна дружина. Според Хр. Даскалов освен по нашите места те ходили хайдути „веднъж и в Анадола”, а през 1826 г. – из Влашко. Лятно време прекарвали по горите, а през зимата се укривали или в Батово като воденичари, или в Цариград. Така те продължили до идването на руските войски във Влашко през пролетта на 1828 г., когато се присъединили към тях.
За участието на Бойчо войвода в руско-турската война (1828-1829 г.) пръв съобщава П. Хитов. Той пише, че Бойчо войвода „съставил една чета и воювал с турците твърде юнашки”. Писаното от П. Хитов се потвърждава и от сведенията, събрани от Хр. Даскалов. Според него Бойчо и другарите му участвували в много от сраженията. Тъй като те познавали подробно местата в Източна България, руското командуване често ги използувало за водачи. Придружени от десетина казаци, дружината на Бойчо неведнъж била изпращана напред, за да разузнае разположението на турските сили. Веднъж при една такава рекогнисцировка, Бойчо и другарите му, не повече от тридесетина души, връхлетели върху голям табор башибозуци. Завързала се ожесточена престрелка, в която, благодарение на доброто разположение на хайдутите 50 от башибозуците били убити, а останалите се разбягали. В сражението при Провадия Петър бил ранен в ръката, но ръката му скоро заздравяла.
Сключеният на 2 септември 1829 г. Одрински мир сложил край на войната между Турция и Русия. България оставала и занапред под османско владичество. Това дълбоко разочаровало особено българите от източната част на страната, освободена от руските войски. Много от тези българи, които се били присъединили към русите и ги подпомагали, с връщането на турците рискували да бъдат убити. В Сливен, където бил отседнал Георги Мамарчев, започнали подготовка за въстание. Но за да не се предизвикват международни усложнения, по заповед на ген. Дибич Георги Мамарчев бил арестуван и отведен. Така въстанието било осуетено.
Според историка Д. Мишев в кроежите на това въстание наред с Г. Мамарчев главна роля е играел и Бойчо войвода. „Когато руските войски били още в България – пише Д. Мишев, – кап. Мамарчев и Бойчо войвода, и двамата на руска служба, повдигнали въстание в Северна и Южна България. Въстанието не сполучило. Войводите били хванати – Мамарчев бил арестуван от русите, а Бойчо заточен в Сибир.”
В книгата на Д. Мишев не е посочен източникът, откъдето той е черпил тези сведения. Във всеки случай трябва да се отбележи, че липсват допълнителни данни, които да подкрепят това твърдение. Липсват данни и за дейността на Бойчо през есента и част от зимата на 1829-1830 г. Но явно е, че той се е бил отделил с дружината си от руските войски, защото в края на февруари Бойчо внезапно се появил в Тревненския балкан. И първата му работа била да хване Стойко Махлебашията от к. Уруците.
Стойко, останал от малък сирак, отначало бил беден човек. Аргатувал е при тревненските чорбаджии и търновските бейове. Когато се оженил, колибарите му помогнали да си струпа къща, да си купи добитък. По-късно обаче той се съвзел, а когато станал махлебашия (събирач на данъци), забогатял извънредно много. Забравил немотията, Стойко станал в пълния смисъл на думата народен изедник. От него колибарите се оплакали, когато Бойчо дошел да навести родното си място. Една нощ къщата на махлебашията била обградена от хайдутите и той наказан. Взетите пари Бойчо раздал на ограбените колибари.
След този случай Бойчо и другарите му решили да накажат тревненските чорбаджии. Към тях, като бивш техен аргатин, той хранел люта омраза. С Бойчо бил и брат му Петър, който искал да отмъсти за смъртта на жена си.
Били Сирни заговезни 1830 г. В Трявна по обичай имало хоро. Чорбаджиите се били събрали в конака, откъдето наблюдавали хорото. Изведнъж откъм долната махала изгърмели няколко пушки. Отначало никой не обърнал внимание на това, защото в такива дни гърменето било обикновено нещо. След малко обаче хорото се развалило, хората се разбягали. Отдолу се задала дружината на Бойчо войвода, с развян байрак и гайдар начело. Всички били въоръжени с пушки и ножове и вървели пеша, а най-отзад, яхнали на високи „катани”, с дълги пики в ръце придружавали дружината двама руски войници (казаци). Хайдутите бързо обградили конака. През това време, чорбаджиите и турските заптиета успели да залостят портата и да спуснат капаците на прозорците. Настанала суматоха. Чорбаджиите се изплашили много, тъй като си спомнили за заканата на Бойчо и братята му, „че ще им вадят фаши от гърба”. Заптиите започнали да стрелят. Хайдутите се разпръснали зад дувари и плетища и отвърнали на стрелбата. Само двамата казаци останали насред хорото, където забили пиките си и заедно с конете си стоели като заковани. Но и турците, макар че били на открито, не стреляли срещу тях.
Един от хайдутите, дребничък човек, изскочил срещу конака и захванал да псува и да вика на чорбаджиите:
— Излезте де! Хаджи Кънчо, излез де, носим и прасе, масло! Елате да ни посрещнете!
В отговор на думите на хайдутина от конака изгърмели няколко пушки. Нито един куршум обаче не го улучил. Разлютен, хайдутинът се спуснал към конака, покатерил се на дувара, за да влезе вътре и да отвори портите, но откъм мегдана се гръмнало и той паднал убит. В тила на дружината влетели въоръжени гусевци и това спасило чорбаджиите. Виждайки, че ще попаднат между два огъня, Бойчо изтеглил дружината си към Качавунския дол.
В престрелката бил ранен и „хазнатарят на хайдутите – Георги капитан. Той бил настигнат от преследвачите на четата при моста на Качавунската махала и обезглавен.
След изтеглянето на хайдутите, двамата казаци останали и чорбаджиите ги пратили в хана „и им теглили масрафа”. Те стояли в Трявна три дни и си отишли.
В бележка към поемата „Бойчо и войводата”, за нападението на конака в Трявна, Хр. Даскалов пише: „Горенето на Стойка от Уруците и нападението на Трявна от Бойча е истински факт. Има още живи хора, които помнят това. Защо Бойчо е нападнал Трявна? Дали е искал да си отмъсти на чорбаджиите, които са ги преследвали, или това му нападение е имало някаква връзка с плановете на кап. Георги Мамарчев, това ми е неизвестно, никой не може да ми го каже. От по-личните Бойчови другари нема вече живи. Но и едното и другото е вероятно. Защото, както е знайно, веднага след Одринский мир Мамарчев се захвана да организира въстание, а Бойчо, като един от личните волентири, знаел е планът на Мамарчева. А като си е (дошел) към Трявна, дето измерва всичко разорено от чорбаджиите, той, вижда се, е решил да си отмъсти на чорбаджиите, па после да се отпъти към Сливен.”
Както посочих, засега липсват данни, които да потвърдят съществуването на общ план за въстание между кап. Георги Мамарчев и Бойчо войвода. Влизането на Бойчо обаче сред Трявна е не само неоспорим, но и крайно интересен факт от историята на нашето хайдутство.
След напускането на Трявна, Бойчо продължил да обикаля с дружината си из Тозлука, Делиормана и дори из Влашко. През това време той нападал на турските села, наказвал отделни народни изедници, помагал на пострадали от войната българи. Все тогава Бойчо и другарите му нападнали един богат чокой във Влашко, взели му 4000 жълтици и го убили. Издадени, хайдутите били заловени от руските власти и предадени на съд. Бойчо и двамата му братя били осъдени на заточение в Сибир.
Че заедно с братята си Петър и Георги, Бойчо е бил заточаван в Сибир, няма съмнение. За заточението им по-късно е разказвал сам Петър. То обаче според П. Хитов е станало по друга причина:
„Когато бил заключен мирът – пише П. Хитов, – началникът на руската войска в силистренската крепост заповядал на Бойча да разпусне дружината си, но Бойчо се отказал да изпълни желанието му и скрил се в Хаинбоазките гори. Заедно с Бойча били и двамата негови братя. Не зная какво се е случило, но Бойчо бил уловен от руския генералин – който се задържал дълго време в Силистра, и изпроводен на заточение в Сибир. Били изпроводени на заточение така също и братята му, и другарите му …”
От разказа на П. Хитов се разбира, че Бойчо е получил нареждане да разпусне дружината си, още след сключване на мира на 2 септември 1829 г. Неподчинил се на заповедта, най-вероятно е още тогава той да се е и отделил от руските войски. Зачестилите след това нападения върху турските села от страна на хайдутите, и то след сключването на мира, фактически са компрометирали руското командуване и то е предприело акция за залавянето им. Нападението на чокоина във Влашко, ако е имало такова, е послужило само за откриване следите на Бойчо и другарите му, а последвалото издайничество – за задържането им. Тъй като са се числели към руските войски, според Филип Симидов, хайдутите били съдени от военен съд.
Къде са били заточени Бойчо и братята му, не може да се установи. Според П. Хитов „Бойчо бил затворен в една руска крепост, която се намирала в един сибирски градец”. Още по-неопределено е писаното от Ф. Симидов и Хр. Даскалов.
В Сибир Бойчо и братята му стояли 2 години, след което побягнали. За бягството им Хр. Даскалов пише” „Денем ги карали да копаят злато, пък нощем ги държали в една кула затворени с пранги на краката. Като им дотегнал такъв живот, те се решили да бягат, че каквото (ще) да стане. По Великден, когато три дни не ги карали на работа и им махали прангите, тримата братя се нагласили да побягнат. Те изкъртили прозореца от стаята, в която били затворени, и скочили на земята. Преданието разказва, че било много високо, откъдето скочили, но за да не се отрепат, като скочат, те откъртили една дъска и я държали простряна надлъж. Скочили благополучно, не им станало нищо, но Георги, като скочил, скочил някъде зле, та се изсипал. Братята решили да го заколят, за да не ги издаде, като знае плана и пак (да) ги уловят. И го заклали. Бойчо скочил най-напред и стражата се затекъл да види какво има, но той догде се усети, Бойчо го хлопнал по главата, убил го и му взел пушката. Петър и Бойчо, без други приключения да им се случат, излезли от кулата и от селото, минали реката, която била много голяма, по леда, който бил на пецалуди и се вдигнал вече, и преминали оттатък. Никой не ги гонил, па и не можело да ги гонят, защото ледът нея нощ се вдигнал. Цяло лято те скитали по татарските села, оттам минали в Аджема (Персия) и оттам през Анадол в Цариград. Цяла година бягали от Сибир-тъмата.”
Още същата пролет, след завръщането си от заточението, Бойчо събрал нова дружина и тръгнал по Стара планина.
В спомените си Филип Тотю разказва, че все по това време Бойчо се оженил „в селото Арнаутлии, гдето отходи от Шумен пътя за Русчук, а брат му Петър отседнал в „село Геленджик близо при Пазарджик”. Впоследствие, вероятно за безопасност, Бойчо е сменял местата, където е можел да прекара по-спокойно зимата. Според П. Хитов найчесто зимно време той е живял „или във Варна, или в Цариград”. По едно време семейството му е живеело в Провадия.
След завръщането си от Русия, Бойчо ходил като хайдутин повече от 20 години. Действувал е с дружината си „по Стара планина, по Дунавската линия и по бреговете на Черно море: от Видин до Варна и от Варна до Цариград. Няма място по тия краища – пише П. Хитов, – на което да не е стъпала ногата на Бойча войвода”. През тези години Бойчо се откроява с делата си като защитник на бедните българи и върл гонител на турските поробители и българските чорбаджии. Запазен е спомен, че през 1851 г. той отново е правил опит да залови тревненските чорбаджии на Беленец, които били в планината „да лъчат” овце. Бойчо и Петър участвували и в Кримската война (1853-1856). За това участие Хр. Даскалов пише: „Във войната 1853-1856 г. (Севастопол кавгасъ) Петър и Бойчо били волентири в руската войска под Силистра, отгдето провождали „много здраве” на чорбаджиите в Трявна.”
Както е известно, след снемането на обсадата на Силистра през юни 1854 г. и преминаването на руските войски на левия бряг на Дунава, едни по-рано, други по-късно, българските доброволчески дружини били разформировани. Отделил се от русите, Бойчо отново развял байрак по планината.
Както при други войни, така и по време на Кримската, българските хайдути разширили дейността си. Това накарало турците да вземат извънредни мерки. Към края на войната за управител на Сливен бил назначен опитният Зейнил паша. През лятото на 1856 г. той тръгнал по планината „с 500 низами да хваща хайдутите”. Тогава бил убит и Бойчо войвода.
През лятото на 1856 г. Бойчо заловил Маньооглу, известен казанлъшки чорбаджия. За Маньо чорбаджи разказва в спомените си Филип Тотю: „Той е закупувал от Портата всички беглици и ошури, затова е притеснявал много народа… Ако е закупувал едно или две, той е вземал двойно. Затова неговите (на Бойчо – Н. Ф.) вехти ятаци са му се примолили да го улови и да го накаже”. „Бойчо войвода – пише и П. Хитов – бил уловил Маньооглу из Казанлък, за да избави сиромасите от неговите зверства, защото той, Маньооглу, изпродал на много сиромаси воловете, от него беше проплакала сичката околия.”
Маньо и зет му били заловени в Твърдица. Там те били отишли да закупуват коприна. За да ги освободи, Бойчо поискал откуп 1000 жълтици. „Цяла неделя – пише Хр. Даскалов – Маньооглу и зет му ходили с Бойчо по планината. Бойчо се отнасял с тях много благородно – щом стигнели някое безопасно място в Балкана, изведнъж момчетата насичали шума, метвали отгоре й анадолско кебе и поканвали Маньооглу да седне като на дюшек, изведнъж огънят пламвал и сюрдисвали (туряли) джезветата на огъня да направят кафе на пленниците. Хлябът им бил винаги готов, защото лопатарите и овчарите по планината винаги снабдявали с храна. Така цяла неделя се изминало с ходене по планината и с пазарлък за откупа. Маньооглу пращал в Казанлък за пари, отгдето донесли малко, но Бойчо не ги взел, защото били ексици. Бойчо си носел алтънвезнеси и ги теглил. Оставало още един ден до срока, в който срок, ако не донесели откупа, Маньооглу и зет му щели да мрат. Станьо от Бичкинята се завзел да отиде в Казанлък и да донесе парите. Бойчо престоял отурак един ден и една нощ на черема, да чака Станя… Когато се надявали вече, че Станьо вече иде и били насядали около печено агне да обядват, изведнъж пукнало пушка. Пушката гръмнал Бойчо, Бойчо бил забележил, че измежду младите се подава една чалма. Без да каже някому от дружината си нещо, той свил шишенето и право в чалмата. „Аман! Гиттим!” – се чуло глас. Бойчо рипнал на крака, измъкнал ножа си в дясната ръка, а в лявата грабнал пищова и се впуснал към мястото, гдето видял чалмата. Но изведнъж Бойчо и дружината му, която тоже рипнала, като чула гърма, погледнали насреща си желязна гора. Бойчовата дружина се стреснала и се разбягала между букаците, но Бойчо бил вече отишел много напред, нямало къде да се потули. Той гръмнал с пищова си и се впуснал с ножа си върху войската, но дваж не пристъпил и паднал – 40 пушки пламнали и го повалили на земята…”
От дружината освен Бойчо бил убит байрактарят Георги, а Курте Янчев бил тежко ранен в крака. Едва спасил се, Курте се лекувал при една бабичка в Баш колиба, след което прекъснал хайдутството и се заселил в с. Червена вода, Русенско. Той по-късно разказвал пред Цаню Чочюв от Трявна, който по негово време живеел в Червена вода, как е бил убит Бойчо. Христо Даскалов е записал спомените на Курте по разказа на Цаню Чочюв.
Както посочихме преди това, за Бойчо войвода Курте е разказвал и на Панайот Хитов, в чиято чета през 1867 г. е участвувал. Но докато Хр. Даскалов пише, че Бойчо войвода е убит в местността Косов камък, до к. Череша, то П. Хитов посочва, че това е станало „близо да Хаинбоаз, на Бели бук”. За Бели бук споменава и Филип Тотю.
Съществува различие и по въпроса кой е предателят на Бойчо войвода. Христо Даскалов пише: „Убиването на Бойчо се отдава на Станя от Бичкиня, Бойчов побратим, който макар и да дължал на Бойчо състоянието си, от страх или от подлост го изказал на низамите и ги завел на мястото. Преданието казва даже, че сам си Станю го е убил, да не би да остане Бойчо жив и после да го убие”. Според Филип Тотю Бойчо войвода е бил предаден от братята Петко и Станьо Ганчеви от с. Злати рът, които имали бичкиджийница на Хаинбоаз. С обещание, че ще им се разреши безплатно да секат дървета от Балкана, те завели низамите на Бели бук. Сам Петко убил Бойчо, който преди да падне, успял да съсече трима турци. Последните думи на войводата били: „Не ми е жал, ако ме бе убил турчин, но ме уби български куршум”. Два месеца след това Бойчовите другари заловили Станя и го насекли на парчета. Петко успял да избяга, но 40 дни след това от страх сам умрял.
По сведенията, които е събрал Христо Даскалов, може да се определи, че Бойчо е бил убит в началото на месец юли 1856 г. Това се разбира от писанието, че „две-три недели” след смъртта на войводата, в планината излязъл капитан дядо Никола. А известно е, че четата на Никола Филиповски се е появила в с. Нова махала на 31 юли 1856 г. „Имало ли е – бележи Христо Даскалов – нещо свързка между дядо Никола и Бойчо, не знаем, но помня, че ние, като деца него време, разговаряхме и си говорехме, че те щели наедно да работят.” Засега липсват други сведения, които да потвърдят тази догадка на Хр. Даскалов.
След загиването на Бойчо войвода, неговата дейност в защита на народа била продължена от учениците му Димитър Калъчлията, Пею Буюклията, Златю Конарченина и Филип Тотю.
*
Неотклонно, през целия хайдушки живот на Бойчо войвода, негов другар е бил брат му Петър. Имената на двамата братя са така преплетени, че стане ли дума за Бойчо, това се отнася и за Петра и обратно. Ето защо в някои случаи, когато разказва спомените на съвременниците им, Хр. Даскалов поставя за войвода на общата дружина ту Бойча, ту Петра.
Когато разказва за братята на Бойчо, Филип Симидов пише: „Тези негови братя били също юначни мъже, особено пък Петър, който приличал на див медун и по сила, и по ръст. Той бил космат по цялото си тяло и имал големи очи и страшен поглед.”
През 1856 г., когато Бойчо бил убит, Петър не е бил с дружината. Според Хр. Даскалов, на следващата година той събрал самостоятелна дружина и убил Станя, предателя на брат му. „След това убийство Петър си пуснал брада, сиреч оставил се от хайдутлука и се заселил в Геленджик, където била и жена му, и там живял като падар… Той не правел вече хайдутлук, но бил ятак на хайдутите.” Петър дочакал Освобождението и починал през 80-те години на миналия век. Макар и на преклонна възраст, той бил запазил „всичката си сила и пъргавост: него „никой не можел да го надскочи и надиграе на ръченица”.
Запазен е спомен за нападението и изгарянето на един турски бей в Новозагорско от хайдушка дружина, начело на която е бил Петър. Този бей Петър наказал заради това, че не заплатил труда на една „жътварска чета” от колибарски момичета.
*
Интересен факт е, че името на Бойчо не се среща в народните песни. Ето защо откриването на две песни за него в архива на Филип Тотю може да се счита за щастливо изключение. Тук за първи път публикувам една от тях.
Вървели що са вървели с Бойча, с войводата,
Близо до Хаинбоаз излезли, голяма ги потеря удари.
Раниха кого раниха най-напред Марин раниха,
на всяка става и рана на клето сърце две рани,
две рани, две куршумови.
Марин дружина думаше:
„Не ме, дружина, оставяйте, че силна ме кръв обтече.”
Курте на Марина думаше:
„Я върви сам, Марине, да излезем, холан, Марине,
на Бели бук, холан Марине, при Бойча, при войводата,
там ще ти кръвта запреме, там ще ти рани изцерим”.
Силил се Марин, вървял е, на Бели бук са излезли,
при Бойча, при войводата.
Марин на Бойча думаше:
„Войводо, кардаш, хем юлдаш, ела ми рани прегледай,дано ми опреш кръвта.”
Като ми войвода рани разгледа, раните лек немаха.
Войвода дума Марину:
„Марине, верен другарин, твоите рани лек нямат.
Ти не бе от бедно семейство, баща ти е селски чорбажди и има до три чифлика:
Първи чифлик е Килифарево, втори чифлик е Плаково, трети чифлик е Големаните.”
Бойчо си дръпна сабя френгия, че Маринова глава отряза.
На глава език говори:
„Право казваш, войводо, баща ми е селски чорбаджи и има до три чифлика.
Първи чифлик Килифарево, втори, холан, Плаково, третият, холан, Големаиите,
Баща ми бе с четири сина, за мен чифлик немаше, тръгнах чифлик да спечеля.”
Току туй Марин издума и се от душа отдели.
*
В литературата освен Бойчо Цеперанеки е известен и хайдут Бойчо от Разградско. За първи път за хайдут Бойчо от Разград се споменава в статията „По-лични български хайдути, които са хайдутували за отмъщение на турците”, публикувана във в. „Дунавска зора”, бр. 29 от 31 май 1869 г. Според тази статия Бойчо от Разград е хайдутувал между 1828–1847 г. Заловен от турците, той стоял в затвора седем години, но след пускането му, „подкачил е пак да върлува, догде го убият”.
Статията „По-лични български хайдути…” продължава и в бр. 30 на вестника от 7 юни 1869 г. В нея се съдържат сведения за 34 хайдути и войводи. Интересното е, че макар в статията да са дадени данни за учениците му Димитър Калъчлията и Пею Буюклията, името на Бойчо от Цепераните изобщо не се споменава.
Сведенията на в. „Дунавска зора” за хайдут Бойчо от Разградското по-късно препечатва Георги Димитров и главно по него те се преповтарят и досега в литературата. Преповтаря писаното от Георги Димитров и Анани Ив. Явашев в книгата си „Разград, неговото археологическо и историческо минало”, (С. 1930, стр. 125-126.) Анани Явашев обаче доуточнява, че хайдут Бойчо се е появил в Разградско „след оттеглянето на русите в 1830 г. и след възстановяването на града” (стр. 125).
Както посочих преди това, в спомените си Филип Тотю твърди, че след завръщането си от заточението в Русия (към 1833 г.) Бойчо от Цепераните се оженил в с. Арнаутлии. А това Арнаутлии е с. Арнаут (дн. Пороище) до Разград. Изводът се налага сам по себе си. Бойчо войвода от Цепераните и хайдут Бойчо от Разградско е едно и също лице. В подкрепа на това мое заключение е и писаното за хайдут Бойчо от Филип Симидов. „Хайдут Бойчо от Разград – пише Симидов – е ходил от 1828 до 1847 г. В този град той се е преселил откъде Тревненско. Заселил се в с. Арнауткюю, Разградско, (където) се е оженил за втора жена… Един ден хванал Маня чорбаджи горе над Хайнето, дето го сподирила потерята и го убили на местността Бели бук. Докато го хванат загащен, той избил около 7-8 души. Издали го някой си Петко и Станю… Той имал и братя, от които Петър бил страшен на лице.”
източник: Нина Андонова – Български войводи
Бойчо войвода от Трявна е български
хайдутин и революционер от първата половина на 19 век. Революционерът
произхожда от рода Цепераните от едноименната махала – с.Цепераните.
Той е виден участник във въоръжената антиосманска съпротива на българите,
участник в българското въстание в Тракия 1829, водач на български отряди в
боевете за Силистра през Руско-турската война 1828-1829 г. и в Кримската война
1856 г., създател на първия устав на хайдушкото движение, останал в историята
като Закона на Бойчо войвода, спазван от четите в 19 век. Цели 27 години се бие
с турците като хайдутин и участник в 2 руско-турски войни. Негови ученици са
войводите Филип Тотьо, Панайот Хитов, Димитър Калъчлията, Пейо Боюклията,
Златьо Конарчанина и много други бивши хайдути и четници.
Семейство
Бойчо е роден около 1802 г. (между 1800 и 1805) в тревненските колиби Цепераните,
днес част от с. Вонеща вода до Трявна. Баща му също е бил хайдутин, убит от
турците, оставил сираците Бойчо на 7 години, а по-големия му брат Петър на 12 и
по-малкия Георги на 3 години. Георги загива в Сибир в 1831 г. Братята напускат
тревненския Балкан и Петър се жени към 1832 г. в с. Геленджик (дн. Победа) край
Добрич, а Бойчо се оженва в с. Пороище край Разград и се установява там, като
много хора считат, че е местен българин, но често сменя местожителството си,
живее заедно със семейството си в Провадия, Варна и дори в Цариград.
Въоръжена съпротива
Бойчо войвода заедно с братята си Петър и Георги организират самостоятелна
българска дружина и се поставят в разположение на руското командване. Дружината
участва при обсадата на Силистра и в боевете за осигуряване предвижването на
армията към Шумен и в превеждането ѝ през старопланинските Айтоски и Върбишки
проходи в 1829 г. Заедно с разезд казаци дружината събира данни за противника и
действа като авангард. При срещен бой с башибозушки табор (войскова единица,
равна на батальон) дружината (с числен състав под рота) разгромява напълно
противника, който дава 50 убити, а останалите се спасяват с бягство от
разярените българи.
По време на въстанието в Тракия в 1829 г. дружината на Бойчо войвода предприема
активни действия южно от Балкана, като унищожава турски обози с храни и дрехи,
напада башибозушки шайки и снабдява въстаниците с така нужното им оръжие.
След Одринския мир от септември 1829 г., игнорирал напълно българите, войводата
възмутен се присъединява към отряда от 500 души на Георги Мамарчев в опит да
вдигнат въстание в Сливенско, Котелско, Дряновско, Габровско и Търновско за
провъзгласяване независимостта на България в Търново. Движението е потушено в
зародиш от руската окупационна власт. Пратени са 200 казаци, които арестуват
Мамарчев и видните водачи, в т.ч. и Бойчо войвода с двамата си братя. Бойчо
войвода и братята му са осъдени на заточение в Сибир и 2 години са затворени в
крепост там, докато успяват да избягат, при което по-малкият му брат Георги
загива.
След женитбата си в разградско и преселването си в Провадия Бойчо войвода
действа не само по Балкана, но (както свидетелства Панайот Хитов, тогава негов
четник) шета по цялото владяно тогава от османците Подунавие и Черноморие –
„от Видин до Варна и от Варна до Цариград“.
При Кримската война в 1856 г. Бойчо войвода, загърбил заради България руската
неблагодарност, отново е с дружината си волонтир в армията на Императора в
обсадата на Силистра през лятото. При оттеглянето на русите от България през
юли и задаващия се неблагоприятен край на войната войводата не се прекланя и
минава към самостоятелни действия в Балкана. Той способства да излязат и много
други чети, които се присъединяват към него и образуват изцяло хайдушка армия в
тила на турците. Фактически султанските сили попадат в партизанска война,
подпомагаща обсадените в Севастопол от тях и западноевропейци руски части. Това
принуждава сливенския управител Зейнил паша да разгърне широкомащабна офанзива
срещу бунтовниците. В Стара планина се разгарят ожесточени сражения. След
издайничество четата е обкръжена и Бойчо войвода загива в бой с поробителя в
местността Косов камък при колиби Череша или при Бели бук на Хаинбоаз в
началото на юли 1856 г.
Брат му Георги ликвидира турския шпионин, а наследници на Бойчо войвода от
Трявна стават неговите ученици в освободителната борба: Филип Тотьо, Панайот
Хитов, Димитър Калъчлията, Пейо Боюклията, Златьо Конарчанина и много други
бивши негови четници и хайдути, спазващи революционния „Закон на Бойчо войвода“
източник:Уикипедия – bg.wikipedia.org връзка към статията – линк
Бойчо Цеперански [*ок.1800/1805+ юли 1856,с.Злати рът-Старозагорско], с прозв. Бойчо войвода [*с.Цепераните-Тревненско, ок.1805+], войвода. Ратай при тревненеца Генко П. Даскалов. Хайдутин при войводите Маньо Кършака и Цоньо; войвода на Курте байрактар, Филип Тотю, Димитър Калъкчията и Пею Буюклията. Във Влашко 1826, участва със своя чета в Руско-турската война 1828-29. След Одринския мир 2.ІХ.1829 е съратник на Георги Мамарчев за повдигане на въстание в Северна България, но след намеса на руски политик Капитана е арестуван, а Войводата е отпратен в Русия. От пролетта на 1830 се подвизава из Тревненския балкан – залавя в с.Белица-Габровско самозабравилия се събирач на данъци Стойко, в Трявна всява смут сред чорбаджиите 23 февруари 1830. Напада турски села из Тузлука и Делиормана, убиват и обират богат чокой във Влашко, за което е осъден на заточение в Сибир 1830-32, откъдето избягва. Странства с дружината си из Разградско 1847, Стара планина от Видин до Варна, отново навестява тревненските чорбаджии 1851. Участва в Кримската война 1853- юни 1854. Отново е войвода – залавя в с. Твърдица данъчния злоупотребител Маньо чорбаджия от Казанлък. Убит от турци в м. Касов камък впри колиби череша / Бели бук при Хаин боаз. На него е посветена поема „Бойчо воййвода“ 1930 от Христо Никифоров Даскалов [*Трявна,1843] = І. ?; ІІ. ? Брак от ок. 1833 в с.Пороище-Разградско.
източник:Енциклопедия на български родове – bulrod.blogspot.com връзка към статията – линк