Андон (Дончо) Златков Томов, известен като Дедо Дончо войвода, Палатски, Арамията и Пиринския цар, е български хайдутин и революционер, петрички войвода на Върховния македоно‑одрински комитет (ВМОК) и по-късно депутат в XVII Народно събрание на Царство България. Роден е през 1865 г. в планинското село Палат в Малешевската планина. Баща му е Златко войвода – хайдушки предводител и участник в Кресненско‑Разложкото въстание (1878–1879), капитан и съдия на въстаналите села в района на Цапарево. Семейството се преселва в Дупница, където Дончо завършва четвърто отделение, но младият му живот е белязан от хайдутската слава на баща му и тежкото положение на българите в Пирин и Малешево.
Още на 19 години Дончо Златков излиза с хайдушка чета в Пирин и Малешевската планина. В първите години се занимава предимно с разбойничество – напада турски кервани, богати турци и местни чорбаджии, но постепенно придобива авторитет и се превръща в фактор, с когото се съобразяват и власт, и население. В края на XIX век участва в Четническата акция на Македонския комитет (1895 г.), когато група чети навлизат в Македония, за да демонстрират пред Европа волята за борба.
От началото на XX век Дончо войвода се обвързва по-тясно с Върховния македоно‑одрински комитет и става петрички войвода на ВМОК. Неговата чета, наброяваща десетки въоръжени мъже, контролира широки райони в Пирин, Малешево и Петричко; поради силата и автономността си той получава прозвището „Пиринския цар“. В същото време отношенията му с Вътрешната македоно‑одринска революционна организация (ВМОРО) са силно напрегнати – Дончо е свързан с върховистите, а вътрешната организация го смята за неконтролируем фактор и „арамия“.
През лятото на 1901 г., по време на аферата „Мис Стоун“, Дончо Златков напада четата на Яне Сандански, която държи отвлечените американски мисионерки, с цел сам да ги плени и да получи откупа – епизод, който изостря до крайност конфликта му с ВМОРО. В следващите години той понякога се сблъсква с чети на вътрешната организация и дори има въоръжени престрелки; въпреки това се запазва като силен местен авторитет в Петричко и Каршияка.
Дончо войвода е известен и с опитите си да поддържа „народен ред“ в поверените му села – например през 1905 г. в село Цапарево той издава строга забрана срещу разврата и пиянството сред момите и ергените, налагайки своеобразен морален кодекс на „Пиринския цар“. В същото време не търпи кражби и насилие срещу мирни селяни от страна на свои четници или други въоръжени групи, което допълнително укрепва авторитета му сред населението.
По време на Балканската война (1912–1913) Дончо Златков застава начело на доброволческа чета № 42 към Македоно‑одринското опълчение, с численост около 90–100 четници, действаща в помощ на българската армия в Петричко и по долината на Струмешница. Четата му участва в разоръжаване на турски гарнизони, охрана на тилови комуникации и преследване на башибозук. След войните част от името и славата му се прехвърлят и в новите условия – той влиза в политиката и става депутат в XVII Обикновено народно събрание от Петричкия край.
Дончо Златков умира на 2 октомври 1918 г. В народната памет остава като противоречива, но силна фигура – едновременно хайдутин и „арамия“, върховистки войвода и местен „цар“, защитник на селяните и противник на вътрешната организация. С неговото име е свързан и планинският хребет Дончови караули в Пирин, където често разполага своите стражи и застави.
Войводите на Беласишкия отряд на Върховния комитет Петър Дървингов, Дончо Златков, Димитър Зографов и Кочо Аврамов по време на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. Фото: Димитър Карастоянов
Източници
- „Дончо Златков“, Уикипедия.
- „Войвода Дончо Златков“, historyofbg.com.
- „Златко войвода“, Уикипедия – за баща му и семейната традиция.
- Статии „През 1905 г. Дончо воевода забранява разврата сред момите в село Цапарево“ и популярни текстове за „Дончо войвода и палавите моми“.
- Публикации и постове за него като „Пиринския цар“ и петрички войвода на ВМОК.
- Материали за участието му в Македоно‑одринското опълчение и Балканските войни.
Чета на Дончо войвода 1903