Жестоко обирничество и гнет, аянски бунтове и кърджалийски вилнежи, войни и тежки поражения, навред разсипия, грабежи, безчинства и насилия — такива събития изпълваха живота на обезправена-та рая по Турско. Време на смут. Но и на национално пробуждане и революционен кипеж. Полъхът му силно се чувствуваше и в северозападните български земи, там, където те преливат в Сръбско.
Такава течеше годината 1780, несигурна и тревожна, когато на бай Петър Сиренаря от село Леново, Зайчарско, се роди син — Велко. Роди се за мъка в тия смутни времена, защото какво можеше да има в неговото детство, лишено от най-простите детински радости, освен неволя и немотия. Едва изхранваше бай Петър с овчарлъка трите си момчета Велко, Милутин и Милко.
Растеше Велко палав, немирен, горд, тичаше подир овцете. А очите му се отваряха полека-лека за света. Просто овчарче, пък имаше чувство за достойнство. Бунтуваше се срещу неправдите. Селяците превиваха гръб в непосилен труд, за да отдадат плодовете му в бейските хамбари или да ги видят ограбени от еничарски, кърджалийски и башибозушки банди. То какво ли да гледа настрана. Малко ли самият му баща страдаше от кърджалийските золуми и издевателства. Изгуби си овцете и стигна до просяшка тояга. Беззаконието и наглото насилие изпълниха Велко с омраза. Не, не може той да живее така. Не може повече да стои в това бедно и беззащитно село! . . . Петнадесетгодишен бе, когато го напусна. Отиде във Видин да си търси късмета. А по това време големият дунавски град бе столица на властолюбивия Осман Пазвантооглу — събирателен център за мнозина недоволници от Северна България, у които протестът срещу тиранския деспотизъм не бе се оформил в открит бунт за свобода. Но понеже Пазвантоглу се бореше срещу Портата, мнозина му вярваха и му служеха. Та така и Велко. Във Видин неспокойният и буден юноша се глави за овчар при един турчин. Такъв му бе занаятът, друго не знаеше. Аргатува някоя и друга година, но Видин не му се понрави. Пазвантоглу уж гарантираше на раята правдини, обещаваше големи работи, пък нещата си вървяха кажи-речи по старому. Богатите си оставаха богати, бедните — бедни. Наред с другите ратаи страдаше и Велко. Затова остави Видин. Запъти се към Пожаревац — слуга при един богаташ. Но и тук хлябът му бе все така горчив, както и във Видин. При все това в Пожаревац Велко се задържа по-дълго. Чак до 1803 година.
Велко се бе родил и навлязъл в живота в пограничен край. Между българи и сърби имаше голяма близост. Много неща ги свързваха – общ славянски произход, сходен говор, еднаква вяра и обичаи, еднакъв поминък, обща робска участ. А най-здравата спойка помежду им бе общата ненавист към поробителите и душманите. У сърбите в Шумадия тая ненавист се бе избистрила в помисъл за въоръжен бунт по-рано, отколкото у българите в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония. Току що бе започнал деветнадесетият век, и борбата на сръбския народ за свобода се разрази. Към това голямо и важно събитие българите от двете страни на Тимок не можеха да останат безучастни. Не един и двама се насочиха към Кара Георги Петрович с желание да се включат в борбата. Кипна и горещата Велкова кръв. Той изцяло пламна в огъня на тази борба, за да остави делата си и името си вечно живи и да израсте до висотата на сръбски национален герой. Смелият българин стана един от най-юначните й водачи. За него битката с вековния потисник беше борба за свободата на българи и сърби, защото те имаха общ поробител. Омразата срещу него щеше занапред да прави твърди и неустрашими десниците на стотиците българи, които щяха да участвуват във Велковите чети и отряди. Техните юначества, подвизите на Кондо Бинбаши, Здравко Бинбаши, Димо Сливналията, Петър Ичков, на самия хайдут Велко, пролятата им кръв в делото за общото освобождение от турския гнет спояваха братството между двата близки славянски народа.
Съвсем осезаеми бяха първите светкавици, които вещаеха големия пожар през 1804 г., оглавен от княз Кара Георги Петрович. Множество чети бродеха из Сърбия. Мъстяха за еничарските и кърджалийските безчинства, прибираха в редовете си все повече бунтовно настроени борци. В такава една чета, предвождана от известния войвода Станое Главаш, се включи Велко през 1803 година. На следващата пък отиде в друга чета — на Гюша Вуличевич от Смедерево. Сражава се храбро. Не жалеше себе си и презираше опасностите. Бързо си спечели уважението на останалите. Затова когато през 1805 година войводата Гюша падна убит, при новия четоводец Вуица Вуличевич Велко бе произведен билюкбаши. То ще рече, че една голяма част от четата минаваше под негово командуване.
Сръбското въстание предизвика широк отклик сред поробените народи на Балканите. Намеси се и Русия. Открай време всички угнетени християни и особено славяните разчитаха на нейната помощ. И с пълно основание. Ето и сега, през 1806 година, идеята за славянска солидарност се превъплъти в жива действителност. Руси, българи и сърби рамо до рамо кръстосаха меч с тиранина. Не щадяха живота си в боевете. Кипеше борба, юнашка и всеотдайна, за пълен разгром на турския поробител. Тая борба бе стихията на хайдут Велко, негов идеал, на който храбрият четоводец нямаше никога да измени.
Руските войски през Молдова и Влашко се насочиха към Сърбия, току-речи достигнаха Дунава. Стремителното им придвижване на юг и самото им присъствие повдигнаха духа на въстаниците и създадоха реални изгледи за успех на техните усилия. Велко със своите момчета — българи и сърби — веднага се включи в състава на руската армия като доброволец. Отличи се във военните действия. Спечели доверието на руското командуване. На следващата година по поръчение на Кара Георги вдигна въстание в Черноречкия край. Турците тук бяха много и силни. Но летящата неуловима чета ги нападаше внезапно. Устройваше им засади, нанасяше светкавични удари. Така бандите на Осман бей, местния феодал, бяха бити и прогонени. Срещу четата бяха изпратени нови, още по-силни турски орди. Но и те бяха разбити. Легендата разказва, че веднъж край село Криви вир под закрилата на нощния мрак Велко се промъкнал преоблечен в турския лагер. Навлязъл между шатрите и с пълен глас викнал на турски: „Бягайте, че ни порази хайдут Велко! . .
Рискованата дързост успяла. В лагера се вдигнала тревога. Настъпила паника и смут. От шатрите бързо заизлизали сънени и изненадани турците. Разтичали се с викове и ругатни. Започнали да стрелят напосоки. А Велко с пълно самообладание се изплъзнал в суматохата от турския лагер. Прибягнал до момчетата си, които чакали предварително готови за бой. Повел ги в атака. Нападнати внезапно и зашеметени, турците не могли да окажат съпротива. Мнозина загинали. Останалите ударили в тъмното на бяг.
Успехът бил пълен. Той показал, че Велковото име вече знаят и свои, и чужди. Но успехът не го главозамаял. Наредил около селата в този край — Вражцрнци, Грляна, Сумраковци — да се изградят полеви укрепления. Те спомогнали да се отбият всички турски атаки. А хайдут Велко си спечелил славата на безстрашен войвода и борец.
Кара Георги бе твърде доволен от безстрашния четоводец. В началото на 1809 година му повери командуването на значителна част от въстаническите сили. Скупщината одобри това решение. Велковият отряд замина да действува в Тимошкия край. Тук войводата още веднъж повтори простата си, но твърде ефикасна военна хитрост. Когато турците по река Морава бяха проникнали чак до Дунава, той още веднъж се промъкна в техния лагер с виковете: „Бягайте! Хайдут Велко напада! …“ Отново паника, отново поражение на нападателите.
Годината 1809 бе пълна с драматични събития. За хайдут Велко и неговия отряд месеците течаха в непрекъснати схватки с врага и му носеха гръмка военна слава. На 21 април той превзе Нови хан край Гургусовац. Нанесе загуби на изненаданите турци. Взе пленници. Няколко дена след това с бърз ход се устреми в Българско, към Белоградчик. Разгроми турския гарнизон и го превзе.
През май се прехвърли в Пиротската нахия. Действува известно време по тия места, а през юли се настани в Баня, Алексинацко. Силите му не бяха многобройни. Около две хиляди души и няколко оръдия. Тук той трябваше да отстоява напора на многократно по-силен противник. Около Баня се развихри ожесточена битка. Турците я стегнаха в обръч. Подложиха я на обсада. Засипаха я с куршуми и гюллета. Защитниците, въодушевени от примера на своя войвода, се държаха. Отбиваха яростните пристъпи. Но силите им се топяха. Самият Велко бе ранен. Въпреки това и дума не даваше да се продума за отстъпление или капитулация. Едва когато група войводи му писаха да изостави Баня, за да се запазят силите, отрядът напусна застрашеното селище. Войводата се подчини на общото решение с мъка. Сърцето го болеше за трите оръдия, поразили толкова много врагове, които останаха в ръцете на противника. Борбата за освобождението на Сърбия продължаваше. Бушуваше все още Руско-турската война от 1806—1812 година. Военните действия, кога по-активни, кога в затишие, отведоха хайдут Велко с неговите хиляда и петстотин българи и сърби отново в редовете на руската армия. През цялата 1810 и първите три четвърти на следващата 1811 година дружината му оказваше помощ на руските войски и изпълняваше различни разузнавателни и диверсионни задачи, поставени от руското командуване. Водеше партизанска война срещу турските сили във Видинския край. Тая дейност отново предизвика одобрението на руското командуване и спечели за Велко високи военни отличия. През есента на 1811 година Кара Георги изпрати Велковата дружина в Черноречкия край, а не след много му повери управлението и отбраната на Неготинското воеводство, най-застрашената от турците област.
През 1813 година след временно затишие черните облаци над малка и все още неосвободена Сърбия отново се сгъстиха. От Видин за окончателна разправа с непокорните бунтовници потеглиха големи турски банди еничари и башибозук. В същото време неготинският войвода Велко разполагаше с малобройни сили — около три хиляди пешаци и четиристотин конници. Численото превъзходство на противника не го изплаши. Твърде опитен бе във военните работи Велко и знаеше, че душата на всяка отбрана са дръзките и устремни удари върху врага.
С един многоброен отряд брат му Милутин порази първите банди, които нахлуха отсам Тимок. Сам Велко премина Тимок, нападна внезапно и разгроми турския авангард при Букьовци, Видинско. Но когато срещу него излезе многобройна, почти четиридесетхилядна войска с много оръдия и тежък обоз, командувана от великия везир Решид паша, Велко бързо се оттегли в Неготин.
Султанската армия го следваше по петите, но завари града подготвен за дълговременна отбрана. Яростните атаки, запълнили последните дни на юни 1813 г., се разбиваха в упоритата съпротива на защитниците. При Неготин се повториха същите драматични мигове, както някога при Баня. Обсадата около града се затегна. Артилерийският обстрел върху Неготин се засили. Гюллетата рушаха къщи, убиваха хора и животни. А напъните отвъд укрепленията ставаха все по-настойчиви. Турците бяха решили на всяка цена да превземат крепостта.
Положението стана тежко. Храната бе оскъдна. Вече не достигаха и патрони. Изгледи за помощ отвън нямаше. Колко мъжество и кураж бяха нужни на малкото защитници!. . . Даваше им ги с личен пример войводата. В тия тежки, почти безнадеждни дни никой не го видя, макар и за миг, да падне духом, да се угрижи. Както винаги, смелият пълководец не трепваше пред свиренето на куршумите. Непрекъснато бе на предните бойни линии, там, където бе най-опасно, където бойците имаха най-голяма нужда от подкрепа и ободряване. Лично обикаляше укрепленията. Проверяваше състоянието им. Безстрашно и предизвикателно се излагаше на вражеския огън. Сякаш около него не падаха куршуми и гюллета. На бойците тоя пример даваше крила. Вливаше в мишците и сърцата им мъжество и готовност за съпротива.
В разгара на тази епопея, в първите дни на юли, смелият войвода наглеждаше едно от укрепленията. Натам насочиха огъня си турците. Заваляха гюллета. Едно удари войводата в рамото. Разкъса гръдния му кош. Преметна го възнак. Над него бързо се спуснаха хората му. Но невъзможно бе да го спасят. Преди да се спусне мрак над очите му, Велко с върховно усилие смогна да размърда устни: „Дръжте се!…“
Такъв завет остави българинът хайдутин Велко Петров. В рапорта си руският представител в Белград отбеляза: „Войводата Велко в Неготин е убит, но тази крепост все още се държи. . Отбраната на Неготин продължи още няколко дни под ръководството на Велковия брат Милутин Петров. Той погреба брат си в Двора на неготинската черква.
Сърбия получи своята свобода, за който не пожалиха юначния си живот и смелият български войвода хайдут Велко Петров, и още хиляди българи, които достойно изпълниха своя интернационален дълг. Техните имена се помнят от признателния сръбски народ, а у нас будят чувство на гордост.
ГЕОРГИ ГАВРИЛОВ
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878
Автор: Димитър Мантов
Издателство на ОФ
Брой страници: 163 стр.
Година на издаване: 1985 г