През една пролетна вечер на 1811 година в долната махала на с. Медковец припукаха пушки. Жените и децата бързо се скриха по къщите. Улиците онемяха. Само мъжете не можаха да изтраят и като постояха по вратниците, тръгнаха към мегдана да видят „какво е станало“. Вестта беше кратка – убит е Ангел Кулин. Още един четник от дружината на прочутия българин хайдут Велко намери смъртта си. От тази семейна драма шестгодишният Иван запомня само писъците на майка си. Те ще легнат в сърцето му за цял живот и ще го правят винаги неотстъпчив към вратовете на поробена България. . .
Иван Кулин е роден през 1805 година в голямото село Медковец, Ломско. Турската колонизация не засегнала този буден български кът. До края на XVII век чиновниците турци тук ползували преводачи. Официалните правителствени разпореждания били съобщавани само на български език, печатите в общините били два — български и турски. Заселването на турци в този край започнало едва след войните с Австрия, през XVII и XVIII век, и то предимно в градовете.
Населението от Северозападна България се ползувало от една голяма привилегия – института на кнезовете. Тази длъжност, останала още от Втората българска държава, се запазва с прекъсване от девет години (1851—1860 г.) до освобождението на България. Старейшините и първенците от няколко съседни села избирали свой представител пред турската власт — кнез. От своя страна кнезовете от цялата каза избирали „баш кнез“, утвърждаван от местните казалийски власти. Той участвувал в меджлиса (съвета) на казата и неговият глас имал особена сила. Кнезовете се грижили за реда, участвували в събирането на данъците и др. Никакво решение на територията на казата не се вземало без тяхното предварително съгласие. Спрямо населението притежавали голяма власт: имали право да съдят, да глобяват, да наказват. Думата им при възникване на спорове била решаваща. Кнезът разполагал с определен брой въоръжени българи (сеймени).
Тези привилегии несъмнено поддържали духа на българското население и затова след въстанието през 1850 година то се борило да запази правото си да избира кнезове.
„Баш кнез“ на Ломската каза бил и Иван Кулин.
Още в местното килийно училище той се отличавал със забележителното си трудолюбие. Петнадесетгодишен юноша станал помощник на учителя, а по-късно вземал участие и в общинското управление.
Със своята честност, справедливост, разпоредителност и организаторски способности, проявени при решаването на редица обществени въпроси, Иван Кулин спечелил уважението и доверието на своите съселяни. Затова бил избран за кнез, а през 1847 г. и за „баш кнез“ на Ломската каза.
Кнезуването на Иван Кулин е паметно за българското население. Смелият българин не се страхувал да изгонва със сила ония турски злосторници, които се опитвали беззаконно да се разпореждат в селата. С тази си дейност той спечелил горещата обич на българите и лютата омраза на бейовете и чорбаджиите.
Високият пост и разностранните му интереси давали възможност винаги да бъде в течение на важните прояви в обществения, политическия и културния живот не само в своята каза. Той имал връзки с известния учител и просветен деец Кръстьо Пишурка, установил се по онова време в Лом. Благоприятно въздействие му оказали и унгарските емигранти, които след революцията през 1848 година престояли известно време в крайдунавското градче.
Интересни са опитите на Иван Кулин за реформи в бита и живота на селското население: въвел ред в общинските управления, държал за справедливо разпределение и събиране на данъците, допринесъл за благоустрояването на селата, издействувал ферман от турското правителство за изграждане на нова черква в своето родно село и пр.
Най-значителното обаче в живота на Иван Кулин си остава неговата революционно-бунтовническа дейност, неговата борба за освобождението на България от турския поробител. На това велико дело той посветил всичките си способности. За постигането на тази цел гой се борил до последния си дъх.
Времето, когато Иван Кулин кнезувал в Ломската каза, е забележителен период в историята на българското население от Северозападна България. В продължение на петнадесет години (1835—1850 г.) селяните водили упорита борба за своите икономически и политически права и вдигали редица въстания. Разлагането на феодално-спахийската система и зараждането на капиталистическите отношения се съпътствували с обезземляването на голяма част от населението. Наред със създаването на чифлици с капиталистически елементи през втората половина на XVIII и 40-те години на XIX век тук възникнали и се оформили като нова форма на феодалното земевладение гъй наречените „господарлъци“ или „агаларски земи“.
Като използувала липсата на документи за земята, която селяните обработвали, отслабването на централната власт и правото на султанския надзорник на държавните имоти във Видин да издава владелчески документи, турската управляваща върхушка — аги, бейове, еничари, чиновници, търговци — закупувала срещу известни суми документи за владението на землищата на цели села. При това положение селяните изгубвали право над земите си и трябвало да работят като изполичари или наематели. Разполагайки със земята, турските аги и бейове се стремели да извлекат колкото може повече от земеделския добив, за да получат по-голяма печалба на пазара. Това засилило експлоатацията над българите. Положението в агаларските земи се утежнило особено много след реформите през четиридесетте години на XIX век, с които се ликвидирало ленно-спахийското земевладение. Докато в другите краища на България селяните получили документи за земята и плащали десятъци и всички други данъци направо на държавата, селяните от Северозападния край били длъжни да плащат освен тях и наем за земята на господарите.
Спорът за земята станал главна причина за всички вълнения през този период. Произволите на субашиите и кърсердарите, злоупотребите на държавните чиновници и откупвачи на данъци засилвали още повече народното недоволство. Хатишерифът, издаден през 1839 г. , и революциите от 1848 г. в Европа дали само тласък на отдавна накипелия гняв.
През 1850 година във Видинско пламва най-голямото селско въстание в поробена България. Баш кнезове по това време са Цоло Тодоров от с. Толовица на Белоградчишката каза, Петко Маринов от с. Грамада на Видинската каза и Иван Кулин от с. Медковец на Ломската каза.
В подготовката на това голямо селско въстание изпъква фигурата на баш кнеза на Белоградчишката каза Цоло Тодоров. Усещайки революционния кипеж сред населението, той и още няколко белоградчишки първенци решили, че е настъпил моментът да се вдигне въстание, за да се „извоюват някакви правдини“. Те влезли в преговори със сръбското правителство, откъдето получили отговор, „че Сърбия може да помогне тайно с оръжие и барут“. Белоградчишките инициатори решили да посветят в своите планове по-широк кръг лица, предимно старей и ръководители от Видинската, Ломската и Кулската каза, за да придадат масов характер на въстанието. В началото на 1850 година в Раковишкия манастир се състояло събрание с 61 представители. Под ръководството на Цоло Тодоров, който несъмнено е играл главна роля, бил избран комитет от 10—12 души, определили се войводите на въстаническите отряди и по-малките чети. Уточнена била и датата на въстанието — 1 юни.
Според изработения план въстаниците трябвало да се съсредоточат срещу трите главни града: Лом, Белоградчик и Видин. Предвиждало се най-напред да се овладее Лом като най-слабо укрепен, след което с общи усилия да се вземе Белоградчик и последен — град Видин.
Всички участници в Раковишкия манастир положили клетва, след което се завърнали в казите си и започнали усилена дейност. Навсякъде закипяла трескава подготовка. Предателство обаче попречило на тези смели мъже да доведат своето дело докрай. В навечерието на въстанието седем души от белоградчишките ръководители заедно с Цоло Тодоров били арестувани и зверски избити в крепостта. Въпреки това от града и околните села се вдигнали на въстание и оказали най-упорита и продължителна съпротива над 10 000 селяни.
Другият изтъкнат деятел от Раковишкото събрание е Иван Кулин. Там той е избран за член на комитета и войвода на специална чета, а след убийството на Цоло Тодоров полага усилия да придаде организиран характер на въстанието.
На уречената дата въстанието избухва. Около петнадесет хиляди селяни се вдигат почти с голи ръце да воюват за своята земя и за по-сносен живот. В боевете при с. Хасанова махала, Ломско, Калугер махала, Видинско, и около Белоградчик падат над 750 души.
След поражението на ломския отряд при с. Хасанова махала и убийството на неговия ръководител капитан Кръстьо начело на въстаниците застава Иван Кулин. Заедно с Димитър Панов и дядо Иван от Лом той събира разпръснатите 400—450 въстаници, присъединява към тях още 370 души от селата Расово, Медковец, Церовене, Сливовик, Крива бара и Комушица и ги повежда към белоградчишкия отряд, който обсаждал града.
Уплашените турци, като нямали точни сведения за състава и въоръжението на селяните, стояли няколко дни затворени във Видинската крепост. Българските чорбаджии и този път извършват своето черно дело. Те съобщили, че въстаниците са лошо въоръжени и разчитат само на собствените си сили. Събрали войска, турците ги разбили при Видин и Лом. Заедно с това властите поискали ултимативно от Сърбия незабавно да спре даването на оръжие и да затвори границата. Управителят във Видин Зия паша си послужил и с измама. Чрез свои пратеници, български чорбаджии, той предложил на въстаниците да изпратят представители в Раковишкия манастир за преговори. Те изпратили тези, в които били сигурни, че ще защитят достойно исканията им; Първо Станков от село Станкьовци, Иван Кулин и дядо Божил от с. Рабиша. Вместо преговори турците ги арестували и хвърлили във Видинския зандан.
След арестуването на тримата ръководители турците събрали нови сили от Видин, Оряхово и Лом, разбили въстаниците при Белоградчик и извършили над населението нечувани жестокости. Били избити над 3000 души. Телата на изкланите стояли повече от седмица на купчина и кучетата разкъсвали месата им. Тази картина предизвикала възмущението на френския и австрийския консул във Видин, които посетили града.
Така завършил първият етап от въстанието. Въпреки многочислеността си българите били разбити поради липса на огнестрелно оръжие, липса на стегната военна организация н опит, отказаната помощ от Сърбия и предателството на българските чорбаджии. Част от въстаниците се оттеглили със семействата си в планините и горите, образували свои лагери и не искали да се върнат в селата, докато не получат гаранции, че ще бъдат задоволени исканията им.
Започнал вторият етап от борбата, в който селяните проявили изключителна упоритост и решителност. Ръководени от останалите свои кнезове и старей, те се опитали да направят от въстанието международен въпрос. Изпратили делегация с прошения, която се явила пред командуващия руските войски, намиращи се по това време в Румъния, и пред чуждестранните консули в Букурещ. Нито заплахите, нито обещанията на турските власти не сломили упоритостта на селяните.
Страхът от политически усложнения накарал турците да търсят начин за мирно уреждане на въпросите. От Цариград правителството изпратило във Видин Али Риза паша да установи причините за въстанието, да изслуша оплакванията и да умиротвори разбунтуваните. С умение, такт и обещания Али Риза паша сполучил в мисията си Населението се върнало по домовете си, а хвърлените във Видинския зандан били освободени.
Едно от обещанията на Али Риза паша било, че ще разреши на населението да изпрати специална депутация в Цариград, при самия султан. Селяните избрали своите най-добри 16 ръководители. Между тях бил и Иван Кулин. Снабдена със специално пълномощно, подписано от управите на селата в Ломско, Видинско и Белоградчишко и заверено от видинския управител, депутацията тръгнала за Цариград към средата на юли 1850 година. В турската столица тя представила прошение на великия везир, в което се съдържали оплакванията и исканията на населението. След това депутацията посетила някои представители на великите сили.
От името на населението депутацията настояла за видински управител да бъде назначен Али Риза паша. Правителството уважило това искане. Към Димитровден, снабдена със султански берат, депутацията се завърнала във Видин. С този берат се намалявали даждията, ограничавали се своеволията на чиновниците и се отменял господар лъкът. Въпреки дадените обещания правителството решило въпроса за госпо-дарлъците във вреда на селяните, като ги задължавало да откупят земята от господарите. Селяните отказали категорично, защото с право смятали, че тази земя е заграбена.
Правителството изработило нов проект, който бил пак в интерес на господарите. Дълги години селяните трябвало да плащат увеличени данъци, за да си възвърне държавата даденото обезщетение на господарите. Към средата на 1853 година Селските труженици най-после получили документи за земите си и станали техни законни владетели. Така приключил спорът за господарлъците. Това бил и най-важният резултат от въстанието.
Смелото държане на Иван Кулин по време на въстанието, защитата на народните искания още повече издигнали авторитета му пред населението. През 1851 година гой отново бил избран за „баш кнез“ на Ломската каза.
Селяните си отдъхнали. Били наказани някои злосторници за издевателства и грабежи. Имего на Иван Кулин започнало да се произнася с почит. Но могли ли са да търпят това турските бейове и аги и българските чорбаджии?
По „незнайни“ пътища в Цариград било донесено, че бившите участници в депутацията подготвят раята за нов бунт. Последвала заповед за арестуването на водачите. Заедно с Иван Кулин били изправени на съд във Видин още 18души. Процедурата била кратка. Присъдите тежки — заточение в Мала Азия. И отново Иван Кулин тръгнал към столицата на Османската империя, но сега вече окован във вериги.
За тези невинно осъдени се застъпили българските представители в Цариград. По тяхно настояване турското правителство направило анкета по делото. Изпратеният анкетьор Мехмед Шекиб ефенди открито писал в своя рапорт, че тези хора са несправедливо обвинени главно поради „злоба и лична омраза“. Затворниците били освободени, но със строго предупреждение „да мируват“.
След изпращането на Иван Кулин на заточение за кнез на Ломската каза мюдюрът назначил свой послушен човек. Това довело до нови насилия и безчинства над българското население. Започнало преследване на дейните участници във въстанието и всички ония, които настоявали точно да се спазва султанският берат. Жертва на тия произволи станал и баш кнезът на Видинската каза, който паднал убит малко след завръщането си от заточение.
Така от тримата баш кнезове, които подготвили и ръководили въстанието в Северозападна България, останал само Иван Кулин. Но и той не бил вече на тази длъжност. Населението почувствувало изгубването на здравата защита и се вдигнало против новоназначения кнез. Начело на това движение застанали дядо Цеко Петков от с. Дългошевци и Димитър Панов от Лом. Турските власти не искали по никакъв начин за кнез Иван Кулин и затова премахнали тази длъжност. Водителите на вълненията и Иван Кулин били наклеветени пред видинския управител, че подготвят отново бунт. Първите двама били арестувани, а Иван Кулин, долавяйки опасността, избягал в Балкана и оттам тайно прекосил, сръбската граница.
Жестокото потушаване на въстанието от. 1850, година окончателно убедило Иван Кулин, че единственият път за спасението на българите е политическото освобождение чрез въоръжено въстание. То става негова цел. От 1852 година той се установява в Сърбия, където намира по-благоприятни условия за своята революционно-бунтовническа дейност.
За да разпалва борческия дух на селяните от Видинския край, да държи в респект турските бейове и българските чорбаджии туркофили, той организирал редица чети, които преминавали границата, пожарявали турските чифлици и строго наказвали притеснителите на народа. С тези „набези“ бившият кнез станал страшилище за народните изедници в продължение на близо двайсет години. Високата порта била принудена не един път да изпраща заплашителни ноти до сръбското правителство с искане да й се предаде „незабавно бунтовникът Иван Кулин“.
В Сърбия Кулин се свързал с редица политически и обществени дейци на младата сръбска държава. Той се познавал лично с княз Милош и с руския консул, които го уважавали и ценели като един от главните представители на българските емигранти в Сърбия по това време. Иван Кулин често се застъпвал за подпомагане на българи емигранти, за приемане на българчета в сръбските училища, за набавяне на оръжие за освободителното дело.
По внушение на сръбски политически дейци през 1856—1857 г. българските емигранти започнали подготовка на ново въстание в България. Главен организатор бил Иван Кулин. Подпомогнат с парични средства от руския консул и от лични приятели, той успял да закупи 4200 пушки и 280 сандъка с барут.
Раковски, който по това време се намирал в Нови Сад, с тревога следял приготовленията на българите. Той бил в течение на сръбските династически борби и преценявал, че условията в България не са подходящи за въстание и едно надигане на българите ще бъде използувано само за чужди цели. За да спести нови разочарования на своите братя по съдба, Раковски се обърнал с няколко писма до Иван Кулин и неговите другари и на два пъти идвал в Белград лично да ги убеждава да се откажат.
Раковски ценял високо Иван Кулин заради богатия му опит като народен водач, като дългогодишен хайдутски войвода, голям патриот и непреклонен борец за освобождението на България. Затова, когато през 1862 година организирал в Белград Българската легия, един от първите му помощници наред с дядо Ильо е и Иван Кулин. Участието му в легията е нова, славна страница в героичния живот на дядо Иван. Той е един от онези, на които Раковски възлага важна мисия — да изпратят чрез Виена изложението на Българския комитет до държавните глави на европейските държави.
По време на обстрелването на Белградската крепост дядо Иван Кулин бил в Крагуевац, където подготвял чета от 200 души. След разпущането на легията нейното знаме останало у дядо Иван Кулин.
От 1863 година ръководният център на политическите и революционните движения на българския народ се преместил в Румъния. Иван Кулин останал в Сърбия, където се намирало и семейството му, но продължавал да се интересува от политическите събития както преди. Той подпомагал българските бунтовници при преминаването на сръбската граница и очаквал с трепет благоприятно време за въоръжено въстание. При редицата политически актове, които стават в Сърбия— 50-годишният юбилей от освобождението на страната, предаването на Белградската крепост и други крепости, – той, дядо Ильо и дядо Цеко били официалните представители на българската емиграция.
Ново раздвижване сред българите внесло идването на Любен Каравелов в Сърбия. Дядо Иван често се срещал с него. Той се възхищавал от „учения бунтовник“, доверявал му се и търсел неговите съвети.
Последното голямо дело, което извършил дядо Иван Кулин, е организирането на Зайчарската чета през 1867 година. Комитетът, който организирал четите в Румъния, му съобщил, че е необходимо да се образува една чета и в Сърбия, която да навлезе в България от запад, да посрещне четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо в Балкана и да им окаже помощ. Сръбският княз Михаил му доверил, че ще подкрепи революционното движение на българите. Трепнало сърцето на стария войвода. Надеждата, че съкровената му мечта най-после ще се сбъдне, го окриля.
Организирането на четата започнало с мълчаливото съгласие и помощ на сръбските власти и главно на военния министър Блазневац. Последователен радетел за съвместната борба на славянските народи срещу общия неприятел, дядо Иван поканил да се запишат и участвуват в нея не само българи, а и сърби, черногорци и др. И сега старият войвода проявил организаторския си талант. С неподозирана енергия за своите шейсет и две години той обикалял българите емигранти в Черноречки и Княжевачки окръг. Домът му в гр. Зайчар се превърнал в пункт за приготовляване и съхраняване на боеприпаси. В подготовката се включили и двамата му Сина Ангел и Христо.
Денонощният апостолски труд се увенчал с успех. Формирана била чета от 160 българи и опълчение от сърби и черногорци от около 900 души, което трябвало да подпомогне четата при преминаването й през границата. Подготовката на такава голяма въоръжена единица и планът да се свърже дейността й със сръбското опълчение показват, че замислите на дядо Иван надхвърлят мащабите на поставената му задача. Той се надявал с преминаването на четата в България да вдигне народа на въоръжено въстание.
Към средата на юли всичко било готово. Със съдействието на сръбския военен министър за войвода бил изпратен Еремия П. Българов, българин от Лом, племенник на дядо Иван и офицер в сръбската войска. За негов помощник определили Герго Капитански от с. Вратарица. На 20 юли дядо Иван съпроводил четата до границата, срещу град Кула. Тук, в недрата на гористата планина Шашка, при затрогваща тържественост дядо Иван представил младия войвода и неговия помощник. Като ги целунал пред всички, той им предал ръководството на четата и с пламенни думи призовал всички да дадат клетва, че са готови да се борят и умрат за свободата на своето отечество. След това станало освещаването на знамето — същото, под което се сражавали българските легисти начело с Раковски.
Но и този път пламенният родолюбец трябвало да изживее разочарованието на неуспеха. Докато той уреждал последните приготовления на четата, окръжният управител на Княжевачкия окръг Йоца Наумович по нареждане на някои държавници уведомил видинския управител Азис паша за опасността. Турците взели бързи мерки и съсредоточили големи сили на мястото за преминаване. Когато на другия ден в тъмни зори четата прекосила границага, силен преграден огън я заковал на място. След тежък кръвопролитен бой, в който геройски загинали около 40 четници, войводата Еремия Българов заповядал отстъпление с намерение на следващия ден да се опита да извърши пробив на друго място. При отстъплението четата се натъква на сръбските части на Наумович, които я пленили.
Още на другия ден турското правителство поискало да му се предаде само „баш бунтовникът Иван Кулин“. Княжевачкият управител бил склонен, но видни граждани и личната намеса на княза предотвратили това.
След разбиването на четата противниците за съдействие на българските революционери, които се оглавявали от министъра на вътрешните работи на Сърбия, изправили на съд в гр. Зайчар нейните ръководители. С това те искали не само да докажат на турското правителство, че не подпомагат българите, но и да злепоставят ония приятели на дядо Иван, които се притекли в помощ на своите поробени братя.
В съда Иван Кулин се държал твърдо. Той обвинявал някои сръбски властници, че не му позволили да изпълни докрай своя патриотичен дълг. Той не изказал нито едно име на сръбски държавник, подпомогнал организирането на четата, и поел цялата вина върху себе си.
След дванайсетдневен съдебен процес съдът осъдил дядо Иван Кулин на 6 месеца затвор, а Еремия Българов и Георги Капитански по на 4 месеца. Тримата били изпратени да излежават наказанието в гр. Пожаревац. След 3 месеца били освободени.
След убийството на княз Михаил в края на май 1868 година положението на българските революционери в Сърбйя се влошило. По искане на турското правителство, което много се страхувало от „хайдук Иван Кулин“, загдето постоянно бунтувал населението по западната граница, сръбските власти отново арестували дядо Иван. С намесата на руския дипломатически агент той бил освободен, но властите продължили да го тормозят. Била издадена заповед, съгласно която той нямал право да напуска гр, Зайчар, и бил подлаган на унизителни проверки — всекидневно трябвало да се разписва в окръжното управление. Това било вече много за благородното сърце на дядо Иван. Когато му връчили тази заповед, той получил сърдечен удар и починал. Било утрото на 20 юни 1870 година.
Така завършил своя живот този голям родолюбец, революционер и патриот. За него известният български войвода Панайот Хитов пише: „Дядо Иван беше един от ония българи, които са посветили целия си живот на България и на нейната свобода.“
ЦВЕТАН СИМЕОНОВ, ГЕОРГИ СТОЙКОВ
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878

Много са героите и поборниците от Видин и неговия регион, които обричали живота си на старопрестолния град. Геройски посрещащи дори и смъртта, те вярвали, че тя – саможертвата – е само следващото стъпало към скорошното освобождение на Родината!
Един от тези поборници е големият родолюбец, страстният борец за свобода и горещо привързания към Видин „великан на духа“ – Кнез ИВАН КУЛИН
Името на този човек е свързано с всички действия, заговори, чети, въстания и съзаклятия във Видин и Северозападна България в борбата против турската власт.
Роден през 1803 г. в с. Медковец, Ломско, той от юноша свързва живота си с борбата на раята от Видин, Белоградчик, Лом и Раковица. Главен организатор на Видинското въстание през 1850 г, кнез Иван Кулин, лично води четите в сраженията при Връшка чука, Раковица, Салаш и Белоградчик. Предвожда обсадата на Белоградчишката крепост. Създава революционна организация в Белоградчик от типа на онези, които двадесет години по-късно Левски ще основе в поробена България. Участвал е в Първата българска легия през 1862 г, а след това е ръководил малки чети в пограничните села на Видинския санджак.
Достигнал до възможно най-високата степен на образование за своето време, като е знаел пет езика, между които писмено и говоримо турски, той заслужено е избран за кнез на с. Медковец.
Като човек, Иван Кулин е имал изключителен авторитет сред населението заради големите си знания и ерудиция, затова постоянно е бил избиран за представител на българите пред турските власти във всякакви комисии, делегации, анкети и пратени-чества. Османските управници са знаели за неговото обаяние сред населението, затова зорко са следели да не „разбуни раята“. Постоянно е бил преследван от полицията и шест пъти е изпращан в затворите на Падишаха. Забележително е това че и шестте пъти е успявал да избяга от затвора, като три пъти – от Видинския затвор.
Колко голям е бил патриотичният заряд на този изключителен човек, говори направеното от него след потушаването на Видинското въстание. Турците го хванали и за да бъдат сигурни, че повече няма да може да избяга от затвора и да бунтува раята, го заточили на остров Измит в Мраморно море. Когато през октомври 1853 г. избухнала Кримската война и русите окупирали Силистра, вестта за това стигнала чак до остров Измит. Сърцето на заклетия поборник щяло да изхвръкне от радост. И той с помощта на един българин – мохамеданин пак успял да избяга от затвора. Добрал се до брега на Мраморно море и от там, ден и нощ, криейки се от преследване и издайници, за малко повече от един месец, прекосил пеша цялата робска българска земя.
Каква воля, физическа издръжливост и българолюбие е притежавал стария харамия, за да измине повече от хиляда километра пеша, с изранени крака, гладен и дрипав, за да застане една вечер на прага на бащиния си дом! Радостта на семейството му била неописуема. На съселяните му също. Вестта за завръщането му се разпространила със скоростта на светлината. Тя достигнала и до официалните турски власти. Спешно били организирани потери от башибозуци, кърджалии, заптиета и арнаути, за да заловят „опасния комита“!
Сред българите обаче, освен предатели, повечето са били радетели, кристално чисти патриоти и поборници. Верните му другари го скрили, а преданият на делото бай Стоян от Лом го прехвърлил през Дунава на румънския бряг. От там в Букурещ чрез д-р Ив. Селимски се свързал с руския командващ граф Паске-вич. Последният му предложил да замине за Белград. Там Иван Кулин съживил отново поборническото движение в Северозападна България и специално във Видинския край.
Кнез Иван Кулин превърнал Белград в организационен център за подготвящото се въстание във Видинско. В своя щаб, освен Це*о Петров включва кнез Цвятко, Манчо Кръстев, Първул Станков, братята Нино и Герго Цветкови – всички от село Ракови-ца. Били привлечени на страната на справедливата кауза и Христо Тодорович, Пенчо Механджията, Неготинския окръжен началник Коста Янкович, Станко Йованович-търговец на оръжие и Стоян от Пирот. Всички те купували оръжие и боеприпаси, които през Неготин, прехвърляли във Видин. Сам кнез Иван Кулин и щаба му често прескачали до Видин, от където пътували до Белоградчик, Раковица и Лом, за да добият представа за готовността на българите за бунт. Във Видин Иван Кулин научил, че съгласно т.т. 24 и 25 от Хатихумаюна, султанът е разрешил на християните да участват наравно с турците в османската армия. Очите му светнали от радост, защото стария и опитен военен деец веднага пресметнал, каква огромна военна сила ще бъдат тези 16000 българи, които ще трябва да се включат в състава на турския гарнизон във Видин. Това са две напълно обучени дивизии за преследване на голямата българска мечта. – свободата..
Но когато въпросът бил поставен от Садък паша / известния полски генерал Михаил Чайковски – б.а./ за утвърждаване от Султанския съвет, английския посланик Редклиф рязко и гневно го реплекирал: „Това значи християнските поданици след няколко години да имат на свое разположение армия, способна да се сражава. Това няма да стане. Ние не за това се грижим за неприкосновеността но турската империя…“.’Сякаш този англичанин не е раждан от майка християнка, а се е пръкнал на бял свят някъде в Анадола!
Така, корпусът от българи, участващи в състава на турския аскер във видинската кааза бил снижен до 3000 бройки. Това не обезсърчило обаче стария комита Иван Кулин, защото считал, че и тази сила ще е полезна за освободителното дело.
Когато на 25 май обявили въстанието в Северозападна България, лично Иван Кулин и Димитър Петрович развели знамето на свободата в Раковица и Влаевич /днешното Подгоре -б.а/. Всички членове от щаба на кнез Иван Кулин били на първата линия, с изключение на оръжейния търговец Христо Тодорович, който се оказал турски шпионин и издал плановете на турците. Колко мерзка е ролята на предателите във всяка справедлива борба. А в нашата история, почти не е имало общонародно дело, защитаващо националните интереси, и да не е имало предатели! Една трагична истина, която ни съпътствува в най – новата ни история и до днес…
* * *
Богатата ерудиция и голямата култура на кнеза на Медковец намерила блестящо потвърждение на срещата на пратеничес-твото от Видин със султана през 1850 година. Делегацията на видинлии се е водела от кнез Иван Кулин. На тази среща, за първи път от пет века, турците допуснали преговори от представители на раята с министър-председателя, а след това и със султана. Това е безпрецедентен случай в историята на Османската империя! Чрез преговорите, косвено се признава българската държавност. Представителите от Видин били посланици на българския народ. И първият българин, водил преговори с Падишаха, е кнез Иван Кулин.
Тогава всичката земя в империята е била на султана. След пледирането на Иван Кулин, на перфектен турски език, Абдул Мед-жит разпоредил земята на видинските селяни да им бъде дадена в собственост!
Великият владетел бил силно впечатлен от голямото умение на кнез Иван Кулин да води преговорите и то на перфектен турски език!
В знак на истинско уважение, Падишахът му подарява златен пръстен и красива сабя. Днес тази сабя се намира на съхранение във Видинския музей.
Този случай е описан и в книгата на Петър Кузманов: „В края на срещата, падишахът подава скъпоценна сабя на Иван Кулин, за да го привлече на своя страна“!/Кузманов П. „Воеводата Цеко Петков“, ВИ, София, 1989г., стр.45/. Едва ли някой може да се съгласи с последния извод на П. Кузманов- „за да го привлече на своя страна“! Такава илюзия сигурно не е хранел и султан Абдул Меджид, защото цял един живот, посветен на борбата за освобождението на българите, не може да бъде разменен за една сабя, колкото и хубава да е, пък и дори подарък от самия
султан…
Двадесет години след този случай, турските власти постоянно са наблюдавали действията на Иван Кулин, като особено видинските паши и каймакамина9 не са могли да преглътнат „обидата“, че султанът е пренебрегнал тях и е наградил един „гяурин“!
* * *
След провала на Видинското въстание, местните власти са станали, „ортаци с дявола“, само и само да се докопат до славния войвода, избягал в Сърбия.
Антибългарското правителство на Сърбия и областните управители на Зайчар, Чуприя, Ягодина, Княжевац, Пожаревац и Белград са получили спешни указания да заловят Иван Кулин и другарите му. Наградите за това били осигурени от видинския управител Мухамер паша.
Сръбската полиция заловила Иван Кулин, Никола Гергов и Манчо Кръстев и през Връшка чука ги предали на видинската полиция. Пашата, от своя страна наредил на жестокия турски следовател Рамзи бей да сломи гордите български „комити“! Следователят приложил най-тежки инквизиции, като опитал дори убийството им.
На разпита на Иван Кулин е записан монолога на освирепе-лия Рамзи бей: „Абе, Иване, ти баш комита, милостивият ни господар ти подари златен пръстен и сабя, за да мируваш, и ти пак се не остави от този мерак: да бунтуваш и тревожиш рахатлъка на мирната рая. Ти си лош човек, бе! Ах, комита, пезевенк“!
След тези думи Рамзи бей извадил револвера си и с ом раза стрелял три пъти към Иван Кулин. Може би рефлекторно или тренирано Иван Кулин паднал на пода след първия изстрел, без да бъде засегнат и без да дава признаци на живот.
Гражданите на Видин се разбунили, когато научили за свин ството на Рамзи бей. Чуждите консули във Видин, начело с Австрийския и Руския се застъпили пред Мухамер паша за живота на кнез Иван Кулин.
Колко голямо е било обаянието на Иван Кулин във Видин и вилаета говори фактът, че само няколко часа след този случай с Рамзи бей, видинския първенец Цанко Хаджи Ангелов подкупил когото трябва, за да „забрави“ вратата на кауша отключена и Иван Кулин веднага се озовал на румънския бряг. Когато на другия ден сестрата на Иван Кулин Йонка Стамболийска дошла във Видин с огромен подкуп при члена на меджлиса Севастаки Гънзовянов, той и казал: „птичката вече е изхвръкнала от касреза!“
Останалите бунтовници също се спасили, като близките им предали на валията Мухамер паша огромни суми, като „дарение“!
Изглежда, че корупцията не е патент на 20 – и и 21 – и век!
И както днес, когато трябва да се прикрият престъпленията и безобразията на властимащите, се съставя „комисия“, която да установи „истината“ за случая /до като потъне в забвение -б.а./, така и Мухамер паша обявил подсъдимите борци за „обикновени разбойници“, напълно безопасни за империята и Падишаха! Той е получил своя „пай“ чрез платения подкуп!
* * *
За голямото признание и авторитет на Иван Кулин съдим и от факта, че лично гениалният Раковски е изявил желание да се срещне с него. На 8 февруари 1857 г. той пристига в Белград специално за срещата с Иван Кулин. Раковски знаел всичко за неговата безкомпромисна борба с турците, както и това, че е взел от сръбския търговец Милош Симич 140000 гроша и от българина от Белоградчик Станко Станков, живеещ в Неготин – 280000 гроша за закупуване на оръжие и снаряжение за бъдещата война с Турция. Раковски е искал да обединят усилията си за обща борба с врага. Разбиранията на Раковски и Иван Кулин били сходни, разногласието между двамата било в това, че Раковски държал на своето разбиране, отразено в „Горски пътник“ – „да се борим не за лично отмъщение, а за общонародно освобождение“!
Във всички свои действия и решения, големият революционер и стратег Г.С.Раковски се е съветвал със стария поборник
Иван Кулин.
Всички свои писма и инструкции до българските революционери в Белград Г.С.Раковски завършвал така:
Поздравете особено чича Ювана, /Иван Кулин – б.а./ прочетете му нему все! Здраствуйте, ваш искрен съотечественик доброжелател Г.С.Раковски Или:“ Кажи незабавно чичу Ювану, ако е възможно да доди у Новий Сад, нека по-скоро доде. Понеже имам да му говоря доста…“/писмо от м.март 1857 г. до Петър Оджаков.
В писмото до Петър Ранов от 4 април 1857 г, Раковски след подробни указания завършва: „Здраствуйте и прочети чичю Ювану сее мое писмо реч по реч, а другимо кому мислиш е потребно. Твой искрений приятел Г.С.Раковски“.
* * *
През целия си живот Иван Кулин е имал една цел – борба с турците и само една мечта – да види Отечеството си свободно. Патологичната омраза към агаряните е пламнала в душата на малкото момче още, когато е бил на 8 години. През 1811 г. баща му Ангел Кулин се завърнал в Медковец от Сърбия, където със своята чета участвал във войната за освобождаването на нашата съседка от турците. Властите знаели това и след идването му, нахлули в неговия дом. Извели го на двора и там, на дръвника, пред очите на жена му и трите деца му отсекли главата. След това палачът седнал на дръвника с гръб към тях за да си изпуши лулата. Малкият Иван грабнал брадвата, за да отмъсти за баща си. Само навременната намеса на запазилата самообладание майка, предотвратила убийството и на малкото момче.
Постоянно затварян, инквизиран и преследван от турската власт, на професионалният бунтовник Иван Кулин било забранено да живее в пределите на царството.
За да бъде най – близко до скъпия си град Видин и до своето семейството, в началото на 1870 г, се установил на девет километра от българската граница в град Зайчар. Тук продължил революционната си дейност, като поддържал оживени връзки с комитите от Видинско. Закупил голямо количество барут и оръжие от сръбски търговци, с цел прехвърлянето им във Видин.
Видинската полиция обаче, следяла действията му и постоянно контактувала с полицията в Зайчар. Видинският паша с официално писмо поискал от министъра на вътрешните работи на Сърбия, незабавното екстрадиране на Иван Кулин във Видин. В същото време се водил и съдебен процес в Зайчар срещу хората, събирали споменатия барут и оръжие. Но старият поборник останал чист, защото у него нищо не намерили и нямали основание да го екстрадират.
За да угоди на турците, сръбският министър ибрикчийски се поклонил на видинския паша и му отговорил, че „комитата“ ще бъде поставен под строг контрол и всеки ден ще се подписва при зайчарския полицейски началник. Тази мярка действително била разпоредена.
Усърдието и на сърбите и на турците обаче се оказало закъсняло. Два дни по-рано, на 6 юли 1870 г. големият българин издъхнал.
На гроба му в Зайчар бил поставен каменен кръст, на който пишело: „Хладна плена, хладна къща на дядо Иван Кулин, кнез на Медковец, 1870 г.“
Във вестник „Сърбия“, излизащ в Белград, бил публикуван некролог със следното съдържание:
Западната война/френско – пруската – б.а./тъче покров на моето нещастно отечество „. С тези думи на уста внезапно почина от сърдечен удар на 12 т.м. нашия незабравим баща, известният на неговите приятели „дядо Иван“, български емигрант. Като член на Българския комитет в Букурещ и като истински поборник за освобождението на своя народ занесе в студения гроб мисълта, че ще умре като роб, преди отечеството му да бъде освободено, ко-ето
и стана.
Горното съобщаваме на всички познати, негови приятели и другари с молба да присъединят своето съчувствие към нашата преголяма скръб.
Синове Ангел и Христо, братя Иванови. Зайчар, 16 юли 1870 г. Година преди смъртта си, лишен от правото да посещава родината си, Иван Кулин постоянно говорил на близките си: „Родолюбивото ми сърце тупти само за освобождението на българския народ“.
След смъртта на Кулин, старият му другар и поборник Панайот Хитов казал: „Дядо Иван беше един от ония българи, които са посветили сичкия си живот на България и нейната свобода“.
Град Видин, който Иван Кулин безпределно обичал, е длъжник към неговата светла памет. Неговото име с нищо не е увеко-вечено, ако не се счита една малка уличка в крайния квартал „Акджамия“, без барелеф или паметна плоча.
От импровизираната ми анкета с дванадесет случайни граждани живеещи на същата улица, на въпроса знаят ли чие име носи тя, само един отговори така: „Мисля, че е на борец против турското робство“ /цитирам дословно -б.а./.
Останалите или не знаеха нищо, или предполагаха, че е на „партизанин“, „ятак“, или „артист“! Жалък факт за непризнателните поколения…
* * *
Големите патриоти и борци също са смъртни, но техните дела остават, за да обезсмъртят името им в съзнанието на потомството. Поборникът от Медковец, кнез Иван Кулин с достойнство е спечелил своя лавров венец – безсмъртието.
от книгата „Градът на завоя“ на Йоцо Йоцов
източник: vidin-online.com, връзка към цялата статия – линк
Информация за книги за Иван Кулин
В секция Книги може да намерите информация за книги описващи дейснотта и характера на Иван Кулин – линк
Иван Кулин – българинът, който пръв развял трицветния байрак
Той бил знаменосец на Първа българска легия, чието знаме Раковски разпоредил да бъде зелено, бяло, червено
Както вече ви разказахме, първото българско знаме с цветовете бяло зелено и червено, но в друг ред е влязло в бой с Първата легия на Георги Раковски. За да разберем, кой е българинът държал този първообраз, дори неточен, на днешния ни трикольор, трябва да разберем, кой е бил знаменосец на Първа българска легия, помогнала много за освобождението на Белград от турско робство, но не успяла да мине на българска земя и да помогне на събратята си.
Знаменосец на легията бил старият войвода Иван Кулин. Роден е през 1803 г. в село Медковец, днешна област Монтана. Като юноша е хайдутин, а по-късно става войвода на чета. В периода 1834-1837 г. той участва в Берковско-Пиротските въстания. След това е избран за кнез на родното си село. През 1848-1850 г. е баш кнез на Ломската каза.
Иван Кулин има доста богат революционен опит. Той е един от водачите на въстанието в Северозападна България през 1850 г. Целта му е извоюване на автономия на българите в този район и премахване на едрото турско земевладение. Във въстанието участват около 16 000 души българи от Ломско, Видинско и Белоградчишко. При липса на военен опит и слабо въоръжение въстаналите българи са разбити.
Една от причините за неуспеха на това въстание е коварната политика на западната ни съседка Сърбия. Българите в граничния район, въставайки против турския поробител, са разчитали на помощта на „братята сърби”. Такава помощ обаче не идва. Нещо повече, сръбското правителство репресира оцелелите от въстанието българи, които търсят убежище на сръбска територия. Част от водачите на въстанието от 1850 г. са арестувани, а някои – пратени по-късно на заточение. Иван Кулин е заловен и хвърлен в затвор, но успява да избяга и емигрира във Влашко.
Иван Кулин е участник и в Първата легия на Г. Раковски през 1862 г. При разделянето на силите на легията, плод на сръбските агитации и раздори сред участниците в легията, четниците на Иван Кулин се установяват в Крагуевац. Иван Кулин се ползва с високо доверие сред легионерите и лично пред Г. Раковски. Това личи от факта, че носи знамето на легията.
източник: kmeta.bg, връзка към цялата статия – линк