
Многобройни са българските селища, скътани в пазвите на родния балкан, които останали крепости на народния дух през дългия низ години на петвековното османско иго. Изключително място сред тях заема Котел. През възраждането той ражда и откърмя плеяда народни синове, отдали своите знания, сили и живот за благото на народа, за свободата на родината. Между тях е и Георги Стойков Мамарчев. До нас той е достигнал с няколко имена. Самият той се е наричал капитан Георги Мамарчов Буюклиу.
За живота и народополезната дейност на Георги Мамарчев е писано малко поради оскъдност на сведенията, но и то е достатъчно, за да ни даде представа за неговата ярка личност, за твърдия му и мъжествен характер, за голямата му храброст и преди всичко за безкрайното му родолюбие. За него са ни оставили спомени неколцина съвременници. Но с най-големи подробности, с най-голяма любов и възторг за него пише сестриният му син Георги Раковски, който обожавал дотолкова своя героичен вуйчо, че дори заменил кръстното си име Сава с вуйчовото Георги.
Георги Мамарчев е роден в Котел към 1786 г., но неговото потекло води до старото българско село Еркеч (дн. Козичино), разположено в пазвите на Източна Стара планина. Жителите на това планинско селце през време на робството имали известни привилегии като „дервент-джии“ — бранители на близкия старопланински Гулишки проход. Главният им поминък бил овчарлъкът. Придобитите привилегии естествено им давали известно самочувствие и развивало у тях свободолюбив и самостоятелност. Те били едри и високи българи, известни със своята упоритост, смелост и предприемчивост. Тези качества притежавали и мъжете от Мамарчевия род. Снажни, чернооки мустаклии, тяхно любимо развлечение бил пехливанлъкът. С такива физически и душевни качества бил надарен и Георги Мамарчев. Още от млади години, когато служил като доброволец в руските войски през време на войните от 1806—1812 и 1828—1829 г., заради своята едра и внушителна фигура, заради респектиращия си характер той бил назован „Буюклиу“.
Георги Мамарчев се родил през годините, когато в Котел вече от няколко години горял неугасимо пламъкът, запален тук от Паисий Хилендарски при неговото посещение в града, поддържан ревниво и разпалван неуморно от първия преписван на „История славянобългарска“ котленецът поп Стойко Владиславов — Софроний Врачански. Вероятно малкият Георги е учил в местното килийно училище. По семейно предание се знае, че след като пораснал и възмъжал, заминал заедно с „цяла дружина“ свои връстници „на работа“ отвъд Дунава, във Влашко и Молдова. Това ще е станало вероятно в първите години на XIX в. Може би заминаването на тази ,дружина“ младежи от Котленско трябва да се свърже с Руско-турската война от 1806—1812 г. Още при обявяването й руското командване замислило да се образуват отряди от доброволци. По това време Мамарчев ще е бил около 20-го-дишен. Заминаването на младите котленци може би трябва да се свърже и с дейността и подкрепата, давана на руското командване по време на войната от страна на техния родолюбив съгражданин Софроний Врачански.
Създаденият към руските войски отряд от доброволци, чието организиране започнало още към 1807 г., включвал три конни и три пехотни полка, всеки наброяващ около 600 души, предимно българи и сърби преселници в Бесарабия, Влашко и Молдова. През 1810 г. общото им командване било поето от граф Каменски. Тогава именно бива формирана от по-стари български преселници, както и от придошлите по време на войната български емигранти специална българска доброволческа войска, наречена „Земское болгарское войско“, със свой печат и свое командване. За тази българска доброволческа войска великият руски пълководец Кутузов пише на руския военен министър: „Мнозина измежду българите, които преминаха Дунава и се заселиха в Турну, изявиха желание да се въоръжат и да действуват заедно с нас. Като познавам качествата на този народ, който е твърд и навикнал на опасности и лишения, очаквам от тях най-голяма полза.“ Гениалният пълководец и главнокомандуващ руските войски не останал излъган в своите надежди: българите оправдали очакванията му и потвърдили високата му оценка за бойните им качества. Между отличилите се бил и Георги Мамарчев. В „Земское болгарское войско“, където постъпил обхванат от горещо родолюбие и жажда за борба, той получил първото си бойно кръщение. Според Раковски за проявена храброст по време на боевете Мамарчев получил голямо военно отличие — Георгиевскня кръст. Той твърди също, че неговият вуйчо бил началник на българските доброволци („предводител на самоволния болгари“), но това засега не е доказано.
През пролетта на 1812 г. войната завършила и доброволците били разпуснати. От този момент до 1821 г. или в продължение почти на десетина години, нямаме сведения за дейността на Мамарчев. Може би е останал в някое селище във Влашко или Молдова. Вероятно тук го е заварило избухналото в същата година гръцко въстание, известно под името „Гръцка завера“. Тя била ръководена от Александър Ипсиланти, който преминал в Молдова, за да започне борба за освобождение на християните от турска власт.
В редовете на въстаналите се влели християни от различни народности (гърци, румъни, сърби и много българи), защото се воювало „за вяра“ и против общия поробител. Георги Мамарчев ще да е бил едни от първите „заверци Той много скоро се отличил с бойните си качества и станал началствуващо лице. За това свидетелствува фактът, че през 1821 г. вече притежавал личен печат с името му, годината и изображението на Св. Георги като доказателство, че е носител на Георгиевски орден. В този печат обаче не е отбелязано, че има капитански чин, с какъвто се явява по-късно през Руско-турската война от 1828—1829 г.
Отново след Заверата следите на Мамарчев се губят, за да се появят пак по време на Руско-турската война от 1828—1829 г. Тя раздвижила силно духовете на българите и запалила нови надежди у тях за освобождение е помощта на „Дядо Иван“. В редиците на руските войски пак започнали да се стичат български доброволци, особено от краищата, пострадали от турските безчинства след Гръцката завера. Към русите дори се присъединили и някои хайдутски чети с войводите си. И в тази война, както и в предходните, руското командуване, възглавявано от генерал Дибич, решило да се формират отряди от доброволци. Разчитало се предимно на български емигранти. С тази важна задача бил натоварен руският офицер Липранди, добър познавач на балканските и българските земи.
На призива на руското командуване бързо се стекли около хиляда души. На него веднага откликнал и Георги Мамарчев. Слухът за набиране на български доброволци сред българската емиграция скоро се разнесъл и отвъд Дунава, в българските земи. При Липранди започнали да прииждат от различни краища на страната нови борци, произхождащи предимно от Търново, Габрово, Свищов, Никопол и други места. Те молили и настоявали да бъдат приети незабавно в редовете на войската. Тъй като било решено да не се приемат доброволци, живеещи в земите южно от Дунав, прииждащите българи трябвало да преживеят голямо разочарование.
Създаденият доброволчески отряд от български емигранти след преминаването на Дунав бил подсилен с два казашки полка. Той взел дейно участие и се отличил в боевете и в обсадата на Силистра. Георги Мамарчев показал блестящи бойни качества и лична храброст. Раковски описва този важен момент от живота на любимия си вуйчо, показал „голямо юначество“, и твърди, че Мамарчев сам със своето „българско отделение“ пресякъл Дунав и застанал на стража, за да не позволи каквато и да е турска ладия с войници да се приближи на помощ на обсадените. При едно от нападенията срещу обсадения град храбрият котленец настъпил откъм Дунав „с триста от своите избрани българи“ и като завладял един от най-укрепените пояси, влязъл в крепостта и обърнал топовете към града. Според Раковски тази негова постъпка довела до превземането на силистренската крепост и затова той получил високо бойно отличие от руския император — орден „Св. Ана“ и скъпоценна сабя. За храбростта на Мамарчев свидетелствува и капитан Васил Вълков (или Хадживълков), който пише в своите спомени: „Падането на Силистра стана през коледни пости все в 1828 г. и при пристъпа й се отличи нашият съотечественик Георги Мамарчов Буюклиу от Котел, роднина на непрежалимия наш отличен патриот Г. Раковски.“
Успехите на руските войски и на българските доброволци вдъхнали вяра и кураж на Мамарчев, който заживял с мисълта да започне борба за освобождение на поробеното си отечество. Своите чувства и надежди той искал да разпали и у съотечествениците си. Вероятно затова нарушил нареждането на руското командуване българските доброволци да не следват руските войски, преминали бързо Стара планина, след като разбили турците в Шуменско
Смелият котленец, следван от своите момчета, които според Раковски били 500 души, преминал родния балкан и през лятото на 1829 г. се озовал първо в Котел, а после в Сливен. Той разпръснал доброволците си в околните села, вероятно за да будят народа. По това време страшна тревога обхванала българите из тези краища: заговорило се за сключването на Одринския мир и за оттеглянето на руските войски от българските земи. Това означавало продължаване на непоносимото чуждо иго, това означавало нови безчинства и жестокости от страна на поробителите над поробените, това щяло да доведе до нови изселвания на будния и свободолюбив български елемент и до намаляване на защитните сили на народа.
Мамарчев не можел да се помири отечеството му да остане поробено. И решил до използува благоприятния момент — присъствието на руските войски в пределите на империята, — за да вдигне въстание преди тяхното оттегляне. Но той бил на руска служба, носел руска униформа, знаел дадената заповед и съзнавал ясно последиците от неизпълнението й. Затова, за да даде вид, че напуска службата, се оженил в Сливен. Това означавало, че остава да живее в отечеството си. Сега Мамарчев започнал трескава агитация за подготовка на въстание, която обхванала не само Котленско и Сливенско, но се разпростряла до Търновския край. В Търново той възнамерявал да обяви деня на свободата.

Със своя авторитет на прославен воин, с пламенната си агитация и подчертан патриотизъм Мамарчев успял да увлече прогресивните малоимотни българи От тези краища, които се обособили в една „млада партия“ в противовес на туркофилските реакционни елементи. Някои съвременници отбелязват, че капитанът успял да събере около себе си към 1000 души въодушевени патриоти, готови да жертвуват личното си благо за народната свобода.
Тази дейност на Мамарчев не останала скрита за руското командване, което водело преговори за мир с Турция. Осъществяването на една революционна акция в този момент, и то ръководена от руски офицер, би могло да се отрази неблагоприятно на преговорите. Затова били взети мерки за нейното осуетяване. Раковски съобщава, че генерал Дибич пратил едно казашко отделение в Сливен, за да залови и доведе буйния и непокорен българин. Съмишлениците на Мамарчев разбрали какво означава това. Котленци и сливенци написали колективна молба до генерал Дибич за освобождаването му. Въпреки тази гореща молба, скрепена с много подписи и печати, Мамарчев под конвой бил заведен в Букурещ при генерал Киселев, председател на държавния съвет във Влашко и Молдова през време на руската окупация, за да бъде съден от военен съд. Това ще да е станало вероятно след сключването на Одринския мир, подписан на 2 септември 1829 г.
И така бившият силистренски герой, носителят на няколко военни медали и отличия трябвало да дава обяснения за своите постъпки, явили се в разрез с дадените заповеди, и да се оправдава. Какво друго е могъл да изтъкне той като подтик на своите действия освен горещото си родолюбив, с какво друго е могъл да се оправдае освен с миналите си заслуги? Изглежда, че все пак показаните досега от Мамарчев блестящи качества на воин и изпитан борец, за които той получил признание от най-високо място, изиграли своята роля и той бил освободен и назначен за градски управител (кмет) на силистренската крепост, която по клаузите на Одринския мир оставала до 1836 г. под руско командване. Кога точно е станало неговото назначение, не се знае. За първи път той се споменава като силистренски управител през 1835 г. във връзка с Велчовата завера, на която става един от водителите.
Заселил се със семейството си в Силистра, мисълта за поробения народ не му давала покой и Мамарчев замислил да продължи незавършеното от 1829 г. народно дело. Заедно със своя съгражданин капитан Васил Хадживълков той привлякъл около себе си по-будни и свободолюбиви българи и създал нов квартал, наречен „Волната“ (т. е. „Свободната“). Той станал център на въстанически кроежи. Подвизите на Мамарчев не били забравени, корените на връзките от времето на водената от него агитация за въстание през 1829 г. били още живи сред българите от Котел, Сливен, Дряново, Елена, Търново,
Тези селища с център старопрестолния град станали огнища на новото освободително начинание — Велчовата завера. Мамарчев влязъл във връзка с Велчо Атанасов Джамджията. Създаден бил ръководен орган на бъдещото въстание. Ръководителите на съзаклятието бързали да го организират и осъществят, преди русите да са се оттеглили от Силистра и от влашките земи, за да разчитат на здрав тил и на руския авторитет. Затова въстанието трябвало да избухне преди 1836 г.
Движението се подготвяло настойчиво и тайно месеци наред. То печелило привърженици не само в старопрестолния град, определен за негов център, но и в околните градове и села.
Връзките между Силистра и Търново със засилването на подготовката на въстанието с всеки изминат ден се заякчавали. Колко пъти е ходил Мамарчев в Търново и в Плаковския манастир, не се знае. При всяко негово посещение в старопрестолния град са се водели тайни съвещания, чертаели са се планове за бъдещите действия, уточнявали са се подробностите. Опитният капитан разпитвал за всичко, давал указания и упътвания.
Отначало се смятало, че въстанието може да избухне още през зимата, по коледните празници, но после се отложило за пролетта. Изглежда, капитанът намерил военната подготовка за недостатъчна, че няма нужното оръжие и провизии.
Подготовката за въстание продължила трескаво. Набавяло се оръжие, привеждали се в изправност старите шишанета, леели се куршуми, правели се фишеци, приготвяло се облекло, цървули, навуща, седла, набавял се барут, провеждали се военни упражнения. Не било забравено и бойното знаме, замисляла се и специална униформа. По подготовка и размери подготвяното въстание се очертавало като една народна революция, каквато след Чипровското въстание не била подготвяна в нашите земи. За по-голяма сигурност средището на заговора било прехвърлено в Плаковския манастир, скътан в планината, Игуменът му, отец Сергей, бил един от най-преданите на делото.
Мамарчев бил провъзгласен за главнокомандуващ на въстанието, Велчо Джамджията за негов помощник, а майстор Димитър Софиянлията, Никола Гайтанджията, х. Йордан Брадата и отец Сергей — за членове на главната квартира. Ръководителите на бъдещото въстание положили тържествена клетва за вярност на делото. След това всеки заминал за мястото си, за да завърши подготовката на хората си и да чака заповедта, каквато трябвало да се отправи по Великден. Но в навечерието на обявяването на въстанието предатели, между които се сочат търновският владика гъркът Иларион Критски и еленският чорбаджия х. Йордан Кисьов, разкрили на турците тайното дело.
Една нощ турски заптии оградили ненадейно манастирските стени и в килията на игумена заловили капитана. Обковани в железа, Мамарчев на кон поради това, че бил руски офицер, и отец Сергей пеша били отведени на разпит в Търново, Веднага след това били арестувани и другите водачи начело с Велчо Джамджията.
С жестоки мъчения турците се опитвали да изтръгнат от задържаните в Търново имената и на други съучастници, но никой не станал издайник. При разпита капитан Г. Мамарчев не посрамил нито българското име, нито руската униформа. Когато заловили тоя „куражлия“ човек — разправят съвременниците му, — в търновския меджлис го попитали за какво е дошъл от Силистра и какво търси в манастира. Той отвърнал „сербез“: „Викаха ме и аз дойдох. Аз съм волентирски офицер и това ми е работата (т. е. да се бори за потиснатите)…“
Съставен бил извънреден съд и по съкратената процедура били осъдени на смърт чрез обесване петима от водачите: Велчо Джамджията, майстор Димитър Софиялията, х. Йордан Брадата, Кольо Гайтанджията, Иванаки Кюркчията. Отец Сергей по ходатайство на владиката бил осъден на дългогодишен затвор, а капитан Мамарчев като руски офицер и даскал Антон, който бил и черковен служител, били осъдени на заточение и изпратени в Цариград. Разказват, че султан Махмуд полюбопитствувал да види лично този храбрец и при станалата среща го запитал защо искал да вдигне въстание, а Мамарчев „отговорил султану с най-голяма дързост, че докога се турский народ принося тако свирепо и безчеловечно с българи, не щат отбегнат турци от зло“. Твърдят, че тези думи накарали султана да се замисли за реформи и че по негова заповед Мамарчев бил изпратен на заточение в малоазийския гр. Коня, но тук бил настанен прилично за офицерския си чин, получавал месечно възнаграждение и имал разрешение да носи военната си униформа и скъпоценната си сабя.
С неуспех завършил и последният опит на капитан Георги Мамарчев да освободи поробеното си отечество. Последните десет години от неспокойния и бурен живот на този горд българин протекли в мъки и страдания на заточение в малоазийския град Коня и на остров Самос, където починал през 1846 г.
На борбата за освобождението на своя народ Мамарчев посветил четвърт столетие от своя бурен, неспокоен живот. На нея той отдал най-хубавите години от младостта си, за нея пожертвувал личното си щастие. Той не успял да събере сам плодовете на своя труд, но семената, хвърлени от него, покълнали в хиляди души и преди всичко в душата на неговия племенник, който продължил патриотичното дело на своя бележит вуйчо и станал основоположник на българската национална революция.
КИРИЛА ВЪЗВЪЗОВА—КАРАТЕОДОРОВА
източник: Бележити българи Том 2 1396-1878
Роден: 1786 г. Котел, Османска империя Починал: 1846 г. о. Самос, Османска империя
Георги Стойков Мамарчов (Георги Мамарчев Буюклиу, известен предимно като капитан Георги Мамарчев) е бил борец против османското владичество и капитан от руската армия. Роден е в Котел и е вуйчо на Георги С. Раковски.
Георги Мамарчев е роден пред 1789 година в Котел.
Учи в килийното училище в родното градче, където витае свободолюбивитя дух на Паисиевата „История…“, преписана най-напредот котленеца Стойко Владиславов (Софроний Врачански).
За юношеските години на бъдещия бунтовен капитан знаем немного.
Предполага се, че след като напуска родния край, става наемен работник в някой влашки град или чифлик.
През руско-турската война от 1806-1812 г. Мамарчев е включен в щаба на формираната през 1811 г. Българска земска войска – доброволчески отряд в състава на руската армия с численост 15 хиляди души.
В мемоарните бележки на племенника му Георги Раковски се споменава, че Мамарчев взима участие в бойните действия при Силистра, награден е с Георгиевски кръст и произведен в чин поручик.
След края на войната голяма част от българските доброволци се заселват в Бесарабия. Може би сред тях е и Мамарчев.
През лятото и есента на 1812 г. той участва в Отечествената война на Русия срещу Наполеон.
Бие се и за свободата на гръцкия народ през 20-те години на деветнайсети век.
През 1828 г., когато Русия и Турция отново воюват, Георги Мамарчев пак е на бойното поле.
Вече натрупал достатъчно голям военен и организационен опит, той става волентирски капитан. Създава своя бойна единица още в началото на 1828 г. на територията на Влашко, когато руските войски са вече в Букурещ. Решение за организиране на български доброволчески корпус се взима чак година по-късно, тогава отрядът на Мамарчев в състав от две роти, или малко над 100 души, се включва във формированието.
Първоначално отрядът се установява при влашкото село Фундени и е причислен към VI корпус на Руската армия. По-късно, през пролетта на 1829 г., отрядът на кап. Г. Мамарчев влиза в създадения по подобие на Българската земска войска Български доброволчески корпус, командван от руския офицер полк. Липранди.
С него той помага на руските войски при форсирането на р. Дунав и за завземането на редица турски укрепления в Североизточна България. Капитан Мамарчев е награден с орден „Света Анна“ и скъпоценна сабя.
След изтеглянето на руските войски от балканските райони Мамарчев е назначен за комендант в Силистра, докато крепостта е под руска власт (от 1829 до 1835 г.).
Но военните действия и този път не водят до автономия за българските земи.
Георги Мамарчев решава да организира въстание за истинско освобождение. Замисълът е бунтът да обхване най-напред Сливенско и Котленско, а после и Централна България, където – в старата столица, да се обяви възстановяване на българската държава.
В началото на 1830 г. въстанието обаче е осуетено след намеса на руските военни власти – ген. Дибич изпраща конен отряд от 200 казаци, които арестуват Мамарчев като руски офицер, който работи против политическите интереси на Русия.

След като го освобождават, Георги Мамарчев се жени в Сливен и двамата със съпругата си Радка се заселват в Силистра, където почти веднага отново започва активна обществено-политическа дейност, свързана с подготовка на ново въстание в България – Велчовата завера от 1835 г.
В Силистра капитан Г. Мамарчев и неговият приятел Васил хаджи Вълков замислят да организират бунт, за да предизвикат намесата на Русия. Те установяват връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които Велчо Атанасов – Джамджията, Никола Гайтанджията, Иванаки Йонков Кюркчи от Враца, отец Сергий – игумен на Плаковския манастир, известния майстор-строител Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит, Стоянчо Ахтаря, еленския чорбаджия хаджи Йордан Брадата и други.
Според плана ударната сила на Заверата трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828-1829 г. След първия успех на въстанието бунтовниците трябвало да блокират старопланинските проходи, да се завземе Търново и българското знаме дс е побие на хълма Царевец. Организаторите вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите.
Подготовката на Мамарчевите съзаклятници се изразява в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиене на специални униформи, калпаци и знамена. Заговорниците провеждат военни упражнения, занятия по строева подготовка и обучения по стрелба.
Предателство осуетява бунта. Ръководителите му са заловени, инквизирани и обесени.
Капитан Георги Мамарчев е заловен на 4 срещу 5 април 1835 г. в Плаковския манастир.
По-късно е предаден на руските власти. Разпитва го руският посланик. Мамарчев обяснява, че познанствата му с бунтовниците са случайни и нямат връзка с подготвяно въстание. Така капитанът се опитва да съхрани живота на поне неколциа свои съратници.
След разпитите при руския посланик препращат Мамарчев при султана в Цариград, където той смело разкрива причините за бунта. Султан Махмуд II е впечатлен от дързостта на котленеца.
За известно време бъдещата съдба на къпитан Мамарчев се превръща в предмет на оживени дипломатически контакти между руските и турските власти. Макар официално да отрича, че Мамарчев е руски поданик, Петербург полага големи усилия в преговорите с Османската империя да не допусне смъртно наказание за организатора на съзаклятието на българите.
След дълги разследвания, разпити, разкарвания и след разжалване е решено кап. Г. Мамарчев да бъде заточен в Коня, Анадола. Оставят му правото да кореспондира със семейството си и да ги повика при себе си, което той и прави. Докъм 1841 г. заточеникът и семейството му са в Коня.
От 1842 г. Мамарчев вече е на гръцкия остров Самос. Съпругата му прави опити той да бъде освободен, но усилията й са напразни. На остров Самос Георги Мамарчев умира през 1846 г.
Музеят на възрожденците в Котел пази оръжие и вещи на кап. Мамарчев. Един от най-ценните експонати е неговият печат.
Отличия във войните
Поради храбростта си Георги Мамарчев бил произведен в чин капитан. След изтеглянето на руските войски от балканските райони бил и назначен за комендант в Силистра докато е била под руска власт (1829 до 1835).
източници: bg.wikipedia.org линк
balgari.bg връзка към цялата статия – линк
Други статии за капитан Георги Мамарчев можете да откриете от следните връзки:
ЛЕГЕНДАРНИЯТ БОРЕЦ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ КАПИТАН ГЕОРГИ МАМАРЧЕВ – ЖЕРТВА НА РУСКО-ТУРСКИТЕ РЕПРЕСИИ
автор:Янко Гочев
източник: sitebulgarizaedno.com, връзка към статията – линк
статията е интересна и е придружена с много снимки
КАПИТАН ГЕОРГИ МАМАРЧЕВ И БЪЛГАРСКАТА ЗАВЕРА ОТ 1835 ГОДИНА
автор: Петко Ст. Петков
източник: liternet.bg, връзка към статията – линк
Действия на дружината на капитан Георги Мамарчев при Силистра
източник: pan.bg, връзка към статията – линк
Капитан Мамарчев – първият български кмет
автор: Богомил Колев
източник:duma.bg, връзка към статията –линк
Капитан Георги Мамарчев
Автор: Б. Илиев в-к „Силистренска трибуна“
източник: starasilistra.com, връзка към статията – линк
Георги Мамарчев
източник: heritagebg.net, връзка към статията – линк