„ПО ЛАКЪТ НАВИСОКО” КАРА КОЛЬО ОМАРЧАЛИЯТА

Никола Ферманджиев

Кольо ле, Кара Кольо ле!
Кольо низ гора ходеше и
си гората питаше: —
Горо ле, горо зелена,
имаш ли вода студена и
бука сянка дебела,
да седна да си почина,
студена вода да пия
и да се, горо, оплача!
Мене ми се е додяло да гледам
турчин как бесней низ
бащини ми дворове,
низ бащини ми ягнила:
баща ми овце да коли,
майка ми манджи да готви,
братя ми коня да йоздят,
жена ми стол да подава,
сестра ми чибук да пали!
От дърво пиле продума:
— Кольо ле, Кара Кольо ле,
и това ли да те приюча?
Ти забий маждрак сред село,
сред село, сред мегданието,
и набий гора зелена,
да си турците изгониш.

Кара Никола или Кара Кольо Омарчалията, както народът го нарича, е роден в с. Омарчево край Нова Загора. Заради него някога турците са наричали селяните от това село „Омарчево хайдутларъ, ако тия селяни да са най-кротките и най-мирните същества на света”, както бележи в записките си още през 70-те години на миналия век Панайот Хитов. Едно странджанско предание разказва, че Кольо станал хайдутин много млад, едва седемкадесетгодишен. Баща му бил ятак на хайдути и не било трудно буйният младеж да намери другари и да км стане войвода.

Посъбрал Кольо, посъбрал
дор’ седемдесе юнаци
дор’ седемдесе и седем,
й още му седем требуват
и тях на пътя намери.
Та ги заведе поведе
по Стамбулските къриша
в Едренските друмиша.
Кольо си перчем решеше,
решеше и нареждаше
и си на перчем думаше: —
Перчем ле, ханъм къвърджия,
къде ли не се ветрееш
из Стамбулските кърища
и Едринските друмища!

Колко време Кольо ходил сам с дружината си, не е известно. Знае се, че по едно време, заедно с всичките си момчета се влял в дружината на Вълчан войвода. Но не било за дълго. Прочутият Вълчан бил извънредно строг човек, не обичал да му противоречат в нищо. Затова и веднъж, когато Кольо изразил несъгласие с някакво негово решение, той дигнал пушка да го убие. Да се спаси, Кольо се хвърлил в близката дълбока река и се промъкнал по дъното й. Когато гневът на Вълчан минал, той пратил да търсят и върнат Коля в дружината, но той отказал. Заедно със своите другари Кара Кольо забил към Сливенския балкан, гдето отскоро гърмяло името на сливналията Стоян – Индже войвода.

Дали Кара Кольо е познавал Индже отпреди, преданията нищо не казват. Те твърдят обаче, че след събирането си двамата войводи така си допаднали един други, че не се разделили до края на своя живот. Кара Кольо станал най-близък приятел, помощник и съветник, дясна ръка на Индже – Стоян, който бил избран за войвода на уголемената дружина.

Кара Кольо и Индже войвода са едни от най-възпетите български хайдути. И както било в живота, тъй и в песните. Все заедно. Съвсем малко са песните, в които да се пее за Индже и да не се спомене страшният му байрактар, и обратно, да чуем нещо за Кара Кольо, и то да не се отнася и за Индже. След преминаването на Индже към кърджалиите неведнъж под командата на Кара Кольо били поставени многобройни орди, с които той действувал на различни места из страната. Според едно предание, записано от Раковски, след раняването на Индже в Урумкьой (днешното Индже войвода, Бургаско) извънредно голямата дружина била оглавена за дълго от Кара Кольо. За умилната среща, станала след оздравяването на Индже между двамата побратими, народът съчинил песен, според която Индже изпратил хабер на Коля:

Носете здраве Колюму,
скоро нах тува да дойде…
Та си ми Кольо отиде.
Отдде го виде Инджето
и сал си гласа прирука,
и се доземи поклони
– Колюму, Кара Николу:
— Кольо ле, Кара Никола,
бре добре идеш, бре Кольо,
че се горана затъжи,
горана и планинана,
и на горана – тревата,
и в планина – листану…

Много места из Тракия за свързани с името на прославения хайдушки войвода Кара Кольо Омарчалията. И до днес пътят между Сакар и Бакаджиците се нарича „Кара Кольов път”, на Маслен нос край Приморско има „Кара Кольово кладенче”, при с. Д. Паничерево – „Кара Кольов извор”, и т.н. Но като истински цар Кара Кольо се е чувствувал на Бакаджиците, затова и в една песен се пее:

Заплакала е гората…
Отгде я зачу Инджето,
ой си на Кольо думаше:
— Кольо ле, баш байрактарин,
развивай Кольо байраци,
поведи, Кольо, юнаци,
към висок баир Бакаджик,
към тая гора зелена…

На Бакаджиците е бил главният бивак на Индже, Кара Кольо и техните другари. И до днес казват, че на една скала край параклиса „Свети Спас” стоели написани три букви – С. К – К., т. е. Сам Кара Кольо. За спомен на Кара Кольо на Бакаджиците е наречена и местността Харозов билюк, свързана със случка из живота му.

Името на Кара Кольо е тясно свързано и с възстановения от него, Индже и Христо войвода Устремски манастир „Св. Троица” в Сакар планина. Близката до манастира пещера била най-потайното им място, а под олтара на църквата те изградили здраво и добре маскирано скривалище. В този хайдушки манастир войводите вземали смели решения и били поставили в страх и трепет цяла Тракия и Странджа планина. Но най-тачен от войводите сред околното население и до днес си остава Кара Кольо. Преди години на празника на манастира ставали многолюдни събори, на които идвали хиляди хора и пеели песни, прославящи техния Кольо войвода. Кара Кольо имал много приятели и ятаци, на които помагал в трудни минути.

От страх ятаци на Кара Коля ставали дори и богати турци. Стари хора разказват, че гдето е днес с. Черген (в северните поли на Бакаджика), през турско време бил чифликът на Гали бей. В края на чифлика към гората имало издигнат нишан. Когато Кара Кольо се приберял с дружината си на Бакаджика, той гръмвал и събарял знака.

— Кара Кольо гелди! (Кара Кольо доде!) Пригответе хляб и сирене, че хората му са гладни! — разтичвал се беят и бързал да изпрати храната, защото знаел, че срещу Кара Коля и аллах не може да му помогне.

Султанското правителство било безсилно да се справи с Кара Кольо. Много пъти то пращало хабер на богатите турци да правят – да струват и ако не жив, то поне на „кебап” да го изпратят „армаган” на султана. Богаташите само вдигали рамене от страх и думали:

— Ние не смеем. Който се наема, нека дойде и сам го улови!

А народът запял песен за легендарния юнак и за мнимата среща, станала между него и турския султан. Слушал бил султанът много за Кольо и пожелал да го види. А когато необикновеният герой дошъл, той така очаровал султана, че оня взел да му обещава какво ли не, само да се потурчи, „правата” вяра да вземе. А непреклонният българин отговорил:

…Царю ле, султан Махмуде,
я ке са, царю, потурча,
ако ми, царю, подариш:
дългата Михал кюприя
и султан Селим джамия
и Али паша чаршия,
че я си имам, султане,
три хиляди влашки прасета,
да ги прекарам, султане,
през дълга Михал кюприя;
да ги изколя, султане,
в султан Селим джамия;
и да ги продам, султане,
във Али паша чаршия!

На бой Кара Кольо бил канара човек – „над два аршина и две педи”, както казват старите хора. Лицето му било черно, „с големи джуки и мустаци” до шия. Кольо имал много широки гърди и бил страшно силен и здрав човек. Разказва се също, че той бил и изкусен гайдарджия. Макар гайдата му да била направена от цяло даначе, той като духнел, два пъти и я надувал. Не минавало вечер върху накичените с горски цветя поляни, под осеяното със звезди небе Кольо да не веселял дружината си. Тропали се буйни хора и ръченици, в които участвувал и сам той. Хайдутите скачали „по лакът нависоко”, а гайдарджията дор два.

Като всеки по-силен и „ербап” човек през турско и Кара Кольо бил борец. Говори се, че друг път, пак за да го лови, по дирите на Кольо тръгнала голяма турска команда. Водачът й бил известен бабаит, голям пехливанин. Заканвал се: „Преди да му отрежа главата, ще се преборя с него… Като круша ще тупне на земята.” Чул Кольо това и един ден слязъл предрешен от планината. Намерил бабаита, той успял да го предизвика да се счепкат и при борба така го изтърсил, че оня от страх и срам потънал в земята. Догде се усетят другарите му, хайдутинът извадил ножа си и креснал на ухото на турчина: – Ха съм казал, ха съм те заклал! Обирай си крушите още днес, че… Аз съм Кара Кольо!

После станал, завил си пояса и пред слисаните погледи на турчолята гордо поел пътя към Балкана.

Много и различни са преданията за края на Кара Кольо. Намерените преди няколко години в Румъния документи за Индже твърдят, че и Кара Кольо е бил във Влашко и вероятно с него участвувал в боевете на хетеристите срещу турците през 1821 г. Податки, че двамата побратими са пак заедно, намираме и в песента за тези събития:

… Пашата пита султана:
— Имаш ли хабер, нямаш ли,
българи глави дигнали,
от тебе земя да земат,
като ми Сава войвода,
Инджето, Индже войвода,
и Кольо кючук байрактар..

Дали и Кара Кольо загива в геройското сражение, станало на 12 юли 1812 г. край река Прут, засега не е известно. Но оттогава името му повече не се чува. Плод на народното въображение е вярата, че той дълги години след това е жив, че дочаква освобождението и умира на 120-годишна възраст в едно търновско село. И до днес оръжието на Кара Кольо се пази като един от най-интересните експонати във Военноисторическия музей в София.

Източник: Български войводи (сборник)

Паметник на Кара Кольо – Тополовград

Единственият паметник на Кара Кольо в страната е открит на 6 декември 2018 в Тополовград.
Идеята за монумента се родила спонтанно през 2013 година от кмета Божинов и автора – Христо Дюлгеров. Още тогава започва и дарителска кампания за събиране на средства.

Кара Никола, наричан още Кара Кольо Омарчалията, е български хайдутин. Той е роден в село Омарчево, край Нова Загора. Кара Кольо е възпят в много народни песни. Според едно странджанско предание, Кольо станал хайдутин много млад, едва седемнадесетгодишен. Баща му бил ятак (помагач) на хайдути и не било трудно на буйния младеж да намери другари и да им стане войвода.

Източник: opoznai.bg, връзка към цялата статия – линк

---

---

---

---

---