Митрю Стаматов Аркумарев, наричан в тракийските народни песни „страшния войвода“, е български революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет, Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Вътрешната тракийска революционна организация. Заедно с Таню Николов, Пейо Поптрендафилов, Димо Николов и други той е сред водещите дейци на българското национално-освободително движение в Западна Тракия през първите десетилетия на XX век.
Произход и младежки години
Митрю Аркумарев е роден на 12 октомври 1881 година в село Доганхисар, Западна Тракия — родно място и на капитан Петко войвода. Остава сирак като малко дете и е отгледан от свои роднини. Препитава се със земеделие и овцевъдство — основния поминък на българите в района. Непокорен по нрав, той не се примирява с турската власт и последователно се присъединява към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов, действащи под знамето на Върховния македоно-одрински комитет.
Балканска и Междусъюзническа война
По време на Балканската война Митрю Аркумарев се включва като доброволец в българската армия. Проявява храброст в сраженията при пленяването на Явер паша край село Мерхамли, в стълкновенията до село Индере и в боя за отбиване на десанта при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война родната му къща в Доганхисар е опожарена, а семейството му бяга към старите предели на България. В този период той е четник в четата на Димитър Маджаров, а по-късно поема командването на част от разделената чета. Неговите четници потапят лодки и предотвратяват прекарването и изтреблението на пленено българско население отвъд река Марица, а самият Аркумарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда, спасявайки ги от сигурна гибел. Тези събития го утвърждават като войвода, а в негова чест е сложена тракийска народна песен. Впоследствие, узнал погрешно, че семейството му е избито, подпалва джамия в село Бадурен, където по това време заседават местни турци — деяние, за което е арестуван и изправен пред съд от българските власти, но е освободен, след като конен ескадрон под командването на войводата Таню Николов обкръжава сградата на съда.
Първата световна война и служба във ВТРО
По време на Първата световна война Митрю Аркумарев служи в 40-и пехотен Беломорски полк и участва в боевете при завоя на река Черна и кота 1050. След войната гръцките власти в Гюмюрджина организират съдебен процес срещу него по обвинение в шпионаж в полза на България, а съдът го осъжда на смърт — присъдата не е изпълнена, тъй като определеният да я приведе в действие гръцки офицер се оказва син на близък негов приятел. През 1920 година участва в конгреса на български и турски делегати край село Химитли, а между 1920 и 1922 година действа като войвода на чета от около двадесет души в Беломорска Тракия. По-късно четата му се присъединява към Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация, в която получава пълномощно за местен войвода в Дедеагачкия район и се отчита писмено за дейността си пред главния войвода Таню Николов.
Мирни години и служба в разузнаването
След разоръжаването на четите Митрю Аркумарев продължава патриотичната си дейност с мирни средства — става настоятел и сътрудник на вестник „Бъдеще“ в Истанбул. През 1924 година участва като делегат в конгреса на ВТРО в Пловдив, на който е взето решение за преустановяване на въоръжената борба. Семейството му се установява в село Еникьой (днес Цар Калоян), Пловдивско, където получава къща и земя. В периода 1930–1940 година е привлечен като доброволен сътрудник на българското армейско контраразузнаване. През 1941 година, след присъединяването на Западна Тракия към България, се установява да живее в Дедеагач, а после в Гюмюрджина, като работи като пазач на винен склад, кръчмар и мелничар.
Арест и трагична гибел
След 9 септември 1944 година Митрю Аркумарев отива да живее при сина си в Пловдив, но около седмица по-късно е арестуван. Загива без съд и присъда две-три седмици след преврата, като по-късно за него е издаден акт за безследно изчезнал.
Източници
- Уикипедия – статия „Митрю Аркумарев“
- Сборник „Тракия“, том II, 2002 г. – „Страшният войвода Митрю Аркомарев“
Войводите Таню Николов, Димо Николов, Митрю Аркумарев, Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов в 1922 година
Източник на изображенията: bg.wikipedia.org – линк
Страшният войвода Митрю Аркомарев
Автор: Марин Караиванов — Държавен архив – Хасково
СБОРНИК ТРАКИЯ том II
Тракийският войвода Митрю Стаматов Аркомарев е достоен следовник на капитан Петко войвода. Той е земляк на харизматичния капитан – рожденното му място е село Доганхисар, където се ражда на 12 октомври 1881 г. Още невръстно дете остава кръгъл сирак и го отглеждат негови роднини. Рано възмъжалият младеж се препитава със земеделие и овцевъдство – основния поминък на българите от Западна Тракия. Непокорен по нрав Митрю не изтрайва турската управия и щуква из корията, присъединявайки се последователно към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов. [1] Ала ето, че идват героичните и кървави за българския народ години – 1912-1913 г.
Митрю Аркомарев
През Балканската война Митрю Аркомарев се включва като доброволец в българската армия. Проявява невероятна храброст в сраженията за пленяването на Явер паша при село Мерхамли, в стълкновенията до село Индере, в боя за отбиване десанта при Шаркьой… [2]
След Балканската война се разгаря Междусъюзническият въоръжен конфликт. Родната къща на Митрю Аркомарев в село Доганхисар е опожарена и семейството му бяга към старите предели на България. По същото време той е четник в четата на Димитър Маджаров и неговото безстрашно държане в разбушувалата се касапница съдбовно предопределя спасяването на хиляди българи от Дедеагачките и Гюмюрджинските села. Динамичното развитие на събитията принуждават Маджаров да раздели четата на две, като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю Аркомарев. Целта е с бързи маневрени действия да се пресече пътя на турците, пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат през местността Гяурада срещу Фере, отвъд река Марица и там да го изтребят…Четниците, командвани от Митрю Аркомарев, потапят каиците и избиват турците-каикчии още преди башибозуците да довлекат плененото българско население. Другата част от четата, начело с Маджаров и дружината на Руси Славов, заемат височините срещу река Марица и щом привечер турците се появяват се развихря свирепа битка. Читаците са разбити, а плененото българско население освободено. В кошмарната нощ – по време на сражението – Аркомарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда, избавяйки ги от сигурна гибел. [3]
Именно подир тези кръвопролитни събития Митрю Аркомарев е считан за войвода и в една от тракийските народни песни се пее за „Митрю ми страшен войвода…“
Когато Маджаров разпуска четата в село Ятаджик (дн. Маджарово) Митрю Аркомарев научава, че семейството му е избито от турците. Впоследствие вестта се оказва частично вярна, но в гнева си той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен, където в този момент провеждат събрание местните турци. Джамията пламва и турците, запряни вътре, надават ужасени викове: „Митрьо! Митрьо!“, молейки да ги пусне. Пък Митрю им отговаря: „Къде са мойте деца ?! Къде е мойта къща ?!“…Всички затворени в джамията турци изгарят, а за това свое деяние Аркомарев и предвожданите от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашните български власти в Беломорска Тракия. Обаче на самото съдебно заседание, сградата на съда е обградена от един кавалерийски ескадрон, командван от войводата Таню Николов, който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите. Изплашеният прокурор ги освобождава и прекратява съдебното дирене. [4]
Избухва Първата световна война и Митрю Аркомарев постъпва в редовете на българската армия, като служи в 40 пехотен Беломорски полк. Участвува в епичните боеве при завоя на река Черна и кота 1050, проявявайки забележително себеотрицание и храброст в ожесточените битки… [5]
Без да загуби нито едно сражение България се нарежда в лагера на победените държави. Срещу Аркомарев и други тракийски българи гръцката власт в град Гюмюрджина инсценира съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България. Съдът ги осъжда на смърт. Но отново съдбата е благосклонна към българина от Доганхисар! Гръцкият поручик, който трябва да изпълни смъртната присъда, се оказва син на един много близък Аркомарев приятел – грък по народност – Марко кехая от Марония. И става истинско чудо като в приказките. Поручикът не привежда в изпълнение смъртното наказание, освобождава осъдените и те избягват в България… [6]
Втората национална катастрофа, намерила своето юридическо въплъщение в клаузите на Ньойския договор, съсипва окончателно въжделенията на българите за национално обединение. Особено трагични са последиците за онези българи, чиито родни места според Ньойския договор остават под властта на Сръбско-хърватско-словенското кралство, Гърция и Румъния.
По онова време преобладаващата част от населението в Западна Тракия се състои от българи, като втора по численост е турската етническа общност. Спрямо тях гръцките власти предприемат жестоки асимилационни действия, целящи фактическото ликвидиране най-вече на етническите българи. Това подтиква българи и турци към обща съпротива срещу Гърция. На проведеният – 25 май 1920 г. в гористата местност до село Химитли, Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати взема дейно участие и Митрю Аркомарев…Почти три години – 1920-1922 – той се подвизава като войвода на чета от двадесетина човека, която действа изключително в района на Тракийското Беломорие. По-късно четата му се присъединява към четите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Във временното пълномощно дадено от организацията на Митрю Аркомарев четем:
„ВРЕМЕННО ПЪЛНОМОЩНО
Дава се на Митрю С. Аркомарев в качеството си на местен войвода в района Деде-агачка част, Гюмюрджинска околия източно от града Гюмюрджина да действува от името на възобновената Одринската Българска Тракийска революционна Организация.
Същевременно се натоварва да приготви и складира храна в същия район за нуждите на организацията.
Настоящето му се дава да му послужи временно, до снабдяването му с редовно пълномощно.
20.ХI.1922
Член на ръководното тяло на организацията:
Д. Маджаров“ [7]
Митрю Аркомарев, както и всички войводи от Българо-турската ВТРО, се отчитат писмено за дейността на оглавяваните от тях чети до главния войвода Таню Николов. Оригиналите на тези писма-отчети се съхраняват в Държавен архив – Хасково и тяхната историческа стойност при установяване истината за въоръжения отпор на българите от Беломорието срещу експанзията на гръцките шовинисти е абсолютно меродавна… [8] По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922 г. и първата половина на 1923 г. се водят сражения между четите на Българо-турската ВТРО и частите на редовната гръцка армия. В тези сражения войводата Митрю Аркомарев и неговите четници проявяват истински героизъм, всявайки панически страх сред гръцките войници… Нахалост обаче отиват страданията и жертвите на беломорските българи, саможертвата на четниците! Западна Тракия е обезбългарена…
Гърция постига своята стратегическа цел, която не се оказва по силите дори на византийските императори – покрай Бяло море вече не живеят българи!… Но не унива борческият дух на тракийските българи! Не падат духом – а би ли могло да бъде иначе – и преките участници в борбата за устояване исконните корени на българската народност в Беломорска Тракия… Бившият вече войвода – четите са разоръжени и разпуснати – Митрю Аркомарев продължава патриотичната си дейност в новите условия, макар и с мирни средства. Той е настоятел и сътрудник на Македонския Турско-Български вестник „Бъдеще“ („Истигбал“ ), излизащ в Истанбул, който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия… [9]
На 2 март 1924 г. в Пловдив се провежда Първият редовен общ конгрес на Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО), на който присъствува като делегат и Митрю Аркомарев. Конгресът приема решения за преустановяване въоръжената борба в Западна Тракия, за укрепване и разширяване дейността на тракийските културни организации и за съюз с Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО)… [10]
Семейството на Митрю Аркомарев се установява в село Еникьой (дн.Цар Калоян), Пловдивско, където му е предоставена къща и през 1924 г. е оземлено. Но на едновремешният харамия не му е твърде по сърце монотонното селско ежедневие и в периода 1930-1940 г. Митрю Аркомарев по собствено желание е привлечен за сътрудник на българското армейско контраразузнаване и многократно пресича гръцката и турската граница, за да събира военни сведения относно дислокацията и въоръжението на войскови поделения в тези държави. Ала носталгията по родния край не затихва у него и през 1941 г. – след присъединяването на Западна Тракия към Българската държава – той отива да живее в град Дедеагач, а после в град Гюмюрджина. Работи като пазач на винен склад, съдържател на кръчма и мелничар. [11]
По 9 септември 1944 г. пристига в град Пловдив при семейството на сина си Стамат Митрев Аркомарев, в чийто спомени четем: „Имах там (в Пловдив – б.а.) малко плетаческо ателие. Когато го видях, питам го защо се връща. А той: „Мен не ме е страх. Аз съм ги чакал тези момчета, помагал съм им.“ Една седмица след връщането му, го арестуваха. Аз не бях в къщи, когато една жена ми каза, че къщата ми е била заградена и откарали баща ми. Когато дошли и му поискали оръжието, той казал на жена ми: „Невесто, дай оръжието, то е под възглавницата на леглото.“ Това бил един „маузер“, но ние не знаехме, че той има пистолет. На другия ден ходих да го видя в участъка. Една седмица беше там – носих му храна.
Както по-късно разбрах – две са причините за задържането му. Едната е заради Таню Николов, втората заради 1923 г., че уж бил предал земеделци по време на преврата. Отидох веднага при Коста Митев и му разказах всичко. Той ми даде едно писмо и ме прати в село Храбрино при Павлов, кумец на Александър Стамболийски. Отидох, но намерих само жена му. Самият той бил на нивата. Когато той се върна, разказах му всичко. Той беше много изненадан. „Той толкова хора спаси, а ние един човек да не можем да спасим. „Тази нощ преспах у тях, а Павлов обиколи съселяните си, които баща ми спасил, а не предал, както някой го беше наклеветил и събрал подписите им под една декларация, че Митрю Аркомарев ги е спасил през 1923 г.
Отидохме при Спартак Стефанов в Четвърти участък на милицията в Пловдив. Павлов дойде с мен. Баща ми не беше там. Стефанов ме препрати в Държавна сигурност при Димитър Пишмишев – приближен на Антон Югов. Той прочете декларацията и каза, че го няма човека и е станала грешка. Тогава Павлов каза, че ще види какво може да направи… Питах за някой по-близък адвокат. Посочиха ми един арменец , поиска две хиляди лева, за да разбере къде е баща ми. След известно време се обади и каза, че баща ми го няма. Стана ясно, че баща ми е убит. С помощта на Павлов и адвоката от общината ни издадоха смъртен акт за безследно изчезнал. Поне не преследваха семейството ни… Някъде към Коматево, доколкото знам, са го убили“. [12]
Тъй нелепо загива юначният тракийски войвода, българинът Митрю Стаматов Аркомарев – претрепан като куче от свои сънародници, без съд и присъда – две-три седмици след 9 септември 1944 г., когато в зловещата месомелачка на уж стихийната революционна ярост хиляди българи намират своите незнайни гробове. По-късно въз основа на едно трагикомично постановление на Министерския съвет от 2 май 1945 г. ги обявяват за безследно изчезнали! Уви… На два пъти през живота си Митрю Аркомарев се разминава със смъртните присъди на съдебни инстанции и с грозящите го в следствие на това екзекуции. Веднъж бива спасен от войводата Таню Николов, друг път гръцки офицер не изпълнява издадената от гръцки съд смъртна присъда и го пуща по живо, по здраво… При болшевишкия режим обаче чудеса не стават и смъртта на Митрю Аркомарев е фатално неизбежна. Ала може ли да изчезне безследно от народната памет онзи, за когото безименият певец народен песен стъкмява и пее ?! А песен не се арестува, нито в зандан затваря, нито пък екзекутира… И ако страхът людските уста сковава, то вятърът навред я разнася, та да я чуе мало и голямо:
„Години се разбъркаха,
царове се закараха,
за Анадола башибозуци
народа караха…
Маджаров напред вървеше,
след него Русин войвода –
Митрю ми страшен войвода
на турци си пътя пресече !
Народът в България скриха,
старо и младо спасиха !“ [13]
БЕЛЕЖКИ
- Дончева, Н., цит. съч., с.512.
- Пак там, с.512.
- Милетич, Л., цит. съч., с. 245-248.
- Държавен архив – Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 60, л. 1-33.
- Пак там, а.е. 54, л. 1.
- Пак там, а.е. 60, л. 1-33.
- Пак там, а.е., 1, л. 1.
- Пак там, оп. 1, а.е. 1.
- Пак там, оп. 2, а.е., 53, л. 1.
- Пак там, оп. 1, а.е. 4, л. 1-10.
- Дончева, Н., цит. съч., с. 512.
- Държавен архив – Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 60, л. 1-33.
- Пак там.