ОТ ИЗВОРА ВОДАТА ТРЪГВА ЧИСТА
Мария Бояджиева–Шарлиева
Словоохотливи са изтънелите от времето документи. Съвестно си е гледал работата писарят на четата Иван Попгеоргиев. Че как другояче – войводата му е зет. Близък човек. Трябва по съвест да записва. Когато прибави и обичта си, „писанията” му сякаш добиват цвят и открояват образа на Стоян войвода – главния войвода на Кресненско-Разложкото въстание. Попитате ли сега за Стоян Карастоилов в Гоцеделчевско, само старите хора могат да кажат някоя и друга приказка за него, да си спомянт песента му, която са пели по жетва:
Горо ле, горо зелена,
имаш ли вода студена,
имаш ли сянка дебела.
Имаш ли, горо, хайдути,
хайдути, горо, комити.
Стояна млада войвода,
Стояна от село Старчища.
Може да ви разкажат за куража на дребния на ръст Стоян, вдигнал главите на хората по цялото Серско и Драмско, та чак до Пирин. По-младите люде вероятно ще отсекат – много са били харамиите ни и все люти, като живота, който са живеели. Кой ще ги знае всичките.
Страдалческа земя пишат летописците. И писарят Иван Попгеоргиев така е описал времето на 1878 година. Голямата война на братушките за освобождението на братята българи е завършила. Хората на Княжеството и Източна Румелия на глас си казват молитвата за жито, за писмена, а откъм Струма башибозукът вилнее. Априлското въстание и загубените битки с руските войски са изострили желанието му за мъст и той го излива, като няма върху кого другиго, върху македонските българи. А те не скланят да приемат решенията на Берлинския конгрес, в душите им все живее мечтата за Санстефанска България. Четите в горите растат, както зрее българското съзнание на хората. „В Пловдив и София се групира голяма част от българската интелигенция и по-видни дейци от Македония-разказва българският патриарх Кирил в книгата си „Съпротивата срещу Берлинския договор…”. Още по време на Берлинския конгрес подготвяли и подавали петиции и молби до княз Дондуков-Корсаков, до руската и чуждите дипломатически мисии в Цариград, в които описвали бедственото положение на македонските българи. Същевременно те отправяли горещи молби за заемането на Македония от руските войски и освобождаването й от турско иго. „Дигналите глава за борба се наричат „подвижници на българската независимост в Македония”. Кой ги чува. Западните държави начело с Англия и АвстроУнгария са имали по-важна задача – да провеждат собствените си интереси. Достатъчно главоболия са им създали до това време тези балкански славяни.
Народно негодувание спира ли се!
Четническите акции „по границата и във вътрешността на Македония през пролетта и лятото на 1878 г. се проявили като обществена основа и обективна предпоставка за въстанието през 1878-1879 г.”, за избухването на Кресненско-Разложкото въстание твърди Дойно Дойнов в академичното си изследване, посветено на въстанието. Пламъкът па народния протест гори и в сърцата на хората от Княжеството. Създава се във Велико Търново първият, така наречен благотворителен комитет „Единство”. За него Дойно Дойнов казва: „Търновският комитет „Единство” възникнал в резултат на новосъздадената след решенията на Берлинския конгрес обстановка и вече след започналото в Източна Румелия и Македония съпротивително движение. Ето защо неговата задача била да се съобразява с двете движения и да ги подпомага съобразно своите възможности. За тази цел търновци се обърнали към по-видни граждани в градовете и селищата на Княжеството с апел да съставят комитети, да събират помощи и доброволци за подпомагане на започналото движение.” На съвещанието в Рилския манастир охридско-пловдивският митрополит Натанаил поема отговорността да ръководи въстанието. Сформира се софийският комитет „Единство”, избира се върховно командване. С разгръщането на организационната дейност расте и притокът на оръжие, боеприпаси и пари за въстаниците. Расте и надеждата за свобода и независимомост. Събират се доброволци от вътрешността на Княжеството, бивши опълченци, войводите дядо Ильо Марков, Георги Гаджала и други. Джумаята също става притегателен център, където се разпределя кой каква народна работа да върши.
И в това време на подем Стоян Карастоилов се налага с опита и смелостта си. Той не е представен от комитетите. Не идва от Джумаята. Неговият авторитет е изграден саморъчно със заличените золуми на турците, с падналите глави на предатели. Момчетата му шетат по Драмско и Серско – закрилници на българското население. Турците правят метани от страх колчем разберат, че могат по пътищата да се срещнат с юнаците на Стоян войвода.
Кой е Стоян войвода?
Едно голямо народно сърце, отворено за доброто и за хората.
Родното му село Старчища, Неврокопско, сега с. Периторион в Драмска околия, е наброявало повече от 400 къщи. Околностите му – красиви, на изток – нивите, главно тютюн и плодни дръвчета.
Ще каже човек в такова райско място никому нищо лошо не може да се случи. А то турците дебнат, гонят, вземат всичко, което им харесва от българското. Жал и мъка – колкото искаш… И все настанени в нашенски къщи.
Стоян, роден през 1848 г., расте отрано сирак, без баща. Става дясната ръка на майка си, сама жена с пет дребни деца – три момичета и две момчета. Стоян и Митко от малки поемат занаята на баща си. Копаят земя, промиват я, а желязната руда, която лъсва на дъното – продават. Планината е тяхна. Бродят по нея, изкарват прехраната си. Обаче припечеленото не стига за шест гърла. Стоян, какъвто бил пъргав и òправен във всички работи, взел, че се оженил съвсем млад. Немотията много стягала ръцете му. И той ги развързал.
Познавал горските пътеки и като баща си обичал да ловува. От неговата пушка и от кучетата му не убягвал никакъв дивеч. Черните му очи всичко виждали – и злото, и доброто. Точно можели „да премерят” кой колко тежи. Нищо че с едното око гледал малко встрани Като стрелец нямал равен на себе си. Той водел ловците на Старчища. Веднъж решават да премерят силите си „на нишан”. Стоян нарежда куршума да мине през пръстен. Колцина са, които могат като него, затова и дълго се говори за куршумения пръстен на дребния Стоян. Говорят и за кучетата му, най-хубавите палаши в селото. Турците издебват – вземат ги, и тях, и пушката му. Стоян вече е решил, заминава за остров Тасос. Там за беритба на маслини и в зеленчуковите градини търсят наемни работници. Заедно с брат си Димитър и баджанака Анастас Джостов, както правят много българи от Старчища, тръгват за острова. Впрочем те имат да решават много важна задача. Трябва да си набавят оръжие, дрехи, да поемат пътя на четничеството.
„Юначеството на Стоян се разнася от уста на уста. През това време около него бяха се събрали десетина души юнаци, между които и брат му Димитър. Радостта на българите беше неизказана, като слушаха как Стоян с дружината си причакал първоначално, нападнал една разбойническа шайка, от която дете в майка бе проплакало, разбил я и едвам се спасили предводителят й Махмуд с дватроица от дружината”, разказва писарят Иван Попгеоргиев.
В планинската местност „Изюдер” на пътя от Драма за Кавала Стояновата дружина разбива разбойническата шайка на Юрук Махмуд, който събирал „свой” данък от българското население. От едни вземал пшеница, от други – пари, от трети – сено. Главатарят й се спасил, но не за дълго. През един дъждовен ден Махмуд решава да наобиколи стоката си в с. Елес. Стояновият брат Димитър го пресреща в Гюреджийския проход. Макар че цялата чета е на пусия, на Димитър се пада честта да го ликвидира.
Не са един, не са двама народните мъчители, от които Стояновите момчета освобождават мирното население. В Неврокопската кааза се прочул Шехът. Всички хубави момичета първо той „опитвал”. Грабел и последния залък от ръцете на хората. Стоян с момчетата си го причаква по пътя за Серес. Хващат го жив. Дават му да носи чантите им. Всички преминават стръмнината и се разполагат на широка поляна. Канят Шехът да седне с тях на трапезата, а той бил лаком и чашколюбец. Помислил, че са му простили. Обещал да им даде до 400 жълтъци за откуп, като се прибере в Серес. Той знаел, че Стоян е човечен и добър. Гладен никого няма да остави. Може сам да гладува, но ще нахрани госта си. Шехът обче не му бил гост. Над него тегнело народно възмездие. И смъртната му присъда била изпълнена още на поляната.
Откровен и прям с хората, Стоян мразел ласкателството и демагогията. Не разбирал притворството, то му било чуждо, затова страшно ненавиждал гърчеещите се. Колкото до главорезите турци с тях разговарял чрез пушката си. А тя никога не грешала. Що да стори с гърчеещите се българи. Ето ги – дума не разбират от елинско писмо, нито разговор могат да водят на гръцки, а по питаш ли ги какви са по народност – гърци сме, казват. Дойде ли им сгода – все срещу българите застават. Такъв бил и Петър Топалов от родното Старчища. Все срещу българите говорел. И не щеш ли веднъж Петър, като отива в гората за дърва, попада в ръцете на дружината. Момчетата искат смъртно наказание. „Да си продадеш душата на гръцкия дявол, войводо, казват те, по е страшно отколкото да я харижеш на турчин.” Стоян Карастоилов решава друго. Отрязва само едното ухо на Топала и го провожда по живо, по здраво. Да носи много здраве на приятелите си – гърците. Та като го гледат, да си спомнят, че Стоян войвода е справедлив човек.
Хора с черни души – колкото искаш на този свят. Една такава душа среща дружината, разговаря с момците, обещава да им купи барут за пушките от Серес, а вместо това хуква за Старчища и право при гърка Накото. Тъй и тъй докладва, Стояновата дружина се е разположила в местността „Бакър тепе”, над с. Долни Броди. Нако скроява план – да се напоят комитите с вино, в което има гъст сок от маково семе. След това турците да ги обградят и живи да ги заведат в село.
Планът им се проваля. Не защото момчетата отказват да пият от виното. Напротив – хапнали, пийнали, замаяли се главите им. И точно тогава турците от всички страни „на юруш” се спускат към тях. Само едно не предвидили правоверните. Смелостта на Стоян войвода, опита му. Той им обърква сметките. Извежда войводата момчетата си невредими, само с едното „След мене!” Замаяни от виното, на всички им е трудно да разберат накъде е правият път. Подчиняват се на заповедта на войводата. Димитър, Стояновият брат, решава да тръгне в обратна посока. След него, право срещу турския аскер, тръгват още няколко човека. И всички загиват. Но дружината остава. Нови хора влизат в нея.
През това време комитетите „Единство”, особено след съвещанието в Рилския манастир, не стоят със скръстени ръце, развиват организационна и политическа подготовка. Ето какво пише в изследването си за въстанието Д. Дойнов: „В началото на октомври около Кресненското дефиле се групират четите на старите и известни войводи: Стоян войвода от с. Старчища, Тодор Паласкаря, Коста Кукето, Кочо Лютата, Стойо Торолинко, Стойко от Цапарево и др. Всички те, както и дошлите от Княжеството войводи, като дядо Георги Гаджала, на чети, съставени от бивши опълченци, доброволци и др., били готови да преминат границата. Още в края на септември войводите са свикани на съвещание в Джумая заедно с бъдещите ръководители на въстанието… Голяма част от войводите и ръководителите предлагали най-напред да се нападнат турските войски при Царево село, Малешевско, като най-удобен за целта участък. Но Стоян войвода, на когото всички отдавали първенство и го посочили заглавен войвода, отказал поради това, че „там не познавал добре местата”. Решението било да се предостави изборът лично на него, където „той намери за найдобре и изгодно”, там да се подготви първият въстанически удар”.
И Стоян Карастоилов наистина намира найсгодното място. На половин час пт границата е с. Кресна. Там са разположени охраняващи граничния район турски редовни части. Групираните предварително въстанически сили отседнали съвсем близо до турските поделения. Тихи и кротки, около четири дни чакат командата на войводата.
През нощта на 5 октомври Стоян Карастоилов дава заповед за поход. Той познава местността като пръстите на ръцете си. Нареждането е да се движат безшумно, без да палят цигари. „Всекой се питаше, пише Иван Попгеоргиев, накъде ли ще вървим? Какво ли ни очаква? И дали ще се върнем живи? Разстоянието беше много близо, а и ние вървяхме много полека, па и крнвехме по разни баирчинки и деренца; доста ми се в иде това пътуване, пък турци немаше никакви; дали не ги изминахме, си мислехме, никой не знаеше.” Всъщност Стоян войвода знае всичко. Въстаниците обграждат турските войскови поделения. Отрязват пътя им към хранителните припаси, дори към извора, откъдето са вземали прясна вода. И след това с изненадващ удар връхлитат върху тях. Боят не стихва 18 часа. Редовната турска войска не иска лесно да се предаде. Още повече че се колебае, срещу кого воюва – българска войска, руснаци или харамии.
Стоян войвода лети с коня си, обикаля въстаниците. Разрежда ги на позициите, определя кои да се хранят, кои да отдъхват. Неговите момчета са свежи, отпочинали, а турците „държат душата си в зъбите”. Куршумите свистят във въздуха. Турските укрепления все повече не могат да заслонят гладните и особено жадни войници. „Стоян – продължава в записките си писарят Иван Попгеоргиев, – беше пресметнал и разпоредил най-първите нишанджии (добри стрелци, снайперисти) на кръст, така щото кога попадне куршум в турския шанс, да може да покосява по няколко души само с един куршум. Поставени в такъв тесен кръг, Стоян заповяда на Янко тръбача да тръби, за да пресече огъня, а също и да се предадат; щом се затръби, видяхме минутно, че се издига бяло знаме и турците наизскачаха от шанса…”
Колко вяра в постъпките на войводата, колко радост от победния край на битката. Истински народен челник, Стоян Карастоилов заповядва на момчетата, конто са около него и с които се отправя към двамата турски офицери, да оставят оръжието. Победителите се приближават за преговори без оръжие. Пленени са 119 войници и 2 офицери. Турците струпват пред очите им пушките си, джапането (боеприпаси, муниции), паласките. Въстаниците вземат 13 товара патрони.
Докато се води голямата битка при Кресненските ханове, 7 спахии, нищо неподозиращи, отсядат в къщата на Ангел Креснелията. Стопанинът сам си запалва къщата, когато разбира, че турците не искат да се предадат на заобиколилите ги въстаници. Силите на българите не бива да се отклоняват. Бой се води. Турците от запалената постройка са принудени да се предадат.
Разширява се въстанието в Джумайско (дн. Благоевград). Овладяват се с. Ощава, с. Влахи, с.
Грънчар. Началник-щабът на въстанието Димитър Попгеоргиев взема всички мерки за строга дисциплина. Има се предвид, че ходът на въстанието ще има широк международен отзвук. Още по това време Димитър Попгеоргиев, а също и Стоян войвода смятат, че въстанието трябва да се разширява планомерно, последователно да се настъпва, като се укрепяват завзетите територии. По средата на октомври, след тези значителни битки, които води Стоян войвода, свободната въстаническа територия не е малка. Тя обхващала един голям район от демаркационната линия под Джумая до Белица и Градешница на юг, на югозапад почти целия Кършиак, на югоизток до Предела. Освен това в демирхисарските села, дълбоко в тила на турците, под Мелник, действувала отделна въстаническа партизанска част.
Въстаническото ръководство на 21 октомври 1879 г. вдига „Стоян Карастоилов на ръце, провъзгласяват го всички да управлява временно всичко”. Всъщност Стоян войвода стои в центъра на победоносното развитие на въстанието. Той е душата на всички инициативи и победи.
Забележителен е боят при с. Мораска, в който участвуват 1000 човека башибозук. Там загиват девет храбреци, откъснали се от основните въстанически части. Разкриват се нови свободни територии.
Ръководителите на въстанието, по-право ръко водните центрове, нямат търпимост за действия. Софийският комитет, разказва в книгита си патриарх Кирил „Съпротивата срещу Берлинския договор”, назначава тричленна комисия от Дим. Стателов, Пандо Урумов и Андрей Георгов, която да управлява финансовата, пощенската и административната власт на завзетите места. 43 села са освободени. Комисията не оправдава надеждите. Нейната цел била да отстрани някои от ръководителите на въстанието. Началник-щабът Димитър Попгеоргиев е свален. Стоян войвода и неговите сподвижници се противопоставят на това, тъй като местните сили изнасят въстанието. Обаче това става причина така нареченият „военен съвет”, подсилен с комисаря Д. Стателов, да издаде присъда за убийството на Стоян войвода.
Това става, когато на въстанието му е необходимо преди всичко единно ръководство, обмислени стратегически ходове. Турските военни части, намиращи се на десния бряг на Струма, се подготвят за сражение. Въстаническата армия, окрилена от първите победи, се чувствува силна, свободна сама да решава въпросите си. И точно тогава, покосен от ръката на свои, пада Стоян Карастоилов. Стоян войвода е добряк, доверчив като дете. Желязната му ръка се ръководи от чиста, ведра детинска душа.
Храбростта му понякога го карала да забравя да се оглежда, да анализира постъпките на другите. Чувствува се силен, обграден с обичта на другарите си. Забравя, че точно по това време настъпва голям приток от нови хора. Хора, които не са нощували с него под едни звезди. Но можеш ли да се съмняваш в тези, които си извеждал от смъртоносните обръчи на сраженията…
Ето какво разказва писарят Иван Попгеоргиев. Воеводата заминава за Джумаята да свърши някоя и друга комитетска работа. Той много рядко е напускал Балкана. Затишие е, имал е тази възможност. На тръгване доверява на Калмиков, че ще му донесе армаган нови дрехи. Стига е ходил „пълен с гадове”. Обичал Стоян чистотата – и душевната, и физическата. Изпълнява обещанието си. Връща се с ново сако и панталони за Калмиков. Калмиков му се отплаща със заговор и куршум. Всеки според силите си. На въстаническото движение било нанесено тежък удар, от който не могло да се оправи. Любопитно е мнението, което изнася в. „Марица” два месеца по-късно в броя си от 2.11.1879 г. Вестникът разглежда ролята на Австро-Унгария в освободителното движение на Македония и я сравнява с тази в Босна и Херцеговина по време на въстанието от 1875 г. „Съдбата, която постигна Любобратич, се казва във вестника, в началото на 1876 г., е вече сполетяла двама от македонските най-независими войводи. Стоян войвода от Неврокоп вече не е жив. Гаджал войвода лекува в нашия град своето раняване, получено от един лицемерен другар по оръжие. Тези български герои, макар и много малко образовани, са могли да се съпротивляват четири месеца, даже са отблъснали генерал Ибрахим паша с 5000 души към Серес. Убийството на Стоян войвода и разстрелването на неговия другар са били извършени в полза на Ибрахнм паша…”
„Отстраняването на Димитър Попгеоргиев – допълва Д. Дойнов в изследването си за въстанието, – убийството на Стоян войвода и неговите другари е комплекс от противоречия на идейна, програмна и тактическа основа, върху която личните страсти, стремежи и чуждите домогваня намерили почва за осъществяване на пъкленото дело. Всичко това довело фактически де ликвидирането на едно от най-важните огнища на въстанието – Джумайския район.”
Не са малко действията на въстаниците в Разложкия край. Освобождава се Банско, води се голяма битка при с. Баня и т. н. Революционните процеси продължават и през следващата година. Кресненско-Разложкото въстание остава за поколенията светъл пример на стремежа на македонските българи към свобода и независимост. То има ясно изразен национално-освободителен характер. За съжаление много сили са направили всичко възможно още в началото на въстанието да се изтръгне народният му корен. Убийството на Стоян войвода само потвърждава убеждението ни.
Източник: „Български войводи“, 1985, С., Състав. Нина Андонова