Седемнадесетото столетие бележи поврат в развитието на османската военно-политическа мощ. Непримирими с нарастващото угнетение, изпълнени с надежди за избавление, балканските народи се надигат за съпротива срещу османския феодален порядък. В тези десетилетия на метежно напрежение, когато по бойните полета се разсейва легендата за непобедимото османско оръжие и Турция се задъхва от неуспехи и непреодолими вътрешни затруднения, българите изявяват с пълна сила неудържимите си освободителни тежнения.

Известни среди от българското общество са подготвени за решителни въоръжени действия. Австро-турската война от 1683—1699 г., която се превръща във война на Империята срещу няколко обединени в „свещен съюз“ нейни европейски неприятели, разпалва дръзновени освободителни планове у балканските народи. За втори път османската стихия е отблъсната от стените на Виена. Мъдрото и смело пълководство на един славянин — поляка Ян Собиески, — в чийто щаб доверен съветник е българинът Димитър Карловски, възпира османската армия в новия й поход към Западна Европа.

Северозападна България и Македония са преизпълнени с бунтовен дух. Между българската и влашката земя сноват непрестанно хайдути. Габровският балкан също е хайдутско свърталище. Евлия Челеби нарича Габрово „бунтовническо“ село, в което „не могат да пренощуват петдесет души (турци)“. Очевидно този край, чието средище е старата столица Търново, запазил българския си облик и волен борчески дух, не престава да бъде център на съпротивителни усилия срещу османската власт.

Смутното време, настанало в балканските османски провинции след турското поражение при Виена, насърчава през 1686 г. нов освободителен опит в Търново. „Йоакимовската летопис“ донася до нас ехото на тия героични събития, възкресили след безуспешния опит в 1598 г. скъпи възпоминания за едно преславно минало, сплотили отново българщината за отхвърляне на османското господство.

Писменият откъс споменава името на нов въстанически вожд — Ростислав Сратимирович. Историческите данни са толкова малко, че оставят място и простор за много предположения и догадки. Произходът и личността на Ростислав се губят в мрачината на едно недостатъчно проучено минало. Готовите за въстание търновски среди обявяват своя вожд за потомък на видинския български цар Иван Срацимир. На борците е необходимо име, което да напомня за свободното минало на българите.

Ростислав Сратимирович е един от първите български борци за свобода, които вярват и се стремят да спечелят политическата подкрепа на Русия в предстоящото стълкновение с османската власт. Заветът на Парчевич, сякаш направлява делата на търновските съзаклятници.

Руските управляващи кръгове насочват все по-активно вниманието си към участта на поробените балкански народи — естествени съюзници на Русия срещу Османската империя. В духа на тази политика и московският патриарх Йоаким се стреми да обедини под свое духовно ръководство православните народи на Балканите. С оглед на това той дори изпраща своя племенник Савелий Дубровски в Цариград за преговори с гръцкия патриарх и Високата порта. Насърчен от балканската политика на руските ръководни кръгове, Ростислав Сратимирович се явява сам в Москва при патриарх Йоаким, за да осигури подкрепа в подготвяното освободително движение. Патриархът е благосклонен, той дори сгодява Сратимирович за племенницата ей Мария — сестра на Савелий Дубровски.

Сратимирович се завръща в Търново, където нетърпеливо го очакват съзаклятниците. Бунтовният огън, който е обгърнал и някои среди от тамошното гръцко духовенство, е привлякъл сега и тях за общи действия с българите срещу османските господари. Гръцки издайник обаче донася на властите за подготвяното въстание. Разположението на силите е неизгодно за борците. Срещу тях е изпратена многобройна армия.

Озверените османски войници се нахвърлят върху бунтовното селище, опожаряват го и избиват безпощадно голяма част от обитателите му. Защитниците начело с Ростислав се затварят в крепостта и мъжествено се борят. Краят е гибелен — в неравната схватка въстаниците са разбити. Раненият вожд е спасен от другарите си и отнесен на 40 км от Търново в подножието на Балкана.

Габровско, Троянско и Златишко също са обхванати от бунтовното движение. От тях излизат близо пет хиляди души в подкрепа на Ростислав.

Събитията заварват Дубровски в Цариград. Застрашен от гибел, той се изплъзва тайно от столицата и се присъединява към разбития вече Ростислав. Двамата ръководители се насочват към въстаналия Софииски край, но когато пристигат там, бунтът вече е потушен. Това ги заставя да се приютят при монасите в Рилския манастир, за да се доберат след три години до Москва. Дружните действия на Ростислав Сратимирович и Савелий Дубровски в тежката освободителна борба на българите срещу османския феодален гнет през 1686 г. са първото голямо изпитание за укрепващите българо-руски политически връзки през епохата на османското владичество.

Бунтовната епоха и освободителните пориви издигат и други въстанически вождове, които се обезсмъртяват със своята саможертва и мъченичество.

Две години след разгрома на Търновското въстание голямо въстаническо движение обхваща северозападните български земи. Вдигат се на героична борба католишките български села Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура, където десетилетия наред населението се готви за решителна съпротива, където най-силно откликват родолюбивите усилия и дела на Петър Богдан и Петър Парчевич.

Успехите на австрийската армия и нейното стремително напредване отсам Дунава разпалват още по-силно свободолюбивите стремежи на балканските народи. Влашкият владетел натоварва нико-полския католишки епископ българина Антон Стефанов да се яви пред австрийския император „по общи дела“. Без съмнение в това посещение пратеникът ще да е уговарял как да се съчетаят действията на австрийската армия с освободителното движение на балканските народи. Все такъв характер има вероятно й пътуването на А. Стефанов от Виена в Белград — да подготви и сърбите за борба в помощ на австрийските войски, които наближават Оршова.

Въодушевените българи от Чипровския край грабват оръжие. Те излъчват достоен и смел вожд — Георги Пеячевич. Предводител на чета от въстанали българи, Пеячевич съдействува на австрийците при превземането на Оршова, за да улесни проникването им към българските земи. Австрийският император приема с особена благосклонност това съдействие на българите и нарежда четата на Пеячевич да се прехвърли с австрийски отряд към р. Морава.

Редовете на българските бойци нарастват, идва нова чета, ръководена пак от чипровчанин — Богдан Маринов. Вълнуват се и другите балкански народи. Влашкият владетел насочва усилията си да спечели помощта на Русия за освободителната кауза на изтерзаното балканско население. През 1687—1688 г. в Москва отива на два пъти негов пратеник — игуменът на Атонския манастир „Св. Павел“ архимандрит Исай. В редица писма и изложения балканските народи изразяват своята готовност да подкрепят руските войски.

Влашкият владетел Щербан Кантакузин обещава, че в балканските земи ще се наберат 300000 българи и сърби, които ще улеснят руските войски. Тия изявления на Кантакузин не са случайни — те отразяват метежния дух, обхванал българи, сърби, власи и молдавци по време на настъпилите съдбоносни събития.

Белградската крепост е овладяна от австрийските войски. Тази вест повдига духа на поробените. Чипровчани са на преден боен пост. Техният цветущ рударски край е тежко засегнат от промените в османския феодален режим през XVII в. Старите рударски правдини са погазени, властта угнетява жестоко населението. Още през 1654 г. чипровчани се оплакват, че са „потиснати от големите налози на султана“. Замира рударството, заглъхват занаятчийските работилници, запустяват старите мегдани. „Всички се намират под заплахата на смъртна опасност“ — съобщава тревожно съвременник. Разораващите се жители бягат, изселват се. Селяните от Клисура например забягват чак във Влашко.

Трудните условия тласкат непокорните и горди българи от Чип-ровския край към решителна борба за премахването на робския гнет. Г. Пеячевич, Б. Маринов, Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин са всеобщо уважаваните народни вождове в тази борба. Източниците са опазили оскъдни сведения за личността и делата на тези въстанически ръководители. Известно е само, че те са устояли героично във всички стълкновения с врага и са споделили страданието и мъченичеството на разбунтуваните села. Образуваните в Чипровец и Ко-пиловец чети се съсредоточават към Кутловица (дн. Монтана) заедно с бойците от четите на Г. Пеячевич и Богдан Маринов.

Общ ръководител на въстаническите бойни сили, събрани в местността „Жеравица“, е Иван Станиславов. Срещу тях е изпратен унгарският феодал и предан османски съюзник Е. Текели, който плячкосва безогледно по пътя си. Текели дебне въстаниците и чака удобен момент да ги нападне. С понижена бдителност, неопитни във военно отношение и подмамени от нерешителността на Текели, въстаниците се пръсват да търсят продоволствие из селата. В този момент Текели се нахвърля върху въстаническия лагер, останал без защитници, и го разсипва.

Оцелелите бойци се отбраняват мъжествено в Чипровец. Надделелият враг разорява будното градче и въстаналите близки села, избива и заробва населението. С ужас разказва за тия скръбни дни летописецът Бл. Клайнер: „Турците превърнали в пепелища тия селища… С нечувана жестокост избили повечето от възпрепятстваните да избягат, без разлика из пол и възраст, а други отвели в тежко робство.“ Върволици от злочести изселници плъзват по пътищата към Влашко и Унгария, за да търсят убежище от отмъщението на османските господари и по-спокоен живот в тези чужди земи. Остатъците от българските чети се вливат в редовете на австрийската армия и под командуването на Лудвиг Баденски превземат Баня Лука, Зворник и други селища.

Тежки страдания понасят въстаническите вождове. Братя Станиславови изгубват ценно имущество и осем души от семейството, които са отвлечени в робство. Георги Пеячевич с тримата си братя и много видни чипровчани споделя скръбната участ на изселниците и се заселва в Унгария — в Бая. Назначен за началник на местната поща, той получава отличителна грамота от австрийския император за услуги, които прави на австрийската армия. Смъртта намира този героичен българин в Бачка през 1725 г. Родът му е удостоен по-късно с графска титла и излъчва видни учени.

В редица свои писма този изгнаник напомня за трагедията на погазения Чипровец и на неговите жители, които „бяха принудени да изоставят всичко. . . домашни огнища, добитък, ниви и имоти. . . И аз самият св и детелств у в ам по собствен и прегорчив опит — аз, който изоставих всичко и едва успях да измъкна моето злочесто, полуголо семейство от турската варварщина в отвъддунавските предели, където трябва да живея като доброволен изгнаник без никакъв приятел“.

Злощастният край на Чипровското въстание не угасява бунтовните пламъци в българските земи. Не са помръкнали надеждите за помощ от напредващата австрийска армия. Бездушното отношение на австрийските управляващи кръгове към хода и развръзката на чипров-ските кървави събития е покрусило духовете на готовите за борба люде от останалите български земи. Македония е изтръпнала цяла в очакване на решителни събития. Нейните планини и полета гъмжат от хайдути. Голямата война (1683—1699 г.) разпалва техните действия, вдъхва им дръзновение. Малобройните въоръжени групи се обединяват в големи дружини от по няколкостотин души.

През 1689 г. цяла Южна Македония е залята от хайдути. Властта издава строги наредби до кадиите на Кюстендил, Скопие, Солун и Трикала да затворят проходите, да претърсят планините и селата и да ги очистят от хайдути. Бунтовната рая от Мориовска нахия е изцяло хайдутска и напада турските села и градчета. В Щипско, Радовишко, Влашко, Дойранско, Серско, Демирхисарско, Неврокопско и Разложко кръстосват непрестанно въоръжени хайдути. Непокорният Кривопалвнски край, гдето повече от век е кипяла въоръжена съпротива, и сега е начело.

Османската власт е безпомощна да се справи с тия усложнения. Тя се мъчи да обезвреди населението от най-бунтовните краища. Затова мобилизира жителите на Кюстендилски санджак за охрана на Вранската клисура като важен стратегически пункт. Австрийските войски приближават — екотът от битките се спуска към сърцето на Македония и събужда нови планове и надежди. В тия месеци на върховно напрежение от народните низини се издига смел и достоен вожд, един от най-ярките въстанически ръководители през седемнадесетото столетие — Карпош.

Старинните македонски легенди се преплитат с враждебните свидетелства на османските източници и не позволяват на изследвана да възстанови в пълен и строен порядък неспокойната животопис на този волен български орел. При все това несъмнено е едно — Карпош е от недрата на народа, закърмен е със страданията му, със свободолюбивите му мечти, с героичните му борби. Отрасъл в бедно воденичарско семейство от с. Войник, Карпош е личен по юначество момък. Споделил оскъдицата и недоимъка на съселяните си от. този неплодороден край, по-късно Карпош намира препитание в тежкия труд на кратовските рудници.

Бродил из Влашко на гурбет, изпитал турските издевателства, откъснат от семейството си, той става хайдутин. Хиляда шестстотин осемдесет и девета година го заварва хайдутски предводител в планината Доспат. Напразни са усилията на властта да залови опасния Карпош. Изпратеният срещу него одрински началник „след много битки и борби“ се отказва да го гони. През септември 1689 г. с официална заповед властта амнистира Карпош и неговите другари и го назначава за мартолоски началник със задача да преследва хайдутите в размирните райони на Македония. Отстъпили пред неустрашимия бунтовник, османските управници се мъчат да го привлекат и използуват за борба с най-страшната вътрешна язва — хайдутството.

Трудно е да се гадае от какви подбуди волният хайдутин е приел това съглашателство с враговете си. Най-вероятно това да е някакъв тактически ход с оглед на бъдещата народна борба. И действително не минава и месец, и властта с несдържана ярост осъжда отново Карпош, който се намира в това време в района на Ниш, Лесковац, Враня, и взема бързи мерки за залавянето му. Хайдутският главатар не изменя на народа си — той остава в редовете на неговите закрилници, борци за свобода и по-добър живот. Още с падането на Ниш — на 24 септември 1689 г. — Карпош оглавява всеобщото бунтовно движение на населението в Североизточна Македония, изразено дотогава в смели хайдутски действия и прераснало в истинско народно въстание.

Карпош овладява Крива Паланка и Куманово, изгонва турците оттам и се укрепява здраво за по-нататъшна съпротива. В Куманово се провъзгласява за народен крал, титла, потвърдена после от австрийския владетел. През октомври 1689 г. Карпош, придружен от своите юнаци, заедно с пет хиляди други въстаници посреща с въодушевление австрийската армия в Прищина. По данни на османския хронист Силяхдар Карпош се подготвя да нападне Скопие с 3000 „неверници* и военни дезертьори. Османският комендант на Скопие му поставя засада. Народният вожд, предупреден от населението, избягва засадата и напада града, преди австрийските войски да са влезли в него. Изплашени, турските поселници напускат Скопие. Цялото българско население дочаква с радост австрийската армия около града. Един участник в похода признава, че „от съседните планини слязоха на отряди селяните жители и тържествено срещнаха идването на немците като освободители от тяхното робско положение“.

След опожаряването на Скопие австрийските войски се оттеглят, а османските управляващи среди взимат мерки да притиснат и унищожат въстаниците на Карпош. Изоставен сам на собствените си сили, той мъжествено се заема да организира отбраната срещу окопитилите се вече османски войски. Укрепява завладените райони. Огражда Крива Паланка е грамадни ровове, а Куманово със защитни съоръжения. Така предвидливият въстанически вожд прегражда проникването на османските нападатели по големия път Куманово—Кюстендил. С това той затруднява плановете на османската власт да нанесе удар на австрийците в Косово по най-краткия път, идващ от София.

Затова смазването на Карпошовото въстание е за османските управляващи среди необходимо условие, което ще ги улесни да претопят австрийците. На морейския валия Халил паша е наредено да се справи с Карпош, като хвърли против него 18 000 войници, които да съсредоточи в района на Кюстендил и оттам да се насочи към Куманово —Скопие—Качаник. Властта обръща внимание на пашата, че въстаническият вожд се ползува с голямо влияние и трябва да му се попречи да влезе в досег с останалото християнско население, за да не се разшири обсегът на въстанието. В София специален военен съвет от османски властници уточнява мерките за борба с Карпош.

Ударът е насочен срещу Крива Паланка, където Карпош се отбранява с няколко хиляди въстаници. Изправени срещу многобройния враг, те са принудени да се оттеглят в крепостта Куманово. Тук в неравна борба въстаниците погиват, а Карпош е заловен. Вестта за това поражение разстройва редовете на ония народни борци, които държат в свои ръце Скопие. Турската войска завзема града и жестоко наказва Карпош — набива го на кол.

Австрийските войски, чието напредване в Македония е било до голяма степен улеснено от смелостта и борческите усилия на Карпош и неговите въстаници, оставят тия народни защитници без подкрепа, когато турците хвърлят войскови части срещу тях.

Османските властници си отдъхват — въстанието в югозападните български земи е подавено, унищожен е неуловимият Карпош. Османският поет Сабит възславя с неудържим възторг кримския хан Селим Гирай особено заради това, че унищожил Карпош.

Мъжествените дела и мъченическата смърт на Карпош стават легенда, която надживява столетията. Той се обезсмъртява като един от най-бележитите въстанически вождове, повел българите от Македония на героична и неравна борба против османското господство. Упорит, смел, далновиден и разумен воин и боен предводител, този български герой съумява да организира и насочи хайдутското движение към единна организирана освободителна борба.

Макар и неуспели в борческите си пориви, въстаническите вождове от XVII в. се открояват в светлината на оскъдните исторически свидетелства като доблестни борци за освобождение. Те са с високо народностно съзнание и саможертвена готовност за отхвърляне на „непоносимия гнет под ненавистното иго на турците“ — според пламенните слова на Г. Пеячевич. Тяхното мъжество и бойно умение улесняват победите на австрийските войски при проникването им в балканските земи. Във всички свои дела те са дълбоко свързани с народа, изразяват неговия копнеж за свобода, споделят неговите страдания и мъченичество в лютите битки и в ужаса на потъпканите въстанически пориви. Подвигът на тия бележити българи оставя ярка следа в борческата история на народа ни.

БИСТРА ЦВЕТКОВА

източник: Бележити българи Том 2 1396-1878